Британи Чери
Въздухът, който той диша (2)

Първа глава

Елизабет

3 юли 2015

Всяка сутрин четях любовни писма, написани за друга жена. С нея имахме много общо — от шоколадовите ни очи до русия цвят на косите ни. Споделяхме същия тих смях, който става силен в компанията на онези, които обичаме. Тя се усмихваше с дясното ъгълче на устата си и се мръщеше с лявото, точно както и аз. Намерих писмата да почиват в една металната кутия във формата на сърце, изоставени в една кофа за боклук. Стотици бележки, някои дълги, други къси, някои щастливи, други сърцераздирателно тъжни. Датите на писмата датираха далеч назад в годините, а някои бяха дори по-стари от съществуването ми на тази земя. Едни бяха подписани с инициалите „КБ“, а други с „ХБ“.

Зачудих се как ли би се почувствал баща ми, ако разбереше, че мама ги е изхвърлила.

Беше ми трудно да повярвам, че тя е същата онази жена от писмата и е чувствала същите онези емоции, които извираха от тях.

Цяла.

Завършена.

Част от нещо божествено.

Напоследък беше пълна противоположност на всички тези неща.

Пречупена.

Незавършена.

Самотна през цялото време.

След като баща ми почина, майка ми се превърна в курва. Имаше толкова много начини да се справи с това, различни от този. Не се случи веднага, въпреки че госпожа Джексън разправяше на всички, които я слушаха, че майка ми винаги си е разтваряла краката, дори когато татко беше жив. Знаех, че това не беше вярно, защото никога нямаше да забравя начина, по който тя го гледаше, когато бях малка. Погледът, с който майка ми се взираше него, беше на жена, която има очи само за един мъж. Когато той ставаше с пукването на зората, за да отиде на работа, тя му опаковаше закуска, обяд и чипс за почивките. Татко винаги се оплакваше, че огладнява веднага след като хапне, така че майка ми винаги се уверяваше, че има повече от достатъчно. Баща ми беше поет и преподаваше в близкия университет, който беше на час път от дома ни. Не беше изненадващо, че са си писали любовни бележки. Думите бяха онова, което татко пиеше с кафето си и ги слагаше в уискито си вечер. Въпреки че майка ми не беше толкова добра с думите, колкото съпруга си, тя знаеше как да се изрази себе си във всяко едно писмо, което пишеше. В мига, в който татко излезеше през вратата сутрин, мама се усмихваше и си тананикаше, докато почистваше къщата и ме приготвяше за деня. Говореше за татко, колко много й липсва и как ще му напише любовно писмо, преди той да се прибере вечерта. Когато татко се върнеше, мама наливаше по една чаша с вино и за двамата, докато той си тананикаше любимата си песен и я целуваше по китката всеки път, когато тя се приближеше до устните му. Щяха да се засмеят един на друг и да се кикотят като деца, които се влюбват за пръв път.

„Ти си моята любов без край, Кайл Бейли“, казваше тя и притискаше устни към неговите.

„Ти си моята любов без край, Хана Бейли“, щеше да отвърне татко и да я завърти в ръцете си.

Обичаха се по начин, който караше приказките да завиждат.

Така че, когато преди години в началото на цъфтящия август татко почина, част от мама също си отиде с него. Спомних си една книга, която бях чела, и в която авторът казваше: „Сродните души не напускат сами земята; те винаги вземат част от другата им половинка заедно с тях“. Мразех това, че беше прав. Майка ми не стана от леглото с месеци. Всеки ден трябваше да я карам да яде и пие, надявах се, че няма да умре от скръб. Никога не я бях виждала да плаче, докато не изгуби съпруга си. Не показвах емоциите си около нея, защото знаех, че това щеше да я натъжи още повече.

Плачех достатъчно, когато оставах сама.

Когато тя най-накрая стана от леглото, започна да ходи на църква за няколко седмици, взимайки ме със себе си. Спомням си, че бях на дванадесет и се чувствах напълно изгубена, седейки в църквата. Не бяхме от семействата, които се молят, докато не ни се случи нещо лошо. Ходенето ни на църква не трая дълго, тъй като майка ми нарече Бог лъжец и презря местните хора, че си губят времето с празни и измамни обещания за обетованата земя.

Пастор Рийз ни помоли да не идваме за известно време и да оставим нещата да се поуталожат.

До онзи момент не знаех, че хората могат да бъдат прогонени от свети храм. Когато Пастор Рийз каза „да дойде един, да дойдат всички“, предположих, че е срещнал различен вид от „един“ и специален вид на „всички“.

Сега мама се беше прехвърлила на друго развлечение: различни мъже. С някои спеше, други използваше да ни плащат сметките, а трети задържаше наоколо, защото била самотна и един вид й напомняли на татко. Дори наричаше някои от тях с името на татко.

Тази вечер имаше кола, паркирана пред малката й къща. Беше морскосиня, с лъскави сребърни джанти. Вътрешността беше с ябълково червени кожени седалки, на които беше седнал един мъж с пура в уста, а в скута му беше майка ми. Изглеждаше така, сякаш е бил изваден от шейсетте. Тя се изкикоти, когато той й прошепна нещо, но смехът не беше като онзи, който даваше на татко.

Беше празноглав, кух и тъжен.

Погледнах надолу по улицата и видях госпожа Джексън, която стоеше с друга клюкарка и двете сочеха към майка ми и новия й мъж за седмицата. Искаше ми се да съм достатъчно близо до тях, за да ги чуя и да им кажа да си затварят устите, но бяха през един блок далеч от мен. Дори и децата, които играеха на топка на улицата, подхвърляйки я няколко с няколко пръчки, бяха спрели играта си и гледаха с широко отворени очи към майка ми и непознатия.

