Британи Чери
Въздухът, който той диша (47)

Епилог

Тристан

Пет години по-късно

Тримата спяха под дървената маса в трапезарията, която Ема ми беше помогнала да построим. Бяха трансформирали масата в крепост, както правеха всяка събота вечер, когато гледахме филми и лагерувахме вътре в къщата. Ема твърдеше, че вече е прекалено голяма, за да играе на „Преструванка“, но когато малкият й брат Колин я помолеше да играе, тя никога не можеше да му откаже.

Колин беше красавец и син на майка си. Смееше се като нея, плачеше като нея и обичаше като нея. Всеки път, когато целунеше челото ми, знаех, че съм най-големият късметлия в света.

Пропълзях под масата до моята красива жена и допрях устни до растящия й корем. След няколко седмици щяхме да донесем поредното чудо в света. Щяхме да добавим още една красавица към семейството ни.

За дълго време просто се взирах в Лизи, Ема и Колин. Зевс се присъедини към нас под масата, промъквайки се под ръката на Ема. Как така бях получил втори шанс в живота? Как така бях станал толкова щастлив? Спомнях си момента, в който умрях. Спомнях си, че седях в болничната стая, когато лекарят ми каза, че Чарли си е отишъл. В този ден аз също си отидох. Животът спря да съществува и аз спрях да дишам.

Тогава се появи Елизабет и ме съживи. Вдъхна живот в дробовете ми, изпълвайки сенките със светлина. Светлина толкова ярка, че бавно бях започнал да вярвам, че „и заживели щастливо“ съществува. Без повече вчерашни болки, нито страхове от утре. В този момент престанах да превъртам миналото и не избрах да се протегна към бъдещето. Вместо това, избрах нас такива, каквито бяхме. Избрах днес.

Някои дни все още бяха трудни, а други по-лесни. Обичахме се по начин, който само носеше още повече любов. Държахме се един за друг по време и на мрачните, и на светлите дни.

Легнах до Елизабет, притискайки я до тялото си, и тя се притисна още по-близо. Кафявите й очи се отвориха и на устните й се появи сладка усмивка.

— Добре ли си? — попита.

Целунах меката част на ухото й и кимнах.

— Добре съм.

Очите й се затвориха и тя издиша срещу устните ми. С всяко издишване поемах дъха й и я изпивах, осъзнавайки, че тя беше моя. Винаги и завинаги, без значение какво щеше да ни донесе бъдещето. Всеки ден копнеех за нея. Всеки ден я обичах още повече. Докато очите ми се затваряха, а ръцете й бяха отпуснати върху гърдите ми, знаех, че животът никога не е бил наистина разбит; просто някои дни бяха с повече драскотини, а те се лекуваха с времето. Времето ме беше направил цял отново.

Децата ми бяха най-добрите ми приятели. Всички те. Чарли, Ема, Колин и ангелът без име, който си почиваше в корема на красивата ми съпруга. Всички бяха толкова умни, забавни и дълбоко обичани. Знаех, че нямаше смисъл, но понякога, когато погледнех в очите на Ема, почти можех да видя как Чарли ми се усмихва, казвайки ми, че двамата с Джейми са добре.

И Елизабет.

Красивата жена, която ме обичаше, когато не заслужавах да бъда обичан. Докосването й ме излекува, а любовта й ме спаси. Тя беше повече, отколкото думите можеха да опишат.

Ценях я.

Ценях я за всичко, което беше, и за всичко, което не беше. Ценях я в слънчевите й дни, както и в сенчестите. Ценях я високо и с шепоти. Ценях я, когато се карахме, и когато не го правехме.

Беше повече от очевидно какво е тя за мен, както и защо винаги я исках наблизо.

Тя беше въздухът, който дишах.

Докато се унасях в сън под дървената маса, с децата, притиснати между майка им и мен, допрях устни до тези на съпругата ми и я целунах нежно.

— Обичам те — прошепнах.

Тя се усмихна в съня си.

Защото вече знаеше.