Британи Чери
Въздухът, който той диша (24)

Двадесет и трета глава

Елизабет

Тристан ме заведе в бараката.

Дълго време се чудех какво правеше между тези стени. Той я отключи и разтвори широко двете врати. Мястото беше мрачно и не можех да видя нищо, докато Тристан не дръпна висящото въженце на лампата, светвайки я. Стаята се освети и той ме въведе вътре.

— Чарли… — промърморих, оглеждайки помещението, което беше подредено като мини библиотека. Рафтовете бяха изпълнени с романи, детски книги и класически приказки като „Да убиеш присмехулник“, както и огромна колекция на Стивън Кинг. Лавиците бяха ръчно изработени и бях повече от сигурна, че Тристан беше този, който ги е направил.

Имаше и един рафт, на които бяха наредени само играчки — динозаври, колички, войници.

И все пак нито играчките, нито книгите бяха това, което ме разтърси най-много. Вгледах се в стените на бараката и се зачетох в думите, които бяха издълбани в дървото. Изглеждаше така, сякаш Тристан беше изпълнил стените с бележки, спомени и извинения.

— Всеки пък, когато ми липсва… всеки път, когато си помисля за него, дълбая дървото — обясни той, докато прокарвах пръсти по болезнените думи, които Тристан беше споделял само със себе си… досега.

„Съжалявам, че те изоставих.“

„Съжалявам, че не бях там.“

„Съжалявам, че не ти позволих да прочетеш някои книги.“

„Съжалявам, че никога не те заведох на риболов.“

„Съжалявам, че никога няма да се влюбиш.“

„Иска ми се да мога да забравя.“

„Липсваш ми…“

— Освен това — прошепна той — Джейми винаги е искала да й построя библиотека. Винаги го отлагах за следващия ден. Мислех си, че имам повече време, но понякога утре никога не идва и ти оставаш само със спомените от вчера.

Когато срещнах погледа му, той се опита да скрие емоциите си. Можех да видя прясната болка, която все още живееше в ума и сърцето му. Пристъпих към него.

— Не е твоя вината, Тристан.

Той поклати глава в несъгласие.

— Моя е. Ако не обикалях наоколо, опитвайки се да започна глупава кариера, щях да бъда там. Можеше да ги спася.

— Какво се случи? Какво им се е случило?

Той наведе глава.

— Не мога. Не мога да говоря за онзи ден.

Повдигнах главата му и се вгледах в очите му.

— Всичко е наред. Разбирам. Но искам да знаеш, че вината не е твоя, Тристан. Искам да го разбереш. Бил си възможно най-добрия баща и съпруг. — Очите му ми казваха, че не ми вярва. Надявах се, че някой ден ще го направи. — Коя беше най-трудната част, след като ги изгуби? Какъв беше най-лошият ти момент през първата седмица?

Той отвори уста, за да отговори, но се поколеба.

— В деня преди погребението им се опитах да се самоубия — прошепна той. — Седнах в банята на родителите ми и се опитах да сложа край на живота си.

„О, Тристан…“

— Спомням си, че се взирах в огледалото, знаех, че сърцето ми беше умряло заедно с тях. Знаех, че бях мъртъв. Оттогава досега бях мъртъв, знаеш ли? Нямах нищо против. Нямах против да бъда подъл и коравосърдечен, защото бях убеден, че не заслужавам хората да ги е грижа за мен. Отблъснах родителите ми, защото бях собственият си призрак. Толкова много исках да бъда мъртъв, защото чувствах, че така би било по-добре, по-лесно. Но тогава дойде ти и започнах да си спомням какво е чувството да съществуваш. — Устните му се допряха до моите и ударите на сърцето ми се ускориха. Гласът му ме караше да изтръпвам. — Елизабет?

— Да?

— По-лесно е с теб.

— Какво е по-лесно с мен?

Едната му ръка се отпусна на кръста ми. Извих бедра към него и телата ни бавно се превърнаха в едно цяло. Тристан прокара пръсти по врата ми и аз затворих очи, докато той говореше нежно в душата ми.

