Британи Чери
Въздухът, който той диша (3)

Втора глава

Елизабет

— Наистина ли си отиваме у дома? — попита сънливо Ема, когато утринните лъчи се промъкнаха през прозореца на хола и се отразиха в сладкото й лице. Вдигнах я от леглото заедно с любимия й другар, плюшеното й меченце Буба, и я поставих на най-близкия стол. Буба не беше просто мече, беше мумифицирано плюшено мече. Виждате ли, малкото момиченце беше малко странно и след като беше изгледала филмчето „Хотел Трансилвания“, в които имаше зомбита, вампири и мумии — беше решила, че няма нищо лошо в това да бъдеш малко плашещ и може би малко странен.

— Да — усмихнах се към нея, докато сгъвах дивана. През изминалата нощ не бях мигнала и останах да опаковам всичките ни вещи.

Ема се усмихна с глуповатата усмивка на баща си. Изкрещя „Ура!“ и каза на Буба, че наистина си отиваме у дома.

У дома.

Думата ми причини остра болка в сърцето, но продължих да се усмихвам. Бях се научила винаги да се усмихвам пред Ема, тъй като тъгата ми натъжаваше и нея. Въпреки че, когато се разпаднех, тя ми даваше най-сладките ескимоски целувки^[1], не се нуждаеше от подобен вид отговорност.

— Ще успеем да стигнем навреме и да гледаме фойерверките от покрива ни. Спомняш ли си как ги гледахме с татко? Спомняш ли си, миличка? — попитах я.

Тя присви очи, докато ровеше в съзнанието си, търсейки. Само ако умовете ни бяха като кабинет с папки и можехме просто да извадим любимите си спомени, когато си поискаме.

— Не си спомням — каза тя, прегръщайки Буба.

Отговорът й ми разби сърцето.

Но както винаги, се усмихнах.

— Тогава какво ще кажеш да се отбием в някой магазин по пътя и да купим няколко ледени близалки „Бомб Поп“, а после да ги изядем на покрива?

— И „Чийтос“ за Буба!

— Разбира се!

Тя се усмихна и изкрещя отново. Този път усмивката ми беше истинска.

Обичах я повече, отколкото някога щеше да узнае. Определено щях да се изгубя в скръбта си, ако не беше тя. Ема беше спасила душата ми.

* * *

Не се сбогувах с майка ми, защото тя така и не се прибра от срещата си с Казанова. Когато се преместих при нея и една вечер тя не се прибра, звънях и звънях, притеснена за това къде ли е, но тя ми се разкрещя и ми каза, че е зряла жена, която върши зрели неща.

Така че й оставих бележка.

Отиваме си у дома.

Обичаме те.

Ще се видим скоро.

Е. и Е.

Карахме в продължение на часове, слушахме саундтрака на „Замръзналото кралство“ толкова много пъти, че вече ми се искаше да си отрежа миглите една по една с бръснарско ножче. Ема можеше да слуша дадена песен милион пъти и всеки път вмъкваше и свои думи в текста. Ако трябваше да бъда честна, нейните версии на песните бяха по-добри.

Когато тя заспа, „Замръзналото кралство“ заспа с нея, оставяйки ме в изпълнена с тишина кола. Ръката ми се протегна към седалката до мен с дланта нагоре, очаквайки другата ръка да сключи пръстите си с моите, но не се случи нищо подобно.

„Справям се добре“, повтарях си отново и отново. „Добре съм.“

Някой ден ще се случи.

Някой ден ще бъда добре.

Стомахът ми се преобърна, когато излязохме на магистрала I-64. Искаше ми се да има и друг път към Медоус Крийк, но нямаше. По празниците беше претоварен, но поправянето на някога разбитите платна сега правеха пътуванията по-лесни за пътуващите. В очите ми се появиха сълзи, когато си спомних новините.

Верижна катастрофа на I-64!

Хаос!

Пострадали!

Тежко ранени!

