Ромен Гари
Хвърчилата (16)

XVI

Струваше ми се, че Брюно ме отбягва. Бях обсебен от страданието, което виждах върху лицето му. Обикновено той прекарваше по пет-шест часа на ден пред пианото и ми се случваше дълго да стоя под прозореца му и да го слушам. От известно време, обаче, цареше тишина. Качих се в стаята: пианото беше изчезнало. Тогава ми хрумна тази на пръв поглед налудничава мисъл, която обясних с любовната мъка, а именно че Брюно е хвърлил пианото си в морето.

През един от онези следобеди, докато вървях по една пътека да търся Лила, чух акорди на Шопен, смесени с шума на вълните. Пристъпих няколко крачки по песъчливия път, покрит с жълти иглички, който водеше към плажа. Вляво от мен, под клоните на един от онези огромни борове, толкова стари, че върховете им сякаш мечтаят за миналото, зърнах пианото. Брюно седеше пред клавиатурата на двайсетина крачки от мен. Лицето му, което виждах в профил, изглеждаше призрачно бледо, тъй като в края на деня светлината по-скоро засилваше мрака, отколкото осветяваше, а крясъците на чайките разкъсваха въздуха като рогове на скръбта.

Спрях зад едно дърво; не го направих, за да се скрия, а защото всичко в тази северна симфония беше така съвършено, че се страхувах да я прекъсна; бе един от онези моменти, които могат да бъдат запазени за цял живот, ако човек има достатъчно добра памет. От време на време някоя чайка изскачаше от мъглата, прелиташе над водата и отлиташе като нота. Морската шир — простичка смесица от вода и сол — лягаше в пясъка пред пианото като куче в краката на стопанина си.

После ръцете на Брюно притихнаха. Изчаках още няколко мига и приближих. Лицето му под гъстата разрошена коса изглеждаше като току-що паднало от гнездото. Търсех какво да кажа — човек винаги трябва да прибягва до думите, за да попречи на тишината да говори прекалено силно — когато изведнъж усетих нечие присъствие зад гърба си. Лила беше там, боса в пясъка, облечена в рокля, която вероятно бе взела от майка си — вълнисто движение на прозрачност и дантела. Тя плачеше.

— Брюно, миличък Брюно, аз обичам и тебе. Колкото до Людо, това може да свърши утре или да продължи завинаги, но то не зависи от мен, а от живота!

Тя приближи до Брюно и го целуна по устните. Не ревнувах. Тази целувка беше различна.

Аз се страхувах от друг съперник: виждах го по пътеките, под боровете да води два коня за поводите. Ханс отново бе прекосил границата, за да види Лила. Моята приятелка напразно ми бе обяснила, че в резултат на някаква случайност едно разклонение от родословното дърво на Броницки беше стигнало до Прусия; присъствието на този „братовчед“, кадет във военната академия на Вермахта, ми изглеждаше недопустимо. В неговото безразличие, в държанието му на gentleman rider виждах натрапчивост и арогантност, които ме изкарваха от кожата.

Стиснах юмруци и Лила се разтревожи.

— Какво има? Защо правиш такава физиономия?

Оставих ги и се шмугнах в гората. Каквато и да беше тяхната роднинска връзка, аз за сетен път не разбирах как Броницки можеха да търпят присъствието на този, който се готвеше заедно с германската армия да завладее неприкосновения коридор. Един-единствен път бях чул Ханс да засяга тази тема, след една особено остра реч на Хитлер. Бяхме събрани в салона пред камината, където огънят подскачаше и виеше с гласа на стар лъв, пожелал смъртта на звероукротителя. Тад току-що бе изключил радиото си. Ханс ни наблюдаваше.

— Знам какво си мислите, но грешите. Хитлер не е наш господар, а наш слуга. Армията няма да се затрудни да го омете, след като той престане да ни служи. Ще сложим край на този позор. Германия отново ще бъде в ръцете на тези, които са загрижени за честта й.

Тад седеше в един стар фотьойл, продънен от историческите задници на Броницки.

— Драги ми Ханс, елитите сдадоха багажа. Свършено е. Единственото, с което все още могат да впечатлят света, е да изчезнат.

