Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на Министерството на външните работи на Франция и на Службата за сътрудничество и културна дейност на Френското посолство в България.

I

Малкият музей, побрал творбите на Амброаз Фльори в Клери, днес е само дребна туристическа атракция. Повечето от посетителите му се отбиват там след обяд в „Кло Жоли“, гостилницата, която всички пътеводители на Франция единодушно сочат като една от най-видните забележителности на страната. Все пак пътеводителите отбелязват, че музеят си струва да бъде посетен. В петте му зали могат да бъдат намерени повечето от произведенията на моя чичо, надживели войната, окупацията, сраженията на Освобождението и всички превратности и удари, които нашият народ понесе.

Независимо коя е родината им, всички хвърчила се раждат от образността на народното творчество и това им придава малко наивност. Хвърчилата на Амброаз Фльори не правят изключение; дори последните, рожби на неговата старост, са запазили белега на свежест и невинност. Въпреки слабия интерес, който предизвиква и скромната субсидия на общината, музеят все още не е затворил врати, твърде свързан е с нашата история, но през повечето време залите му пустеят, тъй като живеем във време, когато французите търсят повече забрава, отколкото спомени.

Най-хубавата снимка на Амброаз Фльори се намира на входа на музея. Виждаме го в униформата му на селски раздавач, с фуражка, войнишки обувки, кожена чанта отпред, между две хвърчила с образа на божа кравичка и Гамбета, чиито лице и тяло оформят балона и кошницата, познати ни от известния му полет по време на обсадата на Париж. Съществуват и други снимки на този, когото години наред бяха наричали „смахнатия пощальон“ на Клери — повечето от посетителите на неговото ателие си служеха с това клише, за да се посмеят. Чичо го приемаше на драго сърце. Той не се боеше, че става за смях. Не се оплакваше нито от епитета „смахнат“, нито че го смятат за „особняк“ и би сметнал израза „оня откачен старец Фльори“ повече за знак на уважение, отколкото на презрение.

През трийсетте години, когато славата на моя чичо започна да расте, собственикът на „Кло Жоли“, Марселен Дюпра, даде идеята да бъдат отпечатани пощенски картички с образа на моя настойник в униформа, сред неговите хвърчила, с надписа: „Клери. Прочутият пощенски раздавач Амброаз Фльори и неговите хвърчила“. За нещастие картичките са черно-бели и не излъчват нито радостта на цветовете и формите, нито усмихнатото добродушие и онова „намигване“, както аз бих го нарекъл, което старият нормандец отправяше към небето.

Баща ми беше убит през Първата световна война, а майка ми почина малко след това. Войната бе взела и живота на втория от тримата братя Фльори, Робер. Самият чичо Амброаз се върна оттам с пронизани гърди. За да хвърля повече светлина върху миналото ще добавя, че моят прадядо Антоан е загинал на барикадите на Комуната и аз вярвам, че тези две имена от фамилията Фльори, изсечени върху паметника на загиналите в Клери, са изиграли решителна роля в живота на моя настойник. След войната от 1914–1918 чичо бе станал различен от човека, който е бил преди и който е носел славата на побойник. Хората се учудваха, че един борец, получил медал за храброст, не пропуска случай да изложи пацифистките си възгледи, изправя се в защита на тези, които отказват да отбият военната си служба и осъжда всички форми на насилие с онзи пламък в очите, който може би беше само отблясък на горящия върху гроба на незнайния воин. Физическото му излъчване беше по-скоро сурово. Правилни черти, волеви и строги, сива, къса и остра коса и буйни дълги мустаци, които французите биха нарекли „галски“ — тъй като, благодаря на Господ, те все още пазят историческата си памет, макар и тя да е само спомен за нечии мустаци. Погледът му бе мрачен, но на тъмния му фон искрите на радостта лумваха с още по-голяма сила. Общо взето всички смятаха, че от войната се е върнал „с бренеке в главата“; така обясняваха неговия пацифизъм и манията му да прекарва цялото си свободно време с хвърчилата: тези „гнама“, както той ги наричаше. Беше открил тази дума в някаква книга за Екваториална Африка, където тя очевидно означаваше всичко, което има дъх на живот: хора, мушици, лъвове, идеи или слонове. Без съмнение бе избрал професията на пощальон, или защото медалът му за храброст му осигуряваше това място, или защото смяташе, че тази работа приляга добре на един пацифист. Често ми казваше:

— С малко късмет, мили ми Людо, ако работиш добре, може би и ти един ден ще станеш пощенски чиновник.

Трябваха ми години, за да разбера какво беше важно за него, на какво беше верен и да се ориентирам в това присмехулство, в което всички французи търсят себе си щом се загубят.

Чичо казваше, че хвърчилата също трябва да се научат да летят и от седемгодишна възраст аз го придружавах след училище в неговите тренировки из ливадите пред Мот или по-далеч, по брега на Ригол, с някой „гнама“, който още мирише на незасъхнало лепило.

— Трябва да ги държиш здраво — обясняваше ми той — защото се дърпат, а понякога се откъсват, отлитат твърде високо и изчезват в преследване на синевата. Повече не ги виждаш, освен ако някой не ти ги върне на парчета.

— А ако ги държа прекалено здраво, няма ли и аз да отлетя с тях?

Той се усмихваше, мустаците му щръкваха още по-весело:

— Би могло да се случи — казваше. — Но не трябва да се оставяш да те отнесат.

Чичо кръщаваше своите хвърчила с мили имена: Някой си, Лудорийко, Куцук-Куцук, Дебелан, Усмивко, Треперко, Дружелюбко и аз никога не знаех защо избира едно име вместо друго, защо Клатушко — веселата жаба, чиито крачета махаха за поздрав на вятъра — се казваше така, а не Плискун — усмихнатата риба, трепкаща във въздуха с позлатените си люспи и розовите си перки или защо той пускаше в небето над ливадите пред Мот по-често своя Задник, отколкото Емилчо, когото харесвах много — един марсианец с кръгли очи и криле във формата на уши, които пърхаха, щом хвърчилото се издигнеше във въздуха — жестове, които аз имитирах най-успешно от всичките си другари в училище.

Когато пускаше в небето някой „гнама“, чийто образ не можех да оприлича на нищо, чичо ми обясняваше:

— Трябва да се опитваме да правим и такива, които са различни от всичко, което някога сме виждали. Нещо наистина ново. Обаче точно тях трябва да държим най-здраво, защото ако ги пуснем, те отлитат в преследване на синевата и когато паднат, могат да причинят сериозни щети.

Понякога ми се струваше, че не чичо, а хвърчилото държи Амброаз Фльори за връвта.

В продължение на много време предпочитаното ми хвърчило беше добрият Дебелан, чийто корем се издуваше смешно, щом той се издигнеше и който при най-лекия вятър правеше комични подскоци в зависимост от начина, по който чичо дърпаше или отпускаше конците. Позволявах му да спи в леглото ми, защото едно хвърчило има голяма нужда от приятелство; тук, на земята то губи форма и жизненост и се наскърбява лесно. Трябват му въздух, височина и небе, за да разцъфне с цялата си красота.

Моят настойник обикаляше околностите в служба на своята професия, носеше на хората писмата, които вземаше от пощата сутрин. Но когато се прибирах от училище, след като бях изминал пеша петте километра до дома, аз го намирах още в униформа, на ливадата пред Мот и тъй като вятърът при нас е благоприятен в късните следобеди — с очи, вдигнати към някое от неговите „малки приятелчета“, трептящо над земята.

А когато един ден загубихме нашия великолепен Катрмер, когото вятърът изскубна от ръцете ми, издувайки дванадесетте му платна, моят чичо проследи с поглед рожбата си, която се губеше в небето и каза, докато аз циврех:

— Не плачи. Те са направени за това. Той е доволен там, горе.

На другия ден един фермер от околността докара в каруцата си останките на Катрмер — купчина хартия и дърво.

Бях на десет години, когато вестникът на Онфльор посвети една написана не без ирония статия на „нашия съгражданин Амброаз Фльори, пощенски раздавач в Клери, симпатичен особняк, чиито хвърчила един ден ще прославят нашия край така, както дантелите са славата на Валенсиен, порцеланът — славата на Лимож и белите ментови бонбони — гордостта на Камбре“. Моят чичо изряза статията, постави я в рамка и я окачи на стената в ателието си.

— Както виждаш суетата не ми е чужда — намигна ми присмехулно той.

Статията и снимката, която я придружаваше, бяха поместени в един парижки вестник и скоро нашият плевник, оттогава наричан „ателие“, започна да приема не само гости, но и поръчки. Собственикът на „Кло Жоли“, стар приятел на чичо, го препоръчваше като местна забележителност на своите клиенти. Един ден пред фермата ни спря автомобил и от него слезе елегантен господин. Бях впечатлен най-вече от мустаците му, които стигаха чак до ушите и се смесваха с бакенбардите, разделяйки лицето на две. По-късно научих, че е английски колекционер, лорд Хау. Придружаваше го лакей с куфар. Когато отвориха куфара, върху велуреното му дъно видях грижливо подредени прекрасни хвърчила от различни страни: Бирма, Япония, Китай и Сиам. Чичо беше поканен да ги разгледа и оцени, нещо, което той направи спонтанно и искрено, тъй като бе лишен от всякакъв шовинизъм — единствената му дребна мания в това отношение беше да твърди, че през 1789 година във Франция хвърчилата също са се сдобили с документи, доказващи благородническия им произход. След това на свой ред чичо му показа някои от хвърчилата си, между които и един Виктор Юго, носен от облаците — вдъхновен от известната фотография на Надар — и напомнящ Господ Бог в небесата. След час или два, прекарани в оглед и взаимни комплименти, двамата излязоха на ливадата, всеки избрал от учтивост хвърчило на другия и забавляваха нормандското небе дотогава, докато всички деца от околностите не дойдоха да участват в празника.

Славата на Амброаз Фльори не преставаше да расте, но не му завъртя главата даже и когато неговата Гранд Мадмоазел с фригийска шапка — чичо бе републиканец и в червата си — получи първа награда на демонстрацията в Ножан и беше поканен от лорд Хау в Лондон да покаже някои от творбите си по време на едно шествие в Хайд Парк. Политическият климат в Европа започваше да се смрачава след идването на Хитлер на власт и окупацията на Ренания; в случая всъщност ставаше дума за една от многобройните манифестации на френско-британския съюз. Запазил съм снимката от „Илюстрейтид Лондон Нюз“, на която може да се види Амброаз Фльори, застанал между лорд Хау и Галския принц, в ръка със Свободата, огряваща света. След това официално ръкополагане Амброаз Фльори беше избран отначало за член, а после за почетен президент на организацията на хвърчилата във Франция. Любопитните посетители ставаха все повече и повече. Красиви дами и изискани господа, дошли с кола от Париж на обяд в „Кло Жоли“, идваха у нас и молеха „маестрото“ да демонстрира някои от своите хвърчила. Красивите дами сядаха на тревата, изисканите господа, с цигара между устните, се опитваха да запазят сериозен вид, наслаждавайки се на гледката на „смахнатия пощальон“, който държи на конец Монтен или Свободата, отправил към небето пронизителния поглед на великите мореплаватели. Долавях, че има нещо оскърбително в кикота на хубавите дами и в надменното държание на господата; случваше ми се да дочувам неучтиви или състрадателни забележки: „Изглежда не е с ума си. Бил пострадал от артилерийски снаряд през войната“, „Нарича се пацифист и се обявява против отбиването на военна служба, но аз мисля, че е хитрец, който знае как да си прави реклама“, „Да си умреш от смях!“, „Марселен Дюпра имаше право, това си струва да се види!“, „Не мислите ли, че прилича на маршал Лиоте с четинестата си коса и тези мустаци?“, „Но разбира се, скъпа, това е божественият пламък!“. Накрая те купуваха някое хвърчило така, както се плаща билет за спектакъл и го хвърляха в багажника на колата си. Отдаден изцяло на своята страст, чичо беше безразличен към всичко, което ставаше около него и сякаш не разбираше, че хората се забавляваха за негова сметка. Един ден, на път за вкъщи, гневен от забележките, които неволно бях чул, докато моят настойник пускаше в небето своя любимец Жан Жак Русо с криле във формата на отворени книги, чиито страници плющяха на вятъра, аз не можах да сдържа възмущението си. Крачех след него с едри крачки и свъсени вежди, стиснал юмруци в джобовете и биех с крака в земята толкова силно, че чорапите ми се бяха свлекли до петите.

— Тези парижани се подиграваха с вас, чичо. Говореха за вас като за смахнат.

Амброаз Фльори се спря. Изглеждаше по-скоро доволен, отколкото сърдит.

— Така ли? Това ли казаха?

Тогава от висотата на своите метър и четирийсет аз му подхвърлих думите, чути от Марселен Дюпра по повод на двойка негови клиенти, които се бяха оплакали от сметката:

— Нищожества!

— Няма нищожества — каза чичо.

Той се наведе, положи внимателно Жан-Жак Русо на тревата и седна. Седнах до него.

— Така, значи ме смятат за луд. Е добре, представи си, тези изискани господа и тези красиви дами имат право. Очевидно е, че човек, посветил целия си живот на хвърчилата, не е с всичкия си. Но тук се появява въпросът за интерпретацията. Някои наричат това лудост, други говорят за божествен пламък. Понякога е трудно да различиш едното от другото. Но ако ти наистина обичаш някого или нещо, дай му всичко, което имаш, отдай му се и не се занимавай с останалото…

И по мустаците му премина тръпка на радост.

— Ето какво трябва да знаеш, ако искаш да станеш добър пощенски служител, Людо.

II

Фермата ни е била построена малко след онова, което още по времето на моите деди са наричали „събитията“. Когато един ден полюбопитствах да узная кои са въпросните събития, чичо ми обясни, че става дума за революцията от 1789. Така разбрах, че нашите имат дълготрайна памет.

— Е, не знам дали това е плод на общозадължителното образование, но всички от фамилията Фльори са имали учудваща историческа памет. Мисля, че никой от нашите никога не е забравял каквото и да било. Някога прадядо ми ни караше да рецитираме Декларацията за правата на човека. Научих я така, че я помня и днес.

По онова време — току-що бях навършил 10 години — аз разбрах, че моята собствена памет, макар и да нямаше още този исторически характер, бе за моя учител в училище, господин Ербие, бас — изпълнител в хора на Клери, обект на учудване и дори на безпокойство. Лекотата, с която запомнях всичко, с която рецитирах наизуст след едно или две прочитания по няколко страници от учебника, както и моята склонност към смятането наум за него бе по-скоро доказателство за някакво увреждане на мозъка, отколкото изключително качество на добър ученик. Той се отнасяше с подозрение към онова, което не наричаше никога „дарба“, а „предразположение“ — зловещите нотки, с които произнасяше тази дума ме караха да се чувствам виновен — към болестта на моя чичо, вероятно наследствена, лудостта. Думите, които най-често чувах от устата на господин Ербие, бяха: „Мярката преди всичко“ — и като произнасяше това предупреждение, той спираше погледа си върху мен. Моите „предразположения“ се проявяваха по очевиден начин. Веднъж бях изпортен от един съученик, че съм спечелил облог и съм изкарал тлъста сума, рецитирайки наизуст 10 страници от разписанието на влаковете. Узнах, че след този случай господин Ербие ме бе назовал с израза „малкото чудовище“. Усложнявах още повече положението си като се отдавах на упражнения в извличане на квадратен корен наум и мигновено умножение на върволици числа. Господин Ербие дойде у дома, говори дълго на моя настойник и го посъветва да ме изпрати в Париж, за да бъда прегледан от специалист. С ухо, залепено за вратата, аз не пропуснах нищо от разговора.

— Това не са нормални способности, Амброаз. Има случаи на учудващо надарени деца, станали впоследствие малоумни. Излагат ги на показ по сцените на мюзикхоловете. Една част от техния мозък се развива извънредно, но във всичко останало са абсолютни кретени. Със сегашните си възможности Людовик би могъл да изкара конкурса в Политехническото училище.

— Наистина любопитно — каза чичо. — Всички от фамилията ни са били надарени по-скоро с историческа памет. Един от нашите дори е бил разстрелян по време на Комуната.

— Не виждам връзката.

— Още един, който си спомняше.

— Който си спомняше какво?

Чичо замълча.

— Вероятно всичко — каза той накрая.

— Нали не искате да кажете, че вашият прадядо е бил разстрелян заради прекомерната си памет?

— Точно това казвам. Вероятно прекалено добре е помнел всичко, което френският народ е изтърпял през вековете.

— Амброаз, вие сте познат в околността, извинете ме, че ви го казвам, като особняк. Но аз не съм дошъл да ви говоря за вашите хвърчила.

— Е да, какво, аз също съм един малоумник.

— Идвам само да ви предупредя, че малкият Людовик има умствени способности, които не съответстват на неговата възраст, нито пък на каквато и да било възраст. Той може да рецитира наизуст разписанието на влаковете. Десет страници! Умножи наум четиринайсетцифрено число с друго, също толкова голямо.

— Да, очевидно при него паметта се изразява в цифри. Не изглежда да е засегнат от историческата памет. Може би това ще му спести разстрела следващия път.

— Следващия път?

— Знам ли! Винаги има следващ път.

— Но вие трябва да го накарате да се прегледа!

— Чуйте, Ербие, започвате да ме отегчавате. Ако моят племенник не може да бъде наречен нормален, следователно той е кретен. Довиждане и благодаря за посещението. Разбирам, че го правите от добри чувства. Кажете ми, толкова ли е надарен по история, колкото и в смятането?

— Пак ви казвам, Амброаз, не можем да говорим за дарба. Нито дори за интелигентност. Интелигентността предполага разсъдливост. А той не разсъждава нито по-добре, нито по-зле от другите хлапета на неговата възраст. Колкото до историята на Франция, способен е да я изрецитира от А до Z.

Настъпи продължителна тишина, после чух чичо да крещи:

— До Z? Какво Z? Вече се има някакво Z предвид?

Господин Ербие не можа да отговори. След поражението от 1940 година, когато едно Z се появи на хоризонта, аз си припомних този разговор.

Единственият, който не изглеждаше ни най-малко притеснен от моите склонности, беше моят учител по френски, господин Пенде. Видях го ядосан само веднъж, когато, рецитирайки „Конквистадорите“, в желанието да надскоча себе си започнах да рецитирам поемата отзад напред. Господин Пенде ме прекъсна, заплашвайки ме с пръст:

— Малки Людовик, не знам дали по този начин се подготвяш за онова, което ни чака, което ще рече живот наопаки в един обърнат свят, но те моля да пощадиш поне поезията.

Именно господин Пенде ни даде един ден тема за класно упражнение, която щеше да изиграе значителна роля в моя живот: „Анализирайте и сравнете следните две фрази: да съхраниш благоразумието си и да съхраниш смисъла на живота си. Виждате ли противоречие между тези две идеи?“.

