Британи Чери
Въздухът, който той диша (14)

Тринадесета глава

Елизабет

Въпреки протестите на Танер, реших да позволя на Тристан да продължи да коси моравата ми. Той идваше всяка събота, окосяваше тревата, а после се връщаше в града на работа в магазина на господин Хенсън. Понякога работеше и сутрин, друг път до късно през нощта. Не си бяхме говорили от пиянската ми нощ, но смятах, че всичко е наред. Ема винаги си играеше със Зевс в предния двор, докато аз седях на дивана и четях някой роман. Дори когато сърцето те болеше, имаше нещо толкова надеждно в това да четеш книга, изпълнена с любов. Страниците донякъде ми напомняха, че може би някой ден отново ще бъда добре, че може би някой ден ще бъда цяла.

Всяка седмица се опитвах да платя на Тристан, но той отказваше. Всяка седмица го канех да остане хапне с нас и той всеки път ми отказваше.

Една събота той пристигна точно когато Ема беше по средата на емоционален срив, но той остана настрани, опитвайки се да не се намесва.

— Не! Мамо, трябва да се върнем обратно. Татко не знае къде сме! — проплака Ема.

— Сигурна съм, че знае, миличка. Мисля, че просто трябва да почакаме още малко. Дай му малко време.

— Не! Никога не му е отнемало толкова дълго. Тук няма пера! Трябва да се върнем! — изкрещя тя, докато аз се опитвах да я придърпам в прегръдка, но тя се отдръпна от мен и влезе в къщата.

Въздъхнах, и когато погледнах към Тристан, го видях да се мръщи. Повдигнах рамене.

— Деца. — Усмихнах се, но той продължи да се мръщи.

Обърна се и тръгна към къщата си.

— Къде отиваш?

— Вкъщи.

— Какво? Защо?

— Нямам намерение да седя тук и да слушам воя на проклетото ти хлапе цяла сутрин.

Гадният Тристан се беше завърнал с пълна сила.

— Господи! Понякога започвам да вярвам, че си свестен човек, но веднага след това ти ми напомняш какъв кретен си.

Той не отговори и още веднъж изчезна в мрачната си къща.

* * *

— Мамо! — На следващата сутрин бях събудена от превъзбудената Ема, която подскачаше нагоре и надолу върху леглото ми. — Мамо! Татко е! Той дойде! — изпищя тя, издърпвайки ме в седнало положение.

— Какво? — измърморих, разтърквайки сънените ми очи. — Ема, в неделя спим до късно, не помниш ли?

— Но, мамо! Той се появи! — възкликна тя.

Изправих се, когато чух косачката отвън. Обух един чифт спортни панталони и потник, след което последвах развълнуваното си момиче към предната част на къщата. Ахнах, когато излязохме навън и видях верандата, която беше покрита с бели пера.

— Виждаш ли, мамо! Намерил ни е!

Покрих уста с ръка, докато се взирах в белите пера, които бяха повдигани от вятъра във въздуха.

— Не плачи, мамо! Татко е тук. Ти каза, че ще ни открие, и той го направи — обясни Ема.

Усмихнах се.

— Разбира се, скъпа. Мама просто е щастлива, това е всичко.

Ема започна да събира перата и се усмихна.

— Снимка? — попита тя. Побързах да вляза вътре и да взема стария „Полароид“ на Стивън, за да направя обичайната снимка на Ема, държаща перо за кутията й „Татко и аз“. Когато се върнах, Ема седеше на верандата, заобиколена от десетки пера, и се усмихваше сияйно.

— Добре, кажи зеле!

— Зееееелеееее! — изкрещя тя.

Снимката излезе и Ема изтича вътре, за да я добави към колекцията си.

Насочих погледа си към Тристан, който косеше тревата, сякаш нямаше никаква представа какво се беше случило. Отидох до него и изключих косачката.

— Благодаря ти! — казах аз.

— Не знам за какво, по дяволите, говориш.

— Тристан… благодаря ти.

Той извъртя очи.

— Не можеш ли просто да ме оставиш на мира?