Жертви!

Стивън.

Вдишване.

Продължих да карам, а сълзите, които се опитваха да се стекат по лицето ми, се провалиха. Насилих тялото ми да се вцепени, защото ако не се вцепенеше, щях да почувствам всичко. Ако чувствата ми ме залееха, щях да се разпадна, а не ми беше позволено. Загледах се в огледалото за обратно виждане към моето малко късче сила. Моето бебче. Веднага щом прекосихме магистралата, си поех отново дъх. Всеки ден поемах по глътка. Не можех да си позволя да мисля отвъд това, защото в противен случай щях да се задуша.

Върху полиран бял дървен знак беше изписано: „Добре дошли в Медоус Крийк“.

Ема вече беше будна и се взираше през прозореца.

— Ей, мамо?

— Да, бебче?

— Мислиш ли, че татко ще разбере, че сме се преместили? Дали ще знае къде да остави перата?

Когато Стивън почина и се преместихме при майка ми, из двора бяха пръснати бели пера. Когато Ема попита за тях, майка ми й каза, че това са малки знаци, оставени там от ангели, с което ни показваха, че винаги са наблизо и бдят над нас.

Ема направо се влюби в идеята и всеки път, когато намереше перо, поглеждаше към небето, усмихваше се и прошепваше: „И аз те обичам, татко“. След това се снимаше с перото и го добавяше към колекцията си от снимки, озаглавена „Татко и аз“.

— Сигурна съм, че ще знае къде да ни открие, миличка.

— Да — съгласи се тя, — ще знае къде да ни открие.

Дърветата бяха по-зелени, отколкото ги помнех, а малките магазини в центъра на Медоус Крийк бяха украсени с флагчета в червено, бяло и синьо за празниците. Бяха толкова познати и в същото време толкова чужди. Знамето на госпожа Фредерикс се развяваше на вятъра, докато тя засаждаше няколко рози в патриотични цветове в една саксия. По лицето й разцъфна гордост, когато отстъпи назад да се възхити на дома си.

Заседнахме пред един светофар за десет минути, и въпреки че нямаше смисъл да чакам, това ми осигури време, в което да се справя с всичко, което ми напомняше за Стивън. За нас. Веднага щом светна зелено, натиснах педала на газта, желаейки да се прибера по-скоро и да избягам от сенките на миналото. Когато подкарах надолу по улицата, с периферното си зрение забелязах някакво куче, което залая срещу мен. Преместих бързо крака си на спирачката, но старата ми очукана кола изхълца и отказа да спре. Когато най-накрая го направи, чух силно скимтене.

Сърцето ми се качи в гърлото и остана там, отнемайки дъха ми. Отбих в парка. Ема попита какво става, но нямах време да й отговоря. Оставих вратата отворена, достигайки до горкото куче точно когато някакъв мъж се втурна към мен. Широко отворените му очи се сключиха с моите, почти принуждавайки ме да се свия от силата на буреносните му сиво-сини очи. Повечето сини очи излъчваха топло и приветливо усещане, когато те погледнат, но не и неговите. Неговите бяха напрегнати точно като стойката му. Ледени и непроницаеми. Дълбоко сини около ирисите, а по краищата им се преплитаха сребърни и черни нишки, карайки ококорения му поглед да изглежда отнесен. Очите му приличаха на мрачните облаци в небето точно преди през тях да премине мълния.

Тези очи ми бяха толкова познати. Познавах ли го? Можех да се закълна, че и преди съм виждала този поглед. Изглеждаше едновременно ужасен и вбесен, когато премести очите си върху все още лежащото на земята куче, което вероятно беше негово. Около врата на непознатия висяха огромни слушалки, които бяха прикрепени към нещо в задния му джоб.

Беше облечен за фитнес. Бялата блуза с дълъг ръкав обгръщаше силните му ръце, черните шорти разкриваха мускулестите му крака, а по челото му се стичаше пот. Предположих, че е извел кучето си на разходка и е изтървал повода му, но мъжът не носеше никакви обувки.