Трябва да се признае, че господин Ербие донякъде имаше право да се безпокои за мен, смятайки, че лекотата, с която запомням всичко няма нищо общо със зрелостта на ума, умереността и здравомислието. Може би това е така при всички, страдащи от прекомерна памет, което се доказа няколко години по-късно, когато толкова много французи бяха депортирани или разстреляни.

III

Фермата ни беше разположена далеч от Кло, на границата с гората, там, където се смесваха папрат и жълтуга, бук и дъб, и където можеха да се срещнат благородни елени и глигани. По-нататък започваха блатата, царуваше тишината на дивите патици, на видрите, водните кончета и лебедите.

Мот беше изолирано място. Най-близките ни съседи, на половин час път разстояние, бяха семейство Кайо. Малкият Жано Кайо беше с две години по-млад и за него аз бях „големия“; родителите му държаха млекарница в града; дядото, Гастон, изгубил крака си при злополука в дъскорезницата, отглеждаше пчели. Още по̀ надалеч живееше семейство Маняр: мълчаливи, безразлични към всичко, което не е крави, масло и ниви, бащата, синът и двете стари моми не говореха на никого.

— Освен, за да кажат или попитат за цената — мърмореше Гастон Кайо.

Освен тях между Мот и Клери се разполагаха още фермите на Моние и Симон, с чиито деца учехме в един клас.

Познавах и най-уединените кътчета на околните гори. Чичо ми беше помогнал да построя в дъното на един ров, на мястото, наречено Старият извор, индианска колиба от клони с мушамен покрив, където аз се приютявах с книгите на Джеймс Оливър Кърууд и Фенимор Купър, за да мечтая за апачи и сиукси или да се отбранявам до последния патрон, обсаден от вражески сили, които винаги ме „превъзхождаха числено“, както традицията го изискваше. Един ден в средата на юни, след като се бях наял до пръсване и потопил в дрямка, аз отворих очи и видях пред себе си русо момиченце под голяма сламена шапка, което ме гледаше строго. През клоните проблясваше слънцето и днес, след толкова години, все още ми се струва, че тази игра на светлини и сенки около Лила никога не е спирала и че в онзи вълнуващ миг, чийто смисъл и характер тогава не разбрах, тя е била като предупреждение.

Инстинктивно, под въздействието на не знам каква вътрешна сила или слабост, аз направих жест, чийто окончателен и безвъзвратен характер все още не подозирах: поднесох шепа ягоди на това русо и строго видение. Момиченцето седна до мен и без да ми обърне каквото и да било внимание, започна да яде направо от кошницата. Така ролите бяха разпределени веднъж завинаги. Когато на дъното останаха само няколко ягодки, тя ми подаде празната кошница и каза:

— По-хубаво е със захар.

Можех да направя само едно нещо и аз не се поколебах. Скочих, свих лакти и се втурнах през дървета и ливади към Мот, нахълтах като оръдеен снаряд в кухнята, грабнах пакет захар от етажерката и със същата бързина прелетях обратния път. Тя беше там, седнала върху тревата, положила шапка до себе си, и съзерцаваше една калинка върху опакото на ръката си. Подадох й захарта.

— Вече не искам. Все пак благодаря.

— Ще оставим захарта тук и ще се върнем утре — казах аз в прилив на отчаяние.

— Може би. Как се казваш?

— Людо. А ти?

Калинката отлетя.

— Ние все още не се познаваме достатъчно. Може би един ден ще ти кажа моето име. Аз съм загадъчна. Вероятно никога вече няма да ме видиш. С какво се занимават родителите ти?

— Нямам родители. Живея при чичо.

— Той с какво се занимава?

Смътно чувствах, че „селски пощальон“ не звучи както трябва.

— Той е господар на хвърчилата — казах.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Това какво значи?

— Нещо като капитан, но в небето.

Тя помисли един миг, после стана.

— Може би ще дойда утре — каза. — Не знам. Аз съм непредвидима. На колко години си?

— Скоро ще стана на десет.

— О, ти си твърде малък за мен! Аз съм на единайсет и половина. Но много обичам горски ягоди. Чакай ме тук утре по същото време. Ще дойда, ако нямам по-интересно занимание.

И след като за сетен път ме изгледа строго, тя ме остави.

На другия ден набрах три килограма ягоди. На всеки няколко минути тичах да видя дали тя е там. Тя не дойде този ден. Не дойде нито на следващия, нито на по̀ следващия.

Чаках я всеки ден до края на юни, чаках я юли, август и септември. В началото разчитах на ягодите, после на боровинките, после на къпините, на гъбите. Подобно мъчително очакване щях да преживея наново през 1940–44 по време на окупацията, надявайки се на свободата. След като и гъбите ме изоставиха, аз продължих да идвам на мястото на нашата среща. Измина година, после още една и още една и аз открих, че господин Ербие е бил прав да твърди, че има нещо обезпокояващо в моята памет. Очевидно всички от фамилията Фльори имаха един вроден недостатък: никога не забравяха. Ходех на училище, помагах в ателието на моя настойник, но редки бяха дните, в които едно русо момиченце с бяла рокля и голяма сламена шапка в ръка не идваше да ме навести. Без съмнение имах „прекомерна памет“, както се беше изразил господин Ербие и от каквато той очевидно не страдаше, както се разбра по време на нацистката окупация, когато старателно се държа встрани от всички опасни спомени.

Три-четири години след нашата среща, с появата на първите ягоди аз все така старателно пълнех кошницата си и, излегнал се под буковете с ръце зад тила, затварях очи и се отдавах на спомените. Не забравях дори кутията със захар. Разбира се, във всичко това имаше голяма доза насмешка. Започвах да разбирам какво моят чичо нарича „преследване на синевата“ и се учех да се надсмивам над прекомерната си памет.

IV

Взех матура на четиринайсет вместо на петнайсет години след специално разрешение, благодарение на фалшивия акт за раждане, нагласен от секретаря в кметството, господин Жюлиак. Все още не знаех какво да направя от своя живот. Докато живеех в очакване, талантът ми подтикна Марселен Дюпра да ми повери счетоводството на „Кло Жоли“, където ходех два пъти седмично. Четях всичко, което ми попаднеше — от средновековните Фаблио до произведения като „Огънят“ на Барбюс и „На западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк — книга, която чичо ми беше препоръчал, макар че той ме съветваше рядко в избора на четиво, доверяваше се на „общозадължителното образование“, но преди всичко изглежда на онова, което винаги е предизвиквало спорове, но Амброаз Фльори смяташе за неоспоримо, а именно унаследяването на придобитите качества.

От няколко години чичо бе напуснал службата си, но Марселен Дюпра разпалено настояваше все така да облича старата си униформа на пощальон, когато приема посетители. Собственикът на „Кло Жоли“ имаше остър усет към онова, което днес наричат „връзки с обществеността“.

— Разбираш ли, Амброаз, ти сега си легенда и трябва да запазиш тази легенда непокътната. Знам, че това изобщо не те интересува, но го дължиш на страната ни. Моите клиенти често ме питат: „А онзи прочут пощальон Фльори все още ли е тук със своите хвърчила? Можем ли да го видим?“. В края на краищата ти ги продаваш, тези чудесийки, и живееш от това. Значи трябва да пазиш марката. Един ден ще казват „Пощальонът Фльори“ така, както казват „Митничарят Русо“. Аз самият отивам при моите клиенти с готварската си шапка и престилка, защото те искат да ме виждат точно така.

Марселен напразно го съветваше като стар приятел; кухнята, която той предлагаше, не се нравеше никак на чичо. На няколко пъти дори се скараха. Собственикът на „Кло Жоли“ смяташе себе си за национална слава и признаваше за равни само Поен във Виена, Пик във Валанс и Дюмен в Солио. Той имаше внушителна осанка и ясен, металносин поглед. В държанието му прозираше нещо военно, останало може би от годините, прекарани в окопите — 1914–1918. През трийсетте години Франция все още не се бе отказала от кулинарната си слава и Марселен Дюпра се смяташе за недооценен.

— Единствено Едуард Ерио ме разбира. Един ден на тръгване ми каза: „Всеки път, когато идвам тук, се чувствам успокоен. Не знам какви изненади ни готви бъдещето, но съм сигурен, че «Кло Жоли» ще оцелее. Само за Почетния легион ще трябва да почакаш, Марселен. Франция се радва на изобилие от културни богатства и именно затова най-скромните от тях са пренебрегнати“. Това ми каза Ерио. Хайде, Амброаз, достави ми това удоволствие. Само аз и ти ще прославим този край. Уверявам те, че ако обличаш униформата си пред клиентите, ще изглеждаш много по-добре, отколкото в твоите селски гащи.

Това развеселяваше чичо. Винаги, когато виждах лицето му да се бърчи от смях се чувствах щастлив.

— Добрият Марселен! Не е леко да носиш славата на раменете си. Но в крайна сметка той има право! Струва си да пожертваш своето самолюбие в името на мирното изкуство на хвърчилата.

Вярвам, че не без удоволствие чичо слагаше старата си униформа на пощальон, за да тича през ливадите, заобиколен от деца, някои от които идваха често след училище за „тренировките“.

Както казах, Амброаз Фльори бе избран за почетен президент на организацията на хвърчилата, откъдето незнайно защо си подаде оставката по времето на Мюнхен. Никога не разбрах защо един убеден пацифист като него бе толкова възмутен и съсипан, когато мирът бе спасен в Мюнхен — някои дори го нарекоха „мир на срама“. Проклетата памет на Фльори продължаваше да играе номера.

Моята собствена памет също не ме оставяше на мира. Всяко лято се връщах в гората на спомените. Бях разпитвал местните хора и знаех, че не съм станал жертва на халюцинация, както бях започнал да се съмнявам. Елизабет Броницка наистина съществуваше. Родителите й бяха собственици на имението Жар, разположено на пътя между Кло и Клери, покрай чиито стени минавах всеки ден на път към училище. Вече няколко лета, откак не бяха идвали в Нормандия. От чичо разбрах, че препращат пощата им в Полша, в имението им, разположено на брега на Балтийско море, недалеч от свободния град Гданск, известен навремето с името Данциг. Никой не знаеше дали ще се върнат някой ден.

— Това не е нито първото, нито последното хвърчило, което губиш в живота си, Людо — казваше ми чичо, когато ме виждаше да се връщам от гората с моята кошница ягоди, останала за нещастие пълна.

Вече не се надявах на нищо и макар тази игра да бе прекалено детинска за едно четиринайсетгодишно момче, имах пред очите си примера на един зрял мъж, съумял да съхрани у себе си наивността, която би могла да се превърне в отегчителна мъдрост, ако човек остарее зле.

Четири години не бях виждал тази, която наричах „моята малка полякиня“, но паметта ми пазеше ясно спомена за нея. Лицето й бе толкова мъничко, че на човек му се щеше да го вземе в шепи. Движенията й бяха хармонични, пълни с живот и мога да кажа, че благодарение на тяхната грация получих много добра оценка на матурата си по философия. Бях избрал естетика на устния изпит и изпитващият, без съмнение измъчен от толкова часове работа, ми бе казал:

— Ще Ви задам само един въпрос и Ви моля да ми отговорите с една дума. Какво характеризира грацията?

Помислих за малката полякиня, за шията и ръцете й, за полета на косите й и отвърнах, без да се колебая:

— Движението.

Получих оценка 19. Дължа матурата си на любовта.

Бях се сближил с Жано Кайо, който често сядаше в някой ъгъл и ме гледаше тъжно. Един ден той ми каза завистливо:

— Ти поне си имаш някого.

Бях станал почти като Маняр безразличен към всичко, което ме заобикаля. Понякога ги срещах на пътя: бащата, синът и двете моми с техните щайги да отиват на пазар, клатушкайки се в каруцата. Всеки път ги поздравявах и всеки път те не ми отговаряха.

В началото на юни 1936 все така седях на тревата с моята кошница ягоди. Четях поемите на Жозе Мария дьо Ередиа, които и днес смятам за несправедливо забравени. Пред мен между клоните на буковете се отваряше тунел светлина и там лъчите се търкаляха със сладострастието на котарак. От съседното блато излетяха пропъдени синигери.

Вдигнах поглед. Тя беше там, пред мен и очевидно четирите изтекли години се бяха отнесли към нея с любов, което в моите очи беше знак за уважение. Сърцето ми се обърна в гърдите и завърза гърлото ми. Овладях се и оставих спокойно книгата. Тя просто идваше на срещата с малко закъснение.

— Изглежда, че от четири години ме чакаш — засмя се. — Дори захарта не си забравил!

— Аз никога нищо не забравям.

— А аз забравям лесно всичко. Дори не си спомням името ти.

Оставих я да играе. След като знаеше, че съм я чакал, би трябвало да знае и кой съм.

— Почакай, остави ме да помисля… А, да, ти си Людовик. Людо. Ти си синът на известния пощальон Амброаз Фльори.

— Негов племенник.

Подадох й кошницата с ягоди. Тя взе една, седна до мен и погледна книгата ми.

— Господи, Жозе Мария дьо Ередиа! Но това е толкова остаряло! Трябва да четеш Рембо и Аполинер.

Можех да направя само едно нещо. Зарецитирах:

De celle quʼil nommait sa douseur angevine

Sur la corde vibrante erre lʼame divine

Quand lʼangoisse dʼamoure etreint son coeur trouble

Et sa voix livre aux vents qui lʼemportent loin dʼelle

Et le caresseront, peut-etre, lʼinfidele

Cette chanson quʼil fit pour un vanneur de ble.^[1]

Тя изглеждаше поласкана и доволна от себе си.

— Нашите градинари ми казаха, че си идвал да питаш дали ще се върна. Какво, луда любов?

Разбрах, че съм загубен, ако не се защитя.

— Нали знаеш, понякога най-добрият начин да забравиш някого е да го видиш отново.

— Ей, не се сърди! Пошегувах се. Вярно ли е това, което казват, че всички сте такива?

— Какви?

— Че не забравяте?

— Според чичо Амброаз всички Фльори имат толкова добра памет, че някои даже са умрели заради нея.

— Как можеш да умреш заради памет? Това е глупаво!

— Той също смята така, ето защо е станал селски пощальон, а също и защото изпитва ужас от войната. Сега се интересува само от своите хвърчила. Трябва да ги видиш, хубави са, когато летят в небето, но трябва да им вържеш един конец за задника, защото могат да ти се изплъзнат и да паднат, тогава са само хартия и парчета дърво.

— Бих искала да ми обясниш как човек може да умре от памет?

— Прекалено сложно е.

— Не съм толкова глупава. Може би все пак ще разбера.

— Исках да кажа, че е трудно за обясняване. Изглежда, че всички от фамилията ни са били жертва на общозадължителното образование.

— На какво?

— На общозадължителното държавно образование. Говорили са им прекалено хубави неща, които те са запомнили твърде добре, на които изцяло са вярвали и които са се предавали от баща на син заради наследяването на придобитите качества и…

Чувствах, че не съм достатъчно убедителен и исках да добавя, че във всичко това има и зрънце лудост, която наричат божествен пламък, но под строгия й син поглед се оплитах още повече и повтарях упорито:

— Учили са ги на прекалено хубави неща, на които те са повярвали; заради тях дори са били убивани. Именно затова чичо е станал пацифист и се обявява против военната служба.

Тя вдигна очи към небето и каза: „Уф-ф-ф…“.

— И дума не разбирам от твоята история. Няма никаква логика в това, което чичо ти разказва.

За да се измъкна, казах:

— Ела ни на гости. Той сам ще ти обясни.

— Нямам никакво намерение да си губя времето в слушане на глупости. Аз чета Рилке и Томас Ман, а не Жозе Мария дьо Ередиа. И освен това, макар да живееш с него, изглежда той така и не е успял да ти обясни какво иска да каже.

— Трябва да си французин, за да разбереш.

Тя се разсърди:

— Пфу! Нима французите имат по-добра памет от поляците?

Бях започнал да губя надежда. Това съвсем не бе срещата, която очаквах след четиригодишна раздяла. От друга страна знаех, че не бива да се отчайвам, макар да не бях чел ни Рилке, ни Томас Ман.

— Става дума за историческата памет — казах. — Има куп неща, които французите не успяват да забравят и това продължава цял живот, освен при тези, които имат дупки в паметта. Вече ти обясних, че това е резултат от общозадължителното образование. И не виждам какво неясно има тук.

Тя стана и ме погледна състрадателно.

— Въобразяваш си, че само вие, французите, имате историческа памет? Че ние, поляците, нямаме? Не съм виждала магаре като теб! Искам само да ти кажа, че през последните пет столетия 160 човека от фамилията Броницки са били убити при героични обстоятелства и ние имаме документи, които го доказват. Сбогом! Няма да се видим повече! Или по-скоро да, ще ме видиш. Жал ми е за теб. Вече четири години идваш тук да ме чакаш и вместо просто да признаеш, че си влюбен в мен, както всички, говориш нелепости за моята страна. А какво всъщност знаеш ти за Полша? Хайде, давай, слушам те!

Тя скръсти ръце и зачака.

Всичко беше толкова различно от онова, което си бях представял и на което се бях надявал докато мечтаех за нея, че очите ми се напълниха със сълзи. За всичко беше виновен старият ми чичо, който ми бе наблъскал главата с куп непотребни неща, вместо да се задоволи със своите книжни птичета. Полагах такива усилия да не се разхленча, че тя изведнъж се обезпокои:

— Какво ти е? Станал си зелен!

— Обичам те — измънках.

— Това не е причина да позеленееш; поне още не. Трябва да ме опознаеш по-добре. Довиждане. Доскоро. И никога не ни давай на нас, поляците, уроци по историческа памет. Обещаваш ли?

— Кълна се, че не исках да… Всъщност, мисля само добри неща за Полша, това е страна, известна със…

— С какво?

Замълчах. За мой ужас открих, че единственото, което ми идва наум относно Полша е изразът: „Пиян като поляк“.

Тя се смееше.

— Добре, ясно. Все пак не е зле за четири години. Може да се иска и повече, но за това трябва време.

След като изрече това с важен вид, тя си тръгна — бял и жив силует между буковете, под играта на светлини и сенки.

Завлякох се до Мот и си легнах, забил нос в стената. Имах усещането, че току-що съм изтървал живота си. Не можех да разбера защо и как, вместо да изрека на висок глас любовта си, се бях впуснал в този безсмислен спор за Франция, Полша и историческата памет, които най-малко ме интересуваха. За всичко това беше виновен моят чичо с неговия Жюре с криле от небесна дъга и с дяволития му Аркол, от който днес по погрешка е останало само името на един мост.

Вечерта чичо се качи в стаята ми.

— Какво ти е?

— Тя се завърна.

Той се усмихна сърдечно и каза:

— Обзалагам се, че съвсем не е същата. Винаги е по-сигурно, когато ги скрояваш сам от цветна хартия и конци.