— Да бъда жив.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре си, Трис. Добре си. Дори и в дните, когато се чувстваш безполезен.

— Сега може ли да видя твоята душа? — попита той. Кимнах нервно и го поведох към къщата ми.

* * *

— Любовни писма? — попита той, сядайки на дивана ми, когато отворих кутията във форма на сърце.

— Да.

— От Стивън за теб?

Поклатих глава.

— Майка ми ги пишела на баща ми и той й отвръщал, почти всеки ден, откакто са се срещнали. След като той почина, ги четях всеки ден. Просто като начин да си го спомня. Но един ден майка ми ги изхвърлила. Открих ги… и все още ги препрочитам.

Той кимна разбиращо и взе едно, прочитайки го.

Спиш до мен и с всяка секунда те обичам все повече.

К.Б.

Това писмо винаги ме караше да се усмихвам.

— Невинаги са били толкова щастливи. Има някой неща за родителите ми, за които нямах никаква идея, докато не започнах да чета писмата. — Започнах да ровя в кутията за едно определено. — Като това.

Знам, че си мислиш, че си по-малко жена. Знам, че си го мислиш и обвиняваш тялото си за загубата ни. Знам, че си го мислиш заради онова, което казаха докторите. Но грешиш. Ти си силна, мъдра и нечуплива. Ти си повече от жена. Ти си всичко красиво в този свят и аз съм един истински късметлия да те наричам моя богиня.

К.Б.

— Дори не знаех, че са изгубили дете преди мен. Не знаех… — Усмихнах се сковано на Тристан, който ме слушаше внимателно. — Както и да е. Родителите ми бяха тези, от които видях какво е истинската любов. Просто ми се иска Стивън и аз да си бяхме писали писма. Щеше да бъде хубаво.

— Толкова съжалявам — каза той.

Кимнах, защото и аз съжалявах.

Затворих металната кутия и се преместих по-близо до него на дивана.

— Как се справи майка ти със загубата? — попита той.

— Не се справи. Използваше мъже, за да забрави. Изгуби себе си в деня, в който изгуби баща ми. Тъжно е, защото, ами, липсва ми.

— Родителите ми ми липсват. След смъртта на Джейми и Чарли избягах от тях, защото те ме утешаваха, а не мислех, че го заслужавам.

— Защо не им се обадиш?

— Не знам… — прошепна той. — Не съм сигурен, че все още заслужавам утехата им.

— Скоро, тогава.

— Да. Може би, скоро. И така… — каза той, сменяйки темата. — Коя беше най-трудната част за теб през онази седмица? Коя беше най-лошата?

— Ъм, да кажа на Ема. Дори не го направих както трябва. През първата нощ лежах в нейното легло и я прегръщах, и тя ме попита кога ще се прибере татко. Пречупих се и се разплаках, и тогава всичко стана реално. Тогава разбрах, че животът ми никога повече няма да бъде същия. — Тристан се пресегна и прокара пръстите си под очите ми, изтривайки сълзите, който не осъзнавах, че капеха. — Всичко е наред. — Обещах. — Добре съм.

Той поклати глава.

— Не си.

— Съм. Добре съм. Добре съм.

Той присви очи.

— Не е нужно да си добре през цялото време. Всичко е наред, ако понякога те боли и се чувстваш изгубена, лутайки се в мрака. Лошите дни са онези, който правят добрите още по-добри.

Прокарах ръце през косата му и допрях устни до неговите.

— Целуни ме — прошепнах, отпускайки пръсти на гърдите му, наслаждавайки се на чувството от сърцето му, което си почиваше в ръцете ми.

Той се поколеба.

— Ако те целуна, не можем да се върнем назад. Ако те целуна… никога няма да искам да спра.

Езикът ми бавно затанцува по долната му устна, след което раздели устните му.

— Целуни ме — прошепнах. Ръцете му се преместиха на кръста ми и той ме придърпа по-близо до себе си, след което започна да разтрива гърба ми в кръгови движения. Бяхме толкова близо един до друг, че беше трудно да се каже дали бяхме двама отделни хора, или една душа, откриваща вътрешния си пламък за пръв път.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Целуни ме.

