Ромен Гари
Животът пред теб (21)

Тя изкара един хубав ден и хубавичко си поспа, но на другата вечер всичко отиде по дяволите, когато дойде хазаинът, защото месеци наред не бяхме плащали наем. Каза ни, че било резил да се държи в апартамент една болна старица, без никой да се грижи за нея и от хуманитарни съображения трябвало да я дадем в лудница. Беше дебел, плешив, с очи като хлебарки и тръгна да се обажда на болницата за мадам Роза и на социалните грижи за мен. Освен това имаше големи мустаци, които шаваха нагоре-надолу. Изтърчах след него по стълбището и го спипах в кафенето на господин Дрис тъкмо когато се канеше да позвъни. Казах му, че утре пристига семейството на мадам Роза, за да я отведе в Израел, и аз също заминавам с нея. С една дума опразваме апартамента. Хрумна ми нещо гениално, казах му, че семейството на мадам Роза ще му плати трите месеца наем, които му дължим, а виж, болницата нищо няма да плати. Честна дума, тия четири години в повече не бяха празна работа, много бързо свиквах да мисля както трябва. Споменах му дори, че ако даде мадам Роза в болницата, а мен в социалните, ще си има разправии с всичките евреи и араби в Белвил, задето ни е попречил да се върнем в земята на нашите прадеди. Направо го довърших, когато му обещах, че някой ден ще се намери със своите халауи в устата, защото това им е номерът на еврейските терористи и по-страшно няма, като изключим моите арабски братя, които се борят да разполагат сами със себе си и да се завърнат у дома си и изобщо да внимава с нас двамата, че лошо му се пише, ако еврейските терористи и арабските терористи ведно го вземат на мушка, още отсега да почва да си варди макарите. Всичко живо нас гледаше и аз бях много доволен от себе си, наистина бях в олимпийска форма. Как не го убих тоя мръсник, отчаяние е това, такъв никога не ме бяха виждали в кафенето. Господин Дрис слушаше и по едно време каза на хазаина да не се вре с гол задник в разправиите между евреи и араби, понеже соленичко ще му излезе. Господин Дрис е тунизиец, но и там си имат араби. На хазаина му се дръпна всичката кръв от лицето и заяви, че не бил осведомен за нашето завръщане у дома, той особено се радвал за двама ни. Дори ме попита няма ли да обърна едно питие. За пръв път ме черпеха като мъж. Поръчах си една кола, казах им много здраве и се върнах горе на шестия. Нямаше никакво време за губене.

 

 

Заварих мадам Роза в безличното й състояние, но си личеше, че се страхува и това означаваше, че загрява какво става. Дори ми промълви името, все едно ме викаше на помощ.

— Тук съм, мадам Роза тук съм…

Опитваше се да каже нещо, устните й помръдваха, главата й се клатеше и тя полагаше усилия да бъде човешка личност. Но от цялата тая работа излизаха само широко ококорени очи и зяпнала уста, тя седеше с ръце върху облегалките на креслото, вторачена в една точка, сякаш вече чуваше звънеца…

— Момо…

— Бъдете спокойна, мадам Роза, няма да ви оставя да станете световна шампионка на тиквите в болницата…

Не зная дали ви осведомих, че мадам Роза винаги си държеше портрета на господин Хитлер под кревата и когато всичко тръгнеше на провала, си го вадеше, поглеждаше го и начаса се оправяше. Измъкнах портрета изпод леглото и й го тикнах под носа.

— Мадам Роза, мадам Роза, я вижте кой е тук…

Наложи се да я раздрусам. Тя успя да си поеме дъх, видя образа на господин Хитлер отпреде си и веднага го позна, дори изпищя, това вече съвсем я свести и тя се опита да стане.

— Побързайте, мадам Роза, хайде, трябва да тръгваме…

— Идат ли?

— Не още, но трябва да се омитаме оттук. Заминаваме за Израел, нали помните?

Тя започваше да влиза в употреба, понеже при старците винаги спомените са най-силното.

— Помогни ми, Момо…

— По-полекичка, мадам Роза, имаме време, още не са се обадили, но не можем повече да стоим тук…

Голяма мъка беше, докато я облека, та на всичкото отгоре искаше да се направи красива и трябваше да й държа огледалото, докато се гримира. Не виждах за какво й е да се издокарва с най-новите си дрехи, но с жените на глава можеш ли да излезеш. В гардероба си имаше купища парцали, съвършено невъобразими — мъкнеше ги от батака, щом събереше някоя пара, и то не за да ги носи, а за да си мечтае с тях. Цяла се побираше единствено в кимоното, японска кройка, с птици, цветя и изгряващо слънце. Такова едно червено и оранжево. Сложи си и перуката, искаше даже пак да се гледа в огледалото на гардероба, но аз не я пуснах, хич не й трябваше.

Стана единайсет часът вечерта, преди да се доберем до стълбището. Да ме убиеш, нямаше да повярвам, че ще успее да стигне. Представа си нямах колко сила има още мадам Роза в себе си, за да отиде да умре в своята еврейска бърлога. Никога не съм разбирал защо си я къта, защо слиза от време на време, седи вътре, въздиша и се озърта. Сега вече разбирах. Още не бях живял достатъчно, нямах опит, и дори днес, макар че ви ги разправям едни, си знам, че колкото и да си препатил, все ти остава още много да научиш.

