Доминик Ийстуик
Графът и неговата девствена графиня (1)

Глава 1

Маскарадния бал на херцога на Фоксхейвън

Дори и в притъпената светлина на свещите доминото, което Андрю носеше, не можеше да скрие добре изразените му черти, силната челюст и изсечените скули, които можеха да се видят върху гръцките статуи в Британския музей. Надежда изпълни Миранда, когато пристъпи към него. Бяха изминали години, откакто бе толкова близо до него. Тя често го бе забелязвала в далечината, докато яздеше из града, и всички тези пъти погледът му сякаш бе преминавал през нея. Но все пак за него тя бе просто име… име върху един договор.

Защо позволяваше неговото пренебрежение да я разстройва всеки път, тя нямаше идея. Това трябваше да е уреден брак, сделка между двете им семейства. С всеки изминал ден й ставаше все по-ясно, че помежду им никога няма да има любов, но човек би предположил, че Негова Светлост би могъл да отдели малко време през последните двадесет години, за да посети поне веднъж бъдещата си графиня. Може би да й изпрати подарък за рождения ден, или да предложи да я ескортира, когато беше представена пред принц-регента по време на дебюта си.

Тя не бе имала сезон, нямаше нужда от такъв, след като вече бе сгодена. За нещастие това не бе накарало сърцето й да спре да копнее. Миранда искаше да ходи на партита, искаше да усети тръпката някой да се подпише в картата й за танци. По дяволите, искаше да почувства какво е да си част от света. Вместо това прекарваше времето си, учейки френски, усъвършенстваше свиренето си на пиано, практикуваше водене на счетоводство и се подготвяше да управлява домакинството на съпруга си. Можеше да опише живота си с една дума: скучен.

Когато получи поканата за бала с маски, това бе възможност, която нямаше как да пропусне. Никой нямаше да успее да идентифицира Миранда и това й даваше възможност да наблюдава Андрю отдалеч, както винаги, или поне веднъж да се доближи до него. Досега, обаче, той не бе направил нищо нередно. Разхождаше се наоколо, поговори за кратко с няколко човека. И като се изключи високия мъж, който раздаваше заповеди… и за който тя подозираше, че е небезизвестният херцог на Фоксхейвън… никой не бе задържал вниманието на Андрю за повече от няколко минути. Беше погледнал към часовника си два пъти през няколко минути, и ако планираше да направи ход, нямаше време за губене.

Но защо се чувстваше така, сякаш краката й са заковани за пода? Защо да пресече стаята и да застане очи в очи с мъжа, на когото с години бе учила как да бъде идеалната съпруга, я плашеше толкова много? Защото, макар да бе обучена да го радва по почти всеки възможен начин, тя се ужасяваше, че той няма да я хареса.

Той избра точно този момент да вдигне поглед и да улови нейния. По дяволите! Хваната на местопрестъплението, тя сведе поглед. Поемайки дълбоко дъх, вдигна отново глава и откри, че го няма. Разбира се, че си бе тръгнал, след като лудата малка Червена шапчица го бе гледала така, сякаш е Големият лош вълк. Убедена, че животът й не може да стане още по-разочароващ, Миранда тръгна да търси леля си Сара и след това да повика каретата обратно към дома. На следващия ден щеше да изпрати писмо до брат си, информирайки го, че иска да се върне в провинциалното им имение, където просто ще седи и ще чака годеникът й да се сети за нея и да дойде да я прибере. Определено точно сега нямаше намерение да му се представя.

— Къде отиваш, Червена шапчице? — Гласът на Андрю се изля върху нея, карайки я да застине на място. — Към дома на баба си?

Тя се обърна към графа.

— Не, към дома на леля ми. — Дали я бе разпознал?

— Трябва ли да тръгваш? Балът едва сега започва.

Беше глупаво как всичко в нея се сви, когато получи онова, за което бе копняла от години… неговото внимание.

— Трябва да й се обадя.

