Ромен Гари
Животът пред теб (11)

Докато се връщах по улица „Понтийо“, стана нещо особено. Аз не вярвам много на особените работи, не виждам какво им е толкова различното.

Страх ме беше да се прибера у дома. Мадам Роза не беше за гледане и си знаех, че скоро ще ми липсва. През цялото време за това си мислех и понякога не смеех да се върна. Идеше ми да свия нещо голямо от магазините, за да ме окошарят, да направя удар. Или да се оставя да ме сгащят в някоя банка и да стрелям с автомата до последния. Но си знаех, че и така никой няма да ми обърне внимание. Седях на улица „Понтийо“, после убих час-два, зяпах как едни пичове играят на футбол в кафенето. Реших да ида другаде, но не можах нищо да измисля и продължих да вися. Знаех, че мадам Роза се тръшка, вечно я беше страх да не ми се случи нещо. Почти не си показваше носа навън, не можехме вече да я избутаме. Отначало я чакахме долу по четирима-петима, хлапетата запретваха ръкави и я тикаха по стълбите. Но сега ставаше все по-рядко, крака не й достигаха и сърце, а с този дъх нямаше да се оправи дори да беше четири пъти по-малка. Не даваше да се издума за болница, там те държат да умираш докрай, наместо да ти турят една инжекция. Казваше, че във Франция не те оставят да си умреш кротко, ами те тормозят да живееш, докато още можеш да се мъчиш. Лудо шубе я гонеше от изтезанията и все повтаряше, че като й писне съвсем, ще се абортира. Предупреждаваше ни, че спипа ли я болницата, нас веднага ще ни направят законни в Социалните грижи и ревеше при мисълта, че може да умре в ред със закона. Законът е затова, да пази хората, които имат какво да пазят от другите. Господин Хамил казва, че човечеството не е запетайка, защото когато мадам Роза ме погледне с еврейските си очи, за никаква запетайка не става дума, ами за цялата голяма Книга на живота, а аз не искам да я виждам. Два пъти ходих в джамията заради мадам Роза, но нищо не се промени, за евреи не важеше. Затова ме беше страх да се прибера в Белвил и да се озова очи в очи с мадам Роза. Тя през цялото време нареждаше: „Око мое, око!“ — това им е на евреите сърдечният стон, щом нещо ги боли; ние казваме: „Кай, кай!“, а французите „Олеле, олеле!“, когато им дойде нанагорно — и на тях се случва, да не мислите. Щях да ставам на десет години, защото мадам Роза реши, че трябва да свиквам да си имам рожден ден и се падаше точно днес. Тя казваше, че било важно, за да се развивам нормално, докато останалото — баща, майка — било снобизъм.

Седнах в един вход и зачаках да мине, но времето е по-старо от всичко друго и едвам се влачи. Зле ли му е на някой, очите му се ококорват, побират повече изразителност отпреди. На мадам Роза очите й се ококорваха от ден на ден, ставаха като на куче, когато го удариш за нищо. Виждах ги, както си седях, а бях на улица „Понтийо“, до „Шанз-Елизе“ с лъскавите магазини. Косите й отпреди войната падаха ли, падаха и когато събереше кураж да се бие, искаше да й намеря нова перука с истински коси, за да стане като жена. Старата й перука, и тя на нищо не приличаше вече. Трябва да призная, че плешивееше като мъж, а това дразни окото, защото жените другояче са били предвидени. Пак рижа перука искаше, тя най-подхождала на нейния тип красота. Откъде да й я открадна? В Белвил нямаше от ония заведения за разкапани женици, дето им викат козметични центрове. На „Шанз-Елизе“ не смеех да припаря. Трябва да питаш, да мериш, долна работа!

От кофти по-кофти ми беше. Чак и кола не ми се пиеше. Мъчех се да се убедя, че защо пък точно днеска да съм роден, а не утре или вчера и изобщо тия истории с рождените дни не са нищо друго, освен колективни условности. Мислех си за приятелите, за Махут, за Шах, дето му се пука гьонът от бачкане в една бензиностанция. Докато си още малък, ти трябват няколко, за да си нещо.