— Лизи…

Сложих пръст на устните му и се усмихнах.

— Ще ти го кажа за последен път, Тристан. Целун…

Не успях да довърша думите си и почти не си спомнях кога ме бе отнесъл в спалнята ми.

* * *

Гърбът ми се облегна на гардероба, когато ме опря на него. Той затегна хватката си около кръста ми и в следващия миг устните ни се срещнаха. Устата му вкусваше всеки сантиметър от моята, докато задълбочаваше сливането ни. Пръстите му се спуснаха по гръбнака ми, изпращайки тръпки през цялото ми тяло. Тристан се наведе още по-близо и езикът му раздели устните ми, откривайки езика ми готов да танцува с неговия. Ръцете му се увиха по-здраво около мен и аз забих пръсти в гърба му, държейки се за него сякаш той беше най-любимото ми нещо на света. И той бе. Наклоних глава на една страна и вплетох пръсти в косата му, принуждавайки го да ме целуне по-дълбоко, по-силно, по-бързо…

— Тристан — простенах срещу него и той изръмжа в устата ми. Спуснах ръце към ръба на тениската му и я плъзнах нагоре, усещайки стегнатото тяло под нея. Харесваше ми усещането за него. Обичах вкуса му. Харесваше ми как се влюбвах в него.

Не знаех, че е възможно. Не знаех, че разбитите парчета на нечие сърце все още могат да бият заради любовта.

Той ме повдигна и ръцете му се сключиха на дупето ми, след което ме постави на ръба на леглото. Дишането му беше забързано, а гладът му силен.

— Толкова много те желая, Лизи. — Той въздъхна и устата му засмука ухото ми, преди езика му да се плъзне по брадичката ми и устните му да се спуснат върху моите. Целуваше ме така, сякаш се опитваше да открие всеки сантиметър от мен, всяко вкусване ме караше да стена в устата му, докато ръцете му се плъзгаха под роклята ми. Наблюдавах, докато сваляше гащичките ми надолу по бедрата ми и ги захвърли настрани. Наведе ме по-близо до тялото си и раздели краката ми, позволявайки ми да почувствам възбудата му. Изпълнените му с копнеж очи ме накараха да се усмихна. Точно тогава разбрах, че той винаги ще ме кара да се усмихвам.

Пръстите му стиснаха ръба на роклята ми и бавно я повдигнаха нагоре, изучвайки всяка извивка и всеки сантиметър от мен.

— Ръцете — нареди с дълбоко ръмжене и аз повдигнах ръце, след което свали роклята ми и я захвърли на пода до бельото ми. — Красота — промърмори, преди да се наведе надолу и да ме целуне по шията. Всеки път, когато устните му се допираха до кожата ми, сърцето ми забързваше ударите си. Езикът му проследи ръба на сутиена ми и той се протегна зад мен, откопча го и го захвърли при останалите ми дрехи. Цялото ми тяло затрепери, когато палците му започнаха да описват кръгове около втвърдяващите ми се зърна.

Започнах да повдигам тениската му, разкривайки стегнатия му корем.

— Ръцете — заповядах. Той ги вдигна във въздуха и аз я свалих, захвърляйки я при нарастващата купчина на пода. Тристан не изгуби никакво време и спусна устата си върху гърдите ми, плъзвайки език по зърната ми. Целувките и засмукванията му бяха силни. Гърдите ми натежаваха все повече и повече, гладни за докосването и вкусването му. — Тристан, просто… О, господи! — промърморих, отпускайки глава назад. Езикът му определено знаеше как да контролира тялото ми.

— Отпусни се назад и легни — заповяда той. Направих каквото ми каза и затворих очи, прокарвайки пръсти по гърдите си. Започнах да се изнервям, докато очаквах следващото му докосване, и в същото време бях развълнувана. Кога ще ме докосне и къде?

Бедрата ми се извиха, когато усетих влажната следа от езика му да се спуска по вътрешната страна на бедрото ми.