— Сигурен съм, че леля ти си прекарва добре и все още не е готова да си тръгва. — Той пое облечената й в ръкавица ръка и я поднесе към устните си. — Защо преди това не се разходиш с мен в градината?

Тя прехапа устни. Една истинска дама никога не би отишла където и да е с джентълмен, но той бе нейният годеник и това й печелеше малко свобода, на която повечето девойки не можеха да се насладят. Въпреки това, че изглежда той нямаше ни най-малка представа коя е тя.

— Звучи чудесно, милорд.

— Последвай ме. — Той постави ръката й на свивката на лакътя си. — Насам. Ето там има врата към градините.

Ако Миранда трябваше по-късно да се върне сама, щеше да й е много трудно, тъй като цялото й внимание бе насочено към мъжа до нея, а не към коридорите и стаите, покрай които минаваха.

— Изглеждате добре запознат с къщата — каза тя.

Графът кимна.

— Негова Светлост е един от най-близките ми приятели. Прекарах голяма част от младежките си години тук, тъй като майка му и моята майка бяха най-добри приятелки. — Усмивка освети лицето му и стопли местенца в нея, за които дори не биваше да помисля, затова Миранда бе благодарна, че в стаята е достатъчно тъмно, та да прикрие силно изчервеното й лице. Неудобството й изчезна, щом излязоха от къщата и ароматът на рози изпълни обонянието й. Китайски фенери висяха на прътове през няколко метра, осветявайки в нежна светлина земята.

— Красиво е.

— Виждаш Нейна Светлост в пълната й сила.

— Съпругата на херцога?

— Не, Улф все още не е паднал в капана на свещеника. Майка му живее за забавленията и това е нейно дело. Не си от този град, нали? — Дори маската не можеше да прикрие въпроса, изписан на лицето му.

На Миранда й се прииска да изкрещи, но след това си спомни, че носи маска и той нямаше как да разбере коя е. Игнорирайки въпроса му, тя каза:

— Това лабиринт от жив плет ли е?

— Да. Искаш ли да го разгледаш?

О да, обичаше лабиринти. Беше ходила в онзи в дома му няколко пъти при визитите си преди години.

— Толкова ли е сложен като онзи в провинциалното ви имение?

Андрю се закова на място, поглеждайки я. Наистина я погледна, преди да наклони глава, опитвайки се да разбере самоличността й.

— Срещали сме се?

— Да, много добре знам кой сте. — Годините тренировки я бяха направили експерт по този мъж, и все пак, докато стоеше и той я оглеждаше, почувства лека нервност.

— Била си в семейното ми имение?

— Мина доста време, но… да.

— Да не си била гост на някое от партитата на родителите ми?

Усмихвайки се, тя се помоли да има силата да спре гнева си да избухне.

— Никога не съм била канена за някое от партитата на родителите ви, но съм била канена на почти всички ваши празници.

Докато майка му бе все още жива, всяко лято бе домакин на много целодневни партита и обичаше да кани всички от града и околностите му. Земите бяха пълни с хора, които се смееха и хапваха. Жонгльори и кукловоди забавляваха децата, докато възрастните играеха крикет или плаваха с лодки в езерото. Графинята бе топла и приветлива към всички и студена и неодобрителна към Миранда. Тя никога не разбра защо, но в душата си се боеше, че не е достойна, затова бе работила и учила упорито, докато започне да върши всичко без нито една грешка.

— Минаха доста години, откакто последно бяхме домакини на такова парти — каза той замислено.

— Да. — Тогава, искайки да го разсея, тя попита: — Е, относно лабиринта?

— Хмм… о, да, лабиринтът. Този е по-сложен от онзи в семейното ми имение, но съм се научил да го минавам и със затворени очи. За да може да направи живота интересен, предполагам. — Той я задърпа след себе си през лабиринта, чийто стени се издигаха на два метра от двете им страни. Педантично подредени розови храсти се издигаха около тях, докато напредваха през лабиринта. Светлината от фенерите избледня, оставяйки само лунната светлина да посочва пътя им. Колкото по-тъмно ставаше, толкова по-близо до него се приближаваше тя, докато той я водеше навътре.

