Британи Чери
Въздухът, който той диша (39)

Тридесет и осма глава

Елизабет

— Как така си е тръгнал? — попитах господин Хенсън и стиснах ръба на гишето в магазина му, докато той правеше петъчния ми следобеден чай. Току-що бях оставила Ема при баба й и дядо й за преспиването й. Не бях виждала или чувала Тристан от няколко дни и вече бях достигнала точката си на пречупване. Имах нужда да поговоря с него или поне да разбера дали е добре.

— Замина преди два дни. Съжалявам, Лиз. — Шеговитата личност на господин Хенсън се бе стопила, което ме изплаши.

— Кога ще се върне?

Мълчание.

Отпуснах ръце върху бедрата си и започнах да тропам с крак по дървения под.

— Добре тогава, къде отиде?

— Не знам, Лиз.

Засмях се нервно.

— Не отговаря на обажданията ми. — В очите ми се образуваха сълзи и долната ми устна затрепери. Раменете ми се повдигаха и спадаха. — Не ми вдига телефона.

— Миличка, и двамата сте преминали през толкова много. Знам, че вероятно ти е трудно…

— Не. Не на мен. Имам предвид, мога да се справя с това, че не приема обажданията ми. Както и с това, че ме игнорира. Но имам петгодишна дъщеря, която се чуди къде са Кърлеж и Зевс. Чуди се къде са двамата й най-добри приятели. Не спира да пита защо Зевс не идва вече, за да играят на гоненка, или защо Тристан вече не й чете вечер. Така че, да, тъжна съм заради това, че не говори с мен, но съм бясна, че изостави Ема просто така, без да каже и дума. Бясна съм, че тя плаче, защото те й липсват. Сърцето ми се къса, че дори не мога да й кажа къде е той или кога ще се върне. Той каза, че ще се бори за нас, но когато този момент дойде, дори не се опита. — Гласът ми се пречупи. — Тя заслужава повече.

Той протегна ръка и я постави върху моята. През цялото ми тяло премина вълна от успокоение.

— Всички вие заслужавате нещо по-добро.

— Добре, по-добре да тръгвам. Просто, ако го чуеш… — Думите ми заглъхнаха. Не бях сигурна дали искам господин Хенсън да каже на Тристан да се върне обратно или да върви по дяволите. Така че напуснах магазина със замъглен ум.

* * *

Тази нощ си легнах преди десет. Не спях, а просто се взирах в тавана. Обърнах се на една страна и се вгледах в празното място до мен. Когато по-рано през деня Кати ми се обади, за да ми каже, че Ема иска да си дойде у дома, бях повече от доволна.

Когато се върна, тя легна до мен в леглото ми. Прочетох й няколко страници от „Паяжината на Шарлот“ с най-добрия си глас на зомби и смехът й ми напомни за важните неща.

След приказката и двете се обърнахме на една страна и застанахме лице в лице. Целунах я по върха на носа и тя целуна моя.

— Мамо?

— Да?

— Обичам те.

— И аз теб, миличка.

— Мамо? — повтори още веднъж.

— Да?

— Зомби гласът на Кърлежа беше добър, но твоят ми харесва повече. — Тя се прозя и затвори очи. Прокарах пръсти през разрошената й руса коса, докато тя се унасяше в сън.

— Мамо? — прошепна за последен път тази нощ.

— Да?

— Липсват ми Зевс и Кърлеж.

Сгуших се до нея, заспивайки само няколко минути по-късно. Не й го казах, но и на мен ми липсваха.

Толкова, толкова много.

* * *

На следващата сутрин скочих от леглото при звука лопата, остъргваща тротоара пред къщата ми.

— Тристан… — промърморих на себе си, навличайки халата и обувайки чехлите, след което забързах към предната част на къщата. Когато отворих вратата, малката искра на надежда, която таях, бе угасена, когато видях Танер да стои на алеята ми, разчиствайки струпания сняг.

— Какво правиш? — попитах и кръстосах ръце.

Той ме погледна и повдигна рамене.

— Реших да се отбия и да видя как се справяте с Ема. — Той спря да събира сняг и отпусна брадичката си върху дръжката на лопатата. — Освен това съм повече от сигурен, че си ми ядосана.

Изсумтях.

Ядосана?

Бях повече от ядосана — бях бясна.

— Нямаше право да кажеш на Тристан за инцидента. — Опитах се да го погледна в очите. Може би, ако се взирах в тях, той можеше да види колко много ме е наранил. Може би, ако се вгледах в тях, той можеше да види как бе разрушил нещата между мен и Тристан. Изобщо ли не се чувстваш зле?

Но той не ме погледна. Вместо това сведе поглед към земята и изрита събралия се около обувките му сняг.