Защо беше бос?

Нямаше значение. Дали кучето му беше добре?

Трябваше да внимавам повече.

— Толкова съжалявам, не видях… — започнах да казвам, но мъжът изсумтя остро, сякаш думите ми го бяха обидили.

— Какво, по дяволите? Шегуваш ли се с мен? — изкрещя той и ме накара да подскоча леко. Той вдигна кучето на ръце, люлеейки го сякаш беше малко дете. Изправих се заедно с него. Когато той се огледа, аз направих същото.

— Нека те закарам до ветеринаря — казах и забелязах, че кучето трепери, което накара и моето тяло да се разтрепери. Вероятно трябваше да се подразня от тона, с който разговаряше с мен, но не можех да го виня за държанието му, когато беше толкова паникьосан.

Той не отговори, но забелязах колебанието в очите му. Лицето му беше покрито с много гъста, черна и буйна брада. Устата му беше скрита някъде из всичкия този гъсталак, който покриваше лицето му, така че трябваше да се осланям на онова, което ми казваха очите му.

— Моля ви — помолих. — Твърде далеч е да отидете пеша.

Той кимна веднъж и само веднъж, а после отвори вратата и заедно с кучето си се настаниха на предната седалка.

Скочих в колата и я подкарах.

— Какво става? — попита Ема.

— Просто ще заведем кученцето на преглед, миличка. Всичко е наред.

Наистина се надявах да е така.

До най-близкия денонощен ветеринар се стигаше за двадесет минути и пътуването не премина както бях очаквала.

— Завий наляво по „Коблър стрийт“ — нареди той.

— Ще стигнем по-бързо, ако минем по „Харпър Авеню“ — не се съгласих аз.

Той изсумтя, а раздразнението му направо извираше от него.

— Не знаеш какви ги дрънкаш, по дяволите, завий по „Коблър“!

Поех си въздух.

— Знам как да шофирам.

— Дали? Защото си мисля, че точно заради шофирането ти сме заседнали тук.

Бях на пет секунди от това да изритам грубия идиот от колата ми, но скимтящото му куче беше единствената причина, поради която не го направих.

— Вече се извиних.

— Това не помага на кучето ми.

Задник.

— „Колбър“ е следващата вляво — каза той.

— „Харпър“ е по-следващата вдясно.

— Не завивай по „Харпър“.

О, щях да завия по „Харпър“ само за да подразня този кретен. За кой се мислеше?

Завих надясно по „Харпър“.

— Не мога да повярвам, мамка му, че зави по „Харпър“ — изпъшка той. Раздразнението му ме накара да се усмихна, докато не видях, че навсякъде по улицата бяха поставени знаци, че улицата е затворена за ремонт. — Винаги ли си толкова упорита?

— А ти винаги ли си толкова, толкова, толкова… — започнах да заеквам, защото, за разлика от някои хора, не бях добра в споровете. Обикновено ги избягвах, но когато не можех, в крайна сметка се разплаквах като дете, защото думите не се оформяха в ума ми толкова бързо, както обикновено. Аз бях тромавият човек, чийто пиперливи отговори му идваха на ума три дни, след като е приключил спора. — Винаги ли си такъв, такъв…

— Винаги какво? Изплюй камъчето! Използвай думи! — нареди той.

Завъртях волана и направих обратен завой, отправяйки се към „Колбър“.

— Хайде де, Шерлок, можеш да го направиш — каза той подигравателно.

— Пенис — изкрещях и завих по „Колбър“.

В колата настъпи мълчание. Бузите ми пареха, а пръстите ми стискаха здраво волана.

Когато спрях на алеята, той отвори вратата, и без да каже нищо, се втурна към спешното отделение. Чудех се дали не трябва да се разделим тук, но знаех, че нямаше да намеря спокойствие, докато не науча дали кучето е добре.

