Кели Фейвър
Неподчинение (1)

Айви не можеше да повярва какво прави. Не вярваше, че гледайки в хладните, пресметливи очи на главния изпълнителен директор — мъжът, който отне девствеността й и й беше съпруг — открито го предизвикваше.

Кълън изглеждаше така сякаш се опитва да събере мислите си, в опит да прецени до колко сериозна беше Айви.

Тя кръстоса ръце и спокойно срещна погледа му, опитвайки се да не показва нищо. Истината бе, че Айви беше бясна. Разбирайки, че Кълън е бил женен преди това и дори не беше решил да сподели тази информация с нея…

Осъзнавайки факта, че е имал друг брак, друг предбрачен или следбрачен договор или както там му казваха — това си беше унизително.

— Не смятам, че е нужно да навлизам в подробности точно сега — предпазливо й каза Кълън.

— Сега е точният момент, в който трябва да направим именно това — отвърна Айви. Тя се обърна към адвоката Лари, който нервно пипаше козята си брадичка, докато седеше недалече с договорите пред себе си. — Наистина смятам, че имаме нужда от малко усамотение, за да проведем този разговор — каза тя на Лари.

— Ако мога да кажа само… — започна Лари.

— Може и да не можете — отсече тя. — Просто си тръгнете. Трябва да поговоря с моя… — Айви почти каза „съпруг“, но не можа да се насили да кажа думата. — Трябва да говоря с Кълън, насаме.

Лари въздъхна и погледна към Кълън, който сви рамене в отговор.

— Върви си. Изчакай в ресторанта на хотела, пий кафе или нещо друго.

Очилатият адвокат стана, събра документите и ги набута бързо в куфарчето, докато Кълън го наблюдаваше и поклати глава.

След като дребният мъж излезе, Айви се обърна към Кълън.

— Не му отне много време да раздуха тайните ти. Ако не беше издал, че и преди си имал такъв договор в миналото, аз все още щях да съм в неведение. А това нямаше да е добре.

Кълън прекара ръка през гъстата си черна коса.

— Виждам, че си разстроена.

— За това, че моят настоящ съпруг е бил женен преди? Само малко — отвърна тя саркастично.

— Не съм бил женен.

Айви премигна.

— Не разбирам. Не си бил женен?

Той поклати глава.

— Щяхме да се женим и имахме предбрачен договор, но никога не го подписахме. Нямахме тази възможност.

Айви се намръщи. Част от гнева й се изпари, когато осъзна, че може би малко е преиграла.

— Коя беше тя?

Кълън отиде до сервизната масичка и си наля още една чаша кафе.

— Името й беше Джилиан Андрюс — той вдигна чашата, но не отпи от нея. — И тя беше мой пациент.

Айви се взираше в него.

— Пациентът, който е починал?

Кълън кимна. Погледът му беше напрегнат и тя можеше да види, че темата е изключително болезнена.

За един кратък момент Айви изпита толкова силен порив на ревност, който едва понесе. Кълън Шарп беше влюбен в тази жена, в тази мъртва жена. Духът й го преследваше.

Кълън най-накрая отпи от чашата си, след което бавно избърса с палеца долната си устна.

— Направих операция на Джилиан за премахване на тумор в мозъка — каза той като гледаше през прозореца. — Така се запознахме. Това беше една доста рутинна операция. Успях да премахна целия тумор и прогнозата за възстановяването й беше много добра.

— Помня, че ми каза, че е починала по време на операцията.

— Първата беше успешна.

Сините му очи излъчваха такава студенина и дистанцираност, каквато не беше виждала досега.

Айви седна на близкия стол. Чувстваше се неприятно и некомфортно.

— Когато започнахте да се виждате?

— Случи се, след като продължих да я следя в следоперационния период. Тя ми стана подчинена.

Кълън все още гледаше през прозореца, затова не можеше да види изражението на Айви, след като й беше казал този „малък“ детайл. Стомахът й се сви.

— Значи ти си я… учел? Както учеше мен?

Той кимна.

— Да.

Айви си пое дълбоко дъх и преглътна горчивия вкус на изповедта му.

— И ти си бил влюбен в нея? В пациента си?

Кълън най-накрая я погледна. Светлината от прозореца осветяваше прекрасните му черти и разкриваше съвършенството на кожата му. И все пак изглеждаше някак жесток в красотата си, помисли си тя.

— Бях влюбен в нея — призна той.

Айви сви устни.

— И я дисциплинира? Пляска я? И всички други неща, които ми направи?

Кълън кимна отново.

— Да.

— Разкажи ми останалата част от историята — каза тя, а сърцето й биеше бързо. — Кажи ми какво се е случило. Заслужавам да знам истината.