Лила се беше изтегнала в един от своите корави монашески столове с високи облегалки, вероятно местен еквивалент на стила Луи XVI.

— Отче наш, който си на небето… — отрони тя.

Изгледахме я учудено. Към църквите, религията и свещениците тя имаше отношение, в което не липсваше християнско милосърдие, тъй като, както казваше тя, „трябва да им простим, защото не знаят какво правят“.

— Отче наш, който си на небето, назови света с женски имена! Превърни мислите, държавите и държавните глави в женски род! Знаете ли, деца мои, кой е първият мъж, заговорил с женски глас? Исус.

Тад повдигна рамене.

— Твърдението, че Исус е бил хомосексуален, е измишльотина на нацистите и не почива на историческа основа.

— Ето ти една съвсем мъжка мисъл, мили мой Тад! Не съм такава идиотка, че да твърдя подобно нещо. Казвам само, че първият мъж в историята на цивилизацията, говорил с женски глас, е Исус. Казвам и го доказвам. Защото кой е мъжът, който пръв е проповядвал милосърдие, любов, нежност, благост, прошка и уважение към слабите? Кой е първият човек, казал „по дяволите“ — е, какво пък, това също е начин на изразяване — на насилието, на твърдостта, на жестокостта, на юмруците, на пролятата кръв? Исус пръв е поискал феминизирането на света и аз го искам също. Аз съм вторият човек след Христос, който го иска, ето това е!

— Дойде Следващата! — иронизира Тад. — Само това ни трябваше!

Имаше дни, в които почти не виждах Лила. Тя изчезваше в гората с една дебела тетрадка и моливи. Знаех, че пише дневник, който би трябвало да засенчи този на Мари Башкирцев, известен на времето. Тад й беше предложил „История на феминистките борби“ на Мери Стенфийлд, но думата „феминизъм“ не й харесваше.

— Трябва да се намери нещо, което не е „-изъм“ — казваше тя.

Ревнувах от тези усамотявания, от пътеките, които тя кръстосваше без мен, от книгите, които отнасяше със себе си и които четеше, сякаш аз не съществувах. Но вече умеех да се присмивам на моята прекалена взискателност и тираничния си страх; започвах да разбирам, че човек трябва да умее да оставя даже на „смисъла на своя живот“ правото да си отива от време на време и дори да му изневерява мъничко със самотата, с хоризонта и с онези високи растения, чиито имена не знаех и които губеха белите си глави и при най-лекия полъх на вятъра. Когато тя ме напускаше така, за да „търси себе си“ — случваше се понякога в един-единствен ден да стигне от училището по изкуства в Лувъра до следването на биология в Англия — аз се чувствах пропъден от нейния живот заради своята незначителност. Въпреки това започвах да разбирам, че не е достатъчно да обичаш, но че е необходимо и да се научиш да обичаш и си припомнях съвета на чичо Амброаз да „държа здраво края на конеца, за да попреча на хвърчилото да се изгуби в стремежа си към синевата“. Мечтите ми стигаха прекалено високо и прекалено далеч. Налагаше се да се примиря с мисълта, че това беше моят живот, а не този на Лила. Дотогава не бях разбрал, че свободата може да бъде нещо толкова взискателно и трудно. Познавах твърде добре историята на рода Фльори, „жертви, както казваше моят чичо, на задължителното държавно образование“ и приемах факта, че свободата винаги е изисквала жертви, но никога не бе ми идвало наум, че любовта към една жена може също да ме научи да уважавам свободата. Учех този урок със смелост и старание: вече не се втурвах към гората да търся Лила и когато отсъствията й се проточваха, аз се борех с чувството за малоценност и празнота, което ме обхващаше и забавлявайки се с усещането, че ставам все по-малък и по-малък стигах дотам, че заставах пред някое огледало да се уверя, че не съм се превърнал в джудже.

Трябва да призная, че моята прословута памет не облекчаваше нещата. От момента, в който Лила ме напускаше, аз продължавах да я виждам толкова ясно, че даже се обвинявах в шпионаж. Дали човек трябва да е обичал няколко жени, за да се научи да обича единствената? Нищо не може да ни подготви за първата любов. И когато понякога Тад ми казваше: „Хайде, ще обичаш и други жени в живота!“ аз не мислех, че това е най-добрият начин да се говори за живота.