V

На следващия ден, около четири следобед, когато вече бях повярвал, че всичко е загубено и ще трябва със свръхчовешки усилия да се опитам да забравя, една голяма синя кола със смъкнат гюрук спря пред къщи. Изискан шофьор в сива униформа ни съобщи, че съм поканен на следобедна закуска в имението. Втурнах се да лъсна обувките си, облякох единствения си, отдавна окъсял костюм и се настаних до шофьора, оказал се впрочем англичанин. Той ме осведоми, че Станислас дьо Броницки, бащата на „госпожицата“ е гениален финансист, а неговата жена е бивша актриса, една от най-известните във Варшава, която непрекъснато прави сцени, за да се утеши, че е напуснала театъра.

— Те притежават в Полша необятни земи и замък, в който господин графът приема държавни мъже и знаменитости от цял свят. Вярвай ми, това не е кой да е, my boy. Ако той наистина се интересува от теб, няма да свършиш живота си в пощата.

Имението Жар представляваше голяма дървена постройка на три етажа, с изваяни перила на верандите, с кулички и балкони с решетки от кръстосани летви; не приличаше на никоя друга сграда у нас. Беше точно копие на къщата, която семейството на Остророг, братовчеди на Броницки, притежаваше на Босфора, в Истанбул. Построена в дъното на парк, чиито алеи се виждаха през решетките на оградата, къщата фигурираше върху пощенските картички, продавани в кафето „Пти-Гри“ на улица „Ме“ в Клери. Била е построен през 1902 година от бащата на Станислас дьо Броницки в турски стил, модерен по онова време, в чест на неговия приятел Пиер Лоти, който често е отсядал при него. Годините и влагата бяха придали на дъските старинен, износен вид, който Броницки не позволяваше да променят в желанието си да запази автентичността на сградата. Чичо познаваше добре имението и често ми беше говорил за него. Докато все още разнасяше пощата го бе посещавал почти всеки ден, защото Броницки получаваха повече писма, отколкото останалата част на Кло и Клери взети заедно.

— Богатите вече не знаят какво да правят с парите си — мърмореше чичо. — Построиха турска къща в Нормандия и бас държа, че са построили нормандски замък в Турция.

Беше краят на юни и паркът се простираше в цялото си великолепие. Познавах природата само в нейната първична красота; никога не бях виждал да се грижат за нея. Цветята имаха толкова охранен вид, сякаш току-що бяха излезли от кухнята на Марселен Дюпра.

— Имат петима градинари — каза шофьорът.

Той ме остави сам пред верандата.

Свалих кепето си, наплюнчих косата си и изкачих стълбите. Но когато звъннах и една обезумяла камериерка ми отвори разбрах, че съм дошъл във възможно най-неподходящия момент. Руса дама, облечена в нещо подобно на плетеница от сини и розови парцали седеше в един фотьойл и хлипаше. Доктор Гардио угрижен мереше пулса й с голям часовник в ръка. Един дребен, но як мъж, облечен в халат, който блестеше като сребърни доспехи се разхождаше нашир и надлъж из салона, следван плътно от прислужник с поднос, отрупан с напитки. Стас дьо Броницки имаше къдрици с бебешко рус цвят, бакенбарди, които стигаха до средата на бузите и лице, което не издаваше благороднически произход — ако благородническото потекло можеше да бъде доловено с невъоръжено око, без помощта на документи, които го доказват. Това лице беше кръгло, с увиснали бузи и цвят на шунка и човек веднага си го представяше наведено над масата в касапницата. Тънки мустаци, напомнящи по-скоро мъх, украсяваха горната му устна; малката му уста, стисната и сърдита, му придаваше огорчен вид, какъвто именно беше случаят при моето пристигане. Имаше изпъкнали очи с измито син цвят, техният блясък напомняше блясъка на бутилките от подноса и вероятно имаше някаква връзка с тяхното съдържание. Лила седеше спокойно в един ъгъл и си играеше с малко пуделче, като го подмамваше със захарче да се изправи на задните си крака. Една особа, облечена в черно, с вид на граблива птица, седеше пред бюрото над куп книжа и ги претърсваше с дългия си нос.

Чаках срамежливо с кепе в ръка някой да ми обърне внимание. Лила, която в началото ми беше отправила разсеян поглед, възнагради най-сетне кучето, дойде и ме хвана за ръка. Точно в този момент красивата госпожа беше обхваната от още по-раздирателни хлипове, посрещнати с пълно безразличие от присъстващите. Лила ми каза:

— Няма нищо, това е заради памука.

И тъй като погледът ми издаваше неразбиране, тя обясни:

— Татко още повече е загазил с памука. Не може да се спре.

И добави, повдигайки рамене:

— Беше много по-добре с кафето.

Тогава още не знаех, че Станислас дьо Броницки печелеше и губеше състояния на борсата с такава бързина, че никой не можеше да каже със сигурност дали в момента е богат или разорен.

Станислас дьо Броницки — Стас за своите приятели и познати от хазартните кръгове и конните надбягвания, както и за дамите от „Шабоне“ и „Сфинкс“ беше тогава на четирийсет и пет години. Всеки път се изненадвах от контраста между масивното му лице и дребните черти на това лице, които, според израза на графиня Ноай „човек трябва да търси“. Имаше нещо неприлично в бебешко русите къдрици, розовия тен и синия поглед — цялото семейство впрочем, с изключение на сина Тад, изглеждаше направено от синьо, бяло и розово. Спекулант, човек на хазарта, Броницки хвърляше пари върху игралната маса с онази непринуденост, с която прадедите му са хвърляли войниците си в битката и единственото нещо, което не бе губил в игра, бяха благородническите му титли: той принадлежеше към един от четирите или петте големи аристократически рода в Полша, между които Сапиеша, Радзивил и Чарторицки, разделящи в продължение на много време Полша помежду си до момента, в който страната не попадна в други ръце и не претърпя нови деления. Бях забелязал, че същите тези очи често се оживяваха от бързи завъртания в орбитите си сякаш топчетата, които толкова често бяха следили върху рулетката, им бяха предали движенията си.

Лила ме заведе най-напред при баща си, но той, с ръка на челото и поглед, вдигнат към тавана, откъдето очевидно беше паднало разорението, не ми обърна никакво внимание. Бях представен на госпожа Броницка; тя спря да плаче, погледна ме с очи, от които видях само мигли, толкова много, колкото не бях виждал около нито едно човешко око, отстрани кърпичката от устните си и попита с тънък, болезнен глас:

— Този пък откъде се появи?

— Срещнах го в гората — каза Лила.

— В гората? Господи, какъв ужас! Надявам се, че няма бяс. Сега всички животни имат бяс. Четох това във вестника. Ако някой бъде ухапан, лечението е много болезнено… Трябва да се внимава!…

Тя се наведе, грабна кученцето и го притисна към себе си, гледайки ме с подозрение.

— Моля ви, мамо, успокойте се — каза Лила.

Ето така срещнах за първи път семейство Броницки в естествената му среда, което ще рече насред драмата. Женя дьо Броницка — по-късно научих, че „дьо“ изчезваше, когато семейството се връщаше в Полша и се появяваше отново при идването им във Франция, където името им беше по-малко познато — Женя имаше красота, за която казваха, че опустошава сърцата — израз, който без съмнение днес не е на мода, защото оттогава светът е познал какви ли не опустошения. Тънката й талия подчертаваше още по-добре ханша и гърдите й, тя беше от онези жени, които са толкова хубави, че не знаят какво да правят с красотата си.

Бях окончателно отстранен с едно махване на кърпичката и Лила, без да изпуска ръката ми, ме преведе през един коридор и ме поведе по стълбите. Имаше три етажа между големия вестибюл, където се разиграваше драмата с памука и тавана, но ми се струва, че по време на това кратко изкачване аз научих за странните неща, които се случват между мъжете и жените повече, отколкото през цялото си съществуване. Едва бяхме прекрачили няколко стъпала и Лила ме осведоми, че първият съпруг на Женя се беше самоубил в първата брачна нощ, преди да прекоси прага на младоженската стая.

— Предсценична треска — обясни ми Лила като все така ме държеше за ръка, може би от страх да не избягам.

Вторият съпруг, обратно, беше загинал от прекалена самоувереност.

— От изтощение — каза Лила като ме гледаше право в очите, сякаш искаше да ме предпази, а аз се питах какво ли разбира под това.

— Майка ми беше най-голямата актриса в Полша. Имаше специален прислужник за цветята, които получаваше през цялото време. Ползваше се със закрилата на крал Алфонс XIII, на крал Карол от Румъния. Тя обаче винаги е обичала един-единствен мъж, но не мога да ти кажа името му, това е тайна…

— Рудолфо Валентино — каза един глас.

Бяхме вече на тавана и обръщайки се в посоката, от която идваше тази саркастична забележка, видях едно момче, което седеше на пода с кръстосани крака, с разтворен върху коленете атлас и глобус до себе си. Имаше орлов поглед и нос, който царуваше над останалата част от лицето; косите му бяха черни, очите кафяви и макар да беше едва година или две по-голям от мен, тънките му устни вече изразяваха ирония; човек не можеше да разбере дали се усмихва или е роден така.

— Слушай внимателно всичко, което ти говори малката ми сестричка, защото няма и дума истина в това, то е плод на въображението. Лила има такава нужда от лъжата, че даже не можеш да й се разсърдиш. Тя е нейното призвание. Аз имам рационалистичен ум, което е нещо уникално в това семейство. Казвам се Тад.

Той стана и ние си стиснахме ръцете. В дъното на помещението имаше червена завеса и зад нея някой свиреше на пиано.

Лила съвсем не изглеждаше объркана от думите на брат си и ме наблюдаваше с вид на човек, който се забавлява.

— Вярваш ли ми или не? — попита тя.

Не се колебах:

— Вярвам ти.

Тя хвърли победоносен поглед на брат си и се настани в един голям, разнебитен стол.

— Да, виждам, това вече се нарича любов — констатира Тад. — В такива случаи разумът трябва да мълчи. Живея между луда майка, баща, който би проиграл и Полша, ако му се отдаде случай и сестра, която смята истината за личен враг. От колко време се познавате?

Щях да отговоря, но той вдигна ръка:

— Почакай, почакай… от вчера?

Кимнах с глава. Да му призная, че бях видял Лила един-единствен път преди четири години и че оттогава не бях спирал да мисля за нея, би дало повод само за язвителна ирония.

— Точно както си мислех — каза Тад. — Вчера тя изгуби своя пудел Мирлитон и днес бърза да го замести.

— Мирлитон се върна тази сутрин — отвърна Лила. Очевидно братът и сестрата бяха привикнали на такава словесна фехтовка.

— Е, надявам се поне сега да не те отпрати. Ако те разиграва, обади ми се. Много съм способен, когато се отнася до две-и-две-прави-четири. Но ако искаш съвет от мен — спасявай се!

Той се върна в ъгъла, седна отново на земята и потъна в своя атлас. Лила, отпуснала глава на облегалката, гледаше с безразличие въздуха. Поколебах се, после приближих и се настаних върху една възглавничка в краката й. Тя сви колене под брадичката си и започна замислено да ме съзерцава, сякаш обмисляше каква полза би могла да извлече от новото си завоевание. Сведох нос пред този преглед, докато Тад, смръщен, проследяваше с пръст върху земното кълбо някакъв маршрут през Нигерия, Волга или Оренок. От време на време вдигах очи, срещах замисления поглед на Лила и веднага ги навеждах, опасявайки се да не чуя: „Не, сбърках, ти не ставаш за това“. Чувствах, че се намирам на важен завой в живота и че центърът на гравитацията не беше този, за който бях учил в училище. Разкъсвах се между желанието да остана там, в нейните крака до края на дните си и желанието да избягам. И днес още не знам дали успях в живота, защото не избягах или го провалих, защото останах.

Лила се засмя и докосна носа ми с върха на пръстите си:

— Бедното ми момче, имаш вид сякаш си си глътнал езика — каза тя. — Тад, в продължение на четири години той ме видя само два пъти и вече си е загубил ума. Но какво толкова има у мен? Защо всички се влюбват? Поглеждат ме и вече става невъзможно да водиш с тях интелигентен разговор. Единственото, което правят, е да ме гледат и да заекват „бе“ и „ме“.

Тад хвърли хладен поглед към сестра си, без да отлепва пръст от глобуса, така че да може отново да се върне в пустинята Гоби или Сахара, които изследваше, без при това да умира от жажда. На 16 години Тад Броницки толкова добре познаваше света, че изглежда не му оставаше нищо друго, освен да нанесе тук и там някоя дребна корекция в историята и географията на планетата.

— Малката страда от излишък на самата себе си — каза той.

През цялото време пианото зад пердето в дъното на тавана продължаваше да свири. Невидимият музикант вероятно се намираше на хиляди километри от нас, воден от музиката си към далечини, където не достигаха нито нашите гласове, нито каквото и да било ехо от този свят. Изведнъж музиката спря, завесата се повдигна и под разчорлената коса аз видях едно кротко лице и поглед, който все още летеше след нотите към някакви непознати владения. Останалото беше едно голямо тяло на петнайсет или шестнайсетгодишен юноша, приведено, сякаш обременено от ръста си. В началото реших, че гледа мен, но всъщност материалният свят събуждаше у него само безразличие, примесено с учудване; когато човек си мислеше, че е наблюдаван внимателно от Брюно, истината бе, че Брюно почти не го виждаше.

— Ето това е Брюно — представи го Лила и в думата „ето“ имаше както известна нежност, така и гордостта на собственик. — Един ден той ще спечели първа награда на конкурса по пиано в Консерваторията. Обещал ми го е. Ще стане известен. Между другото след няколко години всички ще бъдем известни. Тад ще бъде велик изследовател, Брюно ще бъде аплодиран във всички концертни зали, аз ще бъда новата Гарбо, а ти…

Тя ме изучаваше. Изчервих се.

— Няма значение — довърши тя.

Наведох глава. Усилията, които полагах, за да скрия своето унижение явно не даваха резултат, защото Тад скочи, приближи до сестра си и двамата си размениха на полски реплики, които ми се сториха оскърбителни. Те напълно забравиха за моето съществуване и благодарение на това успях да се успокоя. В този момент един прислужник с бяло сако, в когото разпознах господин Жюлиен, сервитьорът от „Кло Жоли“, и една камериерка внесоха два огромни подноса, отрупани със сладкиши, чинийки, чаши и чайници; покривката беше постлана направо върху пода, чаят също ни беше сервиран там и аз приех това за полски обичай, докато Тад не ми обясни, че го правят, за да внесат „малко простота в този дом, където луксът е нетърпим“.

— Между впрочем аз съм марксист — добави Тад, дума, която чувах за първи път и която свързах с този обичай да се яде на пода.

По време на тази следобедна закуска разбрах, че Тад нямаше никакво намерение да става пътешественик, както искаше сестра му, но си беше поставил за цел да „помага на хората да променят света“; когато го каза той посочи глобуса до прозореца. Брюно беше син на италианец, оберкелнер в ресторант, някогашен служител на семейство Броницки в Полша, сега покойник. Открил у детето необикновени музикални заложби, графът го беше осиновил, беше му дал своето име и искаше да направи от него „един нов Рубинщайн“.

— Още една инвестиция — подхвърли Тад. — Баща ми смята да стане негов импресарио и да спечели много пари.

Научих също, че цялото семейство щеше да напусне Нормандия в края на лятото.

— Стига кредиторите да оставят баща ни да замине и стига той да не е продал земите ни в Полша — каза Лила. — Другото няма значение, мама пак ще ни измъкне от ситуацията. Тя винаги намира някой много богат любовник, който спасява всичко в последния момент. Преди три години това беше Базил Захаров, най-големият търговец на оръжие в света, а миналата година — господин Гюлбенкиан, когото наричаше „господин пет процента“, защото печели пет процента от всички доходи на английските петролни компании в Арабия. Мама обожава баща ни и всеки път, когато той се разори и заплашва да се самоубие, тя… как да кажа…

— Отива на бачкане — заключи Тад.

Никога не бях чувал деца да говорят така за родителите си и моето смайване вероятно бе очевидно, защото Тад ме потупа приятелски по рамото:

— Хайде, ето те червен като божур. Е да, ние Броницки сме малко декаденти. Знаеш ли какво е декадентство?

Мълчаливо кимнах с глава.

Но напразно се ровех в тази прословута „историческа памет“ на Фльори — тази дума я нямаше там.

VI

Прибрах се вкъщи твърдо решен да стана „някой“ и то в най-кратък срок, по възможност преди заминаването на моите нови приятели, и това се изрази в силна треска: останах на легло няколко дни. По време на моето бълнуване открих у себе си силата да побеждавам галактики и в знак на благодарност получавах целувки от устните на Лила. Спомням си, че на връщане от една необикновено враждебна планета, след експедиция, по време на която бях завоювал 5000 нубийски затворници — не знаех смисъла на думата „нубийски“, но ми се струваше, че тя подхожда чудесно на междузвездните хищници — бях облякъл, за да предложа моето ново кралство като подарък на Лила, един костюм, осеян с толкова скъпоценни камъни, че измежду най-ярките звезди настъпи паника пред светлината, която се излъчваше от земята, заемала дотогава съвсем скромно място през светлинните години.

Болестта ми приключи по възможно най-кроткия начин. В стаята ми беше мрачно — капаците на прозорците бяха затворени, пердетата спуснати, защото се страхуваха, че дребната шарка се развихря едва след няколко дни колебание и по онова време предписваха болният да бъде държан на тъмно, за да пази очите си. Доктор Гардио беше обезпокоен, тъй като аз бях на шестнайсет и болестта ме спохождаше твърде късно. Беше около обяд, съдейки по светлината, която се промъкна в стаята, когато вратата се отвори и се появи Лила, следвана от шофьора, мистър Джоунс, с огромна кошница плодове в ръце. След тях влезе чичо, който се опитваше да предпази „госпожицата“ от фатално заразяване. Лила застана един миг на прага и въпреки силното ми вълнение не можех да не забележа, че имаше нещо преднамерено в тази поза: обляна в светлина, тя играеше с кичур от косата си. И ако аз бях причината за това посещение, имаше преди всичко нещо театрално в жеста на младото влюбено момиче, което се навежда над леглото на един умиращ и без да изключва любовта и смъртта, ги превръща в част от театралния декор. Докато шофьорът оставяше върху масата кошницата с екзотични плодове, Лила постоя още миг в същата поза, после пресече живо стаята, наведе се над мен и докосна леко бузата ми с устни, а в това време чичо напомняше за кой ли път на „госпожицата“ за поразителната и пагубна сила на микробите, нападнали моето тяло.

— Нали няма все пак да умреш от болест? — ме попита тя, като че ли от мен се очакваше да напусна земята по някакъв прелестен начин.

— Не ме докосвай, можеш да се заразиш.

Тя приседна на леглото.

— А за какво е любовта, ако се страхуваш да не се заразиш?

Гореща вълна ме заля. Чичо поглаждаше мустаци, мистър Джоунс стоеше на пост до екзотичната кошница, където личи, папая и други плодове извикваха в съзнанието по-скоро представата за парижки лукс, отколкото за тропически пейзажи. Амброаз Фльори изказа с подбрани слова признателността, която, според думите му, единствено моята слабост ми пречеше да изразя. Лила стана и дръпна завесите, отвори капаците и цяла заблестя в светлината; тя се наведе към мен и слънцето, което очевидно имаше вкус към хубавите неща, свободно си играеше в косите й.