Осветлението не беше в ред, час по час гаснеше. На четвъртия етаж вдигнахме шум и господин Зиди, който са ни го пратили от Ужда, излезе да види какво става. Щом зърна мадам Роза, той зина, като че ли не беше виждал кимоно японска кройка, и веднага захлопна вратата. На третия срещнахме господин Мимун, дето продава фъстъци и кестени в Монмартр и скоро ще се прибере в Мароко с натрупаното състояние. Той се спря, вдигна очи и попита:

— Какво е това, боже мили?

— Мадам Роза се завръща в Израел.

Той помисли малко, после още малко и поиска да му обясним все още с уплашен глас:

— Защо така са я облекли?

— Не знам, господин Мимун, не съм евреин.

Господин Мимун глътна въздух.

— Знам ги аз евреите. Те не се обличат така. Никой не се облича така. Не, това не е възможно.

Извади носна кърпа и си изтри челото, после помогна на мадам Роза да слезе, виждаше, че за сам човек е тежко. Долу попита къде са й куфарите и няма ли да настине, докато чака таксито, дори се ядоса и се развика, че не можело да се изпраща жена в подобно състояние при евреите. Казах му да се качи на шестия и да се разправя с роднините на мадам Роза, които стягат багажа, и той си замина, мърморейки, че само това оставало, той да изпраща евреи в Израел. Останахме самички долу и трябваше да побързаме, имаше още стълби до мазето. Стигнахме най-сетне, мадам Роза се срути в креслото и аз помислих, че ще умре. Седеше със затворени очи и дъхът й не стигаше, за да повдигне гърдите. Запалих свещите, седнах до нея на пода и й хванах ръката. Малко по-добре й стана, тя отвори очи, огледа се наоколо и каза:

— Знаех си, че някой ден ще опра дотук, Момо. Сега вече ще си умра спокойно.

Дори ми се усмихна.

— Няма да подобрявам световния рекорд на тиквите.

— Иншаллах.

— Така е, Момо, иншаллах. Ти си момче на място. Винаги ми е било добре с теб.

— Вярно, мадам Роза, все по-друго е, отколкото сам човек.

— Кажи сега молитвата. Аз сигурно никога няма да мога вече сама.

— Шма исраел аденои…

Повтори с мен всичко чак до_ льойлем боет_ и изглеждаше много доволна. Изкара един час като хората, но после още повече се скапа. Цяла нощ си мърмори нещо на полски заради тамошното си детство, непрекъснато повтаряше името на някой си Блументаг — сигурно го е познавала като сводняк, докато е била още жена. Вече зная, че се казва сводник, но не мога изведнъж да се отуча. После вече нищо не каза, зяпаше с празен поглед стената отсреща и пълнеше гащите отдолу.

Но трябва да ви кажа нещо: не бива да стават такива работи. Честно, с ръка на сърцето. Не мога и не мога да разбера защо на младите им е позволено да абортират, а на старите не. Аз мисля, че с оня тип в Америка, световния рекордьор на тиквите, е било още по-лошо, отколкото с Христос, защото е стоял на кръста седемнайсет години и нещо. Мисля си, че няма нищо по-долно от това с фуния да наливаш живота на хора, които нямат сили да се бранят и не искат вече да бъдат употребявани.

Свещи имаше бол и аз запалих повечко наведнъж, да не е толкова тъмно. Тя пак промърмори на два пъти Блументаг, Блументаг и на мен започна да ми писва — де го тоя Блументаг, да го видя сега ще си дава ли толкова зор за нея, колкото аз си давам. После си спомних, че блументаг значи по еврейски ден на цветята и това сигурно пак беше някой женски блян. Жена, какво да я правиш. Сигурно е ходила на излет някой път на младини, вероятно с някой пич, когото е обичала, и още й държи влага.

— Блументаг, мадам Роза!

Оставих я за малко и се качих да си взема моя чадър Артюр, защото съм свикнал с него. После пак се качвах за портрета на Хитлер, единствено той все още й правеше впечатление.

Мислех си, че мадам Роза няма да остане дълго в еврейската си бърлога, че Господ ще се смили над нея, защото когато си много уморен, какви ли не ти минават през главата. Поглеждах от време на време красивото й лице, после изведнъж се сетих, че съм й забравил гримовете и останалите любими джунджурии, за да се прави на жена, та се качвах и трети път, макар че почваше да ми писва, капризно нещо са това жените.

Постлах дюшека до нея, за да сме заедно, обаче не можах да мигна заради плъховете, които са прочути из мазетата, но тук нямаше. Не знам кога съм заспал, събудих се по едно време и видях, че почти не са останали запалени свещи. Мадам Роза седеше с отворени очи, аз й показах портрета на господин Хитлер, но той не й направи никакво впечатление. Цяло чудо е, че успяхме да се смъкнем в това състояние.