— Искам да те вкуся, Лизи. Искам да вкуся всеки сантиметър от теб — прошепна той срещу кожата ми. Стисна дупето ми и придърпа бедрата ми нагоре към себе си, след което езикът му се завъртя около клитора ми. Облизваше ме бавно и старателно, а тялото ми трепереше в хватката му. Ближеше ме по-силно и диво, докато тялото ми го молеше за още. Облизваше ме дълбоко и дълго, а пръстите ми се увиваха в косата му, желаейки нищо повече от това да го усетя вътре в мен.

— Тристан, моля те — замолих и бедрата ми подскочиха, когато той плъзна два пръста в мен, без да спира да движи езика си по клитора ми. — Искам те…

Той се отдръпна и се изправи, след което започна да откопчава дънките си.

— Кажи ми как го искаш. Кажи ми как ме искаш — каза, а очите му не изпускаха моите.

— Не искам да е нежно — прошепнах, останала без дъх. Очите ми се спуснаха по ерекцията му, която изпълваше боксерките му. Плъзнах пръсти по ръба им и след секунда и те бяха на пода. — Покажи ми сенките, който те държат буден през нощта. Целуни ме с мрака си.

Той ме вдигна от леглото и ме постави с лице към гардероба и ръцете ми стиснаха шкафчетата. Припряно бръкна в джоба на дънките си, извади портфейла си и взе презерватив, който отвори с отчаяние и го нави върху възбудата си. След секунди застана до мен и тялото му се притисна към голата ми душа. Пръстите му се спуснаха по гърба ми и спряха до извивката на дупето ми, след което ме сграбчи.

— Лизи — каза, насеченото му дишане съвпадаше с моето. — Няма да те нараня — обеща той, след което повдигна левия ми крак и го задържа в ръката си.

Знам, Тристан. Знам.

Плъзна се в мен с един силен тласък, който ме накара да извикам и да извия гръб от удоволствие.

Когато заговори, дишането му беше тежко.

— Усещам те толкова добре, Лизи… Господи… усещам те толкова… — Думите му заглъхнаха и той продължи да се движи в мен. Да бъда толкова близо до Тристан, не само физически, но и дълбоко в мрака ни, ме накара да се просълзя. Беше красиво. Плашещо. И истинско.

Това не е сън. Истинско е.

Той излезе от мен и ме извъртя, така че да застана с лице към него.

Повдигна ме, принуждавайки ме да увия крака около кръста му. Тялото му беше единственото нещо, което ме държеше да не падна. Допряхме чела едно до друго и той се плъзна обратно вътре в мен.

— Не затваряй очи — помоли той. Неговите бяха изпълнени с похот, страст и… любов?

Или може би това беше моята собствена любов, която се отразяваше в него. Усещането ми харесваше, така или иначе. Тристан продължи да влиза силно в мен и да излиза бавно. Сърцевината ми трепереше, а очите ми искаха да се затворят, но ги задържах отворени. Трябваше да останат отворени. Трябваше да го видя.

Бях на секунди от това…

Секунди от това да му предам тялото си. На секунди от това да изгубя себе си и да се преоткрия с Тристан Коул вътре в мен.

— Аз ще… — промърморих и думите ми заглъхнаха, а тялото ми се разтрепери от оргазма, който ме връхлетя. Затворих очи и почувствах устните му да се притискат към моите, докато тялото ми се тресеше срещу неговото.

— Господи, обичам това, Лизи. Обичам, когато се изгубиш в мен. — Той се усмихна срещу устните ми и аз простенах:

— Искам те целия — замолих. — Моля те.

— Твой съм.

Тази нощ заспахме в прегръдките си. В средата на нощта се събудихме и той се плъзна отново в мен, преоткривайки се заедно и изгубвайки се. Рано на следващата сутрин се докосвахме отново. Всеки път, когато влезеше в мен, сякаш се извиняваше за нещо. Всеки път, когато ме целунеше, сякаш молеше за прошката ми. Всеки път, когато премигнеше, се заклевам, че виждах душата му.