— Не искам да си болен, не обичам болестите и се надявам, че няма да добиеш такива навици. Можеш да си позволиш лека хрема от време на време, не повече. И без теб има достатъчно болни хора. Има дори такива, които умират, и то не от любов, а заради не знам какви си ужасни мръсотии. Но добре разбирам, че може да се умре от любов, защото понякога тя е толкова силна, че животът не успява да издържи на удара и рухва. Ще видиш, ще ти дам книги, където това се случва.

Чичо, загрижен за славянските обичаи, предлагаше чаша чай. Мистър Джоунс поглеждаше дискретно часовника си и си „позволяваше да напомни на госпожицата, че има урок по музика“, но Лила не бързаше да тръгва. Беше й приятно да се оглежда в моя поглед на нямо обожание; тя царуваше; аз бях нейното владение; седнала на ръба на леглото, наведена нежно над мен, тя се отдаваше на любовта си; колкото до мен, аз дойдох на себе си едва след като тя си отиде, върнах се в съзнание едва след този парфюмиран половин час, в който за първи път до лицето ми достигна женски полъх и за първи път усетих физическа близост. Четвърт час след като тя бе излязла аз станах и се измъкнах заднешком, за да не забележи чичо в какво ядосано състояние се намирам.

Това продължи целия ден. Облякох се и цял следобед вървях през нивите, без да успея нещо да променя. Едва през нощта, докато спях, благосклонната природа сама се зае да ме облекчи.

Морскосиният Пакард с вдигнат гюрук идваше всеки ден за мен и чичо започна да мърмори:

— Тези хора те канят само за да покажат, че нямат предразсъдъци, че имат широки схващания и позволяват на дъщеря си приятелство с едно селянче. Един ден срещнах госпожа Броницка в Клери. Знаеш ли какво правеше? Отиваше да посети своите бедни, както през Средновековието. Ти си умно момче, но не се цели твърде високо. Добре, че си заминават, иначе можеш да усвоиш лоши навици.

Отблъснах чинията си.

— Във всеки случай не искам да стана пощенски чиновник — казах. — Искам да бъда нещо съвсем различно. Не знам точно какво ще правя, защото това, което имам желание да правя, е много силно, то може би още не съществува и аз трябва да го измисля.

Говорех с висок и уверен глас, вдигнал гордо глава. Не мислех за Лила. Аз самият не знаех, че в това, което казах, в силното ми желание да надмина себе си, да се издигна много високо и да се реализирам ставаше дума за едно младо момиче, за дъха й върху устните ми и за ръката й, положена върху моята буза.

Захванах се отново със супата си.

Чичо изглеждаше доволен. Присвиваше око и поглаждаше мустаци, за да скрие усмивката си.

VII

На няколко километра от Мот, отвъд блатото Маз имаше ров, заобиколен от ясенови и брезови дръвчета. Тази горичка, някога използвана от флота на Колбер сега беше изоставена и се беше превърнала в диво място. Там, където някога бе играла секирата, сега можеше да се види червен дъб и плетеница от храсталаци и папрат. Именно на дъното на този ров, до един стар извор, когото годините бяха лишили от сили и глас, бях построил с помощта на чичо своята индианска колиба. Не зная поради каква игра на въздушните течения хвърчилата, пуснати от ръба на пропастта се издигаха по-високо от когато и да било — нещо, което чичо обясняваше с вещина, но което за мен беше знак за приятелската гостоприемност на небето в моя чест. Около петнайсетина дни преди заминаването на Броницки аз бях там, с нос, вдигнат към последния шедьовър на Амброаз Фльори, наречен Бастош — крепост, състояща се от две части, с тълпи малки човечета, които пърхаха и подскачаха във въздуха, сякаш потъваха във вътрешността й. Отпусках конеца, за да му дам малко повече свобода там горе, където той се чувстваше у дома си, когато изведнъж някой ме блъсна и аз, без да изпускам макарата, се намерих на земята, а моят нападател седеше отгоре ми с цялата си тежест. Бързо разбрах, че той няма нито силата, нито уменията, нужни за войнствените му намерения и макар все още да държах с ръка конеца, аз успях лесно да се измъкна. Биеше се смело, със зле премерени удари и когато го повалих по гръб, затискайки едната му ръка с коляно, а другата — със свободната си ръка, той се опита да ми нанесе удар с глава, но това само още повече ме учуди, защото за пръв път ми се случваше да събудя у някого толкова силни чувства. Беше слабичък, с почти женско лице, дълги руси коси и се биеше с енергичност, която не успяваше да компенсира безсилието на ръцете и на тесните му рамене. Накрая, изтощен, той се отпусна на земята неподвижен, събра последни сили, размаха отново ръце и крака, но аз го удържах, без при това да изпускам моето хвърчило.

— Какво искаш от мен? Какво ти става?

Той се опита да ми нанесе удар с глава, но успя само да блъсне тила си в един камък.

— Откъде се взе?

Той не отговаряше. Започнах да се впечатлявам от този син поглед, който ме гледаше със светлата си ярост.

— Какво съм ти направил?

Тишина. Носът му кървеше. Не знаех какво да правя с победата си и както винаги, когато се чувствам по-силен, изпитах желание по-скоро да го пощадя и дори да му помогна. Изправих се с един скок и отстъпих.

Той остана един миг на земята, после се вдигна.

— Утре по същото време — каза.

След това ми обърна гръб и се отдалечи.

— Ей, слушай! — извиках. — Какво съм ти направил?

Той се спря. Бялата му риза и хубавият панталон за голф бяха изцапани с кал.

— Утре на същото място — повтори той и едва тогава долових гърления му акцент. — Ако не дойдеш, си страхливец.

— Питам те какво съм ти сторил!

Той не каза нищо и си тръгна, с едната ръка в джоба, а другата сгъната така, че лакътят опираше в тялото му — поза, която ми се стори извънредно елегантна.

Проследих го с поглед, докато се изгуби в папратите, приземих моя Бастош и през остатъка на деня си блъсках главата да разбера основанията за тази агресивност от страна на едно момче, което никога не бях виждал. Чичо, на когото разказах приключението си предположи, че нападателят ми е искал да си присвои нашето хвърчило, тъй като не е могъл да устои при вида на този шедьовър.

— Не, сигурен съм, че той беше разгневен на мен.

— Но след като нищо не си му направил?

— Може би съм направил нещо без сам да знам.

Започнах да се чувствам почти виновен, че съм извършил най-ужасната от всички грешки: тази, чието естество не познавах. Напразно дълбах мозъка си. Единственият упрек, който заслужавах бе, че няколко дни по-рано, под внушението на Лила пуснах на свобода една водна змия по време на литургията и успях да впечатля присъстващите. С нетърпение очаквах повторната среща с моя противник, за да ми обясни с какво бях заслужил тази отмъстителна злоба и какво му бях причинил.

На следващия ден той се появи още преди да съм стигнал до колибата. Мисля, че бе ме чакал, скрит в гъсталака на черниците на брега на ямата. Носеше сако на сини и бели райета и бял спортен панталон; този път, вместо да се нахвърли върху мен, издаде напред единия си крак, сви юмруци и зае позиция за английски бокс. Бях впечатлен. Не можех да се боксирам, но бях видял същата стойка на една снимка на шампиона Марсел Тил. Той пристъпи една крачка, после още една, размахвайки юмруци, сякаш предвкусваше поразителния удар, който щеше да ми нанесе. Когато съвсем наближи, той почна да подскача и да танцува около мен, докосвайки на моменти бузата си с юмрук, ту идвайки много близо, ту отскачайки леко назад или встрани. След като танцува така известно време, той се нахвърли върху мен и се стовари върху юмрука ми, попаднал точно в лицето му. Озова се седнал на земята, но се вдигна тутакси и отново започна да танцува, посягайки един-два пъти към мен — без да ме достига. Накрая ми омръзна и му ударих с опакото на ръката си една хубава нормандска плесница. Очевидно го бях ударил по-силно, отколкото исках, защото той падна с разкървавени устни. Никога не бях виждал толкова уязвимо момче. Понечи да се изправи, но аз го приковах на земята:

— Ще ми обясниш ли най-сетне?

Мълчеше и ме гледаше право в очите с предизвикателен вид. Започнах да се дразня. Даже не можех да го напердаша, беше наистина прекалено слаб. Единственото, което можех да направя, бе да го омаломощя. Държах го така на земята в продължение на половин час, но напразно. Не проговори. Не можех все пак да прекарам целия ден седнал върху него. Страх ме беше да не му сторя нещо. Този глупак имаше кураж и воля. Когато най-сетне го пуснах, той стана, оправи дрехите и косите си и се обърна към мен:

— Утре по същото време!

— Върви по дяволите! — извиках.

Прерових още веднъж съвестта си и като не намерих за какво да се упрекна, реших, че противникът ми ме взема за някой друг.

Същия следобед, докато четях томчето на Рембо, което Лила ми беше дала, чух познатия клаксон на пакарда пред къщи и изтичах навън. Мистър Джоунс ми намигна и присмехулно изрече познатото: „Господинът е поканен на чай“.

Изтичах обратно вътре да поправя тоалета си, сложих си чиста риза, навлажних и пригладих косата си и тъй като резултатът не ме удовлетворяваше, взех от ателието малко лепило, което използвах вместо гел. След това се настаних важно на задната седалка и завих с шотландското одеяло коленете си. Но точно в момента, в който мистър Джоунс потегляше, скочих и се втурнах обратно в стаята: бях забравил да си лъсна обувките.

VIII

В салона на Броницки имаше много хора и първия, когото срещна погледът ми, беше моят загадъчен нападател: той бе в компанията на Лила и не показа каквато и да било враждебност, когато моята приятелка го хвана за ръка и го доведе при мен.

— Представям ти моя братовчед Ханс — каза тя.

Той се поклони леко:

— Приятно ми е. Мисля, че вече сме се виждали и ще имаме възможност пак да се видим.

Той се отдалечи с небрежна походка.

— Какво има? — учуди се Лила. — Изглеждаш странно. Надявам се, че ще бъдете приятели. Имате най-малко едно нещо, което ви сближава: той също ме обича.

Госпожа Броницка имаше мигрена и си беше легнала, и Лила играеше с удоволствие ролята на господарка на дома като ме запознаваше наред с всички гости.

— Представям ви нашия приятел Людо, племенникът на прочутия Амброаз Фльори.

По-голямата част от парижаните, намиращи се тук, не знаеха нищо за моя чичо, но си даваха вид, че разбират, за да не бъдат хванати в някое ужасно невежество. Елегантният им вид ме смайваше; бях впечатлен от бижутата, шапките, жилетките, гетрите и костюмите, подобни на които бях виждал само измежду клиентелата на „Кло Жоли“; не се чувствах никак на място там — с изтритите обувки, с излинелите маншети на сакото и крайчеца на такето, което се подаваше от джоба ми. Борех се храбро с чувството за малоценност като си представях този или онзи от гостите, облечен с безупречен панталон, карирано сако и жълта вратовръзка като пляскащо с крила във въздуха хвърчило, което аз държа за конец, насочвайки го по свое желание насам или натам. За пръв път използвах въображението като оръжие за самозащита и това изигра най-спасителната роля в живота ми. Бях далече от каквито и да било наченки на социална съвест и ако поведението ми не можеше да се нарече революционно, то със сигурност в него имаше нещо подривно. Един едър мъж, чието голобрадо и мазно лице носеше румен нос над дебелите устни и който се казваше Устрик, след като научи на свой ред от Лила, че съм племенник на „прочутия Амброаз Фльори“ ми каза, като ми стискаше ръката:

— Поздравявам ви. Франция ще има нужда от хора като вашия чичо.

Върху лицето на Лила се появи онова дяволито изражение, което вече добре познавах:

— Знаете ли — каза тя — казват за него, че ще бъде министър на пощенските служби и телесъобщенията в следващото правителство.

— Велик човек! Велик човек! — побърза да възкликне господин Устрик, навеждайки се към една петифура, която поднасяше към устата си.

Изведнъж изпитах желанието да спася малката петифура от съдбата, която я очаква. Стори ми се, че в присъствието на всички тези знатни хора, пред които се чувствах сринат в прахта, единственият начин да защитя своето съществуване в очите на Лила беше да извърша някакъв подвиг.

Деликатно измъкнах петифурата от пухкавата ръка на господин Устрик и я приближих до устата си. Струваше ми много усилия. Сърцето ми биеше силно. Не можех да се меря с моя прадядо Фльори, загинал на барикадите през 1870, нито да нахлуя в Берлин, за да заловя Хитлер и така да очаровам Лила, но все пак можех да й покажа на какво съм способен.

Когато господин Устрик видя как малката петифура изчезва в устата ми, на лицето му се изписа такова смайване, че изведнъж разбрах цялото безсрамие на моя подвиг. По-скоро мъртъв, отколкото жив, тъй като все още нямах силния характер на истинските революционери, аз се обърнах към Лила; точно навреме, за да забележа изражението на нежност върху лицето й; тя се забавляваше. Хвана ме за ръка, завлече ме зад един параван и ме целуна.

— Това, което направи, беше съвсем по полски! Ние сме народ на луди глави. Би могъл да бъдеш добър кавалерист от армията на Наполеон и да станеш маршал. Сигурна съм, че ще извършиш подвизи в живота. Аз ще ти помагам.

Реших да я подложа на изпитание. Исках да узная дали тя ме обича заради самия мен или заради подвизите, които щях да извърша заради нея.

— Знаеш ли, когато порасна, искам да имам само скромно място в пощенската администрация.

Тя вдигна глава и ме погали по бузата с почти майчински жест.

— Не ме познаваш достатъчно — каза, като че ли й бях говорил за нейния живот, а не за моя. — Ела.

Този ден Броницки бяха поканили някои от най-блестящите личности на висшето общество от онова време, но техните имена ми бяха толкова непознати, колкото и името на чичо за тях. Между тях един-единствен човек ми засвидетелства приятелски интерес. Той беше известен авиатор, Корниглион-Молиние, и съвсем наскоро се беше провалил по твърде смел начин при опита си да прелети от Париж до Австралия, придружен от англичанина Молисон. „Газет“ беше коментирала неуспешния опит по следния начин: „Молисон и Молиние никога няма да осъществят дългия полет“. Дребният южняк с меланхолични очи, украсени с гъсти, почти женствени ресници беше заинтригуван, когато Лила ме представи, пояснявайки: „Това е племенникът на прочутия Амброаз Фльори“.

— След моя неуспех вашият чичо ми предложи едно от своите хвърчила, но не знам дали искаше да ме поощри или да ми намекне, че трябва да си намеря друга работа.

След като бях представен по този начин на всички, вече можех да отида в съседната стая и да се присъединя към младежите, събрани около една голяма маса и обслужвани от сервитьор с бели ръкавици. Едва-едва се докосвах до сладкишите, сладоледите, кремовете и екзотичните плодове, сервирани върху сребърни подноси, украсени с яркочервената вълчица на Броницки. Чувствах се все по-зле в тази атмосфера на лукс и елегантност, още повече че имах насреща си братовчеда на Лила, моя слаб, но смел нападател от гората. Ханс фон Шведе се държеше изискано, поднасяше към устата си чашата чай с прибран лакът; седеше, сложил крак върху крак; лицето му — той имаше същите руси и дълги коси като Лила — притежаваше изтънченост, която аз в този момент от живота си не бих могъл да определя като аристократична и не знаех каква връзка може да има тя с естетичното. В отношението му към мен нямаше и капка враждебност и той нито веднъж не се подигра с разликата между нашите дрехи, между неговия блейзър със сребърни копчета, панталона му от бяло трико и стария ми тесен костюм, който никак не подхождаше на обществото, в което бях попаднал. Държеше се така, сякаш ме нямаше и само върху лицето му четях доказателството за моето съществуване: леко подута устна и посиняло око. С малката си лъжичка той ваеше разсеяно своя сладолед от касис във формата на роза. Ханс хвърляше хладни погледи към гостите на този „raout“^[2], дума, която тогава изживяваше употребата си във френския. Тънките му устни бяха свити в „терористична ирония“, както я нарекох години по-късно и следи от която открих в чертите на Волтер от известната скулптура на Удон. С ръка, преметната през облегалката на стола, той наблюдаваше масите, около които гостите на Броницки изпълняваха перфектно добрия тон на трийсетте години, когато името на Лазурния бряг все още не се споменаваше през лятото, а хотелите там отваряха само през зимния сезон и когато Кабур не беше получил още очарованието на остарелите неща, придаващо аристократичност на лошите вкусове от миналото. Колкото до Брюно, той се намираше в пълно душевно спокойствие — все така леко приведен, малко отнесен под гъсталака на своите заплетени къдри, където вече се виждаха няколко бели косъма, макар той да нямаше повече от шестнайсет години. Има кротки лица, които отрано излъчват зрялост и още от своята пролет са готови за падането на снега.

И тримата се бяха изправили при приближаването на Лила, която ме настани до себе си. Спомням си, че умирах от срам заради късите си панталони, които откриваха голите ми глезени над чорапите.

Именно така в онзи паметен следобед, в последните дни на юли 1935 се събрахме всички заедно и плодовете, сладкишите и крушите „Бел-Елен“ никога вече нямаше да се стопят и да изсъхнат в паметта ми.

— Забележете — казваше Тад — колко отчаяно моделиерите, шивачите, гримьорите и фризьорите се борят срещу липсата на изражение върху лицата, срещу вулгарността на душата и интелектуалната мизерия на цвета на обществото. А „ако на костюма съответстваха с песен и дума“, то аз съм готов да бъда обесен, ако те говорят за друго, освен за пари, конни надбягвания и тържества, а в това време гражданската война се разпростира в Испания, Мусолини използва газ срещу етиопското население, Хитлер иска Австрия и Судетите… Онзи слаб и плешив господин там, чиято глава би напомняла щраусово яйце — ако Греко не беше го облагородил в „Погребението на граф Оргаз“ — не е някакъв испански благородник, а лихвар, който заема пари на баща ми с двайсет процента лихва. Мъжът в жакет и сива жилетка е адвокат, който има връзки с всички министри, тъй като използва жена си като визитна картичка. Колкото до нашите мили родители, човек би потреперил при мисълта какво щеше да остане от тях, ако родословното им дърво не ги скриваше така добре. Баща ми щеше да смени аристократичния си вид с този на месар, а майка ми, ако не можеше да плаща на госпожица Шанел, на фризьора Антоан, на масажиста Жюлиен, на гримьорката Фернан и на жиголото Нино би заприличала на късогледа камериерка, която не помни къде си е дянала ютията…

Лила гризеше един еклер.

— Тад е анархист — обясни ми тя.

— Което ще рече, че принадлежи към каймака на обществото — отбеляза Ханс.

С удоволствие отбелязвах, че Ханс има немски акцент. Франция и Германия бяха отколешни врагове и аз чувствах, че каквато и да бе причината за неговата агресивност бях постъпил добре, че го насиних.