— Помислих, че вече си му казала.

— Танер, знаел си, че не съм. Не знам какъв ти е проблемът напоследък. Всичко заради това, че не искам да изляза на среща с теб ли е? Или е защото си се почувствал засрамен? Не спирам да се питам защо би направил нещо толкова безсърдечно и нищо не ми идва на ум. Изобщо не разбирам защо би ми причинил това.

Той прокара ръка през устата си и промърмори нещо.

— Какво? — попитах. — Говори.

Но той не го направи.

Слязох по стъпалата на верандата и застанах пред него.

— Познаваме се от години, Танер. Беше на сватбата ми. Кръстник си на дъщеря ми. Държа ме по време на погребението на съпруга ми. Така че, ако има някаква причина, поради която се държиш толкова странно, причина, поради която ни раздели с Тристан, тогава ми кажи. Защото, ако има някаква истинска причина, поради която мислиш, че не трябва да бъда с него, тогава може би бих могла да преглътна всичко. Може би тогава ще спре да ми прилошава само като те погледна.

— Не би разбрала — каза той, като продължаваше да държи главата си сведена.

— Пробвай ме.

— Но…

— Танер!

— По дяволите, обичам те, Елизабет — извика той и най-накрая ме погледна в очите. Думите му ме разтърсиха, карайки ме да се препъна назад, а сърцето ми да спря за секунда. Той пусна лопатата си и вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава. — Влюбен съм в теб от години. Откакто те срещнах. Криех чувствата си толкова дълго време, защото най-добрият ми приятел също те обичаше. И ти него. Държах си устата затворена, защото знаех, че ако изобщо имаше някой достоен за любовта ти, то това беше Стивън. Но след като той умря… — Той се приближи и затъкна падналите кичури коса зад ушите ми. — Когато се върна в града, не смятах, че ще те желая толкова много, както някога. Погребах чувствата си надълбоко. Но тогава Тристан се появи и аз отново останах на заден план, гледайки как някой друг те кара да се смееш, как те прави щастлива и как те обича.

— Така че, с всеки изминал ден ревнувах все повече. Всеки ден исках да ме желаеш. Исках смеха ти, усмивките ти, теб. Исках те, Лиз. Опитах се да ви разделя с Тристан. Знам, че беше шибано от моя страна да го направя, и знам, че не мога да те помоля за прошка, но… — Той въздъхна и преплете пръстите си с моите. — Просто те обичам толкова дяволски много и не съм сигурен дали сърцето ми би понесло да не си моя.

Пръстите му, които бяха преплетени с моите, нямаха нищо общо с тези на Стивън, които излъчваха топлина, нито с нежността на Тристан, вместо това чувствах само студ. Да държа ръката на Танер ме накара да се почувствам по-самотна от всякога.

— Умишлено си ни разделил — казах поразена. Отдръпнах се от него и прокарах ръце през косата си. — Намесил си се в живота и изборите ми, защото ме обичаш?

— Той не за теб.

Поклатих глава.

— Нямаш право да решаваш подобни неща.

— Щеше да те нарани. Той е чудовище, знам, че е. И виж само какво се случи при първия знак за проблеми, той изчезна. Аз никога не бих те изоставил, Лиз. Ще се боря за теб.

— Може би трябва, все пак.

Той повдигна вежда.

— Какво? Може би трябва да се боря за теб? Ще го направя, обещавам.

— Не. — Кръстосах ръце, изправяйки рамене. — Може би трябва да си тръгнеш.

— Лизи…

— Недей — просъсках и гласът ми прогори ушите му. — Не ме наричай така. Луд си, ако си мислиш, че бих искала да имам нещо общо с теб. Когато обичаш някого, не го нараняваш. Когато наистина обичаш някого, желаеш щастието му повече от своето собствено. Тристан не е чудовище, Танер. Ти си този, за когото трябва да се тревожа. Ти си болен и откачен. Сега ме остави на мира. Никога не идвай в дома ми. Ако ме видиш в града, поглеждай на другата страна. Защото наистина не искам да имам нищо общо с теб.

— Не го мислиш наистина. — Тялото му се разтресе и лицето му пребледня. Започнах да се отдалечавам към верандата, а виковете му ме последваха. — Не го мислиш наистина, Лиз. Ядосана си, но ще ти мине. Ще ти мине, нали?

Веднага след като пристъпих в къщата, затръшнах врата и се облегнах на нея. Сърцето ми блъскаше срещу ребрата ми, а крясъците му продължаваха да долитат отвън за това как щял да се справи с това, как с нас всичко щяло да бъде наред.

Но нямаше.

Единственият начин, по който щях да бъда добре, бе, ако не видех лицето му никога повече.