— Мамо? — попита Ема.

— Да, бебче?

— Какво е пенис?

„Родителски провал номер петстотин осемдесет и две за днес.“

— Нищо, бебче. Казах кърлеж^[2]. Кърлежът е буболечка.

— И ти нарече този човек буболечка?

— Да, огромна буболечка.

— Кученцето ще умре ли? — попита тя след това.

Наистина се надявам, че няма.

След като разкопчах колана на Ема, се отправихме към спешното отделение. Непознатият удряше с ръце по бюрото на рецепцията, а устните му се движеха, но не можех да чуя нищо от това, което казваше. Рецепционистката ставаше все по-неспокойна.

— Господине, просто казвам, че трябва да попълните формулярите и да ни предоставите валидна кредитна карта, или няма да можем да прегледаме домашния ви любимец. Освен това не можете просто така да нахлуете тук бос. Също така няма нужда от подобно отношение.

Непознатият удари с юмруци още веднъж по бюрото, преди да закрачи напред-назад, заравяйки ръце в дългата си черна коса и приглаждайки я зад врата си. Вдишванията му бяха дълбоки и накъсани, а гърдите му се повдигаха и спускаха тежко.

— Изглеждам ли ти като някой, който в момента носи шибана кредитна карта в себе си? Бяха излязъл да потичам, идиотка такава! И ако нямаш намерение да направиш нещо, то тогава ми доведи някой друг, с когото да говоря.

Жената потрепери от гневните му думи, както и аз.

— Ние сме с него — казах аз, приближавайки се към рецепцията. Ема хвана ръката ми и стисна здраво Буба с другата си ръка. Бръкнах в чантата си, извадих портфейла си и подадох на жената кредитната ми карта.

Тя присви очи, невярваща.

— Ти си с него? — попита тя почти оскърбително, сякаш непознатият беше някой, който заслужава да бъде сам.

Никой не заслужава да бъде сам.

Погледнах към него и видях недоумението в очите му, което беше придружено с гняв. Исках да прекъсна очния ни контакт, но нещастието, което плуваше в ирисите му, ми бе твърде познато, за да мога да го направя.

— Да — кимнах, — аз съм с него.

Тя се поколеба.

— Проблем ли има?

— Не, не. Просто трябва да попълните този формуляр.

Взех клипборда от ръката й и тръгнах към зоната за сядане. Висящият от стената телевизор беше настроен на „Анимъл планет“, а в ъгъла беше поставен влак, който Ема и Буба бързо заеха. Непознатият продължаваше да се взира в мен, а стойката му си оставаше непоклатима и дистанцирана.

— Нуждая се от малко информация — казах аз. Той се приближи бавно, седна до мен и отпусна ръце в скута си.

— Как се казва? Кучето ти? — попитах.

Той отвори уста и направи пауза, преди да каже:

— Зевс.

Усмихнах се на името. Перфектно име за големия голдън ретривър.

— Твоето име?

— Тристан Коул.

След като приключих с попълването на документите, ги върнах на рецепционистката.

— Ще платя за всичко, от което има нужда Зевс.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Сметката може да нарасне доста бързо — предупреди тя.

— Тогава направете така, че да нарасне.

Отново седнах до Тристан. Ръцете му нервно опъваха шортите и се загледах как тялото му се напрегна нервно. Когато погледнах към него, той ме наблюдаваше със същото объркване, което носеше, откакто пътищата ни се пресякоха.

Устните му започнаха да мърморят нещо, докато пръстите му се търкаха бързо един срещу друг, преди да сложи слушалките на ушите си и да натисне „Старт“ на уокмена си.

Ема се приближи до мен и после попита кога ще можем да се приберем вкъщи, а аз й отвърнах, че ще ни отнеме малко повече време. По пътя си обратно към влака тя се спря и се втренчи в Тристан, оглеждайки чертите на лицето му.