Брюно изглеждаше огорчен.

— Струва ми се, Тад, че ти говориш за всички тези хора с толкова предубеждение, колкото приписваш и на тях самите. По същия начин може да се постъпва и с природата, да се каже, че птиците имат глупав вид, че кучетата са долни, защото си лижат задниците и че няма нищо по-идиотско от пчелите, които правят мед за другите. Внимавай! Човек първо започва да гледа по този начин, а после това става и начин на живот. Когато изкривява всичко, човек започва да вижда изкривено.

Тад се обърна към мен.

— Току-що чухте, млади ми приятелю, гласа на една сочна круша, чието призвание е да бъде изядена. Такива хора се наричат идеалисти.

— Бих искала да знам защо изведнъж заговори на „Вие“ на нашия приятел? — попита Лила.

— Той може да стане и мой приятел някой ден, но все още не е. На седемнайсет години аз не се хвърлям стремглаво към приятелството, нито впрочем към каквото и да било. Напразно съм поляк — „стремглаво“ не е в мой стил. Това важи може би за нашите прадеди кавалеристите, които са притежавали необходимата свещена низост.

— Моля те да не държиш такъв език в присъствието на младо момиче — намеси се Ханс.

— А, ето че пруският junker се събуди. Между другото, кой ти подреди така лицето? Дуел?

— Били са се заради хубавите ми очи — издаде Лила. — И двамата са влюбени в мен и вместо да разберат, че това ги побратимява, те се бият. Но ще им мине, когато видят, че обичам и двамата, и следователно няма за какво да ревнуват.

Все още не се бях намесвал в разговора. Въпреки това чувствах, че е дошъл моментът да се проявя по някакъв начин, тъй като нямах право да забравям, че съм племенник на Амброаз Фльори и има от кого да се поуча. Не познавах изкуството да се блести в обществото, но горещо желаех на часа да покажа превъзходството си така, че всички да останат засрамени. Ако имаше справедливост, в този момент трябваше да се сдобия със способността да летя във висините, да се намеря лице в лице с лъв, на когото да стоваря гибелна участ или да спечеля шампионска титла всички категории на ринга, близо до който щеше да седи Лила. Но всичко, което направих бе да попитам:

— Колко е квадратен корен от 273678?

Трябва да призная, че успях поне да ги изненадам. Тримата младежи ме изгледаха втренчено, след това се спогледаха. Лила изглеждаше очарована. Тя изпитваше свещен ужас от математиката, тъй като смяташе, че цифрите имат досадната роля да оповестяват, че две и две прави четири — нещо, с което тя очевидно не беше съгласна.

— Е добре, щом не знаете, ще ви кажа: това прави 523,14242!

— Предполагам, че сте го научили наизуст, преди да дойдете тук — каза Ханс с презрение. — Бих нарекъл това вземане на необходимите мерки. Впрочем нямам нищо против фокусниците, които разрязват жени на парчета и вадят зайци от шапките си, това също е начин да си изкарваш прехраната… когато е необходимо.

— Добре, изберете вие едно число — казах — и аз веднага ще пресметна квадратния корен. Или ще умножа каквито числа поискате. Или ми прочетете списък със сто числа и аз ще ги повторя в реда, в който сте ги прочели.

— Кой е квадратният корен от 7198489? — Попита Тад.

Трябваха ми само няколко секунди повече от обикновено, защото бях развълнуван; беше въпрос на живот и смърт.

— 2683 — отговорих.

Ханс повдигна рамене.

— За какво служи това? Не можем да проверим.

Но Тад беше извадил от джоба си бележник и молив и смяташе.

— Точно! — каза.

Лила изръкопляска.

— Нали ви казах, че е гений — заяви тя. — Впрочем това е очевидно и без тези ненужни упражнения. Аз не избирам кой да е.

— Все пак трябва да проверим това — промърмори Тад. — Признавам, че съм заинтригуван. Може би той ще приеме да се подложи на нови изпитания…

Беше тежко, но се справих без никаква грешка. В продължение на половин час вадих от паметта си списъци с числа, които преди това ми бяха прочели, изчислявах квадратен корен от безкрайни числа и умножавах с такъв цифров размах, че бих могъл да накарам и звездните пространства да побледнеят от завист. В крайна сметка успях да покоря публиката си с моите „възможности“, както веднага ги нарече приятелката ми. Лила стана от масата, отиде при баща си и му съобщи, че съм математик вундеркинд и че заслужавам вниманието му. Граф Броницки дойде веднага. Вероятно си бе помислил, че някъде в гънките на моя мозък дреме комбинация от цифри и че бе достатъчно някой да я извади оттам, за да спечели на рулетка, на бакара или на борсата. Той беше човек, който дълбоко вярва в чудеса под формата на пари. И така аз бях поканен да застана в средата на салона, в който се бяха събрали някои от най-добрите спекуланти от онова време, неустоимо привлечени от цифрите. Никога не бях се отдавал на смятането с такава отчаяна воля за победа. При това никой от това семейство не беше се отнасял към мен като към селянин, нито бе загатвал за ниското ми социално положение. Семейство Броницки принадлежеше към толкова стар аристократичен род, че събуждаше в душата на обикновените хора тъжна носталгия по недостижимото. Но да си представим едно момче на петнайсет години, отраснало в нормандско село, облечено в окъсял панталон и избеляла риза, с таке в джоба, заобиколено от петдесетина дами и господа, облечени с великолепие, издаващо принадлежност към един свят, който според думите на Равашол, неизвестен тогава за мен, „може да стане достъпен само ако го унищожиш“ и ще стане ясно с какъв жар, с каква горест аз водех тази борба на честта. Трябваше да минат много години, за да попадна в един друг свят, където изразът „борба на честта“ припомня само една абсурдна театралност от друго време, достойно само за подигравка. Но това може да означава само, че светът е тръгнал в една посока, а аз — в друга и не аз ще отсъдя кой е сбъркал пътя.

Застанал върху лъскавия паркет, с леко издаден напред крак, със скръстени пред гърдите ръце, с пламнали бузи аз умножавах, делях, извличах квадратен корен от огромни числа, цитирах по памет стотици телефонни номера, които ми четяха от указателя, с вдигната високо над картечите от цифри глава чак до мига, в който Лила, разтревожена, ми дойде на помощ, хвана ме за ръка и с треперещ от гняв глас каза на околните:

— Стига толкова! Вие го съсипвате!

Тя ме завлече в кухнята, където прислужницата на Броницки бързаше с приготовлението на тортата с фигури, сладоледа и сиропа, които току-що бяха пристигнали от „Кло Жоли“. Не знам защо, макар да бях излязъл победител в състезанието, се чувствах унизен. И именно Тад, който се появи заедно с Брюно иззад велурената завеса, която ни отделяше от елегантния свят, ми даде обяснение за моето смущение.

— Моля те да ни извиниш — каза той. — Малката ми сестра трябваше да предвиди, че баща ни няма да пропусне възможността да позабавлява гостите. Ти имаш удивителни способности, но гледай да не се превърнеш в циркаджийско кученце.

— Не обръщай внимание на Тад — каза Лила, която за мой ужас пушеше цигара. — Като всички умни момчета той не понася гениалността. Това е завист. Всъщност, с този ум, мили ми братко, би трябвало да станеш теляк в банята — толкова обичаш да даваш студени душове.

Той я целуна по челото.

— Обичам те. Жалко, че си ми сестра.

— А аз съм само братовчед и може би имам шанс — подметна един глас, в който мигновено разпознах немския акцент.

Ханс беше там, с бутилка порто в ръка. С мъка излизах от състоянието на мозъчно и нервно напрежение, но гледката на това хубаво, бяло и фино лице ми помогна да дойда напълно на себе си. Беше пил и ме гледаше с презрение, а аз вече знаех, че ще бъдем аз или той и си пожелавах незабавна война между Франция и Германия, така че съдбата да ни унищожи. Мразех тази престорена елегантност, тази непреклонност, ръката в джоба, лакътят, прибран до тялото, тази претенциозност, дошла може би от тевтонските завоеватели и балтийските барони, но които аз бях успял да насиня с една-единствена ръка.

— Хубав номер — каза ми той. — Вие имате велико бъдеще пред себе си.

— Не му казвай „Вие“ — протестира Лила. — Ние всички ще бъдем приятели…

— Имате хубава кариера пред себе си, господин Фльори — настоя Ханс — защото никой не се съмнява, че бъдещето е в цифрите. От времето на рицарството насам светът се научи да смята и това само го направи по-лош. Ще бъдем свидетели на изчезването на всичко, което не може да бъде изразено с цифри, като честта например.

Тад се забавляваше да го наблюдава. Братът на Лила имаше почти физическата дарба да се държи небрежно: сякаш се опитваше непрекъснато да смекчи онова, което беше в излишък и гореше с прекалено силен плам в природата му чрез едно нехайно и малко уморено държание. Чувствах, че на езика си имаше някаква оскърбителна реплика, но Ханс беше момче, което човек иска да закриля — както сам го бях разбрал по време на нашите две срещи. Четиринайсетгодишен, той бе най-младият от всички и най-крехък. При това се подготвяше за военна кариера, както всички фон Шведе. От Лила научих, че имаше някакво сходство между неговата участ и моята, макар че не би ми дошло наум да говоря за „участ“, когато става дума за Фльори — думата „проклятие“ бе единствената, която съм чувал за нашите. Баща му бе убит по време на войната от 14–18 година, а майка му беше умряла малко след неговото раждане. Бил е отгледан от една леля в замъка Кремниц, Източна Прусия, едва на няколко километра от имението на Броницки в Полша.

Докато ние си разменяхме любезности, Брюно стоеше настрана и удряше по въображаемите клавиши на ръба на масата някаква въображаема мелодия.

— Хайде да се разходим с лодка — предложи Лила. — Ще вали. Може би ще има буря, светкавици… Ще има събитие!

Тя вдигна очи към небето, но както често се случва, там се виждаше само таванът.

— О, боже — възкликна тя — дай ни една силна буря и ако е възможно, вулкан, който да сложи веднъж завинаги край на това нормандско спокойствие!

Тад я хвана нежно под ръка.

— Сестричке, макар в света да не липсват вулкани с екзотични имена, огънят, който тлее в Европа, е много по-опасен и той не идва от недрата на земята, а от хората!

Няколко капчици дъжд паднаха, щом стигнахме езерото. То беше творение на английския майстор пейзажист Сандърс, чиито ботанически триумфи из Европа бяха неизброими. Бащата на Лила беше вложил милиони за разкрасяването на имението с надеждата, че ще го продаде пет или шест пъти по-скъпо на някое заслепено парвеню. Броницки постоянно бяха пред прага на „окончателната“ финансова катастрофа — както казваше Тад не без известна надежда; охолството, в което живееха, бе изтъкано от отчаяние, което само външният блясък на богатството можеше да скрие.

Започнахме да гребем. Лила тъжно се отпусна върху възглавниците. Капките дъжд бяха само свидетелство за гостоприемството на небето, което ни спестяваше пороя. Облаците бяха тежки, вятърът никак не бързаше. В очакване на дъжда птичките ставаха мързеливи.

Някъде далече свиреше влак, но в гласа му нямаше носталгия, защото това беше влакът Париж — Довил, а той не извикваше представа за далечни пътувания. Трябваше да се гребе внимателно заради водните лилии. Водата излъчваше хладина и дъх на тиня, а насекомите образуваха леки вълнички щом се докоснеха до повърхността й. Това не беше сезонът на моите приятели водните кончета. Една голяма пчела се правеше на палячо. Лила в бялата си рокля, изтегната между своите гребци, припяваше някакъв тъжен полски припев с поглед, вдигнат към небето, което очевидно имаше късмет. Бях най-силният между гребците, но това не я впечатляваше и аз бях подчинен от ритъма на другите. Трябваше да внимаваме за подредените клони, за да не отроним някой цвят; разбира се, имаше също мостче, добре изрисувано и покрито с бели цветя.

Лила беше спряла да пее и играеше с косите си; очите й, толкова сини, сякаш взели цвета си от небето, бяха придобили сериозност, която при нея приличаше на почит, отдадена на мечтите.

— Не съм сигурна, че искам да бъда втора Гарбо, изобщо не искам да съм втора, която и да било. Още не знам какво ще правя, но ще бъда неповторима. Разбира се, не живеем във времена, когато една жена може да промени картата на света, би трябвало да си жалък мъж, за да искаш да промениш картата на света. Не искам да съм актриса, защото една актриса се превръща в нещо различно само докато трае спектакълът, а аз имам нужда да се променям непрекъснато, денем и нощем; тъжно е да си само това, което си — малко творение на обстоятелствата… Ужасявам се от всичко, което е направено веднъж завинаги…

Гребях и слушах с благоговение как Лила „мечтае за самата себе си“, според израза на Тад. Лила, прекосяваща Атлантика сама на борда като Ален Гербо; Лила, авторка на романи, превеждани на всички езици; Лила адвокат, която спасява човешки живот чрез изключителното си красноречие… — а тази руса глава, полегнала върху възглавничките между своите четирима гребци даже не подозираше, че беше станала за мен създание много по-изключително и разтърсващо от всички създания, които извикваше в ума си.

Тежките ухания на неподвижните води достигаха до нас при всяко движение на греблата; мъхести треви галеха лицето ми; понякога между храстите съзирах измамните далечини на някоя джунгла, толкова умело направена, че човек трябваше да има трезв поглед, за да не забрави, че става дума само за една градина в английски стил.

— Може и всичко да пропилея — каза Лила — достатъчно млада съм. Когато човек остарява, все по-малка е възможността да пропилее всичко, защото няма време и вече може да живее спокойно при мисълта за всичко, което е пропилял. Това наричат „спокойствие на духа“. Но когато си само на шестнайсет години и можеш всичко да опиташ без нищо да довършиш, ето тогава обикновено казват, че „животът е пред тебе“.

Гласът й потрепери.

— Чуйте, не искам да ви плаша, но има моменти, когато си мисля, че нямам талант за нищо…

Ние възкликнахме. Казвам „ние“, но всъщност Тад и Брюно бяха тези, които й предрекоха изключително бъдеще. Тя щяла да стане новата мадам Кюри или дори нещо повече, в някоя друга област, която още не беше открита. Колкото до мен, аз се надявах тайничко Лила да има право: ако тя наистина нямаше никакъв талант, може би аз имах шанс. Лила беше неутешима, една сълза се плъзна по бузата й, спря се точно където трябва и заблестя. Тя не я изтри.

— Толкова ми се иска аз също да бъда някоя — прошепна тя. — Заобиколена съм от гении. Тълпите ще паднат в краката на Брюно, никой не се съмнява, че Тад ще стане по-велик изследовател и от Свен Хедин и дори Людо е надарен с учудваща памет…

Преглътнах лесно това „дори Людо“; имах основание да се чувствам доволен: Ханс не казваше нищо. Беше извърнал глава и аз не виждах лицето му, но тайничко тържествувах. Не виждах как може да убеди Лила, че на него също му предстои бляскаво бъдеще и че ще отиде в немска военна академия, защото обича една полякиня. Чувствах, че тук предимството беше на моя страна и нямах намерение да го изпусна. Позволих си дори лукса да изпитам малко съжаление към моя съперник. Времената не бяха рицарски. Между другото трябваше да се признае, че бе все по-трудно да се харесаш на една жена: Америка беше открита, изворите на Нил също, Линдберг вече беше прекосил Атлантическия океан и Лий Малори бе изкачил Еверест.

И петимата бяхме още по детски наивни — тази плодоносна наивност, която животът най-напред ни дарява, а по-късно си взема обратно.

IX

На следващия ден Стас Броницки дойде да търси чичо. Появяването му беше още по-забележително с това, че макар да идваше при бедните той не беше променил нито облеклото, нито държанието си. Синият Пакард беше ослепителен, шофьорът, мистър Джоунс отвори вратата и свали шапката си с тържественост, която говори за ранга на господаря също толкова добре, колкото и за този на слугата и гениалният финансист, както го наричаха, се появи в цялото си великолепие: кафяв костюм и вратовръзка в цветовете на най-добрите клубове в Лондон, ръкавици с цвят на прясно масло, бастун, свежо цвете на ревера и изражение на човек, който отива да играе хазарт и знае печелившите цифри.

Бяхме седнали на масата и нашият гост, след като хвърли любопитен поглед на селския ни хляб и буцата масло, и беше поканен да се присъедини към обяда, прие веднага като си служеше елегантно с големия кухненски нож и изпразни няколко чаши от стипчивото ни вино, без да кашля много. После направи на чичо неочаквано предложение. С онзи полски акцент, който удължаваше гласните и в който разпознавах твърдите съгласни от говора на Лила, той каза, че според него аз съм гениален в смятането и в паметта; моето бъдеще заслужавало добри грижи. Той предложи да се заеме с мен и да ме въведе малко по малко в борсовите сделки, защото според него беше престъпно да се занемарят моите дарби, които можех да изгубя, ако някой не се заеме с тях. Докато чакаме, тъй като бях прекалено млад, за да се явя на изпит във финансовото училище, както и да развия някаква дейност, която би ми позволила да разгърна способностите си и да съзрея, да добия необходимите познания, той ми предлагаше да работя при него всяко лято като секретар.

— Разбирате ли, господине, аз и вашият племенник взаимно се допълваме. Аз имам дарбата да предвиждам колебанията на цените на акциите, а Людовик — тази да конкретизира незабавно в цифри моите теории. Във Варшава, в Париж и в Лондон аз притежавам служби, които се занимават с това, но ние прекарваме лятото тук и аз не мога да стоя целия ден на телефона. Вашият племенник вчера показа възхитителна бързина в смятането и невероятна памет, които биха ми помогнали да спечеля много време, а както казват, времето е пари. Ако сте съгласен, шофьорът ми ще идва да го взима всяка сутрин и ще го връща обратно вечер. Ще има сто франка заплата на месец, част от която би могъл да инвестира при благоприятни обстоятелства в сделки, които ще му препоръчам.

Бях толкова развълнуван от перспективата да прекарвам цели дни в присъствието на Лила, че бях склонен да виждам в това намесата на нашето хвърчило Албатрос, отлетяло в небето предната вечер и може би измолило там някакви облаги за мен. Колкото до чичо, той беше запалил лулата си и наблюдаваше замислено поляка. После той побутна салама и бутилката към него; този път Стас Броницки се зае с яденето без всякаква загриженост за своята елегантност и захапа салама с белите си зъби. Най-сетне, с пълна уста, която дъхаше на чесън, той рече от все сърце:

— Вие сигурно си мислите, че съм прекалено зает със сметки и тъй като сте влюбени в крилати и извисени неща всичко това вероятно ви изглежда твърде земно. Но разберете, господин Фльори, че аз водя истинска битка на честта. Моите родители са побеждавали всички врагове, които са се опитвали да ги поробят, а аз, аз побеждавам на собствен терен парите, този нов завоевател и естествен враг на благородничеството. Не мислете, че само браня старите си привилегии, достатъчно съм демократичен, за да отстъпя завоеванията си, но не и парите и…

Той млъкна, повдигна вежди с учудване и изведнъж спря погледа си върху някаква точка в пространството. Това бяха последните дни на Народния фронт и чичо, макар да не вземаше участие в размириците, се беше вдъхновил от историческия момент и беше изработил от хартия, конци и картон един Леон Блум, който изглеждаше чудесно в небето с черната си шапка и красноречиво повдигнатите си ръце, но в момента висеше с клюмнала глава на гредата, до хвърчилото на Мюсе — хвърчилата бяха подредени без каквато и да било хронология.

