Британи Чери
Въздухът, който той диша (45)

Четиридесет и четвърта глава

Елизабет

Бях събудена от звука на косачката, който долиташе от задния двор. Слънцето току-що бе изгряло и беше лудост някой да коси тревата по това време. Излязох на задната веранда и погледнах към Тристан, който косеше тревата около мястото, където се бе случило всичко с Танер. Поставих ръка на сърцето си и слязох по стълбите, усещайки сутрешната роса под краката си.

— Какво правиш? — попитах.

Той се обърна към мен и изключи косачката.

— Не исках да го виждаш, когато излезеш в задния си двор. Не исках да се справяш с онова, което се случи. — Той бръкна в дънките на джобовете си извади една монета. — Танер си изтърва монетата… имам предвид, виждала ли си я някога?

Тристан ми я подхвърли.

— Еднаква е. И от двете страни е ези — казах, малко шокирана. — Никога наистина не е печелил при хвърлянето?

— Никога. Не мога да повярвам, че не събрах парчетата заедно по-рано. Не мога да повярвам, че почти можеше да нарани теб и Ема… Трябваше да се досетя, че има нещо нередно. Трябваше да знам…

„Той е моят свят.“ Мислих за всичко. За това, че ни напусна. За завръщането му. Исках да се съмнявам, че някога изобщо би бил мой, но сърцето ми каза на главата ми да си затваря устата. Сърцето ми ми каза просто да си позволя да чувствам, да живея за момента, защото всичко, което имахме, бе тук и сега, и за едно мигване това може да ни бъде отнето. Трябваше да оценя мъжа пред мен.

— Обичам те — прошепнах и буреносните му очи се усмихнаха тъжно, след което пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Не го заслужавам.

Отидох до него и го прегърнах, придърпвайки устните му по-близо до моите. Той отпусна ръка на кръста ми, което ме накара да подскоча от болката, която ме прониза.

— Добре ли си?

Засмях се.

— Била съм и по-зле. — Впих устни в неговите и почувствах въздуха, който влезе и излезе през устата му. Когато вдишах от него, той издиша моя. Сутрешното слънце се извисяваше над нас, осветявайки тревата със светлина, за която и двамата копнеехме. — Обичам те — прошепнах отново.

Той притисна чело към моето.

— Лизи… искам да ти докажа, че няма да избягам отново. Искам да ти докажа, че съм достатъчно добър за теб и Ема.

— Млъквай, Тристан.

— Какво?

— Казах да си затвориш устата. Ти спаси живота на дъщеря ми. Както и моя. Достатъчно добър си. Ти си нашият свят.

— Няма да спра да ви обичам, Лизи. Обещавам ти, че до края на живота си ще ти доказвам точно колкото много ви обичам.

Изчервих се и прокарах пръст по долната му устна.

— Тристан?

— Да?

— Ще ме целунеш ли?

— Да.

И тогава той го направи.

* * *

На следващата сутрин с Ема седнахме на предната веранда, отпивайки от чая и горещия шоколад, който господин Хенсън ни бе донесъл. Една кола паркира пред къщата ни и Ема изпищя от вълнение, когато шофьорът слезе и отвори задната врата. Зевс скочи от колата и се втурна право към Ема.

— Зевс! — извика тя и се усмихна широко. — Ти се върна! — Зевс започна да върти опашка, след което събори Ема на земята и започна да я облизва.

Сърцето ми се усмихна, когато тръгнах към двамата възрастни хора, които току-що слязоха от колата.

— Съжалявам за това — казах, кимайки към Ема и Зевс. — Оказа се, че са стари приятели.

Преди да успея да кажа още нещо, възрастната жена уви ръце около мен и ме прегърна силно.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти.

Когато се отдръпна от мен, се усмихнах на жената, която очевидно беше майката на Тристан.

— Има твоите очи. Спомням си, че първия път, когато го срещнах, ми се стори, че има нещо толкова познато в него, и ето какво е било. Той има твоите очи.

— Не мисля, че се запознахме официално. Аз съм Мери, а това е съпругът ми Кевин.

— Приятно ми е да се запозная и с двама ви. Аз съм Елизабет, а това е дъщеря ми Ема.

— Красива е — каза Кевин. — Прилича на теб.

— Наистина ли? Мисля, че прилича на баща си.

— Повярвай ми, миличка. Тя е като твое мини копие. Хайде да влезем. Тристан ни каза, че си ремонтирала къщата му и с удоволствие бих я разгледала. — Мери ми смигна. Влязохме вътре, а Ема и Зевс ни следваха по петите. — Е, Тристан каза ли ти за магазина му? Как господин Хенсън го е оставил на него?

— Чух за това. Мисля, че е чудесно. Тристан е учудващо талантлив. Смятам, че ще се справи добре. — Усмихнах се и се обърнах към Кевин. — Разбрах, че ще го управляваш заедно с него?

— Това е планът — отвърна той. — Мисля, че е чудесно. Ново начало за всички нас.

Докато ги развеждах из новия и подобрен дом на Тристан, Мери коментира това, че трябва да помисля да се върна към интериорния дизайн. За пръв път от дълго време започнах да обмислям възможностите да започна отначало. Това вече не ме плашеше така, както преди. Идеята да започна отново ме вдъхнови. Имах надежди за бъдещето и бях готова да накарам дъщеря си да се гордее с мен.