— Хей, господине. — Той не й обърна внимание и тя сложи ръце на кръста си. — Хей, господине! — повтори, повишавайки глас. Една година с мама беше превърнала моето мъничко копие в дръзко чудовище. — Хей, господине! На теб говоря! — каза тя, подскачайки. Непознатият най-накрая погледна към нея. — Ти си голям, мазен, гигантски кърлеж!

О, боже!

Не трябваше да ми бъде разрешавано да стана родител. Не струвах като майка. Бях готова да я смъмря, но тогава забелязах малката усмивка, която се появи на устните на Тристан. Беше почти несъществуваща, но можех да се закълна, че ъгълчетата на устните му потрепнаха. Ема имаше начин да накара дори и най-тъмните души да се усмихнат. Аз самата бях живот доказателство за това.

Изминаха още тридесет минути, преди ветеринарят да се появи и да ни информира, че Зевс ще се оправи, и че имал само няколко ожулвания и фрактура на предния крак. Благодарих му, и когато той се отдалечи, ръцете на Тристан се опуснаха и за секунда тялото му остана неподвижно, а после изведнъж всеки един сантиметър от него се разтрепери. С едно дълбоко вдишване ядосаният задник изчезна и на негово място се появи отчаян такъв. Изгуби се в емоциите си и когато издиша, започна да плаче неудържимо. Ридаеше, а сълзите му бяха груби, сурови и болезнени. Очите ми се насълзиха и се кълна, че част от сърцето ми се разби заедно с неговото.

— Хей, Кърлеж! Хей, Кърлеж! Не плачи, Кърлеж — каза Ема, дърпайки блузата на Тристан. — Всичко е наред.

— Всичко е наред — казах, повтаряйки думите на сладкото ми момиченце, а после сложих ръка на рамото му. — Със Зевс всичко е наред. Той е добре. Ти също.

Той наклони глава към мен и кимна в знак, че ми вярва, после си пое още няколко дълбоки глътки въздух, притисна пръсти към очите си и заклати глава напред и назад. Даваше най-доброто от себе си да скрие смущението и срама си. Няколко секунди по-късно прочисти гърлото си и се отдръпна от мен. Останахме на разстояние един от друг, докато ветеринарят не донесе Зевс и не каза, че е изписан. Тристан обви ръце около кучето си, което беше уморено, но успя да размаха опашка и даде на собственика си няколко кучешки целувки. Той се усмихна и този път беше невъзможно усмивката му да бъде пропусната. Беше широка усмивка на облекчение. Ако любовта беше момент, то това щеше да бъде точно този.

Останах настрани и не се намесих в личното им пространство. После Ема улови ръката ми и двете последвахме Тристан и Зевс, когато те излязоха от болницата.

Тристан започна да се отдалечава със Зевс в ръцете си, незаинтересуван от превоза си обратно до града. Исках да го спра, но нямах реална причина да го помоля да се върне. Закопчах коланите на седалката на Ема и щом затворих вратата й, почти изскочих извън кожата си, когато видях, че Тристан стоеше на няколко крачки от мен. Очите му се сключиха с моите и аз не отвърнах поглед. Дишането ми стана накъсано и опитах да си спомня последния път, в който бях заставала толкова близо до мъж.

Той пристъпи по-близо.

Аз останах спокойна.

Той си пое дъх.

Аз също.

Един дъх.

Това беше всичко, което можех да си позволя.

Близостта ни накара стомахът ми да се свие на възел и вече бях подготвена да отвърна „Пак заповядай“ на неговото „Благодаря ти“, което бях сигурна, че ще ми каже.

— Научи се да шофираш, мамка му — изсъска той, преди да се отдалечи.

Никакво „Благодаря ти, че плати сметката“, нито „Благодаря ти, че ме докара“, а „Научи се да шофираш, мамка му“.

Добре тогава.

С тих шепот отвърнах на вятъра, който пронизваше охладената ми кожа:

— Пак заповядай, Кърлеж.