— Какво е това? — Попита Стас Броницки, оставяйки салама.

— Моята историческа серия — каза Амброаз Фльори.

— Човек би казал, че е Леон Блум.

— Просто се опитвам да бъда в крак с времето — обясни чичо.

Броницки махна с ръка и се обърна.

— Добре, да оставим това. Та както казах, дарбата на вашия племенник би могла да ми бъде от полза, защото няма машина, способна да смята толкова бързо. Във висшите финансови кръгове, както и във фехтовката, всичко е въпрос на бързина. Важното е да бъдат изпреварени другите.

Той хвърли още един неспокоен поглед към Леон Блум и изтри с кърпичка потното си чело. Имаше в синия му поглед нещо от отчаяния блясък на рицаря, тръгнал да завладява Свещения Граал, но когото обстоятелствата бяха принудили да остави коня, ризницата и копието си в заложна къща.

Трябваше ми време, за да разбера, че финансовият гений на Броницки беше напълно реален. Наистина той беше един от първите, открили финансовия метод, станал по-късно широко разпространен и благодарение на който банките не му отказваха никога пари: беше дотолкова задлъжнял, че банките не си позволяваха да го притискат, за да не го докарат до фалит.

Чичо се оказа предвидлив. С глас, в който нямаше и нотка ирония — което при него бе свидетелство за най-язвителна ирония — той каза на моя бъдещ закрилник, че моят път в живота е така да се каже предначертан и той не минава през висините.

— Един скромен пост на пощенски служител с осигурена пенсия, ето всичко, което съм предвидил за него.

— Но господин Фльори, вашият племенник има гениална памет! — избоботи Стас Броницки и удари с юмрук по масата. — Нима всичките ви амбиции се изчерпват с една пощенска служба?

— Господине — отвърна чичо — във времената, които идват, дребните чиновници може би ще изиграят най-добрата от всички роли. Те поне ще могат да кажат: „Аз не съм направил нищо“!

При все това той склони да бъда на разположение на Броницки през лятото като „отговорник за сметките“. Чичо и мистър Джоунс придружиха графа до автомобила, придържайки го от двете му страни, тъй като саламът беше постигнал своето — от учтивост няма да споменаваме двете бутилки вино. Сядайки зад волана, невъзмутимият мистър Джоунс, когото до момента бях възприемал за образец на английската флегматичност и дискретност, се обърна към моя настойник и въпреки силния си английски акцент каза на такъв френски, който издаваше друг човек и друг живот:

— Бедният човечец! Не съм срещал никога такъв галфон. Създаден е да бъде скубан.

След което сложи ръкавиците си и отново доби невъзмутим вид, подкара колата и ни остави смаяни от неговите лингвистични способности.

— Е, ето че вече се издигна. Сега си имаш силен закрилник. Искам едно нещо само да те помоля…

Той ме погледна важно и понеже го познавах добре, аз вече се смеех:

— Никога не му заемай пари!

X

В продължение на три години, от 1935 до 1938 в моя живот имаше само два сезона: лято, което започваше през юли, когато Броницки идваха от Полша и зима, която започваше с тяхното заминаване в края на август и продължаваше до завръщането им. Безкрайните месеци, които прекарвах, без да виждам Лила, бяха изцяло посветени на спомените и мисля, че именно отсъствията на моята приятелка ме направиха неспособен да забравям. Тя ми пишеше рядко, но писмата й бяха дълги и приличаха на страници от интимен дневник, а Тад, от когото понякога получавах по някое писъмце ми съобщаваше, че неговата сестра продължава „да мечтае за самата себе си“ и в момента възнамерява да отиде да се грижи за прокажените. В писмата й имаше думи на нежност и дори на любов, но имах чувството, че те не се отнасят до мен, звучаха литературно и не бях изненадан, когато един ден Лила ми обясни, че всъщност това са откъси от едно по-обширно произведение, върху което работи. И все пак, когато Броницки се завръщаха в Нормандия, тя се хвърляше с разтворени ръце към мен и ме покриваше с целувки като се смееше и дори плачеше понякога; тези няколко мига ми стигаха, за да повярвам, че животът удържа всичките си обещания и не ми е позволено да се съмнявам в това.

Колкото до задълженията ми на „секретар изчислител“, както ме бе нарекъл Подловски, момчето за всичко на моя работодател, голобрада личност, състояща се само от челюсти, с прав път по средата на косата и влажни ръце, готов винаги да се кланя — работата ми не изискваше от мен кой знае колко усилия. Когато Броницки приемаше някой банкер или колега спекулант и те се впускаха да пресмятат възможната печалба при покупка и продажба със съответното покачване на цените, аз присъствах на срещата, жонглирах с милиони и милиони, реализирах огромни печалби, изчислявах лихвите и заемите, после умножавах по курса на деня акциите, които щяха да бъдат купени с теоретичната печалба от сутринта, отбелязвайки, че толкова и толкова тона захар или кафе при курс, който продължава да се покачва, както предвиждаше моят гениален финансов кавалерист, умножени по курса на деня в лири стерлинги, франкове, долари биха дали такава и такава сума. След всичко това така свикнах с милионите, че никога оттогава не съм се чувствал беден. Макар да се отдавах на тези финансови каскади, аз дебнех през открехнатата врата появяването на Лила, която не пропускаше да се покаже, за да ме накара да си изгубя ума и да допусна някоя и друга фатална грешка, която би разорила за секунди нейния баща; това влудяваше окончателно бащата и караше дъщерята да избухне в смях. Когато все пак привикнах с маневрите й, предназначени — о, колко ненужно! — да я уверят в силата на властта, която има върху мен, аз успявах все пак да запазя самообладание и да избегна грешките, но тогава тя си тръгваше ядосана. Оставах с усещането, че съм претърпял огромна загуба, много по-сериозна от което и да било финансово разорение.

Срещахме се всеки ден около пет часа на другия край на парка, отвъд блатото, в бараката, в която градинарите хвърляха цветята, „достигнали предела на дните си“, както казваше Лила; загубили своята свежест и блясък тук те издишаха последния си парфюм. Газехме в цветовете — в червеното, синьото, жълтото, виолетовото и в тревата, която незнайно защо всички мразеха и наричаха плевел. В такива моменти Лила, която се бе научила да свири на китара „мечтаеше за самата себе си“ с песен на уста. Тя сядаше посред цветята, полата откриваше бедрата й, и ми говореше за бъдещите си триумфални турнета в Америка, за обожанието на тълпите и беше толкова убедителна в измислиците си или може би аз бях този, който й вярваше прекалено, защото всички тези цветя в краката й ми изглеждаха хвърлени от нейните страстни обожатели. Виждах бедрата й, изгарях от желание, а не смеех нищо да направя, не помръдвах, само безмълвно умирах. Тя запяваше с несигурен глас някаква песен, чийто текст бе съчинила сама, а музиката беше написал Брюно, но после, ужасена от своя вечен враг — реалността — която отказваше на гласните й струни божествената красота, която Лила искаше, тя хвърляше китарата и се разплакваше:

— Нямам никакъв талант за нищо, това е истината!

Успокоявах я. Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие от тези нейни мигове на отчаяние, които ми позволяваха да я взема в ръце, едва да докосвам гърдите й с ръка и устните й с моите, а един ден, когато съвсем си загубих ума и не спрях устните си в лудата им жажда, нито пък срещнах съпротива, аз изтръгнах от Лила оня вик, който не бях чувал дотогава и с когото дори най-гениалният глас не може да се сравни; стоях на колене, докато този неин вик ме отнасяше отвъд всичко, което до този момент бях познал от щастието и от самия себе си. В мига, в който гласът й се издигна към висините аз, макар и да не бях религиозен, почувствах как току-що съм дал на Господ това, което му принадлежи. Тя остана да лежи върху леглото си от цветя, забравила ръце върху главата ми.

— Людо, о, Людо, какво направихме?

Всичко, което успях да кажа, а то си беше самата истина, бе:

— Не знам.

— Как можа да го сториш!

Тогава изтървах комичната фраза, по която човек може веднага да разпознае лудостта:

— Не бях аз, а Господ.

Тя се изправи, седна и избърса сълзите си.

— Лила, не плачи. Не исках да те направя нещастна.

Тя въздъхна и ме отстрани с ръка:

— Идиот. Плача, защото беше твърде силно.

Лила ме изгледа строго:

— Къде си се научил на това?

— На кое?

— По дяволите! Не съм виждала никога такъв глупак.

— Лила…

— Замълчи.

Тя легна по гръб. Изтегнах се до нея. Взех ръката й. Тя я дръпна.

— Ето, това е — каза. — Станах курва.

— По дяволите, какво говориш!

— Курва. Станах курва.

Забелязах, че в гласа й се промъква задоволство.

— Е, все пак успях нещо да стана.

— Лила, слушай…

— Нямам никакъв талант в пеенето.

— Разбира се, че имаш, само…

— Да, само. Мълчи! Аз съм курва. Сега трябва да стана най-великата, най-известната курва в света. Дамата с камелиите, но без туберкулозата. Вече нямам какво да губя. Сега бъдещето ми е предначертано. Вече нямам избор.

Познавах добре подскоците на нейното въображение и бях ужасен. Може би бях прекалено самоуверен. Имах чувството, че животът ни слуша и си води записки. Изправих се.

— Забранявам ти да говориш такива глупости — скарах се аз. — Животът има уши. И в края на краищата какво, не съм направил нищо, освен да те…

Тя каза „ах!“ и сложи пръст на устните ми.

— Людо! Забранявам ти да говориш така. Това е чудовищно! Чудовищно! Върви си! Не искам повече да те виждам. Никога! Не, остани. Така или иначе вече е късно.

Един ден, когато се връщах от нашата среща в бараката, в хола попаднах на Тад, който ме чакаше.

— Казвай, Людо.

— Какво?

— От колко време спиш със сестра ми?

Мълчах. От стената полковникът от леката кавалерия Жан Броницки, герой от Санто Доминго и от Сомосиера вдигаше сабя над главата ми.

— Не ми прави такива физиономии, старче. Ако си мислиш, че съм тук, за да ти говоря за честта на Броницки, си тъпак. Искам само да ви спестя някои неприятности. Обзалагам се, че дори не знаете за съществуването на цикъла, нито ти, нито тя.

— Какъв цикъл?

— Точно както си и мислех! Има един период — около седем дни преди датата и седем дни след нея — когато жената не може да бъде оплодена. Тогава не рискувате нищо. И тъй като ти си силен в смятането, не го забравяй и избягвайте да вършите глупости. Не искам да прибягваме до услугите на някоя селянка с нейните игли за плетене. Прекалено много момичета умират така. Само това исках да ти кажа, повече няма да говорим.

Той ме потупа по рамото и понечи да се отдалечи. Не можех да го оставя да си тръгне така. Исках да се оправдая.

— Ние се обичаме — казах.

Той ме огледа внимателно с почти научен интерес.

— Чувстваш се виновен, задето спиш със сестра ми. Виновен за всичките две хиляди години. Щастлив ли си или не?

Да кажа „да“ ми се виждаше толкова недостатъчно, че замълчах.

— Защото няма друго оправдание в живота или в смъртта. Можеш да прекараш целия си живот в библиотеките, но няма да намериш друг отговор.

И той се отдалечи с нехайната си походка като си свирукаше. Все още чувам тези няколко ноти от Апасионатата.

Брюно ме отбягваше. Напразно си казвах, че няма за какво да се упреквам и че ако Лила ме беше избрала, това зависеше от собствената ми воля толкова, колкото кацането на калинката върху ръката ми, а мъката, която се изписваше върху неговото лице щом погледите ни се срещнеха, бродеше в главата ми като призрак. Той прекарваше дните си пред пианото и когато музиката спираше, настъпилата тишина ми се струваше по-покъртителна от всичките произведения на Шопен.

XI

Службата ми при Броницки не се изчерпваше само с тези финансови операции. Ние търсехме заедно печелившия залог, оная комбинация от цифри, която би му донесла смайваща и окончателна победа над казината — тази непревземаема крепост, на която той мечтаеше да нанесе заключителна атака. Стас поставяше една рулетка върху масата за бридж и хвърляше топката, като за повече реализъм се провикваше: „Край на залаганията!“ и имам чувството, че този вик избликваше от онези дълбини на душата, които наричат подсъзнателно. Единствената помощ, която можех да окажа в това отчаяно търсене на „система“ беше да запомням наизуст реда на излизащите номера, след което да ги повтарям десет или двайсет пъти, така че Стас да може да открие в тях някакъв знак на съдбата, а в това време аз наблюдавах върху очертаното му от бакенбардите лице смъртта на неговия блян. След няколкочасово „преследване на синевата“ той попиваше потта по челото си и отронваше:

— Мисля, че надцених вашите сили, малки ми Людовик. Ще продължим утре. Починете си, за да бъдете в по-добра форма.

Съчувствието и желанието ми да помогна бяха толкова силни, че започнах да хитрувам. Знаех, че графът търси комбинация от цифри, които се повтарят в определен ред. Нехаен за последиците, които може да има моята доброжелателност, употребена не на място, започнах да преподреждам излизащите номера също както участващите в спиритически сеанси побутват масичката, за да засилят внушението. Моята намеса се оказа катастрофална. След като няколко последователни пъти повторих цифрите, които бях подредил в серии, Стас Броницки изведнъж придоби вид на халюциниращ, няколко мига стоя вкаменен, целият нащрек, с молив в ръка, като че ли слушаше някаква божествена музика и след като ме подкани с дрезгав от вълнение глас да повторя казаното, което аз сторих веднага с цялата си нечестност и доброжелателност, той нанесе с юмрук страшен удар върху масата и прогърмя с вик, какъвто неговите прадеди навярно са надавали, когато са щурмували с извадени саби:

— Kurwa mac! Хванах ги тези гадняри! Мамка му!

Той скочи, напусна стаята, а аз в своята невинност се чувствах щастлив, че съм извършил едно добро дело.

Същата вечер Броницки изгуби един милион в казиното на Довил.

Бях с Лила сутринта на следващия ден, когато графът се прибра. Подловски ни беше предупредил за нещастието час преди това, добавяйки: „Той ще си пръсне мозъка“. Лила, която си пиеше чая и ядеше филийки с мед, не изглеждаше никак притеснена.

— Баща ми не би могъл да загуби такава сума. Ако наистина я е загубил, значи парите не са били негови. Следователно е загубил само дългове. Би трябвало да се чувства облекчен!

Тези поляци притежаваха възхитително хладнокръвие и сигурно благодарение на него страната им бе надживяла всички бедствия. Когато очаквах да намеря Женя Броницка в истинска истерия, с лекари, повикани спешно по телефона и припадъци, разиграни в най-добрите сценични традиции, аз я видях да слиза в трапезарията, облечена в розов халат, с кученцето на ръце. Тя дойде да целуне дъщеря си по челото, поздрави ме приятелски, наля си чай и каза:

— Сложих револвера в сейфа си. Не бива да го намира: ще си имаме неприятности цяла седмица. Не знам дали е заел тези пари от Потоцки, от Сапиеша или от Радзивил, но в крайна сметка направеният в игра заем е честен заем, те би трябвало да разберат това — важното е полската аристокрация да остане вярна на традициите си.

Тад, в халат и със списание в ръка, слезе с прозявка по стълбите.

— Какво става тук? Мама има толкова спокоен вид, че подозирам най-лошото.

— Татко пак се е разорил — отвърна Лила.

— Което ще рече, че отново е разорил някого!

— Загубил е един милион в Довил тази нощ.

— Трябва да е обърнал всичките си джобове.

Прислужницата току-що бе сервирала топлите кроасани, когато Броницки влезе. Беше свиреп. След него вървеше безупречният мистър Джоунс и носеше пардесюто му, а момчето за всичко, господин Подловски, избръснат до синьо, сякаш имаше два пъти повече челюсти и брадичка от обикновено.

Броницки ни изгледа мълчаливо.

— Някой от присъстващите може ли да ми заеме две хиляди франка?

Погледът му се спря на мен. Тад и Лила избухнаха в смях. Дори Брюно едва успя да скрие усмивката си.

— Седнете, приятелю, изпийте чаша чай — каза Женя.

— Хиляда франка? — изрева Броницки безнадеждно.

Арчи Джоунс бръкна под куртката си и направи крачка напред като държеше внимателно карираното пардесю на графа.

— Ако господинът ми позволи… Пет хиляди? Фифти-фифти, естествено.

Броницки се поколеба един миг, после взе банкнотата от ръката на своя шофьор и изхвръкна навън. Подловски повдигна ръце и рамене в знак на безпомощност и го последва. Арчи Джоунс ни поздрави учтиво и се оттегли.

— Ето — каза Женишка с въздишка — англичаните са единствените, на които може да се разчита.

Щях често да чувам тази фраза в най-различни ситуации.

XII

Не знам дали князете Сапиеша, князете Радзивил или графовете Потоцки бяха дали на моя работодател парите, изгубени благодарение на оная комбинация от цифри, за която бях така невинно отговорен, но през следващите дни имението Жар беше окупирано от полски аристократи, чиято извънредна изисканост се придружаваше от хулигански псувни. Изрази като: „този лайнян задник Броницки“ и „това копеле“ валяха от всички страни и ако портретът на Жан Броницки от стената можеше да говори, вероятно би се изразил по същия начин. Най-известните полски фамилии бяха връхлетели върху нещастника, който стоеше невъзмутим сред бурята, както подхожда на гражданин на една страна, свикнала да се възражда от пепелищата си. Неговият аргумент беше непоклатим: само още един милион беше нужен на „системата“ му, за да взриви банката. Следователно ако го авансираха с два милиона, той щеше да се върне в битката и още на следващия ден тези, които го проклинаха щяха първи да викнат „ура“ за победата. Но изглежда, че този път дори най-храбрите полски патриоти свиваха знамената и губеха вяра в победата. Броницки и неговото момче за всичко водиха дълъг разговор, в който бях повикан да участвам и аз, макар да нямаше никаква нужда от сметки, защото единственият резултат от всичко беше една голяма нула. Решено бе да се продадат семейните бижута, които Броницки отиде да иска от жена си. Натъкна се на отказ. Лила, която беше присъствала на сцената, разположена удобно в един фотьойл и похапваща захаросани кестени — „тъй като скоро ще бъдем бедни, то да се възползваме навреме“ — ми разказа със смях как майка й бе напомнила, че въпросните перли и диаманти са й подарени от херцог Авила, когато е бил испански посланик във Варшава и би било безнравствено да се раздели с тях, за да угоди на своя съпруг.

