Ромен Гари
Животът пред теб (22)

Излязох, навън беше обед и аз останах малко на улицата, а когато ме питаха как е мадам Роза, казвах, че е заминала за нейното си еврейско общежитие в Израел, семейството й дошло да я прибере и там си има всички модерни удобства, ще умре много по-бързо, отколкото тук, това нашето живот за нея ли е. Може дори да изкара още и да ме извика и мен, понеже и аз имам право, защо и арабите да нямат право. Всички се радваха, че еврейката почива в мир. Отидох в кафенето на господин Дрис и той ме нахрани без пари до прозореца срещу господин Хамил, облечен в хубавия си синьо-бял бурнус. Той вече е пуснал напълно пердето, както имах честта, но веднага си спомни, щом му повторих три пъти поред името си.

— А, малкия Мохамед, да, да, спомням си… Знам го аз… Какво стана с него?

— Аз съм, господин Хамил.

— А, добре, добре, извинявай, нали очите ми вече…

— Как сте, господин Хамил?

— Снощи ядох много вкусен кускус, днес на обяд ще има ориз с чорба. Чудя се каква ли ще е вечерята.

Все така си държеше ръката върху книгата на господин Виктор Юго и гледаше много надалече, много, много надалече и отвъд, явно се мъчеше да разбере каква ще е днес вечерята.

— Господин Хамил, може ли да се живее, без да обичаш някого?

— Аз много обичам кускуса, мой малки Виктор, но да не е всеки ден.

— Не ме чухте, господин Хамил. Когато бях малък, ми казахте, че не може да се живее без любов.

Лицето му просветна отвътре.

— Да, да, вярно е, и аз обичах някого на младини. Прав си, мой малки…

— Мохамед! Не съм Виктор.

— Да, мой малки Мохамед. На младини обичах някого. Обичах една жена. Тя се казваше…

Той млъкна зачуден.

— Не си спомням вече…

Аз станах и се върнах в мазето. Мадам Роза беше в своето състояние на безличие. Да, да, вярно, на безразличие, благодаря, следващия път няма да забравя. Не е шега работа да ти се тупнат четири години изведнъж. Един ден сигурно и аз ще говоря като всички, няма начин. Беше ми кофти, кажи-речи, навсякъде ме болеше. Пак й тикнах портрета на господин Хитлер под носа, обаче нищо. Само това ми се въртеше в главата, че може години наред да изкара така и не исках от мен да идва, но не ми стигаше смелост да я абортирам. Дори на тъмно не изглеждаше добре и аз запалих всички свещи наоколо, за да не е сама. Взех й гримовете и й начервих устните и бузите, нарисувах веждите, както тя обичаше. Боядисах й клепките в синьо и бяло, посипах и ситни звездици отгоре, нали и тя така правеше. Опитах се да й залепя изкуствените мигли, но не хвана. Виждах, че не диша, но ми беше все тая, и без да диша я обичах. Легнах на дюшека до нея с моя чадър Артюр и се опитах да ми стане още по-зле, съвсем да умра. Когато наоколо угасна, запалих още свещи, и още, и още. На няколко пъти гасна така. После се яви синият клоун, дойде ми на гости въпреки четирите години в повече, прегърна ме през раменете. Навсякъде ме болеше, дойде и жълтият клоун и аз зарязах четирите години придобивка, не ми дремеше. От време на време ставах и отивах да завра портрета на господин Хитлер под носа на мадам Роза, обаче на нея нищо не й ставаше, нея вече никаква я нямаше. Лицето й беше студено. Много беше хубава с това шарено кимоно, с рижата перука и всичкия грим, дето й го бях наплескал по лицето. Сложих й още малко тук-там, защото всеки път, щом се събуждах, сивото и синьото избиваха по малко. Спях на дюшека отстрани, страх ме беше да се покажа навън, там нямаше никой. Все пак се качих до мадам Лола, тя е нещо съвсем различно. Не я заварих, не улучих момента. Страх ме беше да оставям мадам Роза самичка, току-виж, се събудила и помислила, че е умряла с тая тъмница наоколо. Слязох и запалих една свещ, но не повече, нямаше да й хареса да я гледат в такова състояние. Наложи се пак да я мажа с много червило и ясни цветове, за да не си личи много. Отново заспах до нея и после се качих при мадам Лола, тя е като нищо и като никой. Сварих я да се бръсне, беше пуснала музика и печката, яйцата в тигана миришеха чудно. Стоеше гола до кръста и се търкаше настървено, за да заличи следите от своята работа, и така разсъблечена, с бръснача в ръка и пяната по лицето, не приличаше на нищо познато, та ми стана малко по-добре. Занемя, когато ми отвори вратата, изглежда, наистина много се бях изменил за четири години.