Легнах на земята, затворих очи и направих упражнения да умра, но циментът беше студен и се уплаших да не настина. Знам разни, които щом им се сговни, си хакат цяло кило хашиш, но аз на живота задника няма да ближа, за да съм щастлив. Няма да му се слагам на тоя живот, мамка му. Той в неговия си гьол, аз в моя. Когато стана законно зрял, сигурно ще се хвана с тероризъм, с отвличане на самолети и вземане на заложници, както по телевизията, и ще искам нещо, още не ми е ясно какво, но не семки и бонбонки. Така де, мъжка работа. Право да ви кажа, сега още не знам какво трябва да се иска, нямам професионално образование.

Седях си на цимента и отвличах самолети, вземах заложници, те излизаха с вдигнати ръце, а аз се питах какво да правя с парите, защото не можеш всичко да имаш. Ще купя недвижимо имущество за мадам Роза, та да си умре щастлива, с крака в легена и нова перука. Ще пратя курвенските изчадия и майките им по най-лъскавите хотели в Ница, на завет от живота, та по-късно да станат държавни глави на официално посещение в Париж или членове на мнозинството, които изразяват своята подкрепа, че даже и важни фактори за преуспяването. Какво пък, мога и нов телевизор да си купя, зърнах го на една витрина.

Мислех си за всичко това, но много-много не ми се занимаваше с работа. Докарах синия клоун и някое време се кефихме заедно. После и белия докарах, той седна до мен и ми посвири тишина на цигулчицата си. Кажи-речи, бях готов да премина чертата и да остана с тях завинаги, но не можех да зарежа мадам Роза сама в батака. На мястото на стария виетнамец бяхме набрали един нов, такъв един кафявичък — майка му, негърка от Антилските острови, но французойка, специално го родила от един хубавец, евреин по майка, и искала сама да го отгледа: някаква любовна история, съкровена работа. Плащаше без грешка, защото господин Н’Да Амеде й оставяше достатъчно пари, за да живее благоприлично. Той прибираше четирийсет на сто от тековете, нали на този тротоар е фрашкано и празно няма, а трябва и на югославяните да се снася, те са страшна напаст поради изнудването. Дори и корсиканци взеха да си пъхат гагата, беше се навъдило ново поколение.

До мен имаше щайга с боклуци и можех да й драсна една клечка, та да пламне цялото здание, но никой нямаше да разбере, че съм аз, а и не са хубави тия работи. Много ясно си спомням този миг от живота си, понеже беше досущ като останалите. При мен друго, освен всекидневие няма, но от време на време ми става още по-тъпо. Никъде не ме болеше, значи нямаше причини, но все едно че бях без ръце и крака, а всичко си ми беше на място. И господин Хамил не може да го обясни.

Не ми се иска никого да обиждам, но трябва да отбележа, че господин Хамил все повече изкукуригваше — така е понякога със старците, щом им наближи сметката и извиненията свършат. Знаят си какво ги чака, по очите им личи, че гледат назад, за да се скрият в миналото, също като щраусите, дето се занимават с политика. Негова книга на Виктор Юго все така му беше подръка, но я бъркаше с Корана, понеже и него имаше. Знаеше ги наизуст оттук-оттам и говореше ли, говореше, но ги месеше едни. Правехме много добро впечатление двамата на отиване в джамията, понеже го водех като слепец, а у нас на слепците се гледа с добро око; той все грешеше и вместо молитвата, подхващаше „О, Ватерло, Ватерло, кобна равнина“ и тук присъстващите араби се блещеха, защото не беше на място. Чак сълзи му избиваха на очите, религиозен плам е това. Много беше хубав със сивата джелаба, забулен с бяло, и се молеше добре да го посрещнат. Но още не е умрял, току-виж, станал и световен шампион във всички категории — колцина на неговата възраст могат да се похвалят с толкова. При хората най-рано умират кучетата. На дванайсет години вече не можеш да разчиташ на тях и трябва да ги сменяш. Другия път, когато си имам куче, ще го взема пеленаче, за да ми остане време преди раздялата. Само клоуните нямат проблеми на живот и смърт, те не се явяват на бял свят по семеен път. Така са ги измислили, без природни закони, никога да не умират — иначе нямаше да е смешно. Стига да поискам, и ги виждам до мен. Мога да видя, когото ми хрумне — Кинг Конг, Франкенщайн или ято ранени розови птички, но без майка ми, дотам въображението ми не стига.