Той се обърна отново към прозорците и гледаше навън, докато говореше.

— Пазехме връзката си в тайна. Не беше правилно да се обвързваш с пациент, разбира се. Но решихме да прехвърля лечението й на друг колега, и щом го направехме, щяхме да оповестим взаимоотношенията си.

— Кой колега? — попита Айви.

Кълън я погледна разтревожено.

— Моля?

— Попитах, кой е бил колегата, който е щял да поеме случаят й?

Кълън направи странна физиономия.

— Има ли някакво значение?

Айви го изгледа.

— Чувствам, че има.

Той въздъхна и поклати глава.

— Започвам да си мисля, че търсиш още за какво да се хванеш.

— Започвам да си мисля, че те е страх да кажеш истината, защото не знаеш как ще се възприеме.

Ноздрите на Кълън пламнаха от гняв.

— Това граничи с неуважение, а това аз не го толерирам, Айви.

Тя се изправи на крака и се обърна към него.

— Кажи ми кой пое случая!

— Хавиер Монтроуз — каза Кълън през зъби, сякаш произнасянето на името му беше физически трудно.

Почувства, че някак си това признание го оневини.

— Но той не е поел случая, нали? — продължи Айви.

Кълън поклати глава, а очите му показваха, че вече не е тук.

— Резултатите бяха чисти приблизително година и аз бях убеден, че Джилиан е извън опасност. Никога не бих предал случая й на друг лекар, ако не беше така — Кълън се намръщи. — И тогава една сутрин ми се оплака, че има главоболие. Притесних се, но й казах да не се безпокой. След няколко часа, когато вече бях на работа, получих обаждане от Спешното — била е припаднала, докато е пазарувала.

— Това е ужасно! — каза Айви, въпреки нарастващото безпокойство.

— Бяха направили скенер и откриха, че има два нови тумора в мозъка й. — Кълън като че ли преживяваше наново всичко, докато й разказваше. Тялото му беше сковано, сякаш умът му беше на друго място по друго време. — Трябваше отново извършим две различни операции, за да премахнем двата тумора, тъй като бяха в различни области на мозъка. Всяка една от операциите изискваше месеци възстановяване. В този момент знаех, че не мога да си позволя да предам грижите за нея на друг лекар. Не и когато животът й беше на косъм.

Айви го наблюдаваше и сърцето я болеше за него, за Джилиан, но също така и за самата нея. Виждайки мъжа, в който беше влюбена, да говори толкова откровено за предишната си любов, я караше да се чувства ужасно.

— И какво се случи? — попита тихо тя.

Кълън въздъхна и прекара отново ръка през косата си.

— Това, което се случи беше, че първата операция мина добре, но възстановяването беше трудно. Другият тумор продължи да нараства, а поведението на Джилиан се промени. Това се случва, когато има голяма мозъчна травма. Беше на медикаменти заради припадъците, имаше проблеми с паметта и с настроението. И от време на време беше много агресивна.

На Айви й се прииска да отиде при него и да го прегърне. Но друга част искаше да му се разкрещи затова как е могъл да скрие всичко това от нея.

— Все още ли планирахте да се ожените по това време?

Кълън кимна с глава и се усмихна леко.

— Може би беше егоистично от моя страна, но настоявах да насрочим датата на сватбата си, дори когато връзката ни се разруши. Джилиан се бореше емоционално, а медикаментите за припадъците невинаги помагаха. Приемаше още лекарства. Туморът растеше бързо и бяхме принудени да насрочим следващата операция по-рано, отколкото ми се искаше. Трябваше да осъзная, че не бях много обективен, но бях отчаян. Имах усещането, че гледам влакова катастрофа на забавен кадър и трябваше да направя нещо, за да я спра.

— И ти трябваше да бъдеш този, който извърши операцията?

— Не исках да поверя живота на Джилиан в ръцете на никой друг. — Той се вгледа в Айви и я предизвикваше да не се съгласи с това. — Аз съм най-добрият мозъчен хирург в света. Няма да позволя на друг да пробие черепа на жената, която оби… — спря в средата на изречението.

— Продължи. Кажи го, Кълън!

— Говорех за миналото, Айви.

Тя поклати глава.

— Всъщност не си — усмихна се тъжно тя. — И двамата знаем това.

Кълън облиза устни и направи гримаса.

— Каквото и да се опитваш да докажеш, не е вярно. Всичко, което се случи с Джилиан, е в миналото. Тя си отиде. Защо продължаваме да говорим за това?

— Нищо от това не е в миналото, Кълън. Все още сънуваш кошмари заради това. Защо?

Той стисна зъби.

— Всеки съжалява за нещо. Може би аз имам малко повече неща. Но няма да се извинявам за нещата, които съм направил, за да помогна на най-близките си!

