Ромен Гари
Сержант Гнама ^[0]

През 1941 година Шари се вливаше в езерото Чад. Не знам как е днес. Светът толкова се е променил! Толкова надежди са угаснали, толкова мечти са покрити с прах, толкова приятели са се превърнали в предатели, че вече нищо не е сигурно: светът не е същият. Но през 1941-ва надеждата беше жива, мечтите — пламенни и непомрачени, човек знаеше имената на приятелите си и Шари се вливаше в езерото Чад.

Онзи януарски ден бяхме седем мъже по течението на реката. Лодките се поклащаха на слънцето. Хипопотамите подаваха ушите си от водата и после се гмуркаха, тлъсти туловища. Пеликаните подхвръкваха, пляскаха с крака във водата, после се връщаха в редиците си и отлитаха. Кайманите край бреговете приличаха на изсъхнали дънери. Другарите в кабината спяха. От Форт-Аршамбо до Форт-Лами имаше десет дни път по реката и Господ знае дали трябваше да бързаме: нашите Blenheim ни чакаха във Форт-Лами, а Куфра беше все още в ръцете на италианците.

— Чуйте — каза някой.

На кърмата пееше негър. Приличаше на арабско молебствие, тъжно и хаотично, като вечерните им молитви.

— Пее на френски — каза Пол-Луис.

Станах и си подадох главата навън. Беше момчето на Пол-Луис. Клекнал с гръб към нас, то старателно остъргваше люспите на една риба. Слънцето залязваше и за миг видях черната къдрава глава изрязана точно в средата на червения слънчев диск. Тялото му лекичко потреперваше в ритъма на лодката.

— Това е моят boy — каза Пол-Луис, като подаде глава от сянката. — Той не говори френски…

Въпреки това обаче ето какво пееше един boy негър от племето Сара, посред Шари, през онзи януари 1941-ва, един boy негър, който не говореше френски:

Nos mères pleurent sur la dalle

Tous nos frères sont prisoniers

La France entre des mains sales

Mais nous sommes les justiciers^[1]…

— Я ме ощипи — прошепна Пол-Луис.

Ощипах го. Вероятно дори съм го ощипал много силно, защото започна да кълне на тих глас. Момчето продължаваше да пее. Беше трудно да разберем думите, деформирани, сякаш заседнали в гласа му, но щом свършеше, той запяваше наново, без да си поеме дъх, като развалена грамофонна плоча, и така успяхме, макар и трудно, да уловим думите.

Les vengeurs et les sans trêve

Les cruels, les sans merci

Nous n’avons tous qu’un seul rêve

Que le crime soit puni^[2]…

Тук пропуснахме една поредица пронизителни звуци, от които хипопотамите се потопиха във водата, а кайманите от брега се разпръснаха. После отново хванахме нишката:

Alors par la Sacrée Porte

Nous reviendrons le coeur fier…

Sinon que le diable emporte

Notre âme dans le désert^[3]…

— Има натрупване на гласни във всеки стих — процеди зад нас един пурист.

Sinon que le chacal mange

Nos os secs en ricanant.

Mais pour vivre dans la fange

Il faudrait être allemand^[4]…

Това беше краят. Видях как момчето се обърна към нас и ни загледа с детски ужас.

— Жан-Батист — повиках го.

Момчето приближи. В ръка държеше изкормената риба и имаше уплашения вид на крадец, хванат на местопрестъплението.

— Откъде знаеш тази песен?

— Той не говори френски — каза Пол-Луис с внезапна тъга.

— Той просто си пее — обади се някой.

Моят boy преведе. Да, бил научил тази песен от един французин. Кой французин? Един французин. Всички французи са еднакви. Не различава французите.

— Ще достави удоволствие на големия Шарл^[5] — обади се някой, пак същият.

Къде се беше запознал с този французин? В Банги. С какво се е занимавал той? Пеел. А когато не пеел? Пак пеел. И все пак? Понякога, когато не пеел, спял.

— Сигурно някой колониален администратор — се опита да налучка някой, все същият.

— Те никога не пеят — отбеляза Пол-Луис.

Къде беше господарят му? В небето. Умрял? Не, не умрял, просто заминал за небето. Значи авиатор? Да, точно така, бил е… както вие казахте. И как се е казвал? Сержант Гнама.

— Това значи животно…

Хипопотамите бяха подали котешките си уши над водата и шумно подсмърчаха. Слънцето беше паднало в джунглата и нощта настъпваше бързо, сякаш ни потапяше. Сержант Гнама, не знам къде се намира вашата писта днес, в кое небе жънете победи или в коя земя почивате, но ми се иска страната ви да узнае какво пееше вашият boy негър от Убанги през онази 1941 година. Беше ужасна година, но носеше известна сигурност… Спомням си много добре: тогава Шари се вливаше в езерото Чад.

Бележки

[0] Разказ, публикуван в „Бюлетина на Сдружението на свободните французи“, януари 1946 г., с. 11–13 ↑

[1] Майките ни плачат над гробовете/ Братята ни са в затвора/ Франция е в мръсни ръце/ Но ние ще отмъстим… ↑

[2] Отмъстителни и безмилостни/ Жестоки и неблагодарни/ Ние имаме само една мечта/ Престъплението да бъде наказано… ↑

[3] Тогава през свещената врата/ Ще се върнем с горди сърца/ Ако ли не, нека дяволът да отнесе/ душата ни в пустинята… ↑

[4] Ако ли не, нека ухиленият чакал/ изяде изсъхналите ни кости./ Но да живееш в калта/ можеш само ако си германец. ↑

[5] Шарл дьо Гол. — Б.пр. ↑