В замъка имаше три библиотеки; томовете, обшити със злато и пурпур, скриваха напълно стените и аз често отивах там, за да търся в книгите някакъв друг смисъл на живота, освен Лила. Нямаше такъв. Започвах да се страхувам. Дори не бях сигурен, че Лила наистина ме обича, че не съм само нейният „малък френски каприз“, както госпожа Броницка ме бе нарекла един ден. Лила ни наричаше, Тад, Брюно, Ханс и мен, своите „четирима конници от анти — Апокалипсиса“, които щяха да бъдат благодетели на човечеството — а аз дори не умеех да яздя. Когато тя ме оставяше сам, търсех убежище в четенето. Стас Броницки, когото рядко виждахме в Гродек — той трябваше да стои във Варшава заради семейната чест, тъй като Женя, както се говореше, бе станала любовница на някаква високопоставена държавна личност и съпругът й не можеше да я остави сама в столицата, без от това да пострада името на Броницки — ме завари един ден потънал в четенето на едно оригинално издание на Монтен и каза, сочейки с широк жест библиофилските си съкровища:

— Тук съм прекарал най-прекрасните и вдъхновени часове от младостта си и тук ще се завърна, когато остарея, за да намеря отново истинския смисъл на моя живот: културата…

— Баща ми не е прочел нито една книга през живота си — прошепна ми Тад в ухото. — Но това не пречи на чувствата.

Състоянието на транс, в което изпадах, когато отсъствията на Лила се проточваха или когато, като връх на нещастието, се появяваше Ханс и двамата отиваха да яздят, не оставаше незабелязано от моите приятели; Брюно ме уверяваше, че не трябва да ревнувам: Ханс бил превъзходен ездач. Тад полагаше усилия да не бъде саркастичен, което за него беше насилие над природата му. Веднъж обаче избухна, когато полското радио съобщи за ново струпване на германски войски по протежение на „коридора“.

— Що за дребнави сърдечни мъки във време, когато Европа и свободата загиват!

В една от малките, тесни улички на Гродек един възрастен господин с хубави, бели мустаци ме покани в „скромното си жилище“. На стената в салона имаше портрет в цял ръст на маршал Фош.

— Да живее безсмъртната Франция! — каза моят домакин.

— Да живее вечната Полша! — отговорих.

Имаше нещо тленно в тези пожелания за безсмъртие. Това беше единственият миг по време на моя престой, когато съмнението ме докосна с крилото на безпокойството. В доверието, което поляците засвидетелстваха на „непобедимата Франция“ при всяка среща имаше нещо по-близо до смъртта, отколкото до непобедимостта. Но съмнението ми продължи само миг и аз отново намерих в „историческата памет“ на Фльори онази сигурност, която ми позволяваше да се върна при Лила и да я взема в ръце със спокойната увереност на човек, който спасява световния мир. Днес, след четирийсет милиона мъртъвци, не бих намерил никакво извинение, освен може би това на наивността, от която са изтъкани както върховните пожертвувания, така и непростимата слепота; но нищо не слагаше така сигурно край на заплахите на войната, както топлината на нейните устни върху шията ми, върху лицето ми, които щях да продължавам да усещам и когато те вече не бяха там. От прекалено щастие човек може да се превърне в чудовище на щастието. На поляците, които ме заговаряха на улицата, забелязали моята трицветна емблема, отговарях сухо: „Франция е тук“ — и така отстранявах всичко, което си позволяваше да хвърли сянка върху нашето бъдеще. Въпреки нежеланието си отидох заедно с Тад на едно нелегално събрание на студенти в Хел, където се сблъскаха две мнения: имаше такива, които искаха незабавна мобилизация и такива, които твърдяха, ако разбирах добре, че трябва да съумеем да загубим войната на бойното поле, за да спечелим другата, която да сложи край на експлоататорското общество. Моите съвсем елементарни познания по полски не ми позволяваха да се ориентирам в тези спорове и аз присъствах там учтив и малко ироничен, с кръстосани на гърдите ръце и сигурен, че моето спокойно френско присъствие може да даде отговор на всичко.