— Почти стигнахме — каза той, а стъпките му не се забавиха или поколебаха нито за миг. Всъщност, с всяка изминала стъпка увереността и бързите му движения нарастваха. Стигайки до средата, дестинацията на разходката им, тя дочу разговор.

Нежни женски думи проникнаха през плета.

— Усмихваш се.

Дълбок мъжки глас отвърна на думите й.

— Щастлив съм по повече причини, отколкото можеш да си представиш. Ще обявим ли предстоящата си сватба?

— Не. Нека изненадаме всички — отвърна жената.

Андрю сложи пръсти на устните си.

— Изглежда сме на път да прекъснем предложение за брак.

— Не трябва ли да ги оставим насаме? — попита Миранда, а гласът й бе дрезгав, почти задъхан.

Андрю застина.

— О, по дяволите. Познавам този глас. — Пускайки ръката й, той се насочи към един от отворите в лабиринта, следван плътно от Миранда.

Двойката се стресна при прекъсването и джентълмена се изправи, за да защити годеницата си.

— Андрю?

Андрю повлече Миранда покрай плета, далеч от скритата двойка.

— Моля те, остани тук — прошепна той, преди да се върне да говори с приятеля си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Миранда чу Андрю да пита.

— Търся малко уединение — отвърна мъжът, очевидно несъзнаващ за присъствието на Миранда, която надникна през листата, за да гледа.

— И аз така виждам. — Андрю махна с ръка към двойката. — Добър вечер, госпожо Малори.

— Лорд Уиндъншайър. — Изкусителният глас на жената бе почти като мъркане.

— Двамата се познавате? — попита приятеля му, но Миранда не успя да чуе отговора на Андрю.

Тя се насочи обратно в посоката, от която бяха дошли, не желаейки да слуша и по някаква причина боейки се колко добре той познава тази госпожа Малори. Само след няколко завоя Миранда се оказа безпомощно изгубена.

Сваляйки шапката си, но оставяйки маската, тя седна на земята. Гласове се чуваха в далечината, докато стоеше с лице, вдигнато към небето. В Лондон звездите не се виждаха така хубаво, колкото у дома. Как й се искаше да бъде там в момента.

Андрю се появи.

— Ето къде си. Чудех се къде изчезна. — Той протегна ръка. — Очевидно съм поканен утре на сватба.

Тя погледна към него.

— Утре? Как въобще е възможно?

— Нетърпелив годеник, който е поръчал специално разрешение. Защо избяга така?

— Исках да ви дам усамотение.

— Интересно. Повечето жени биха използвали момента да бъдат уловени в компрометираща ситуация и да си хванат лорд.

Кой лорд? Гняв се надигна в нея.

— Нямам никакво намерение да улавям в капан когото и да е било.

— Това е очевидно, щом не се възползва от създалата се ситуация.

Игнорирайки ръката му, тя се изправи.

— Ще бъдете ли така добър да ми помогнете да изляза от лабиринта? Трябва да се видя с леля си.

— Разбира се. — Направи й жест да го последва. Както и преди, той я водеше без следа от колебание. — Ще останете ли до полунощ, когато маските паднат?

— Това ли се случва? — Миранда поклати глава. — Не мисля, че искам да разкривам на който и да е било самоличността си.

— Не? — Андрю спря на входа на лабиринта. — Излезе навън с Големия лош вълк. Не може да се боиш от това да свалиш маската си.

— Изплашена, не. Просто нямам интерес обществото да разбира коя съм. — Но страхът нямаше нищо общо с решението й. Прехапа устната си. На лунната светлина тя погледна към лицето му, квадратната му, добре изваяна и леко упорита брадичка, към аристократичния му нос и най-накрая към очите му. — Това ли сте вие? Големият лош вълк?

