Британи Чери
Въздухът, който той диша (41)

Четиридесета глава

Елизабет

Сбогуване

— Не — прошепнах, стоейки в чакалнята, докато докторът седеше пред мен.

— Толкова съжалявам. Не издържа операцията. Направихме всичко по силите си да спрем кървенето, но бяхме неспособни да… — Устните му продължиха да се движат, но вече не можех да го чуя. Светът ми току-що ми бе отнет и краката ми омекнаха, карайки ме да се свлека надолу и да седна на най-близкия стол.

— Не — промърморих отново, покривайки лице с длани.

Как можеше да си отиде толкова бързо? Как можеше да ме остави тук сама?

Стивън, не…

Преди операцията държах ръката му. Казах му, че го обичам. Целунах го за последен път.

Как бе възможно да си си отишъл?

След като ми изказа съболезнованията си, докторът се отдалечи, но не ми пукаше. Няколко минути по-късно се появиха Кати и Линкълн и сърцата им бяха разбити заедно с моето. Останахме в болницата дълго време, докато Линкълн не ни каза, че трябва да си тръгнем и да започнем с приготовленията.

— Ще се срещнем в къщата ви — казах. — Господи! Ема е при Фей. Може ли да я вземете?

— Къде ще ходиш? — попита Кати.

— Просто ще остана тук още малко.

Тя се намръщи.

— Миличка…

— Не, наистина, добре съм. Ще си дойда скоро. Може ли просто… искам аз да й го кажа.

Те се съгласиха.

Останах в продължение на часове в чакалнята, несигурна какво точно чаках. Изглежда, че всички в тази стая правеха точно това: чакаха за отговор, молеха се и се надяваха.

В ъгъла на чакалнята седеше възрастна жена, която си изплакваше очите съвсем сама, и за миг се почувствах привлечена. Цялото й тяло бе в драскотини и синини, сякаш току-що се бе измъкнала от нещо ужасно. Но болката в буреносните й сини очи беше това, което ме безпокоеше най-много. Не трябваше да пристъпвам в света й на очакване, но го направих. Прегърнах я и тя не ме отблъсна. Прегръщах я, докато се разпадахме заедно.

След известно време една медицинска сестра информира жената, че внукът й и снаха й са излезли от операционната, но са в критично състояние.

— Можете да ги видите, но те няма да са в съзнание. Просто да знаете. Но можете да държите ръцете им.

— Как да… — Гласът й затрепери и тя се разплака отново. — Как да избера кого да посетя първо? Как да…?

— Аз ще остана с единия от тях, докато дойдеш — предложих. — Ще държа ръката му.

Тя ме изпрати при снаха й. Когато влязох в стаята, през тялото ми премина хлад. Всичкият цвят се бе оттекъл от горката жена. Беше като жив призрак. Издърпах един стол и взех ръката й в моята.

— Здравей — прошепнах. — Това е странно и дори не съм сигурна какво да кажа. Но, добре, аз съм Елизабет. Запознах се със свекърва ти, която е ужасно разтревожена за теб. Така че искам да се бориш. Тя каза, че съпругът ти е на път за насам и е адски разтревожен. Така че просто продължавай да се бориш. Знам, че вероятно е трудно, но продължавай. — От очите ми закапаха сълзи, докато се взирах в непознатата, която изглеждаше толкова позната на сърцето ми. Помислих си за това колко ужасно бих се почувствала, ако не бях успяла поне да поддържа ръката на Стивън, преди да почине. — Съпругът ти би искал да си силна. — Наведох се до ухото й и прошепнах, надявайки се, че думите ми ще открият душата й. — Трябва да се уверим, че съпругът ти е добре. Трябва да се уверим, че ще успее да държи ръката ти, както и че ще може да ти каже, че те обича. Не можеш да се пуснеш все още. Продължавай да се бориш.

Усетих как пръстите й стиснаха моите и погледът ми се насочи към преплетените ни ръце.

— Госпожо? — каза някой. Обърнах се към вратата, за да видя една сестра, която се взираше в мен. — От семейството ли сте?