Коли, струващи толкова, колкото неговата, никога не минаваха по улици като нашите. Бях се опитала да убедя майка ми да се премести в по-добър квартал, но тя отказваше. Мислех, че не искаше да си тръгне, защото с татко бяха купили къщата заедно.

Може би не се беше отказала от него напълно.

Мъжът издуха облак дим в лицето на майка ми и те се засмяха заедно. Беше облечена в най-хубавата си рокля, жълта на цвят с паднали рамене, която обгръщаше тънката й талията и се разширяваше в долната част. Носеше толкова много грим, който правеше петдесетгодишното й лице да изглежда като тридесетгодишно. Беше красива и без лепкавия руж по бузите й, но все казваше, че малко от него караше едно момиче да се превърне в жена. Перлите около врата й бяха от баба Бети. Никога преди тази вечер не ги беше слагала за непознат, което ме накара да се зачудя защо ги беше сложила сега.

И двамата погледнаха в моята посока и аз побързах да се скрия зад верандата, откъдето ги шпионирах.

— Лиз, след като си решила да се криеш, поне го направи както трябва. Сега ела тук и се запознай с новия ми приятел — извика мама.

Излязох от мястото си и се приближих към тях. Мъжът издуха още един облак дим, а миризмата се задържа около носа ми, докато оглеждах побелялата му коса и сините му очи.

— Ричард, това е дъщеря ми Елизабет. Въпреки че всички, които познаваме, я наричат Лиз.

Ричард ме огледа от горе до долу по начин, който ме накара да се чувствам мижитурка. Изучаваше ме така, сякаш бях порцеланова кукла, която иска да счупи. Опитах се да не показвам неудобството си, което ясно личеше в очите ми, затова ги сведох към земята.

— Как я караш, Лиз?

— Елизабет — поправих го, а гласът ми се разби в бетона, в който се взирах. — Само онези, които познавам, ме наричат Лиз.

— Лиз, няма да му говориш по този начин! — скара ми се майка ми, а бръчките на челото й се задълбочиха. Щеше да получи удар, ако разбереше, че бръчките се виждат. Мразех, когато някой нов се появеше и тя застанеше на негова страна, вместо да ме защити.

— Всичко е наред, Хана. Освен това тя е права. Отнема време да опознаеш някого. Умалителните имена трябва да бъдат заслужени, а не раздавани свободно. — Имаше нещо ужасно мазно в начина, по който Ричард се взираше в мен и подръпваше от пурата си. Бях облечена с чифт широки дънки и обикновена, прекалено голяма за мен тениска, но очите му ме накараха да се почувствам разголена.

— Отиваме в града да хапнем нещо, може да се присъединиш към нас, ако искаш — предложи той.

Отказах.

— Ема все още спи.

Очите ми се насочиха обратно към къщата, където малкото ми момиченце спеше на разгъваемия диван, който споделяхме, откакто се бяхме преместили при майка ми.

Мама не беше единствената, която беше изгубила любовта на живота си.

Надявах се, че аз няма да свърша като нея.

Надявах се, че ще остана в тази тъжна фаза.

Беше изминала само една година от смъртта на Стивън и все още всеки дъх беше труден за преглъщане. Домът ни с Ема беше в Медоус Крийк, Уисконсин. Мястото, където тримата със Стивън и Ема бяхме купили къща и създали дом. Обичахме се, карахме се, след което пак се обичахме, отново и отново.

Когато все още живеехме там, къщата беше уютна и приветлива, но след като Стивън почина, всичко това изчезна и сякаш над мястото се спусна някакъв студ.

Последния път, когато бяхме заедно в хола, а ръката му обгръщаше кръста ми, си мислехме, че ще създадем спомени, които ще траят вечно.

Но „завинаги“ трая много по-кратко, отколкото ми се искаше.

За дълго време животът ми се върна към обичайната си рутина, но един ден просто спря.

Спомените и тъгата ме задушаваха, така че избягах при майка ми.

Ако се върнех в къщата, трябваше да се изправя пред истината, а тя беше, че той си беше отишъл завинаги. Повече от година си фантазирах и се преструвах, че е излязъл да купи мляко и всеки момент ще влезе през вратата. Всяка вечер, когато лягах да спя, се настанявах от лявата страна на леглото и затварях очи, фантазирайки си, че всеки момент Стивън ще започне да спори кой трябва да спи в лявата страна.

Но сега моята Ема имаше нужда от повече. Моята бедна Ема трябваше да се отдалечи от разгъваемите дивани, непознатите мъже и съседите клюкари, които изричаха думи, които ушите на едно петгодишно дете никога не трябваше да чуват. Имаше нужда и от мен. Бях вървяла в мрака и занемарила майчинските си задължения, така че изправянето пред спомените на къщата ни може би щеше да ми донесе покой.

Влязох обратно в къщата и погледнах към спящия ми ангел, гърдите й се повдигаха и спадаха в перфектен синхрон. Приличахме си много, от трапчинките на бузите ни до русия цвят на косите ни. Споделяме същия тих смях, който става силен в компанията на онези, които обичаме. Тя се усмихваше с дясното ъгълче на устата си и се мръщеше с лявото, точно както и аз.

Но имаше една огромна разлика.

Тя имаше неговите сини очи.

Легнах до Ема, поставяйки нежна целува върху нослето й, преди да се протегна към кутията с форма на сърце и да прочета друго любовно писмо. Бях го чела и преди, но все още успяваше да ми повлияе.

Понякога се преструвах, че писмата са от Стивън.

Винаги си поплаквах мъничко.