Той посегна да включи косачката отново, но аз поставих ръка върху неговата. Ръцете му бяха топли, груби, но топли.

— Благодаря ти!

Когато очите ни се срещнаха, топлината, която се излъчваше от ръката му, нарасна. Той се усмихна истински, с усмивка, за която не знаех, че устните му бяха способни да създадат.

— Не е кой знае какво. Открих проклетите пера в магазина на господин Хенсън, така че не свърших кой знае каква работа. — Той замълча за момент. — Тя е добра — каза той, сочейки към къщата и имайки предвид Ема. — Тя е добро хлапе. Досадно, но добро.

— Ще останеш ли за закуска? — попитах.

Той поклати глава.

— Отбий се за обяд.

Той отказа.

— Вечеря?

Тристан прехапа долната си устна. Той се взря в земята, обмисляйки молбата ми. Когато очите ни се срещнаха отново, едва не паднах, когато ми отговори:

— Добре.

Всички съседи клюкарстваха и се чудеха какво означава това, че бях позволила на Тристан да коси моравата ми, но започваше да ми пука все по-малко за това, което другите мислеха за мен.

Седнах на верандата, заобиколена от перата, докато той приключи с работата си по моравата. Ема си играеше с една пръчка на хвърли-донеси със Зевс.

От време на време Тристан си спомняше как да се усмихва.

По-късно седнахме на масата за вечеря, а Ема бърбореше за това как беше намерила на верандата мъртва буболечка и Зевс я беше изял. Беше по-гласовита от обикновено и омазана със спагети. Аз бях начело на масата, а Тристан в другия й край. От време на време го хващах да се взира в мен, но през повечето време се усмихваше с ъгълчето на устата си към Ема.

— И Зевс просто я лапна! Сякаш беше най-вкусното нещо на света! Сега има остатъци от черва на буболечка по зъбите си.

— А ти яде ли буболечки? — попита Тристан.

— Ау! Не! Това е отвратително!

— Чувал съм, че са страхотен източник на протеини.

— Не ме интересува, Кърлеж! Отвратително е! — Тя се направи, че повръща, което ни накара да се разсмеем.

— Ооо, аааа! Оо аууу, ааа! — извика тя, имитирайки горила. От няколко седмици насам проучваше горилските си корени, след като беше гледала „Тарзан“. Не бях сигурна как да го обясня на Тристан, но само след няколко секунди разбрах, че няма да ми се наложи.

— Оо? — отвърна Тристан. — А? Аууу? Ааа? — Той се подсмихна.

Чудех се дали знаеше, че този ден беше накарал сърцето ми да прескочи няколко удара.

— Добре, Джейн от джунглата, мисля, че е време да си облечеш пижамата. Времето ти за лягане отдавна мина.

— Но… — започна да се оплаква тя.

— Без „но“. — Подсмихнах се, кимайки към втория етаж.

— Добре, но може ли да гледам „Хотел Трансилвания“ в стаята ми?

— Само ако обещаеш, че след това ще заспиш.

— Обещавам! — Тя забърза към стаята си, и когато излезе от трапезарията, Тристан се изправи от стола си и аз се изправих с него.

Той кимна веднъж.

— Благодаря ти за вечерята.

— Пак заповядай. Не е нужно да си тръгваш. Имам вино…

Той се поколеба.

— Както и бира.

Това го накара да седне. Сдържах се да не му кажа, че единствената причина, поради която бях купила бира, беше, че се надявах, че някоя вечер той ще остане за вечеря. След като сложих Ема в леглото, с Тристан изнесохме напитките си отвън на верандата. Зевс спеше до нас. От време на време някое от перата биваше подхващано от вятъра. Тристан не говореше много, но вече бях свикнала с този факт. Да си мълчим беше някак приятно.

— Опитвах се да реша как мога да ти се отплатя заради това, че ми помагаш с косенето на моравата.

— Не ти искам парите.

— Знам, но… е, мога да ти помогна с къщата ти. С обзавеждането — предложих. Разказах му, че бях учила за интериорен дизайнер, и че това беше един от начините, по които можех да му се отплатя. Къщата му изглеждаше толкова мрачна и идеята да внеса живот в нея ми харесваше.