— Както винаги и този път в нашето семейство честта е поставена на първо място — направи своя коментар Тад.

За последния кавалерист оставаше само един изход: да се завърне във владенията си в Полша, които врагът не можеше да му отнеме, тъй като бяха част от историческото наследство, над което военната диктатура ревниво бдеше, защото го бе наследила от режима на маршал Пилсудски. Имението беше разположено на устието на Висла, в „полския коридор“, разделящ Източна Прусия от останалата част на Германия. Хитлер искаше реституцията му и беше назначил в Данциг нацистко правителство. Собствеността бе обявена за неотчуждаема с декрет от 1935 и Броницки получаваха голяма субсидия за поддръжката й.

Бях ужасен. Възможността да загубя Лила беше толкова жестока, че ми изглеждаше несъвместима с всичко, което знаех за човешкия род. Дори аз бях неспособен да изчисля месеците или годините, които щях да бъда принуден да живея далеч от нея. Чичо, който ме виждаше как линея с приближаването на фаталния час се опита да ми обясни, че в литературата има примери на такава любов, която надживява години раздяла.

— По-добре е да заминат окончателно. Ти току-що навърши седемнайсет и трябва да започнеш да градиш живота си, а човек не може да живее само с мисълта за една жена. От години живееш само заради нея, но дори и при „тези луди Фльори“, както ни наричат, трябва да има малко разум, казано другояче, трябва да умеем да се примиряваме, макар пръв да признавам, че ако всички французи се примиряваха, отдавна нямаше да съществува Франция. Истината е, че не е нужно нито прекалено разум, нито недостатъчно лудост, но признавам, че „прекалено“ и „недостатъчно“ е може би добра рецепта за „Кло Жоли“ и нашия приятел Марселен, когато е пред печката, но понякога трябва и да умеем да си губим ума… Ама че работа, ето че ти казвам обратното на това, което исках. И дори ако трябва да обичаш това момиче цял живот, по-добре да изтърпиш наведнъж цялото страдание и всичко да свърши, а ако тя си отиде завинаги, това само ще я направи по-хубава.

Опитвах се да потегна неговата Синя птица, която се бе потрошила предната вечер.

— Всъщност какво точно се опитвате да ми кажете, чичо? Съветвате ме да „съхраня благоразумието си“ или да „съхраня смисъла на живота си“?

Той овеси нос.

— Е, добре, млъквам. Аз съм последният, който може да ти даде съвет. Цял живот съм обичал една-единствена жена и тъй като не се получи…

— Защо не се получи? Тя не ви обичаше?

— Не се получи, защото никога не я срещнах. Тя беше в главата ми, в продължение на трийсет години беше пред очите ми, но не се появи. Ние не се срещнахме. Понякога въображението скроява такива номера. Това важи за жените, за идеите и за страните. Обичаш една идея, тя ти изглежда най-красива от всички, а после, когато добие плът, вече не е същата и казано направо се превръща в лайно. Или обичаш толкова своята страна, а един ден откриваш, че не можеш да я понасяш, защото вече не е добрата.

Той се изсмя.

— И тогава от живота си, от идеите си и мечтите си човек прави… хвърчила.

Оставаха ни само няколко дни и ние си взехме сбогом; никога вече нямаше да видим заедно горите, блатата и старите пътища. Сякаш от нежност към нас краят на лятото преливаше в меки тонове. Дори на слънцето, изглежда, му беше трудно да ни напусне.

— Толкова много искам да направя нещо от живота си — казваше Лила, сякаш аз изобщо не бях там.

— Това е само, защото не ме обичаш достатъчно.

— Разбира се, че те обичам, Людо. Но точно това е ужасното. Ужасно е, защото това не ми стига и продължавам да мисля за себе си. Аз съм само на осемнайсет и вече не мога да обичам. Ако не беше така, нямаше през цялото време да мисля какво да направя с живота си, щях напълно да се забравя. Дори нямаше да мечтая за щастие. Ако знаех наистина да обичам, нямаше да съществувам, нямаше да съществува нищо, освен тебе. Истинска любов е, когато съществува само другият, така че…

Лицето й придоби трагичен израз.

— Само на осемнайсет съм, а вече не обичам! — възкликна тя и се разплака.

Не бях твърде развълнуван. Знаех, че през последните няколко дни тя се беше отказала най-напред от следването си по медицина, после от архитектурата заради решението да влезе във варшавската Театрална академия и бързо да стане национална гордост на полския театър. Започвах да я опознавам и знаех, че моето задължение бе да оценя като познавач искреността на гласа, на тъгата и объркаността й. Именно затова тя ме попита, отмятайки къдрицата от лицето си с движение, което от този ден стана за мен най-прелестния женски жест, като ме дебнеше с крайчеца на синьото: „Не намираш ли, че съм талантлива?“. И аз бях готов на всякакви жертви, за да спася възхитителното величие на върховете в тези очи. В крайна сметка си имах работа с момиче, чийто идол, Шопен, беше отишъл въпреки туберкулозата си във влажната зимна Майорка, за да направи удоволствие на Жорж Санд и което често ми припомняше, с блеснали от надежда очи, че двамата най-големи руски поети, Пушкин и Лермонтов, са загинали на дуел, първият на трийсет и шест години, вторият на двайсет и седем, че Хьолдерлин е полудял от любов и че Фон Клайст се е самоубил заедно с любимата си. Обърквайки за сетен път славяни и германци аз си казах, че всичко това са само полски измислици.

Хванах ръката й и се опитах да я успокоя, макар да усещах върху устните си ироничната усмивка на чичо Амброаз.

— Може би просто не обичаш достатъчно мен — повторих. — Очевидно не си очаквала точно това. Но то ще се случи. Може би това ще бъде Брюно. Или Ханс, когото ще видиш скоро, защото казват, че германската армия е на полската граница. Или пък ще срещнеш някой друг, когото ще обичаш истински.

Тя поклати глава през сълзи.

— Не, наистина, аз те обичам, Людо! Обичам те наистина. Но не е възможно да съществува единствено това — да обичаш някого. Или аз съм посредствена. Имам съвсем мъничко сърце, повърхностна съм и съм неспособна да стигна по-дълбоко, да изпитам разтърсващи чувства!

Припомних си съветите на чичо, стиснах здраво конеца на моето хвърчило, за да му попреча да се изгуби в тая славянска вихрушка и го притеглих към себе си; с устни, притиснати в нейните последната ми съзнателна мисъл беше, че ако това, което Лила ми дава, не е, както тя ми бе казала, „голямата, истинската любов“, то тогава животът е още по-разточителен в красотата, любовта и щастието, отколкото съм предполагал.

Същата вечер тя замина за Париж; не преднамерено, но все пак с усмивка бъркам и смесвам думите „тя“ и „живот“; там я чакаха нейните родители, а Радзивил, Сапиеша, Потоцки и Замойски, поставени натясно, патриотично се бяха отказали от процес, за да не петнят едно от най-известните имена на Полша във време, когато политиците, много по-малко чувствителни към честта, се посрамиха и сведоха чела в Мюнхен пред нацистките негодници. Отидох още веднъж в имението Жар. Тад и Брюно наглеждаха опаковането на картините и уреждаха „детайлите“, между които и разплащането с градинарите и прислужниците. Портретът на полковник граф Жан Броницки в Сомосиера, свален вече от стената, очакваше да бъде опакован и върнат на родна земя. Подловски се разхождаше от стая в стая и избираше коя част от мебелировката да се продаде, за да бъде платено на служителите и уредени сметките в „Кло Жоли“, които Марселен Дюпра отказваше да забрави. Доставчиците от „Кло Жоли“ и Клери не бяха склонни да отстъпят и искаха да присвоят онова, което би могло да ги обезщети. Всичко щеше да се нареди няколко седмици по-късно, когато Женишка най-сетне прие да се раздели с един „спомен“ от диаманти и голяма част от мебелировката, докато пианото и земния глобус бяха оставени на място с надеждата да се върнат някой ден; единствено Брюно беше отчаян при мисълта, че може да изгуби своя „Стенуей“. Колкото до Тад, загрижен повече за политическите събития, отколкото за такива материални проблеми, намерих го с купчина вестници на коленете.

— Без съмнение няма да се върнем повече тук — каза той — но това не е нищо, защото мисля, че скоро милиони хора няма да се завърнат, където и да било.

— Няма да има война — казах твърдо аз, тъй като бях готов на всичко, за да видя отново Лила. — Следващото лято ще ви гостувам в Полша.

— Ако все още има Полша — каза Тад. — Сега, когато Хитлер прави всичко, за да се възползва от малодушието ни, той няма да се спре.

Брюно подреждаше партитурите си в един сандък.

— Пианото е загубено — каза той.

— Свещеният егоизъм! — изръмжа Тад. — Вижте го този! Светът може да се сгромоляса, а единственото, което има значение за него, е още малко музика.

— Франция и Англия няма да го позволят — казах и Тад вероятно беше прав да говори за „свещен егоизъм“, защото това, което подразбирах под „Франция и Англия няма да го позволят“ очевидно беше увереността, че раздялата ми с Лила не може да бъде окончателна.

Тад хвърли с отвращение купчината вестници на земята. Опитваше се да скрие неприязънта си.

— Да, „отчаяните песни са най-хубавите песни“. Можем да добавим също и „Щастливи са загиналите в справедлива война, щастливи узрелите класове и пожънатото жито“. Поезията ще дойде да смени музиката и неустоимата сила на културата ще измете Хитлер. Изгубена битка, деца мои.

Той ме изгледа още веднъж и сви устни.

— Добре дошъл си следващото лято в Гродек — каза. — Възможно е да греша. Без съмнение не познавам всепобеждаващата сила на любовта. Съществуват може би непознати за мен богове, които ще помогнат на любовниците да се съберат. Дявол да го вземе! Как можахте да се предадете така?

Съобщих му, че моят чичо, пацифист и противник на военната служба току-що беше изоставил председателството на организацията на хвърчилата във Франция заради случилото се в Мюнхен.

— Какво учудващо има в това? — прекъсна ме той. — Именно такъв човек може да се обяви против военната служба. Пък и кой знае, това може да продължи две или три години. Хайде, до другата година, Людо!

— До другата година!

Целунахме се и те ме изпратиха до терасата. Все още ги виждам как стоят и ми махат. Бях сигурен, че Тад греши и дори го съжалявах. Той обичаше страстно човечеството, но всъщност си нямаше никого. Вярваше в нещастието, защото беше сам. За да се роди надеждата са нужни двама. Всички закони на големите множества започват с това.

XIII

През зимата на 1938–39 моята памет се прояви по начин, който оправда лошите страхове, изразени някога от господин Ербие, когато беше дошъл да предупреди чичо, че „това момче изглежда напълно лишено от способността да забравя“. Не зная дали наистина с всички от фамилията Фльори е било така, защото този път не ставаше дума нито за свободата, нито за човешките права, нито за Франция, която все още беше тук и привидно не изискваше особено усилие на паметта. Лила не ме напусна повече. Бях започнал отново работа като счетоводител в „Кло Жоли“, както и при някои други търговци от региона, така че да мога да спестя пари за пътуването до Полша; грижех се за фермата, но през цялото време присъствието на Лила около мен беше добило такава физическа реалност, че чичо с ирония или без беше започнал да слага на масата и един трети прибор за тази, която присъстваше по малко необичаен начин. Той се посъветва с доктор Гардио, който му говори за натрапчиви мисли и предписа ходене пеша и практикуване на колективни спортове. Не се учудвах от неразбирането на лекаря, но бях притеснен от вниманието на моя настойник, макар и да познавах недоверието му към чувството на абсолютна вярност, което бе причинило толкова нещастия на нашите. На няколко пъти се сдърпахме. Той смяташе, че пътуването до Полша, което планирах за идното лято, крие най-лошото от всички разочарования и че дори изразът „първа любов“ по принцип означава нещо, което е обречено. Въпреки всичко ми се струваше, че понякога чичо ме гледа с известна гордост.

— В края на краищата, ако имаш нужда от пари за пътуването си, аз ще ти дам. Трябва да си купиш някой и друг парцал, защото и дума не може да става да отидеш при тези хора облечен като просяк.

През тази зима Лила ми изпрати няколко писма, последните съвсем кратки, а сетне само няколко пощенски картички; беше нормално, скоро щяхме да се видим отново и краткостта на фрази като: „Всички ние те чакаме“, „Толкова съм щастлива при мисълта, че най-сетне ще опознаеш Полша“, „Мислим за теб“, „Юни идва!“ сякаш скъсяваха времето и набързо отброяваха месеците и седмиците. Последва дълго мълчание чак до заминаването ми, сякаш да съкрати последните седмици на очакване.

Взех влака от Клери на 20 юни. Чичо ме изпрати до гарата. Докато въртяхме мълчаливо педалите един до друг, той ми каза само:

— Ще видиш свят.

Страната, където отивах, всички други страни, светът не ме интересуваха. Светът не съществуваше, за да пътувам. Мечтаех само отново да бъда цялостен, да намеря ръцете, които ми липсваха. Когато влакът потегли и аз се наведох през прозореца, Амброаз Фльори ми извика:

— Надявам се, че няма да паднеш от прекалено високо и няма да те намеря потрошен като нашия стар Катрмер, спомняш ли си?

— Не си спомням никога нищо, знаете го добре! — извиках в отговор, засмяхме се и се разделихме.

XIV

Дотогава не бях излизал от моята нормандска дупка. Света познавах само от учебниците по география и история или от имената на баща ми и неговия брат, изписани върху паметника на загиналите в Клери, а също и от думите на моя настойник, когато ми говореше за това или онова свое хвърчило. Никога не бе ми идвало наум да мисля за историята в сегашно време. Нямах понятие от политика, а от тези, които я правеха, познавах само лицата на Едуард Ерио, Андре Тардийо, Едуард Даладие, Пиер Лавал, Пиер-Етиен Фланден или Албер Саро, които ми се случваше да зърна, когато излизах от канцеларията на Марселен Дюпра. Разбира се знаех, че Италия беше фашистка, но когато видех върху някоя стена надписа: „Долу фашизма!“ се питах какво прави този надпис там, след като сме във Франция. Гражданската война в Испания, за която Тад ми беше говорил толкова често, бе за мен нещо далечно: това бяха други хора, други обичаи и освен това всички знаеха — и не спираха да повтарят — че испанците носят престъпленията в кръвта си. Бях възмутен от споразуменията в Мюнхен предната година преди всичко, защото Ханс беше германец и ми се струваше, че така бях изгубил точка в съперничеството, което ни изправяше един срещу друг. Бях сигурен единствено, че Франция никога няма да позволи падането на Полша, по-точно — на Лила. Може би е трудно днес човек да си представи такова невежество и такова безразличие у един младеж на осемнайсет години, но Франция тогава още беше велика страна, страна на спокойната сила, на престижа и бе толкова сигурна в своята духовна мисия, че най-нормалното нещо в моите очи бе да я оставим сама да се грижи за себе си, а това спестяваше на французите каквито и да било тревоги. Дори не мога да кажа, че съм бил невеж в това отношение, напротив: просто задължителното държавно образование прекалено добре ме бе научило, че свободата, достойнството и правата на човека не могат да бъдат застрашени, тъй като нашата страна остава винаги вярна на себе си, в което не се и съмнявах, защото добре бях запомнил всичко, на което ме бяха учили. Ехото на това, което се случваше в съседните ни страни, наистина близо до нас, но все пак извън нашите граници, пораждаше у мен само учудване, примесено с пренебрежение и потвърждаваше в моите очи нашето превъзходство; за останалото както чичо, така и Марселен Дюпра и всичките ми учители в училище бяха единодушни: диктаторският режим няма никакъв шанс, тъй като не се ползва с народната подкрепа. За Амброаз Фльори народът беше свещено понятие, което включваше в себе си падането на Мусолини, на Хитлер и на Франко. Никой не виждаше във фашизма и в нацизма народен режим. Такава идея щеше да бъде истинско отрицание на всичко, залегнало в основата на задължителното държавно образование. Решителният пацифизъм на моя настойник бе свършил останалото. Понякога все пак долавях у него известна обърканост и противоречиви настроения: така например той се възхищаваше на Леон Блум, защото същият бе отказал да се намеси във войната в Испания, а едновременно с това беше разгневен на случилото се в Мюнхен. В крайна сметка си казах, че въпреки всички свои усилия и той се беше поддал на „историческата памет“ на Фльори и дори трийсет и петте години, прекарани като селски раздавач не бяха го предпазили от наследствената болест.

Бях, така да се каже, възможно най-зле подготвен да видя тази Европа от 1939, която прекосявах. На италианската граница, гъмжаща от италианска фашистка полиция и фашистки емблеми, конфискуваха джобното ми ножче, което бе дълго едва седем сантиметра. Пероните на всяка гара отекваха от стъпките на военните отряди. Един французин ми прочете уводната статия на „Малапарт“, където се говореше за „изродената Франция“, сравнена с проститутка. Малко след австрийската граница тъжният, плешив и дребен човечец, който седеше в моето купе, беше изгонен от влака и слезе плачейки. Пречупените кръстове бяха навсякъде: върху пердетата, върху нашивките, по стените и афишите, откъдето срещах погледа на Хитлер. При проверка на документите и визата ми, когато ставаше ясно, че отивам в Полша, погледите изведнъж ставаха строги и документите ми биваха връщани с груб жест на презрение. На два пъти прозорците на вагона бяха затулвани със специален лейкопласт, а фотоапаратите бяха конфискувани и задържани, докато изминем съответното разстояние: без съмнение влакът прекосяваше някоя военна зона. Есесовците, които седяха срещу мен от Виена до Братислава, хвърляха любопитни погледи на френския ми каскет и на тръгване ме поздравиха с „Sieg heil“ за победата.

Когато влакът спря на първата полска гара, атмосферата рязко се промени. Дори моят каскет сякаш не беше същият: поляците му хвърляха приятелски погледи. Тези, които не говореха френски и не можеха да изразят симпатията си другояче, ме потупваха по рамото, стискаха ми ръката и разделяха с мен бирата или яденето си. През целия път до Варшава и после, когато смених влака, по продължение на целия „коридор“, който Висла следваше чак до Балтийско море, аз чух повече възгласи „Да живее Франция“, отколкото през целия си живот.

Броницки ми бяха телеграфирали, че ще ме чакат на гарата и щом кондукторът ми съобщи, че наближаваме Гродек аз се преместих от моя вагон трета класа в първа и се приготвих да сляза оттам с подобаващо достойнство. Марселен Дюпра ми беше заел един куфар от естествена кожа, беше ми напомнил, че освен всичко друго „там ти ще представляваш Франция“ и ми беше внушил да зашия на ревера или на шапката си трицветния герб на „Кло Жоли“ с неговите три звезди, нещо, на което привидно се съгласих, но всъщност държах емблемата в джоба си, без да имам и най-малката представа за онова, което един ден щеше да представлява последното величие на моята страна и да бъде познато навсякъде по света. И никому не бе дошло наум, въпреки славата на Марселен Дюпра, да го смята за ясновидец, а това, което самият той наричаше „трите звезди на Франция“ не блестеше още с днешния си блясък.