Той докосна носа си.

— Носът ми изглежда достатъчно нормален. Е, Червена шапчице, ако няма да ми доставиш удоволствието да ми покажеш лицето си, поне би ли ми казала името си.

— Миранда Бичъмп. — Тя зачака за някаква реакция от негова страна, защото е открил, че пред него стои бъдещата му съпруга.

Вместо това той се усмихна.

— Удоволствие е да се запознаем. Да ви върна ли при леля ви?

— Това ли е всичко? — Тя се надяваше гласът й да не звучи така измъчено в неговите уши, колкото в нейните. Стомахът й се преобърна и започна да й се гади. Светът се завъртя леко пред очи й, карайки я да се бори да остане на крака. Нищо в лицето на графа не показваше, че е разпознал името й. Дълбоко в нея се надигна нажежен до червено гняв и силна болка.

— Моля?

— Името ми не значи ли нещо за теб? — попита тя високо, и когато той отстъпи назад, сякаш бе излязла от лудницата „Бедлам“, кръвта й кипна.

Нима той дори не можеше да си направи труда да запомни името на годеницата си? Тя стисна ръка в юмрук. Успокоителните му думи преминаха през ушите й. Години на раздразнение и самота изплуваха на повърхността.

Без да се замисли, тя замахна с юмрук към безупречния му нос.

— Ти, син на сакато магаре! — Тичайки към балната зала, всичко, което искаше, бе солидността на леглото си и голяма димяща чаша с горещ шоколад.

* * *

— Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Не това посрещане очакваше Андрю, графът на Уиндъншайър, когато пристигна в лондонския дом на приятеля си, лорд Саймън Уинстън. Но последните двадесет и четири часа не можеха да се опишат като нещо, което бе очаквал.

— Маскирана дама със страхотен замах ме хвана неподготвен.

Саймън се наведе по-близо, за да види черно-синьото око на Андрю.

— Да не е малката Червена шапчица от лабиринта миналата вечер?

Той се размърда неудобно под напрегнатия поглед.

— Да, точно тя.

Подсвирвайки, Саймън докосна края на синината.

— Впечатляващо.

Улф, херцогът на Фоксхейвън, за който Андрю дори не бе подозирал, че стои наблизо, надникна над рамото на Саймън.

— Интересно. Знам, че Райли има слабост към войнствени жени, но никога не съм подозирал, че е в твоя стил. И като говорим за виконта, къде е той?

Саймън отново докосна лицето на Андрю.

— Видях го за кратко миналата вечер на бала, но не успях да го проследя, за да го поканя.

Отблъсквайки ръката на Саймън, за да му попречи да докосне отново болното му око, Андрю се сопна.

— Имаш ли нещо против? Това боли, да му се не знае.

Саймън отдръпна ръка, но не отстъпи назад.

— Какво, по дяволите, си направил, че да я ядосаш така?

— Очевидно жената мислеше, че би трябвало да я разпозная, което не се случи. Вследствие на обидата си тя реши да ме удари.

— Добре се е справила.

— Дама с железен юмрук. Как е името й, за да може, ако я срещна на ринга, да заложа на нея? — Улф се засмя. Проклет да е.

Андрю простена. Трябваше да запази тази срамна ситуация за себе си.

— Това е най-странното нещо, не мога да си спомня. Опитах се да си припомня случилото се, но не мога. Името е там, но всичко е като в мъгла и просто не помня.

Потупвайки го по рамото, Саймън се засмя.

— Ударила те е толкова силно, че е размътила мозъка ти. Улф, помниш ли, когато лорд Тенли беше ударен в Итън и не можеше да си спомни името си и кой е? След време си припомни името си, но така и не си спомни боя.

— Господа, имаме сватба, на която да присъстваме… О, боже! Можете ли въобще да виждате с това око, милорд? — Русокоса жена, която Андрю не бе виждал досега, постави ръка на рамото на Улф. Интимността в жеста не остана скрита от Андрю, въпреки увреденото му зрение. — Вероятно трябва да сложите лапа. След сватбата на Саймън с радост ще ви направя една.