— Не.

— Просто си помисли — казах аз.

— Не.

— Винаги ли си толкова упорит?

— Не. — Той замълча и се усмихна леко. — Да.

— Може ли да те попитам нещо? — почудих се на глас. Той се обърна към мен и кимна.

— Защо даваш храна на онзи бездомен човек?

Той присви очи и захапа палеца си.

— Един ден, докато тичах бос, спрях до моста и се разпаднах. Спомените ме атакуваха и единственото, което си спомням, бе, че не ми достигаше въздух. Получих панически пристъп. Мъжът дойде до мен, и ъмм, потупа ме по гърба и остана с мен, докато пристъпът не отмина. Попита ме дали съм добре и аз отвърнах „да“. Тогава той ми каза да не се тревожа толкова, защото мрачните дни остават мрачни, докато слънцето не изгрее. И тогава, докато се отдалечавах от него, той ми предложи обувките си. Не ги взех, разбира се, но… той нямаше нищо. Живееше под проклет мост с едно оръфано одеяло и чифт скъсани обувки, но все пак ми ги предложи.

— Уау!

— Да. Повечето хора вероятно виждат в него мръсен наркоман, знаеш ли? Един от проблемите на обществото ни. Но аз видях някой, който беше готов да даде всичко, което имаше, за да помогне на един непознат.

— Просто… това е толкова красиво.

— Той е красив човек. Оказа се, че е ходил на война, и когато се е върнал обратно, е страдал от посттравматично разстройство и любимите му хора не можели да разберат защо се е променил толкова много. Намерил си работа, но я изгубил заради паническите си пристъпи. Изгубил е всичко, защото доброволно се е бил за всички нас. Не е честно, знаеш ли? Герой си, докато не свалиш униформата си. След това си просто повредена стока за обществото.

Сърцето ми се разби.

Толкова пъти бях минавала покрай мъжа под моста и никога не спрях, за да науча историята му. Помислих си точно това, което Тристан спомена — че е наркоман, и че беше по-добре да стоя далеч от него.

Удивително беше как умовете ни си измисляха истории за непознатите, които вероятно се нуждаеха от любов много повече, отколкото от нашите предразсъдъци.

Беше толкова лесно да съдиш по външния вид, което ме накара да се замисля за това, което Ема научаваше от мен. Трябваше да бъда внимателна в това как третирам хората, които подминавахме, защото дъщеря ми винаги изучаваше всеки един мой ход.

Прехапах устни.

— Може ли да ти задам още един въпрос?

— Не знам. Това ще се превърне ли в нещо редовно? Защото мразя въпросите.

— Този ще бъде последният за тази вечер, заклевам се. Какво слушаш? Когато си със слушалките си?

— Нищо — отвърна той.

— Нищо?

— Батериите се изхабиха още преди месеци и все още не съм намерил смелост да ги сменя.

— Но какво слушаш?

Той отново захапа палеца си.

— Джейми и Чарли. Преди няколко години се записаха как пеят.

— Защо не си сменил батериите все още?

Той сниши глас.

— Мисля, че ако ги чуя гласовете им отново, това ще ме убие. А вече съм достатъчно мъртъв.

— Толкова съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Знам, но все пак, съжалявам. Но си мисля… ако имах шанса да чуя гласа на Стивън още веднъж, бих го сграбчила с две ръце.

— Разкажи ми за него — прошепна той, което ме изненада. Не изглеждаше като някой, на когото му пука, но щом ми се даваше възможност да говоря за Стивън, винаги го правех. Не исках да го забравя.

Тази нощ стояхме на верандата, спомняйки си. Той ми разказа всичко за Джейми и глуповатото й чувство за хумор, а аз го поканих в сърцето си, за да се запознае с моя Стивън. Имаше моменти, в които не говорехме, но и така всичко беше перфектно. Тристан беше пречупен на всички места, на които аз бях разбита, дори повече, тъй като той бе изгубил съпругата и сина си. Никой родител никога не трябва да губи детето си; това изглеждаше като такъв ужасен ад.