— Не. Аз просто…

— Ще трябва да ви помоля да си тръгнете.

Кимнах веднъж.

И пуснах ръката й.

* * *

— Продължава да ми оставя тези бележки — въздъхнах, сядайки на детската люлка везна, докато Фей и Ема се катереха по катерушките и се пързаляха на пързалката. — Всеки ден намирам по една бележка на прозореца ми и просто не знам какво да мисля за тези съобщения. Казва ми, че все още ме обича и желае, но после… нищо. Не знам какво да мисля.

— Играе си с теб и това не е хубаво. Просто не разбирам защо би постъпил така с теб. Мислиш ли, че просто се държи грубо? Дали не ти го връща заради това, че не си му казала за инцидента?

— Не — поклатих глава. — Не би го направил.

— Изминаха месеци, Лиз, а той не се обади дори веднъж. Като изключим бележките, които ти оставя, изобщо не те потърси. Това не е нормално.

— Никога не е имало нищо нормално, когато става въпрос за Тристан и мен.

Тя избута надолу люлката и ме погледна.

— Може би е време да откриеш новото нормално тогава. Заслужаваш нормален живот.

Не отвърнах нищо, но си помислих, че може би е права.

Просто ми се искаше бележките да не ми носеха такова успокоение, че той може да се върне обратно при мен някой ден.

Просто се нуждая от време, за да оправя нещата. Ще се върна скоро. Обичам те.

Т.К.

Чакай ме.

Т.К.

Всички грешаха за нас. Просто ме чакай, моля те.

Т.К.

* * *

— Имаш следи от лилаво червило по устните си, Сам — казах, когато влязох в кафетерията за смяната ми. Той бързо прокара ръце по устата си и се изчерви. През последните няколко седмици Мати беше започнал да пуска Сам в кухнята по време на обедите, за да се научи как да готви менюто на кафетерията. Изглеждаше толкова щастлив най-накрая да прави онова, което обича, и всъщност се оказа, че е доста добър в работата си.

— Мерси — каза той, вдигайки купчина с чинии, за да ги отнесе обратно в миялното помещение. Точно когато той излезе през вратата, влезе Фей и двамата изиграха неловкото танго на това кой-ще-отстъпи-назад-от-пътя-на-другия.

Когато ме забеляза, Фей извика към мен, поздравявайки ме. Подсмихнах се.

— Имаш много хубаво лилаво червило, приятелко.

Тя се усмихна.

— Благодаря! Съвсем ново е!

— Заклевам се, че съм го виждала и преди.

— Съмнявам се. — Тя поклати глава. — Купих го миналата вечер.

— Не, имам предвид, че преди пет секунди видях следи от него по устните на Сам.

Лицето й се изчерви, и тя започна да кърши пръсти, втурвайки се към мен.

— О, боже, по дяволите! Зловещият Сам носи същото червило като моето? Трябва да си взема нов цвят.

Повдигнах вежда.

— Такава си лъжкиня. И така, кажи ми.

— Да ти кажа какво?

— Прякорът, който си измислила за онази му работа.

Тя извъртя очи.

— О, за бога, Лиз. Почти на тридесет сме. Защо не спрем да се държим като петгодишни поне за ден? — Сериозният й глас, докато вървеше към гишето, за да вземе поръчката на един клиент за сирене по датски, ме накара да се зачудя дали наистина не беше пораснала, но това трая само няколко секунди, докато тя не извика: — Огромния Сам!

Избухнах в смях.

— И като си помислиш как през последните няколко месеца ме убеждаваше, че Сам е откачалка.

— О, такъв е. Пълна откачалка е. Имам предвид, още повече, след като направи онова нещо миналата нощ — обясни тя, след което издърпа един стол на една празна маса и седна. Все още бях доста объркана от това как беше успяла да запази работата си.

— Какво е направил? — попитах, сядайки срещу нея. „Ако не можеш да ги победиш, се присъедини към тях.“

— Ами, за начало, винаги ме пита как съм, което е странно. Сякаш наистина се интересува от мен.