— Боже господи, Момо! Какво е станало, да не си болен?

— Исках да се сбогувам с вас от името на мадам Роза.

— Отведоха ли я в болница?

Седнах, защото нямах вече сили. Не бях ял не знам откога, това е гладна стачка. Плюя аз на природните закони, не искам и да чуя за тях.

— Не, не е в болница, мадам Роза е в нейната еврейска бърлога.

Не биваше да го казвам, но веднага видях, че мадам Лола представа няма къде се намира.

— Какво?

— Замина за Израел.

Мадам Лола беше така неочаквана, че остана с отворена уста посред пяната.

— Но тя никога не ми е казвала, че се кани да заминава!

— Дойдоха със самолет да я вземат.

— Кои?

— Родата. Тя си има голяма рода там. Дойдоха да я вземат със самолет и кола на нейно разположение. „Ягуар“.

— И те остави самичък?

— И аз ще замина, тя ще ме отпътува.

Мадам Лола пак ме изгледа и ми пипна челото.

— Ама ти имаш температура, Момо!

— Нямам, ще мине.

— Чакай, чакай, ела да хапнеш с мен, ще се оправиш.

— Не, благодаря, аз вече не ям.

— Как така не ядеш? Какви ги разправяш?

— Плюя аз на природните закони.

Тя се разсмя.

— И аз също.

— Аз на природните закони мамка им, мадам Лола. Пикая на тях. Природните закони са такава гадория, трябва да ги забранят.

Станах. Едната й гърда беше по-голяма от другата, нейните нали не са естествени. Много си падах по мадам Лола.

Тя ми отправи една усмивка.

— Не искаш ли през това време да дойдеш да живееш при мен?

— Не, благодаря ви, мадам Лола.

Дойде и клекна до мен, повдигна ми брадичката. Ръцете й бяха татуирани.

— Пренеси се тук. Аз ще се грижа за теб.

— Не, благодаря ви, мадам Лола. Вече не съм сам.

Тя въздъхна, после стана и взе да тършува из чантичката си.

— Дръж, вземи това.

И ми бутна три хилядарки.

Отидох да пийна вода от чешмата, страхотно бях ожаднял.

Слязох долу и се затворих с мадам Роза в нейната еврейска бърлога. Но не можах да устискам. Сипах отгоре й всичкия одеколон, който беше останал, но беше невъзможно. Излязох и отидох на улица „Куле“, купих боя за рисуване и шишета одеколон от парфюмерията на оная педеруга господин Жак, нали го знаете, дето все ми се слага. Не исках да ям, ще видят те, обаче изобщо не си струваше да се разправям с тях, затова нагънах наденица в една бирария. Когато се прибрах, мадам Роза още по-силно се беше размирисала заради природните закони и излях цяло шише „Самба“, любимия й одеколон. После й боядисах лицето с всичките бои, които купих, за да не се вижда толкова. Очите й бяха все още отворени, но с червеното, зеленото, жълтото и синьото наоколо не беше толкова страшно, нищо естествено не оставаше. После запалих седем свещи според еврейския обичай и легнах на дюшека до нея. Не е вярно, че съм лежал три седмици до трупа на приемната ми майка, понеже мадам Роза не ми е приемна майка. Не е вярно и нямаше да издържа, свърши ми се одеколонът. Четири пъти излизах да купувам одеколон с парите, които ми даде мадам Лола, и още толкова откраднах. Всичкия го изсипах, отново и отново й боядисвах лицето с боите, които имах, за да скрия природните закони, но тя се разкапваше страшно отвсякъде, защото прошка няма. Когато разбиха вратата, за да разберат откъде смърди, и ме видяха да лежа до нея, се разкрещяха помощ, о, ужас, но преди не им идваше наум да крещят, нали животът не мирише. Пренесоха ме с линейка и тогава са намерили в джоба ми листчето с името и адреса. Позвънили са ви, защото вие имате телефон, помислили са, че сте ми някакви. Така пристигнахте всичките и ме взехте у вас на вилата без всякакво обвързване от моя страна. Мисля, че господин Хамил имаше право, когато главата му беше още наред, не може да се живее без някой, когото да обичаш, но нищо не ви обещавам, ще видим нататък. Аз обичах мадам Роза и ще продължавам да я виждам. Но съм съгласен да остана с вас още малко, щом хлапетата ме молят. От мадам Надин научих как можеш да върнеш света назад, много ми хареса и от сърце го желая. Доктор Рамон дори отиде да прибере моя чадър Артюр, аз се тревожех, че никой няма да го вземе заради прочувствената му стойност, трябва да се обича.