— И така, трябва да попитам. Пръчката на показалеца ти… от коя книга е?

— „Хари Потър“ — отвърна той небрежно.

— О! Никога не съм ги чела тези книги.

— Никога не си чела „Хари Потър“? — попита ме Тристан, а очите му бях изпълнени със загриженост.

Засмях се.

— Съжалявам, това някакъв проблем ли е?

Той ме погледна озадачено, съдейки ме мълчаливо.

— Не, просто ти винаги имаш книга в ръката си и е лудост, че никога не си чела „Хари Потър“. Беше любимата поредица на Чарли. Вярвам, че в света съществуват две неща, които всеки трябва да прочете, защото те те научават на всичко, от което имаш нужда да знаеш за живота: Библията и „Хари Потър“.

— Наистина ли? Само тези неща?

— Дам. Само тях. Това е всичко, от което имаш нужда. И, е, ами, не съм чел Библията, но е в списъка ми с неща, които трябва да свърша. — Той се изкикоти. — Вероятно това е част от причината да се провалям в живота.

Всеки път, когато той се засмееше, част от мен се връщаше към живота.

— Чела съм Библията, но не и „Хари Потър“, така че може би можем да си разменим бележки и мнения.

— Чела си Библията?

— Да.

— Цялата?

— Да. — Събрах косата ми и я вдигнах на опашка, след което се обърнах да му покажа татуировката зад лявото ми ухо. — Когато бях по-малка, майка ми сменяше мъжете като носни кърпички. В един момент наистина си помислих, че ще се установи с един мъж на име Джейсън. Обичах го, винаги ми носеше бонбони и други сладки неща. Беше много религиозен и майка ми ми каза, че ако и двете прочетем Библията, тогава може би той ще ни заобича и ще стане моят нов татко. Дори се нанесе при нас за известно време. И така, в продължение на седмици седях в стаята ми и четях Библията. Един ден изтичах в дневната, крещейки: „Джейсън! Джейсън! Направих го, прочетох Библията!“. Тресях се от вълнение, защото наистина го исках, знаеш ли? Надявах се на шанса, че ще имам нов баща, въпреки че моят беше най-добрия. В съзнанието ми, ако имах нов баща, тогава може би майка ми щеше отново да се превърне в себе си вместо някой, когото едва разпознавах вече.

— Какво се случи с Джейсън?

Намръщих се.

— Когато влязох в дневната, го видях да товари куфарите си в багажника на хондата си. Майка ми ми каза, че той не е „единственият“ и заради това трябва да си тръгне. Спомням си, че бях много ядосана, крещях, плачех и се чудех защо го беше направила. Защо беше прецакала всичко. Но това е, в което майка ми е най-добра. Да прецаква нещата.

Тристан сви рамене.

— Изглежда, че е свършила добра работа с теб.

— Освен това, че не съм чела Хари Потър.

— Майка ти трябва да излезе на среща с магьосник следващия път.

Засмях се.

— Повярвай ми, вероятно е следващият в списъка й.

Около три часа сутринта той се изправи, за да си тръгне, и аз побързах да вляза вътре, изнасяйки две батерии за плейъра му. Отначало се поколеба, но после ги взе и ги подмени със старите. Докато се отдалечаваше по моравата със Зевс, той пусна записа и си сложи слушалките. Видях как краката му спряха на едно място. Той покри лицето си с ръце и тялото му се разтресе.

Паднах на колене, гледайки как болката обхваща душата му. На част от мен й се искаше да не му бях давала батериите, но другата беше щастлива, че съм го направила, защото реакцията му означаваше, че той все още диша.

Понякога най-трудната част от това да съществуваш без любимите си хора беше тази да си спомниш как да дишаш.

Той де обърна към мен и заговори.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото поискаш.

Той посочи към къщата.

— Дръж я здраво всеки ден и всяка нощ, защото нищо не ни е обещано. Просто ми се искаше и аз да бях държал по-здраво.