— Пич. Добре, това е наистина откачено — присмях се.

— Точно! Ами това? Снощи се отби до къщата ми и аз го попитах в коя стая иска да се изчукаме, но той каза, че искал да ме изведе на вечеря, където пожелая. Имам предвид, какво? И тогава, след вечерята и питиетата ме изпрати до верандата ми, целуна ме по бузата и каза, че би му харесало да ме изведе отново на вечеря. Дори не се опита да се запознае с вагината ми!

— Каква откачалка!

— Знам! — Тя замълча и погледна назад към кухнята, където Сам работеше. На устните й се появи малка усмивка и тя се обърна отново към мен. — Предполагам, че не е чак такава откачалка.

— Не, предполагам, че не. Толкова съм щастлива, че вече работи в кухнята. Спомням си, че ми беше казал колко много иска да го направи.

— Да, освен това е просто страхотен.

— Изненадана съм, че Мати му е позволил да готви.

Тя повдигна рамене.

— Нямаше избор. Изнудих го, като го заплаших, че ако не даде шанс на Сам, ще изпратя видеото, в което танцува гол на „Спайс Гърлс“ на всички, които работят тук.

— Ужасен човек си, Фей. — Станах от стола и се върнах на работа. — Но чудесна приятелка.

— Защото съм Скорпион. Обичам те, докато не ме вбесиш. Тогава се превръщам в личната ти Сатана.

Засмях се.

— О, по дяволите — извика Фей, скачайки от мястото си, след което постави ръце на раменете ми и ме извъртя към себе си. — Добре. Не се паникьосвай.

— За какво говориш?

— Ами, спомняш ли си, когато съпругът ти почина и ти изчезна за година, след което се върна, но беше супер депресирана и започна да чукаш задника, който се оказа, че не е чак такъв задник, а просто мъж, който е наранен, защото съпругата му и сина му са мъртви? След което си паднахте един по друг и започнахте странна сексуална връзка, в която се преструвахте, че и двамата сте някой друг, но тогава един ден решихте, че искате да бъдете себе си и после се влюбихте. После ти откри, че съпругът ти е замесен в смъртта на семейството му, лайното удари вентилатора и пичът напусна града, но поради някаква причина реши, че не би имало проблем, ако ти оставя бележки, които те объркаха и нараниха още повече, като „О, господи, имам чувството, че съм в месечен цикъл от четири седмици, а дори не мога да ям сладолед, защото всеки път, когато гледам «Бен и Джери», горещите ми сълзи го разтопяват“. Спомняш ли си всичко това?

Премигнах няколко пъти.

— Да, звучи ми познато. Благодаря ти за разходката по алеята на спомените.

— Пак заповядвай. Е, добре, не превъртай, но ето какво. Този пич, в когото се влюби? В момента е в магазина за вуду от другата страна на улицата.

Тялото ми се разтрепери, когато видях Тристан да стои в магазина на господин Хенсън. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите ми и цялата се превърнах в кълбо от нерви.

Тристан.

— Побъркваш се — каза тя.

Поклатих глава.

— Не е вярно.

— Напротив — отвърна тя.

Кимнах.

— Така е. — Гласът ми затрепери. — Какво прави той тук?

— Мисля, че трябва да отидеш и да разбереш — каза Фей. — Заслужаваш отговор за всички онези проклети бележки.

Беше права. Трябваше да знам. Имах нужда да сложа край и да продължа напред, като се откажа от надеждата, че един ден той ще се върне при мен, защото определено все още чаках.

— Мати, Лиз излиза в обедна почивка — извика Фей.

— Та тя току-що пристигна! И освен това е сутрешна почивка! — отвърна той.

— Хубаво. Тогава излиза в сутрешна почивка.

— Няма начин. Първо ще приключи цялата си смяна. — Фей започна да пее „Spice up your life“ на „Спайс Гърлс“ и Мати се изчерви като домат. — Разбира се, че няма проблем, Лиз.