Британи Чери
Въздухът, който той диша (40)

Тридесет и девета глава

Тристан

Изминаха седмици, откакто напуснах Медоус Крийк, последвани от месеци. Прекарах по-голямата част от времето си в задния двор на родителите ми, дялкайки дърво и превръщайки го в дърворезба. Майсторях неща със собствените си ръце, тъй като имах чувството, че само създаването на нещо бе това, което бе останало от мен.

Когато майка ми дойде при мен, все още мислех за Елизабет и Ема все още ми липсваше. Все още се учех как да се сбогувам с Джейми и Чарли. Все още исках Чарли да се върне. Не бях знаел, че е възможно да изгубя света си два пъти за толкова кратко време.

— Тристан — каза майка ми, пристъпвайки на задната веранда. — Искаш ли да влезеш за вечеря?

— Не, добре съм.

Тя се намръщи.

— Добре.

Отпуснах ръце върху брадвата, която държах, и наведох глава.

— Всъщност мисля, че ще вечерям.

Възбудата, която я обзе, почти ме накрада да се усмихна. Въпреки че изобщо не бях гладен, радостта, която това й донесе, ме накара да искам да се натъпча. Майка ми бе преминала през толкова много от инцидента насам. Не можех да си представя колко много вероятно се е обвинявала, нито ежедневните битки, които е водила с това да знае, че е била зад кормилото, а аз не бях улеснил нещата.

Последното, което можех да направя, бе да седна и да вечерям с нея и татко.

— Мислиш ли да продадеш къщата в Медоус Крийк? — попита татко.

— Не знам. Вероятно. Ще се заема с това другата седмица.

— Ако се нуждаеш от помощ, само кажи. Не знам много относно продажба на къща, но мога да сърфирам из Гугъл по-добре от повечето хора на моята възраст — пошегува се той.

Засмях се.

— Ще го имам предвид.

Когато погледнах нагоре, видях майка ми да се взира в мен по същия начин, по който ме беше погледнала и отвън. Размърдах се на стола си.

— Вечерята е чудесна — казах, хвалейки уменията й.

Тя продължи да изглежда тъжна.

— Благодаря.

— Какво не е наред? — попитах и потърках тила си.

— Просто си… Какво ти се е случило? Изглеждаш съсипан.

— Добре съм.

— Не си.

Татко прочисти гърлото си и погледна строго към нея.

— Стига, Мери. Дай му малко време.

— Знам, знам. Просто… аз съм майка и най-лошото чувство в света е да знам, че детето ми страда, а аз не мога да поправя болката, която изпитва.

Пресегнах се през масата и стиснах ръката й.

— Не съм добре, но ще стигна и до там.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам.

* * *

Не бях идвал на гробището, откакто се бях върнал в града. Прекарах няколко часа в колата, опитвайки се да реша какво да направя с живота си. Как се предполагаше да продължа напред. Стомахът ми се стегна на възел, когато паркирах пред гробището. Отне ми цялата сила да изляза от колата и да тръгна.

Не бях идвал тук от погребението насам. Очите ми се напълниха със сълзи, когато се изправих пред гробовете на Джейми и Чарли и поставих букетите с цветя пред тях.

— Здравейте, мили мои. Съжалявам, че не ви посещавах. Истината е, че се опитвам да избягам от вас, защото не знам как да живея без вас. Изоставих ви и отидох да потърся заместител. Някой, който дори не съществува, защото не можех да си представя да нямам семейство повече. Не можех да си представя да живея в свят, в който вас двамата ви нямаше. Не знам как да го направя без вас. Не знам как да съществувам… така че просто ми кажете какво да правя. Моля ви. Толкова съм изгубен. Не мисля, че мога да се справя без вас. — Сърцето заблъска срещу ребрата ми, когато седнах на земята, най-накрая позволявайки си да почувствам загубата им. Те бяха моя свят. Чарли беше сърцето ми, а Джейми душата ми, а аз ги подведох, като им обърнах гръб и на двамата, като не скърбях за тях, както заслужаваха. — Моля ви, събудете ме. Събудете ме и ми кажете, че съм по-силен, отколкото си мисля, че съм. Събудете ме и ми кажете, че сърцето ми повече няма да бъде разбивано.

Останах с тях, докато слънцето не започна да залязва. Бях увил ръце около коленете си и стоях неподвижен, взирайки се в думите, които бяха изписани върху надгробните камъни. Да ти липсват любимите хора, които те познават по-добре от теб самия, оставяше празнота вътре в теб. Опитах се да я запълня, но може би бе предначертано в сърцето ми да остане кухина.

Всеки божи ден чувствах болката и спомените. Всеки ден и двете пресичаха ума ми. Предполагам, че това бе дарът на разбитото сърце.

— Ако можех да ти споделя тайна, Джейми, щях да ти кажа, че все още я обичам. Щях да ти кажа, че Елизабет е нещо добро и правилно в този свят. Щях да ти кажа, че тя е причината да започна да дишам отново. Така че, какво се предполага да направя? Как да продължа напред, знаейки, че тя не може да бъде моя? Просто ми се иска… — Прочистих гърло, несигурен какво искам. Отговори на незададените въпроси, предполагам. — Просто ми се иска да знам дали ти би се съгласила с това. Иска ми се да знам, дали би имала нещо против да се влюбя отново. — Когато се изправих, за да си вървя, целунах пръстите си два пъти и ги допрях до сивите надгробни плочи.

Точно преди да си тръгна, вятърът донесе едно малко бяло перо, което се приземи право в ръката ми. Заля ме вълна от успокоение и кимнах.

— Ще бъда добре. С мен всичко ще бъде наред — промърморих, знаейки, че това бе целувка от любимите ми хора. Знаех, че един ден щях да бъда добре, защото беше очевидно, че не бях сам.

* * *

— Какво гледаш? — попита майка ми един следобед, докато седях на масата в трапезарията, която татко беше направил за Коледа преди няколко години.

Държах снимката от Ема, която беше направила на Елизабет и мен с белите пера преди толкова много месеци. Гледах я всеки ден, откакто си тръгнах.

— Нищо.

— Нека да видя — каза тя, настанявайки се до мен. Подадох й снимката и тя ахна. — Това е тя!

— Кой?

— Кевин! — извика тя, викайки татко в стаята. — Кевин! Ела тук!

Той се втурна в трапезарията.

— Какво има?

Тя му подаде снимката и той присви очи, а майка ми започна да обяснява.

— Това е момичето от деня на инцидента. Седях в чакалнята и се разпадах, докато чаках новини за Джейми и Чарли, които бяха в операционната. Ридаех неконтролируемо и тази жена дойде при мен и ме държа. Остана с мен през цялото време, предпазвайки ме от това да се разпадна, казвайки ми, че всичко ще бъде наред.

— Това ли е тя? — Попитах, посочвайки към снимката. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Без съмнение. Това е тя. Когато операциите на Джейми и Чарли приключиха, не знаех какво да направя, кого да посетя първо… така че тя отиде при Джейми, докато аз стоях при Чарли. — Тя ме погледна объркано. — Защо имаш снимка с нея?

Взех си обратно снимката от татко и се взрях в усмихнатата Елизабет, опитвайки се да разбера какво се случваше. Седяла е до Джейми.

— Не знам.