— Не очаквам и да го направиш.

— На мен ми изглежда, че точно това се опитваш да направиш. Мислиш си, че ти дължа обяснение за смъртта на жената, която обичах!

— Мисля, че трябва да знам, да — отвърна Айви като се смееше, защото той явно не я разбираше. — И дори сега се опитваш да избегнеш въпроса.

Кълън вдигна ръце.

— Искаш от мен да излея същността си пред теб? Това ли ще те накара да се почувстваш по-добре? — каза той като повишаваше глас. — Искаш да чуеш, че заради моята арогантност настоявах да извърша последната операция на Джилиан? И че направих грешка — една-единствена грешка, която й костваше всичко? Която струваше живота й? — продължи той, а бузите му се зачервиха и една вена пулсираше на челото му. — Гледах я как кърви, Айви! Убих жената, която обичах, и нямаше кой друг да бъде обвинен за това. Аз го направих! АЗ! — каза Кълън, сочейки към себе си.

Айви го гледаше, а той й отвръщаше с поглед пълен с гняв. Не беше много убедена дали беше гневен на нея, за това, че го накара да говори за миналото, или пък това, че беше бесен на себе си. Може би и двете.

— Просто исках да ми беше казал, че си възнамерявал да се ожениш за нея. Че си я обичал.

— Хората се влюбват понякога. Случва се. Да не си мислиш, че съм живял в балон, преди да те срещна?

Айви се усмихна.

— Не, но не знаех, че си имал друга „ученичка“ като мен. Ученичка, която си дисциплинирал по същия начин. Която си обичал. За която си искал да се ожениш.

— Ти си тази, за която се ожених, не Джилиан. Никой друг. Ти!

— Но ако все още беше жива, щеше да е тя.

Кълън стисна юмруци.

— Тя не оживя! Умря! Така че всичко се нареди в твоя полза, не мислиш ли?

На Айви й призля.

— Не това исках да кажа.

Тя поклати глава, докато обмисляше всичко. Как би могла да му повярва, че е влюбен в нея, че изпитва нещо истинско? Беше преживял абсолютно същото и преди. Събрал се е с жена, с която не е трябвало, поради естеството му на работа, след което е поел контрол върху живота й. Поискал е също така да се ожени за нея. Всичко беше абсолютно същото! Единствената разлика бе, че Айви бе жива и здрава. Поне все още.

Ако остана с него, може и да полудея, тъй като всичко, до което Кълън се докосне, сее хаос, разруха и несигурност. Той не може да се спре да не контролира всичко и затова разбива живота на всеки, който му е близък.

— Чуй ме — каза меко Кълън и се приближи към нея. — Уверявам те, че Джилиан е в миналото. Аз съм тук с теб, Айви и няма друга, за която бих искал да съм женен.

— Не мога да направя това, Кълън — тя погледна към пода и се опита да мисли трезво. — Просто не мога!

— Вече сме го направили. Вече сме женени!

Айви го погледна.

— Може да се разведем… или да анулираме брака. Все още не са минали четиридесет и осем часа откакто сме женени.

Кълън изглеждаше така сякаш го беше ударила.

— Ти си сериозна.

— Трябва да тръгвам.

Айви мина покрай него и отиде в банята, където бързо прибра нещата си. Гърдите я стягаха, а все едно буца й беше заседнала на гърлото.

— Айви… — каза той, стоейки на прага.

Тя не го погледна — не можеше да понесе болката в очите му. Айви знаеше, че е тъжен и осъзнаваше, че отчасти тя е виновна за това. Но не можеше да продължи тази шарада повече. Кълън я използваше, независимо дали го осъзнаваше или не. А тя не можеше да позволи това, дори и на мъжа, когото обичаше.

Чантите й бяха готови и тя започна да се изнася. Кълън стоеше в основната част на апартамента с ръце в джобовете. Беше красив като жив гръцки бог. Беше й трудно да се удържи и да не отиде в прегръдките му, особено сега, когато нямаше друго място, където иска да бъде и да се престори, че не знае истината.

Но Айви вече я знаеше и нямаше връщане назад. Вместо това реши да продължи напред.

— Няма нужда да си тръгваш — каза тихо той.

Тя се спря за миг и го погледна.

— И двамата знаем, че трябва да го направя.

Той кимна и проговори отново тихичко:

— Ако така го чувстваш, аз няма да застана на пътя ти, Айви Спелман.

Нещо в начина, по който каза името й, почти я пречупи и започна да се движи още по-бързо преди Кълън да види сълзите в очите й. Тя се втурна към вратата на хотелската стая и се затича, колкото се може по-бързо като мъкнеше чантите си. Най-накрая можеше да заплаче без никой да я види.