Като куче с кокал, което не е способно да го пусне, Саймън попита:

— Сигурен ли си, че жена е направила това?

Андрю присви здравото си око.

— Бях там. Уверявам те, тя е жена.

— Иска ми се да срещна треньора й. — Улф се разсмя и, взимайки ръката от рамото си, я сложи в свивката на лакътя си. — Андрю, не мисля, че си имал удоволствието да се запознаеш с лейди Елизабет Хамилтън, Лайза, моята бъдеща херцогиня.

— За мен е удоволствие, милейди. — Той се поклони, обикновено го правеше грациозно и ниско, но сега трябваше да изпълни по-бързо процедурата заради туптенето на окото си. За двадесет и четири часа двама от най-близките му приятели бяха паднали в капана на свещеника. А Андрю нямаше идея, че някой от тях се интересува от жена, и още повече че ухажва такава. Обожанието на лицата на Негова Светлост и Лайза показваше, че бракът им не е уреден, и Андрю подозираше, че се познават много по-добре, отколкото би трябвало.

— Лорд Уиндъншайър, удоволствие е да се запозная с още един от приятелите на Улф. Сигурна съм, че ще се виждаме често с вас след сватбата. — Вниманието й остана насочено към Улф, чистата любов и радост, която струеше между тях, осветяваше стаята, преди тя да се обърне към Саймън. — Саймън, булката ти е готова.

— Време е да ти наденем оковите — добави Улф с поглед, насочен към Лайза.

— С удоволствие. — Саймън се насочи към вратата, където спря. — Андрю, в лявото чекмедже на бюрото ми има комплект за писане. Би ли бил така добър да ми го донесеш за подписването на брачния регистър на свещеника?

Махвайки им с ръка, Андрю се насочи към широкото бюро в далечния край на стаята. Той отвори чекмеджето, измъкна комплекта за писане, но тъй като не внимаваше, успя да събори няколко листа на пода. Коленичейки, той игнорира туптенето в глава си и започна да събира листовете. Покана, напечатана на скъпа хартия и с печат от червен восък привлече вниманието му. Макар и счупен, изобразеното Е на печата се виждаше ясно. Той остави писмото на бюрото и тогава видя името върху него. Мадам Еванджелин.

Навеждайки се назад, той надникна в коридора през отворената врата. Саймън стоеше пред свещеника със своята булка до себе си. До него Улф, чието внимание прелиташе от свещеника към годеницата на Саймън, Чандра, която скоро щеше да бъде маркиза на Брекънридж.

Двама лорда, и двамата сгодени за кратко време, и поне един от тях е използвал ексклузивните и скъпи услуги на „Кратка афера“. Андрю подозираше, че и Улф го е направил. Ако човек имаше достатъчно пари и му трябваше дискретно забавление за през нощта, никой не можеше да уреди по-добре нещата от Мадам Еванджелин. Не че Андрю знаеше много за тайнствената жена, освен репутацията й, за която се шепнеше от ухо на ухо, разказвайки за непогрешимата й способност да събере двама души заедно за една незабравима нощ, която много често се оказваше, че завършва с брак. След като за пръв път научи за жената преди няколко седмици по време на игра на покер с други лордове, той бе позволил на любопитството му да надделее. За нещастие, много не биха признали, че са контактували с Мадам Еванджелин, камо ли, че са използвали услугите й. Но няколкото, които го направиха, казаха, че тя е най-добрата.

Вдигайки картичката, която бе паднала от поканата, той я мушна в джоба си, тъй като очевидно приятеля му вече не се нуждаеше от нея.

След като се увери, че е сложил всичко на мястото му, Андрю се присъедини към сватбената церемония в съседната стая. С премеждията от предишната нощ, все още пресни в ума му, може би щеше да последва примера на Саймън и трябваше да спре да търси жена в обществото и да се остави на професионалистка да го направи вместо него.

