Британи Чери
Въздухът, който той диша (35)

Тридесет и четвърта глава

Елизабет

По-късно същата вечер се изправих пред гардероба си, взирайки се в дрехите на Стивън. Вдишвайки дълбоко, започнах да ги свалям от закачалките им. Премахнах всичко и от шкафовете.

Издишвайки бавно, ги опаковах за благотворителност.

После се преместих на леглото и свалих чаршафите.

Бях готова напълно да допусна Тристан в живота ми и знаех, че това означаваше, че трябва да пусна Стивън да си отиде. В този ред на мисли, за да продължа наистина напред, знаех, че трябваше да кажа на Тристан за инцидента. Заслужаваше да знае, а и аз исках да знае. Ако наистина мислеше думите, които ми беше казал за това, че ще се бори за мен — за нас — тогава нямаше значение, нещата между нас щяха да бъдат наред.

Поне се надявах на това. И все пак голяма част от мен знаеше, че след това нищо нямаше да бъде наред. Тиктакането на бомбата ни ставаше все по-силно с всеки изминал ден.

* * *

— Трябва да поговорим — казах на Тристан, докато стояхме на верандата ми. — За това, когато Танер се отби преди сватбата.

— Нарани ли те? — попита той. Помилва ме по бузата и пристъпи във фоайето на къщата, по-близо до мен. Отстъпих назад. — Какво каза?

Думите бяха на върха на езика ми, точно там, но знаех, че ако му кажа, тези малко докосвания ще изчезнат завинаги. Отворих уста, за да опитам да го накарам да разбере, но знаех, че ако му кажа за онова, което Танер беше открил, ще го изгубя, а не бях готова да пусна съня, който сънувахме.

— Скъпа… защо плачеш? — попита той. Дори не бях забелязала, че сълзите ми капят по бузите ми. В очите ми се образуваха нови и той пристъпи към мен. — Лизи, какво има?

Поклати глава.

— Нищо, нищо. Мислиш ли… Ще ме прегърнеш ли просто за няколко минути?

Ръцете му се обвиха около мен и той ме стисна здраво. Вдъхнах аромата му, повече от сигурна, че ако му кажа истината — което знаех, че трябва да направя — ще изгубя този момент. Повече нямаше да бъда прегръщана, докосвана и обичана от него. Пръстите му бавно започнаха да разтриват гърба ми с кръгови движения. Придърпах го по-близо, опитвайки се да задържа нещо, което имах чувството, че вече съм изгубила.

— Можеш да ми се довериш, знаеш го, нали? Можеш да ми кажеш всичко. Винаги ще бъда тук за теб — закле се той.

Отдръпнах се от него и му се усмихнах сковано.

— Просто се нуждая от почивка, това е всичко.

— Тогава да вървим в леглото. — Кимна и нежно постави ръка на кръста ми, повеждайки ме към спалнята.

— Имам предвид сама. Просто тази вечер искам да остана сама.

Разочарованието, което се появи в бурните му очи, ми разби сърцето, но той ми се усмихна тъжно.

— Да, разбира се.

— Ще говорим утре — обещах. — Ще се отбия в магазина на господин Хенсън.

— Добре — съгласи се и потърка неспокойно тила си. — Добре ли си? — прошепна и ясно можех да доловя нервността в гласа му. Кимнах веднъж. Той обви ръце около лицето ми и допря устни до челото ми. — Обичам те, Лизи.

— И аз теб — отвърнах.

Той трепна.

— Тогава защо имам чувството, че сякаш се сбогуваме?

„Защото наистина е така.“