Кели Фейвър
Неподчинение (3)

* * *

Айви се върна на бюрото си и седна. Адреналинът все още бушуваше в нея и се чувстваше сякаш ще експлодира, докато седеше. Някак си, изведнъж го загуби.

Ти просто физически сграбчи и заплаши шефката си. Определено ще те уволнят сега.

Докато седеше на бюрото си и мислеше за това, Айви осъзна, че нямаше да постъпи различно, дори и да можеше да върне времето назад. Да види, че Кълън флиртува с Ема Маркс беше удар, който я нарани ужасно много. А после Ема я последва, за да втрие сол в раните й… И тя просто се защити.

Имаше късмет, че не я шамаросах, заради начина, по който ми говореше!

Айви се обърна да работи като се опитваше да мисли за това как Кълън се отнесе с нея. Начинът, по който я игнорира, преструваше се все едно е невидима… Просто болеше.

А това, че сега преследваше Ема Маркс я нарани още повече. Що за мъж ще прекара време с жена като нея? Какво ще кажат за Кълън Шарп, за репутацията му?

Нищо хубаво.

Изведнъж телефонът на бюрото й звънна и я откъсна рязко от мислите й. Айви погледна към мигащата светлинка и устата й пресъхна. Най-накрая Кълън й се обаждаше. Само мисълта да чуе гласът му от другата страна на телефонната линия и пулсът й започваше да се учестява. Усещаше пеперуди в стомаха си и й беше ясно, че не бе преодоляла сексапилния главен изпълнителен директор.

Айви вдигна колебливо слушалката и отговори:

— Здравейте, аз съм Айви Спелман.

— Айви Спелман — отвърна мъжки глас от другата страна на линията. — Аз съм Хавиер Монтроуз.

Тя се облегна назад в стола си и ококори очи.

— О, каква изненада!

— Знам — отвърна той. — И може би няма да е приятна. Осъзнавам, че имейлът, който ти изпратих онзи ден, вероятно е бил като шок за теб.

— Наистина — каза тя и не беше сигурна какво друго да добави.

Той въздъхна.

— Разбираш, че ти изпратих този имейл, защото искам да съм сигурен, че знаеш в какво се забъркваш като се срещаш с Кълън Шарп.

— Знам — каза тихо тя.

— И всяка дума е истина — продължи той. — Най-малкото хората са загрижени за… етиката му наред с други неща.

Айви затвори очи и леко поклати глава.

— Вярвам ви.

Хавиер млъкна за момент.

— Исках да ти звънна и да се уверя, че си добре, Айви. Ти си много сладко момиче и… хмм… и ми направи някак си голямо впечатление.

— Оценявам факта, че се обадихте да видите как съм.

Разговорът отиваше към своя край.

— Ще се грижиш за себе си, нали? — попита искрено той.

— Да. Ще дам най-доброто от себе си.

Изведнъж Айви се почувства пренатоварена от чувство на безсилие заради Кълън Шарп. Защо не беше той този, който й звънна? Защо Кълън беше позволил от другата страна на телефонната линия да е Хавиер Монтроуз, който проявяваше загриженост за нея? Защо Кълън не провери как е, вместо да я игнорира?

— Хавиер? — каза тя преди той да затвори.

— Да?

— Искаш ли да вечеряме заедно?

Той се засмя.

— Това звучи прекрасно. Какво ще кажеш за довечера?

Тя също се засмя.

— Разбира се.

— Имаш ли все още визитката и номера ми?

Тя се поколеба, защото не беше много сигурна дали ги пази.

— Запиши номера ми и ми изпрати адреса си. Ще те взема в седем.

Хавиер даде номера си, който тя въведете в своя телефон и потвърдиха уговорката си за довечера. В тишината, след като той затвори, Айви се почувства тъжна. Хавиер бе хубав, но не колкото Кълън и никога няма да бъде. Не бе убедена, че да вечеря с него е добра идея, защото може би го подвежда по този начин. Или може би е просто друг начин да остане свързана с Кълън като прекара време с неговия съперник.

Айви не знаеше. Не беше сигурна, защо изобщо правеше нещо напоследък. Всичко, което знаеше, бе, че е прекалено тъжна, за да може да се опише с думи.