Евентуално късметът може да бъде на негова страна.

Нали?

* * *

Сълзи се стичаха по лицето на Миранда, но дали от болката в ръката й, или от тъгата в сърцето й, тя не можеше да каже. След като се върна сама в дома на леля си, тя прекара останалата част от вечерта под завивките, плачейки във възглавницата за надеждите, които повече не можеше да таи. Засрамена и чувствайки се предадена, тя дори не се замисли за клюките, които ще започнат да разнасят слугите. След като се бе промъкнала миналата нощ в градината заедно с лорд Уиндъншайър, всичко, което мислеше, че е тя, се сгромоляса. Всичко, което някога е правила или учила, е било лъжа. Беше пропиляла живота си за една мечта, бе била наивна глупачка, вярвайки безусловно на всичко, което й казваха другите.

— Ах, ето къде си.

— Намери ме. — Изтривайки сълзите от лицето си, Миранда се усмихна, надявайки се да изглежда всичко друго, но не и с разбито сърце и изпълнена с разочарование под внимателния поглед на леля й Сара. — Станала си рано.

— Наивно момиче, тъкмо се прибирам у дома. — Сара седна на ъгъла на леглото. — Е, как мина разходката ти в градината?

Надигайки се в леглото, Миранда се облегна на таблата, стисвайки в ръце една от възглавниците си.

— Видяла си?

Леля й извъртя очи. Сякаш Миранда можеше да напусне залата, без жената да я забележи.

— Разбира се, че видях, и щях да се разтревожа за теб, ако след като бяхте в една стая с графа, не потърсиш възможност да поговориш с него. Предполагам, че си получила отговора му.

— Предполагам, че да.

— Е? — изпухтя леля й Сара. — Не ме карай да гадая.

— Негова Светлост нямаше ни най-малка представа коя съм.

— Той не те е виждал от… честно казано, дори не помня колко малка беше тогава.

Поклащайки глава, Миранда подръпна по-здраво юргана около себе си.

— Не. Имам предвид, че той не знаеше коя е Миранда Бичъмп.

Сара я погледна объркано.

— Това не може да е вярно. Има подписан брачен договор, в който ясно е упоменато, че сте сгодени още от раждането си.

Да, но беше подписан, когато Андрю е бил само на няколко седмици, а тя дори не е била родена.

— Някога виждала ли си този договор? — попита тя.

— Не, но дори не мога да си представя, че майка ти е излъгала за това. Няма никакъв смисъл, а и баща ти постоянно казваше, че този съюз ще доведе до много положителни неща, че ще поправи неправдите и разни такива работи. Ако трябва да съм честна, рядко го слушах, когато се разприказваше. Брат ми можеше да отегчи и светец. А аз въобще не съм светица. Нито пък майка ти. Тя бе по-скоро…

На Миранда й бе писнало да слуша колко неприятна за всички е била майка й.

— Лельо Сара, моля те, не и днес. — Сменяйки темата, тя каза: — Чудя се дали Даниел може да намери договора?

— Ако някой може да ни каже къде е, то това е онзи идиот брат ти. Или семейните адвокати със сигурност ще имат копие тук в Лондон. Да изпратя ли молба към някой от представителите на кантората да ни посетят?

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, мила моя. Макар да не виждам каква разлика би могло да има.

Щеше да има огромна разлика.

— Искам да разбера дали съм свободна да живея живота си. Дали съм свободна от ангажимента си към лорд Уиндъншайър?

— Това е нещо, с което мога да ти помогна. Искаш ли да се отървеш от този договор?

Кимайки, Миранда се приближи.

— Много добре. Най-лесния начин да се отървеш от брачен договор е да се компрометираш… — Леля Сара се намръщи. — Не ме гледай така шокирано. И може да си затвориш устата, не е никак женствено. Ако не си чиста, никой няма да оспори легитимността на договор между двама глупаци. Познавам жена, която е много добра в уреждането на среднощни срещи.

