Кели Фейвър
Неподчинение (2)

* * *

Айви успя да стигне до летището и успя лесно да си резервира билет за вкъщи. Трябваше да почака няколко часа, но за щастие имаше доста често автобус между аерогарата и града.

По пътя за връщане тя се взираше в двата пръстена на ръката си. В бързината си да тръгне беше забравила да ги върне и сега разбра, че не иска да спира да ги носи.

Само още малко, каза си Айви. Мога да нося тези пръстени и да се преструвам, че двамата с Кълън сме все още двойка и че сме влюбени.

Дълбочината на тъгата, която изпита, изненада дори нея. Погледна през прозореца към облаците, които се рееха високо над земята. Това извика в нея спомена за скорошния полет с Кълън и смесица от емоции я заляха. Всичко ли беше фалшиво? Имаше ли изобщо нещо реално?

Може би нещичко е било истина. Но дори наистина да беше загрижен за нея, това че пазеше тайни караше Айви да не може да му се довери напълно.

На практика е бил женен за жена, която е починала, имал е същият договор, както и сходни сексуални уговорки. Айви не можеше да понесе това.

Но защо?, попита се тя. Защо е толкова лошо, че Кълън има такива сексуални наклонности, интереси или както там се казва… И ти очакваш да е такъв само с теб? Защо да е непростимо това, че е пошляпвал и друга жена?

Айви не знаеше какво я е накарало да почувства случилото се като нещо грешно. Може би, помисли си тя, беше нещо просто, а именно това че не беше й казал. А освен това балансът на сили не беше правилен. Кълън държеше всичко в ръцете си и настояваше, че това е единственият начин. Не позволяваше на никого да има власт в една връзка.

Но колкото повече Айви спореше със себе си и продължаваше да си играе с годежния пръстен, който не искаше да маха, толкова повече започваше да се съмнява в решението си.

Надявам се да не греша, помисли си тя. Моля те, кажи ми, че не правя най-голямата грешка в живота си като си тръгнах от мъжа, който наистина ме обича.

* * *

След като се върна от Лас Вегас, Айви се прибра вкъщи и заспа. Беше спала почти четиринадесет часа. Стана, стегна се и се подготви да се срещне лице в лице с демоните си.

* * *

Първоначално й беше странно да се върне в офиса. Не, „странно“ не беше съвсем точната дума.

Ужасяващо. Тъжно. Нереално. Тревожно.

Чудеше се дали да остане на работа в „Биоматрикс Фарма“, но накрая реши, че няма с какво да оправдае напускането си.

Може да ме уволни, ако пожелае, но аз няма да напусна. Нуждая се от тези пари, а и не съм направила нищо лошо.

Така че Айви седеше в малката си кабинка рано сутринта, сякаш нищо не се беше случило, сякаш не е била в Лас Вегас с главния изпълнителен директор на компанията и не се бяха оженили на супертайна церемония.

Дори и сега пръстените бяха прибрани в чантата й в малка пластмасова торбичка и Айви планираше да му ги върне веднага щом й се отдаде тази възможност.

Това щеше да бъде още един странен и некомфортен разговор.

Разбира се, тя очакваше Кълън да се опита да й се обади или пише — може би дори да й изпрати имейл. Но той не беше направил нищо от това и Айви отиде на работа, отвори имейла си и видя, че няма нови имейли от него.

Сърцето й се сви.

Какво очакваше? Ти си тръгна от него. Защо да ти пише?

Но някак си, поради някаква причина Айви не можеше да сложи точка, не й се вярваше, че Кълън е приключил с нея. Ако беше така, значи цялата тази история е била лъжлива и чувствата й са напразни.

Айви разклати глава и започна да работи на компютъра си, опитвайки се отчаяно да забрави цялата драма, но всеки път, когато някой влизаше, тя си мислеше, че може би е той.

След известно време след като работеше отгоре-отгоре, Айви стана да се разтегне. Всичко, което можеше да чуе, беше тракане по клавиатурата и евентуално някакъв тих разговор между кабинките.

Разхождайки се по пътеката, тя мина покрай кабинката на Лукас и видя, че е разчистена и няма следа от него. Това си беше облекчение. Може би Лукас и приятелите му от службата са я оставили на мира.

В този момент някой влезе в техния участък с кабинки. Това беше той… беше Кълън!

Дъхът й и времето сякаш спряха. Кълън Шарп вървеше по коридора. Носеше тъмен костюм, както обикновено, но някак си днес изглеждаше изключително елегантно. Черната му коса беше перфектна, а сините му очи блестяха като лазери, докато хвърляше поглед из помещението.

Айви очакваше погледът му да се спре на нея — да се заключи с нейния, както винаги е било преди това. Още от първия ден, в който се срещнаха, той винаги я гледаше хищнически, което караше сърцето й да прескача.

Но за първи път това не се случи. Би трябвало да я е видял, но все едно тя беше невидима. Погледът му просто премина през нея и след това продължи нататък. Той се приближи до един от временно назначените служители и си размениха по няколко думи, които Айви не можеше да разбере. Устните му бяха извити в лека усмивка, кимна, засмя се и си тръгна.