Станах, писна ми от този вход, и се огледах на улицата, за да видя. Отдясно имаше полицейска кола с готови ченгета. И на мен ми се иска да съм ченге, когато съзрея, да не ме е страх от никого и от нищо, да знам какво правя. Ченгетата ги командва властта. Мадам Роза казваше, че много курвенски изчадия от Социалните грижи ставали ченгета, градска жандармерия и републиканци, никой не може с пръст да ги барне.

Излязох с ръце в джобовете, за да видя, и се приближих до полицейската кола, както им викат. Малко ми трепереха мартинките. Не всички стояха в колата, някои се бяха пръснали по земята. Аз си подсвирквах „По налъми през Лотарингия минавах“, понеже в лицето не съм тукашен, а единият вече ми се усмихваше.

Страшна работа са това ченгетата. Когато на някое момче баща му е ченге, все едно има двойно повече баща от другите. Приемат и араби, дори негри, стига да са френски. Всичките са курвенски изчадия, минали са през Социалните грижи и никой не преде пред тях. За вътрешната сигурност няма нищо по-добро, така е, с ръка на сърцето ви го казвам. Дори военните не могат да им се хванат на малкия пръст, освен някой генерал. Мадам Роза я гони лудо шубе от ченгетата, но то е заради онзи пансион, дето са я изтребвали, и не е довод, тя тогава се случила от лошата страна. Или пък да взема да ида в Алжир и там да стана полицай, тук няма толкова нужда. Във Франция алжирците са къде-къде по-малко, отколкото в Алжир, и те нямат много работа. Пристъпих още една-две крачки към колата, а те стояха наоколо и чакаха безредици или въоръжени нападения, пък на мен сърцето ми щеше да изхвръкне. Все се усещам противозаконен, знам си, че изобщо не съм на място тук. Но те не се поколебаха, сигурно бяха уморени. Един дори спеше през прозореца, друг най-спокойно си ядеше обелен банан до пуснат транзистор, с една дума — отдих. Отвън стоеше русо ченге с радиостанция и антена в ръка и май пет пари не даваше за онова, което става. Трепереха ми гащите, но то си е хубаво да те е страх, когато знаеш защо, обикновено ме гони лудо шубе без всякаква причина, така както си дишам. Ченгето с антената ме видя, но не взе никакви мерки и аз отминах покрай него и продължих да си свирукам, все едно съм си у дома.

Чувал съм, че има и женени полицаи, с деца. Един път дори си приказвахме с Махут какво ли е да имаш баща полицай, но на него му писна, рече, че от мечтите полза никаква и си тръгна. Не е работа да спориш с такива, дето се боцкат, в тях няма никакво любопитство.

Помотах се още малко, за да не се прибера, взех да броя колко крачки има на един тротоар и много нещо се събра, направо не ми останаха цифри. Да не говорим за слънцето. Някой ден ще изляза извън града да видя как е направено. Май че и морето си струва, господин Хамил говори с голямо уважение за него. Какво ли щеше да излезе от мен без господин Хамил — той ме е научил на всичко, което знам. Дошъл във Франция още дете с един свой чичо, после останал много рано млад, когато чичо му умрял, но въпреки това успял да изучи занаят. Сега от ден на ден изкуфява, понеже не са ни предвидили да живеем до такава старост. Слънцето приличаше на жълт клоун, седнал на покрива. Някой ден ще отида в Мека, господин Хамил казва, че там имало повече слънце от всякъде другаде, причината е географска. Но си мисля, че за останалото и Мека не е кой знае колко другаде. Така ми се иска да съм някъде много далече, където има нещо различно и дори се опитвам да си го представя, за да не го пропилея. Слънцето, клоуните и кучетата нека си стоят, от тях по-добро не можеш да измислиш. Но останалото — ни чул, ни видял, там трябва да има специално обзавеждане. Обаче си мисля, че всичко пак ще се изхитри да остане същото. Чак ме досмешава понякога, като се сетя до каква степен нещата държат на мястото си.