Миранда едва не зейна отново, но не знаеше дали е от шока, че леля й познава такава жена, или заради начина, по който говореше така открито с нея.

— Откъде знаеш това?

— Може да съм неомъжената ти леля, но не съм девица. Още преди години реших, че животът ми ще е по-лесен, ако няма мъж, който да го промени, и съм една от малкото жени в обществото ни, благословени със свободата и парите да живеем живота си така, както сами изберем. И аз някога имах леля. Моята леля Мили ми остави всичко, което притежаваше, за да не ми се налага да разчитам на някой мъж.

— Никога не съм чувала за Мили.

— Няма и да чуеш. Брат ми смяташе, че е нечестно имението й да бъде завещано на мен, една обикновена педантка. Щом Мили умря, името й не пресече устните на баща ти нито веднъж. — Сара махна с ръка. — Сега обратно към важните неща… ползвала съм услугите на Мадам Еванджелин два пъти. И двата пъти постигнах дългосрочна и наистина задоволителна връзка за мен и мъжа.

— Лельо Сара… — Бузите на Миранда пламнаха от неудобство. — Не мисля, че това е разговор, който трябва да водим.

— Не бъди лигла. Кой друг ще говори с теб за тези неща? Майка ти, която избяга с офицер в Австралия? Или брат ти? Не? Мила, ако искаш да се измъкнеш от този договор, ще ти се наложи да направиш някои неща, с които няма да ти е напълно удобно. Но ще те подкрепя каквото и да решиш.

— И тази Мадам Еванджелин… тя няма да каже на никого?

— Стриктна конфиденциалност. Имам й доверие. Не бих те изпратила при някой, на когото нямам доверие. Обичам те така, сякаш си собствената ми дъщеря.

— И аз те обичам. — Сара бе повече майка за Миранда, отколкото е била нейната собствена майка. Сара бе присъствала във всеки важен момент от детството на Миранда. И макар да бе научила племенницата си как да бъде безпогрешна графиня, никога не бе крила мнението си. — Колко струват услугите й?

Махвайки с ръка, леля й се приближи към жълтите брокатени завеси и ги издърпа.

— Считай го като подарък от мен. Билет към независимостта. Освен това оскъдните пари, които брат ти ти отпуска, за да те държи натясно, няма да успеят да платят за услугата, макар че парите са твои, а не негови.

— Не мога да искам от теб…

— Ти не искаш нищо, аз ти предлагам. И мисля, че това може да бъде най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало. Колко дълго щеше да чакаш графа, преди да си отвориш очите? И колко други млади дами е замъквал в градината с намерението да ги поквари?

Ръката на Миранда я болеше, и за разлика от леля й, да обърне гръб на отговорностите си, въпреки че графа или не знаеше, или не се интересуваше от това, не бе никак лесно. Изтощение се процеждаше от всяка нейна пора.

— Поспи малко, Миранда. Ще изпратя вест до Мадам Ева, както и вест до адвоката. Но ми обещай, че няма да удариш мъжа, с който ще ти уредят среща така, както си ударила графа.

— Как…?

— Кокалчетата ти са червени и подути, а графът, макар и дискретно, се върна в залата с кървящ нос. Да не би да си мислиш, че бих те оставила да излезеш в градината заедно с мъж, пък бил той и годеника ти, без да чакам завръщането ти? — Сара се усмихна и я целуна по челото, преди да напусне стаята.

Миранда се загледа към тавана, преди да затвори очи, молейки се за новия си живот, какъвто и да бе той. Сълзите се стичаха по лицето й и тя ги остави. Това бяха последните сълзи за живота, който бе смятала, че ще има. Когато се събуди, щеше храбро да посрещне новия си живот. Щеше да й се наложи да загърби фантазиите си, че ще бъде графиня, и да се изправи пред новата реалност.