Когато й обърна гръб, Айви го усети като лично отхвърляне, а това тя не го очакваше. Стомахът й се сви, гърдите я заболяха от това. На Кълън Шарп не му пукаше за нея. Всичко беше една удобна лъжа, нали? И сега той бе продължил напред и беше забравил дори за нейното съществуване.

Бракът им щеше да бъде анулиран и сякаш нищо не се бе случило между тях. Тя бързо щеше да бъде премахната, а Кълън Шарп щеше да продължи напред, да достига нови висини, да обича други жени и да дисциплинира други подчинени.

Айви прехапа долната си устна и усети, че краката й треперят, докато го наблюдаваше как напуска помещението. И точно в този момент тя загуби битката със себе си и противно на желанията си, тя усети как краката й я водят напред.

Айви щеше да говори с него. Имаше нужда да чуе гласа му, да поговорят, да знае дали все още съществува в неговия свят.

За какво ще си говорите, когато го настигнеш?

Забави скорост, а несигурността й нарасна. И после я осени идея.

Ще му кажа, че трябва да му върна пръстените!

С нова увереност, тя започна да върви още по-бързо, за да може да го настигне, преди да изчезне отново. Но когато сви зад ъгъла и го видя, сърцето й отново потъна. Кълън беше пред кабинета на Ема Маркс и си говореше с нея. От това, което можеше да види и разбере от езика на тялото и поведението му, Кълън беше изключително отпуснат и спокоен.

Чу неприятния смях на Ема и за да стане още по-зле тя се появи на вратата на офиса си и сега си говореха лице в лице. Кълън се наведе по-близко към нея, а очите на Ема светнаха от проявеното внимание. Тя беше красива, висока, с дълги крака и руса коса. Всичко, което Айви не беше.

Устните на Ема трептяха сякаш очакваше Кълън да я обърне и изчука точно там пред офиса. От това на Айви и призля — да ги види толкова отблизо и да си говорят толкова интимно.

Кълън се протегна и докосна нежно рамото на блондинката, каза й нещо, на което Ема се смя все едно е най-смешното нещо, което някога е чувала. Айви тъкмо щеше да се обърне да си тръгва, когато погледът на Ема се отклони от Кълън и я фиксира.

Забелязаха я. Стомахът й се сви все едно е изпила чаша развалено мляко.

Ема я дари със зла, победоносна усмивка, което беше последното нещо, което видя Айви преди бързо да се обърне и да си отиде. Нямаше смисъл да говори с Кълън сега. Чувстваше се зле, използвана и депресирана. От всички жени, от които Кълън можеше да избира, Ема Маркс беше абсолютно най-лошият вариант.

— Айви! — извика женски глас зад нея.

Айви мигновено разбра, че това е Ема и идваше към нея. Тя не се обърна първоначално и се постара да продължи да върви напред. Но след това Ема я извика отново, този път по-високо и най-накрая Айви прие поражението си и се обърна, за да се срещне лице в лице с преследвача си.

— Какво искаш? — попита Айви със свито гърло.

Ема се приближи към нея в почти празния коридор.

— Не можех да не забележа, че ни наблюдаваше. Преследваш ли го?

Айви се намръщи.

— Това е абсурден въпрос.

— Значи не го отричаш.

— Не, отричам го. Може ли да се върна на бюрото си вече?

Ема се пресегна и докосна ръката на Айви. Изведнъж някак си вече изглеждаше симпатична.

— Очевидно е, че нещо се е променило между вас двамата с Кълън — каза нежно тя. — Знам какво е чувството.

Айви сви рамене.

— Нямам си и идея за какво говориш.

— Гледала съм този филм и преди — отвърна й Ема.

— О, наистина ли? И как свършва?

— Никак добре — каза й Ема. — Казах ти, че трудно може да му се угоди. Придирчив е и преминава към следващото ново и вълнуващо нещо — усмихна се широко тя. — Естеството на предприемача е желанието да изследва нови перспективи. Може и да не се надяваш, че ще успееш да го превърнеш в човек, който ще пожелае да бъде с теб до края на живота си.

На Айви и се прииска да я шамароса, но се въздържа.

— Вече си гледала този филм, така че предполагам се гласиш да го гледаш повторно.

Усмивката на Ема трепна.

— Не мисля, че това сравнение е коректно.

Айви повдигна вежда.

— Всичко е наред. Някои филми се гледат на голям екран и печелят Оскари, а други ги дават с намалени билети в долнопробните театри. Сега предполагам, вече знаем в кой филм си ти, нали?

Устните на Ема се извика в мрачна гримаса.

— Ти не си по-специална за него и никога няма да бъдеш. И когато напълно забрави за съществуването ти, ще те уволня ей така — каза Ема и щракна с пръсти на сантиметри от лицето на Айви.

Айви се пресегна, хвана ръката й за китката и я стисна.

— Никога не слагай ръка пред лицето ми отново или ще счупя тънката ти като клечка за зъби китка. Разбра ли ме?

Ема изписка и се опита да се освободи, но Айви с лекота задържа ръката й. Накрая я пусна и другата жена, отдръпвайки се, се препъна назад като разтриваше китката си с другата ръка. Очите й бяха ококорени и пълни с омраза и малко страх.

— Ти си луда, нали знаеш?!

— Не го забравяй! — каза й Айви.

Ема се обърна и бързо си тръгна.