Освен няколко селяни с техните щайги във влака нямаше почти никой, когато спряхме на малката гара от червени тухли в Гродек; в това време явно очакваха някакви официални лица, защото щом стъпих на перона, се намерих пред духов оркестър от военни музиканти, наброяващ десетина човека. Видях също, че покривът на гарата беше украсен с кръстосани френски и полски флагове и преди да направя и крачка, оркестърът засвири Марсилезата, последвана от полския химн, който аз изслушах застанал мирно, като преди това набързо смъкнах шапката си, озъртайки се да видя френската персона, която посрещаха така. Виждах Стас Броницки — гологлав, с притисната към сърцето шапка — да слуша националния химн; Лила, която ми направи знак с ръка; Тад, който навеждаше очи и очевидно полагаше големи усилия да не избухне в смях. Зад тях Брюно с вечния си малко отнесен вид ме гледаше с усмивка — едновременно приятелска и притеснителна, която не разбрах, докато едно малко момиченце, окичено с трицветни панделки, не ми връчи букет от сини, бели и червени цветя, като изрече старателно на френски: „Да живее вечната Франция и безсмъртната дружба между френския и полския народ!“ — а аз се изненадах от толкова вечност и безсмъртие, събрани на едно място. След като най-сетне разбрах, че именно аз съм обектът на този официален прием и след паниката, която ме обзе за миг, защото за първи път ми се случваше да представям Франция, отвърнах смело на полски:

— Niech ryje Polska! Да живее Полша!

Малкото момиченце избухна в ридания, музикантите напуснаха местата си и се приближиха да ми стиснат ръката, Стас Броницки дойде да ме прегърне, Лила се хвърли на шията ми, Брюно ме целуна по бузата и се избърса и когато патриотичният ентусиазъм на всички се поуспокои, Тад ме хвана за лакътя и ми пошепна в ухото:

— Виждаш ли, все едно че вече е спечелена!

В неговата шега имаше такава нотка на отчаяние, че като представител на Франция аз се почувствах възмутен, изскубнах ръката си и отвърнах:

— Скъпи Тад, има нещо, което се нарича цинизъм и нещо, което се нарича история на Франция и на Полша. Двете не вървят заедно.

— Между другото, няма да има война — намеси се Броницки. — Режимът на Хитлер ще се сгромоляса всеки момент.

— Доколкото си спомням Чърчил каза нещо по този повод пред британския парламент по време на Мюнхен — измърмори Тад. — Той каза: „Трябваше да избирате между срама и войната. Вие избрахте срама и ще имате война“.

Държах ръката на Лила.

— Е, добре, ще я спечелим — казах и бях възнаграден с целувка по бузата.

Моята корона на французин тежеше на главата ми. Припомних си как Марселен Дюпра се беше осмелил да ми внуши, че трябва да отида в Полша с герба на „Кло Жоли“ върху гърдите и съжалих, че не съм му зашлевил две плесници. Благодарение на това че беше посрещал в своята гостилница всички знаменитости на Третата република, този кашавар беше изгубил представа за величието на своята страна и за това какво представлява то в очите на света. Докато пътувахме от гарата до замъка с един стар форд, управляван от самия Броницки — синият Пакард беше конфискуван от кредиторите в Клери — аз бях прегърнал Лила с ръка и предавах на моите приятели последните новини от Франция. Едва ли някога френската нация се е чувствала по-уверена в себе си. Лаят на Хитлер предизвикваше само смях. Нямаше никаква следа от нервност или от боязън. Страната, спокойна и уверена в силата си, сякаш бе придобила едно ново качество, което някога определяха като английска невъзмутимост.

— Президентът Льобрен се подигра и това изкара от равновесие Хитлер. Той отиде да види лехите с рози, които нашите войници посадиха по линията Мажино.

Лила седеше до мен и нейният нежен профил на фона на светлата й коса, погледът й, който беше край на всички въпроси и на всички съмнения събуждаха у мен сигурност в победата, която дори не беше илюзорна, тъй като не познаваше и не би могла да познае поражението. Поне в това не съм се лъгал никога.

— Ханс ми каза, че командващите немската армия само чакат удобен случай, за да се отърват от Хитлер — каза тя.

Така узнах, че Ханс е в замъка. Мамка му, помислих си внезапно и дори не ме досрамя, че възвишените ми мисли паднаха толкова ниско или по-скоро, че народният гняв взе връх у мен.

— Не знам дали немската армия ще се отърве от Хитлер, но знам кой ще се отърве от немската армия — заявих.

И вярвах, че това съм аз. Не знам дали патриотичният прием ме беше опиянил или ръката на Лила, която държах, бе завъртяла главата ми.

— Ние сме готови — добавих, спасявайки се в множественото число от чиста скромност.

Тад мълчеше и се усмихваше под мустак, което подчертаваше орловия му профил. Едва понасях саркастичния му израз. Брюно се опита да разведри атмосферата.

— А какво правят Амброаз Фльори и неговите хвърчила? — попита той. — Често мисля за него. Той е истински пацифист.

— Чичо така и не се оправи след войната от 14–18 година — обясних. — Той е човек от друго поколение: поколението, което преживя прекалено много ужаси. Отнася се с подозрение към възвишените пориви и смята, че хората трябва да държат дори най-благородните си идеи добре завързани за конец. Без това, според него, милиони човешки животи ще се загубят в „преследване на синевата“. Чувства се добре само в компанията на своите хвърчила. Но ние, младите французи, не се задоволяваме с хартиени мечти и изобщо с мечти. Ние сме въоръжени и готови да защитаваме реалността и тази реалност има имена като свобода, достойнство и човешки права…

Лила полекичка издърпа ръката си от моята. Не знам дали се бе почувствала притеснена от моето патриотично въодушевление и дърдорене или бе обидена, че съм я забравил. Но аз не бях я забравил: аз говорех именно за нея.

XV

Замъкът на Броницки приличаше на крепост, каквато и впрочем някога е бил. Намираше се на няколкостотин метра от Балтийско море и едва на десет километра от немската граница. Беше заобиколен с парк: борова гора и пясък; ровът все още съществуваше, но едно широко стълбище и обширна тераса бяха построени на мястото на някогашния подвижен мост. Стените и старите кули бяха разядени от времето и морския въздух. Още щом влязох в хола се озовах заобиколен от толкова снаряжения, флагове, щитове, аркебузи и емблеми, че се почувствах гол като пушка.

Едва бях направил няколко крачки сред този декор, приличащ на търг, когато забелязах Ханс, който седеше в един тапициран фотьойл пред мраморна масичка. Носеше пуловер, панталон за езда и ботуши, и четеше английско илюстровано списание. Поздравихме се отдалеч. Не разбирах какво прави тук, макар да знаех, че учи във военната академия в Пройхен и че напрежението между Полша и Германия от седмица на седмица става все по-силно. Лила ми обясни, че бедното пиленце се възстановява след тежка пневмония в имението на своя чичо Георг фон Тиле, от другата страна на границата, която от време на време прекосява с кон по пътища, които познава още от детството си, за да посети своите полски роднини, което за мен означаваше само, че все още е влюбен в братовчедка си.

Лила ми се видя променена. Тя наскоро бе навършила двайсет години, но както ми каза Тад, все още продължаваше да мечтае за себе си.

— Искам да направя нещо от живота си — повтаряше тя.

Веднъж не се стърпях и й отвърнах:

— Е, добре, почакай поне да си замина!

Не знам как бях усвоил идеята, че любовта може да бъде единственият смисъл на живота. Без съмнение бях наследил от чичо си пълната липса на амбиции. Или може би рано се бях влюбил, бях прекалено млад, бях вложил цялото си същество и в мен не бе останало място за нищо друго. Имаше все пак часове на проблясък, когато реалността и баналността на това, което бях, ми изглеждаше безкрайно далече от всичко, което очаква от живота тази замечтана руса глава, отпусната върху гърдите ми, със затворени очи и с усмивка на устните, изгубена из не знам какви славни пътища на бъдещето. Чувствах, че тя черпи от моето простодушие някаква успокоителна сила, но не е лесно да се примириш с идеята, че една жена държи на теб, защото това й помага повече да стъпи на земята, отколкото да полети нависоко. След цял един ден, прекаран в това да „се търсим в гората“, както тя казваше, Лила дойде в стаята ми и се притисна тъжно към мен, сякаш аз бях отговорът на всички въпроси, които я измъчват.

— Обичай ме, Людо. Това е всичко, което заслужавам. Вероятно ще бъда от онези жени, които не стават за нищо, освен да бъдат обичани. Когато чувам зад себе си някой мъжки глас да казва: „Колко е хубава!“ все едно ми казват, че целият ми живот ще протече в едно огледало. И понеже нямам никакъв талант за нищо…

Тя ме докосна с върха на носа си.

— … освен за теб… Никога няма да бъда мадам Кюри. Тази година ще се запиша в медицинския факултет. С малко късмет един ден може би ще излекувам някого.

От цялата нейна мъка разбирах единствено, че аз не съм достатъчен. Седнала под високите борове на брега на Балтийско море, Лила мечтаеше за себе си със стрък трева между зъбите, а на мен ми се струваше, че този стрък съм аз и че всеки момент ще бъда хвърлен на вятъра. Тя се сърдеше, когато й шепнех: „Ти си целият ми живот“ и не знам дали се възмущаваше от баналността на този израз или от ограничеността на такава мерна единица.

— Хайде стига, Людо. И други преди теб са били влюбени.

— Да, знам, че не съм първият.

Днес мисля, че моята приятелка имаше смътното желание, което сама не осъзнаваше: желанието да не бъде сведена просто до женствеността си. Как можех да разбера тогава, на моята възраст и с моите ограничени знания за света, че думата „женственост“ може да бъде затвор за жената. Тад ми казваше:

— Сестра ми е политически неграмотна, но мечтае за себе си като истинска революционерка.

В средата на юли Тад беше арестуван от полицията, отведен във Варшава и разпитван в продължение на няколко дни. Подозираха го, че е редактирал „подривни статии“ в един от забранените вестници, които се разпространяваха тогава в Полша. Беше освободен по заповед отгоре, дори му се извиниха: нямаше значение дали е виновен или не, но бе недопустимо историческото име на Броницки да бъде замесено в подобна афера.

Слуховете за войната ставаха от ден на ден все по-тревожни, като продължителен гръмотевичен тътен на хоризонта и когато се разхождах из улиците на Гродек, непознати хора идваха да ми стиснат ръката щом забележеха трицветната лента на ревера ми; от нея бях махнал надписа „Кло Жоли“. Никой в Полша не вярваше, че след по-малко от двайсет години Германия ще се втурне към ново поражение. Единствено Тад беше убеден в неизбежността на световния конфликт и аз виждах как се разкъсва между ужаса пред войната и надеждата, че от руините на стария свят ще се роди нов. Макар да познаваше моята наивност и невежество, той ме попита разтревожен:

— Наистина ли вярваш, че френската армия е толкова силна, колкото говорят у нас?

И веднага се скри зад усмивката си:

— Очевидно нищо не знаеш. Никой не знае. Точно това наричат „неведомите пътища“ на историята.

От скривалището на брега на Балтийско море, където се срещахме, щом слънцето беше благосклонно към нас, нищо не изглеждаше по-далечно от края на света, който щеше да настъпи след няколко седмици. Въпреки това забелязвах у приятелката си някаква нервност, дори ужас, за който напразно търсех причините; тя поклащаше глава, притискаше се в мен с широко отворени очи и разтуптяно сърце.

— Страх ме е, Людо. Страх ме е.

— От какво?

И добавях, както се очакваше:

— Аз съм тук.

Изострената чувствителност води понякога до ясновидство и веднъж Лила ми каза с учудващо спокоен глас:

— Земята ще трепери.

— Защо казваш това?

— Земята ще трепери, Людо, сигурна съм.

— В този район никога не е имало земетресения. Това е научен факт.

Нищо не ми даваше повече сила и увереност в самия мен, отколкото миговете, когато Лила ме поглеждаше почти умолително:

— Не знам какво ми става…

Тя слагаше ръка на гърдите си.

— Тук вече няма сърце, а заек, който се страхува.

Обвинявах морето, къпането в студената вода, морската мъгла. Но в крайна сметка какво от това, нали бях там.

Всичко изглеждаше толкова спокойно. Над главите ни старите скандинавски борове си подаваха ръце. Граченето на враните не подсказваше нищо друго, освен близостта на някое гнездо и падането на нощта. Профилът на Лила чертаеше пред очите ми линията на съдбата по-ясно от всички гневни викове и заплахата от война.

Тя ме погледна сериозно.

— Мисля, че най-сетне ще ти го кажа, Людо.

— Кое?

— Обичам те.

За миг дъхът ми спря.

— Какво има?

— Нищо. Ти имаше право. Земята току-що потрепери.

Тад, който не се отделяше от радиото си, ни наблюдаваше тъжно.

— Побързайте. Може би изживявате последната любов на този свят.

Но младостта вземаше своето. В замъка имаше истински музей от исторически костюми, който заемаше три от стаите на крилото, наричано „крило на спомените“; шкафовете и витрините му бяха пълни с износените дрехи на едно дълбоко почитано минало; аз обличах кавалерийска униформа, а Тад убеждавахме да облече дрехите на някой Косиниери, онези селяни, които бяха вървели редом с Косциушко срещу царската армия, въоръжени единствено с косите си; Лила се появяваше в блестяща рокля със златни бродерии, принадлежала на не знам коя си кралска прабаба; Брюно, облечен като Шопен, сядаше на пианото и моята приятелка, която до сълзи се смееше на този маскарад, един по един ни увличаше в ритъма на полонезата, която високите огледала, познали други времена и други нрави, отразяваха с гостоприемство. Нищо не ни изглеждаше по-сигурно от световния мир, който грееше върху лицето на моята приятелка; докато аз припках тежко върху паркета, прегърнал Лила, всичко — и настоящето и бъдещето — беше в сигурни ръце; ето така един нормандски кавалерист подскачаше високо над земята около една царица, чието име историята на Полша все още не познаваше и не се интересуваше от сърдечните й истории.

След това напускахме „крилото на спомените“ и тръгвахме из алеите на парка; Тад и Брюно дискретно се отдалечаваха и ни оставяха сами; гората, започваща от края на алеята, шептеше ту с гласовете на своите борове, ту с гласа на морето. Тук-там между дивите метли имаше кътчета земя и скали, които времето сякаш не бе докоснало. Обичах тези места, загубени в мечтанието на древната си възраст, която ги държеше в плен. Там пясъкът пазеше формите, които нашите тела бяха оставили от предните дни. Лила си поемаше дъх, аз затварях очи върху рамото й. Скоро бяло-червената военна куртка застигаше царската рокля и вече нямаше нито море, нито гора, нито земя; всяка прегръдка беше животоспасяваща, сякаш от живота бях познал само заплахите и лъжливите му превземки. Когато идвах на себе си, усещах как сърцето ми се прибира в пристанището си със спокойствието на плавателен съд след дълги години отсъствие. Случваше се при някоя от моите милувки ръката ми да напусне гръдта на Лила, за да докосне някой камък или кора на дърво и тогава разбирах, че целият свят е приел нейната мекота. Понякога се опитвах да обичам с отворени очи, но пак ги затварях, защото зрението пречеше на чувствата ми. Лила се отдръпваше малко и оглеждаше лицето ми с поглед, в който не липсваше строгост.

— Ханс е по-хубав, а Брюно е много по-талантлив. Питам се защо предпочитам теб.

— Аз също — казвах.

Тя се смееше.

— Със сигурност никога няма да разбера жените — отвръщаше тя.

XVI

Струваше ми се, че Брюно ме отбягва. Бях обсебен от страданието, което виждах върху лицето му. Обикновено той прекарваше по пет-шест часа на ден пред пианото и ми се случваше дълго да стоя под прозореца му и да го слушам. От известно време, обаче, цареше тишина. Качих се в стаята: пианото беше изчезнало. Тогава ми хрумна тази на пръв поглед налудничава мисъл, която обясних с любовната мъка, а именно че Брюно е хвърлил пианото си в морето.

През един от онези следобеди, докато вървях по една пътека да търся Лила, чух акорди на Шопен, смесени с шума на вълните. Пристъпих няколко крачки по песъчливия път, покрит с жълти иглички, който водеше към плажа. Вляво от мен, под клоните на един от онези огромни борове, толкова стари, че върховете им сякаш мечтаят за миналото, зърнах пианото. Брюно седеше пред клавиатурата на двайсетина крачки от мен. Лицето му, което виждах в профил, изглеждаше призрачно бледо, тъй като в края на деня светлината по-скоро засилваше мрака, отколкото осветяваше, а крясъците на чайките разкъсваха въздуха като рогове на скръбта.

Спрях зад едно дърво; не го направих, за да се скрия, а защото всичко в тази северна симфония беше така съвършено, че се страхувах да я прекъсна; бе един от онези моменти, които могат да бъдат запазени за цял живот, ако човек има достатъчно добра памет. От време на време някоя чайка изскачаше от мъглата, прелиташе над водата и отлиташе като нота. Морската шир — простичка смесица от вода и сол — лягаше в пясъка пред пианото като куче в краката на стопанина си.

После ръцете на Брюно притихнаха. Изчаках още няколко мига и приближих. Лицето му под гъстата разрошена коса изглеждаше като току-що паднало от гнездото. Търсех какво да кажа — човек винаги трябва да прибягва до думите, за да попречи на тишината да говори прекалено силно — когато изведнъж усетих нечие присъствие зад гърба си. Лила беше там, боса в пясъка, облечена в рокля, която вероятно бе взела от майка си — вълнисто движение на прозрачност и дантела. Тя плачеше.

— Брюно, миличък Брюно, аз обичам и тебе. Колкото до Людо, това може да свърши утре или да продължи завинаги, но то не зависи от мен, а от живота!

Тя приближи до Брюно и го целуна по устните. Не ревнувах. Тази целувка беше различна.

Аз се страхувах от друг съперник: виждах го по пътеките, под боровете да води два коня за поводите. Ханс отново бе прекосил границата, за да види Лила. Моята приятелка напразно ми бе обяснила, че в резултат на някаква случайност едно разклонение от родословното дърво на Броницки беше стигнало до Прусия; присъствието на този „братовчед“, кадет във военната академия на Вермахта, ми изглеждаше недопустимо. В неговото безразличие, в държанието му на gentleman rider виждах натрапчивост и арогантност, които ме изкарваха от кожата.

Стиснах юмруци и Лила се разтревожи.

— Какво има? Защо правиш такава физиономия?

Оставих ги и се шмугнах в гората. Каквато и да беше тяхната роднинска връзка, аз за сетен път не разбирах как Броницки можеха да търпят присъствието на този, който се готвеше заедно с германската армия да завладее неприкосновения коридор. Един-единствен път бях чул Ханс да засяга тази тема, след една особено остра реч на Хитлер. Бяхме събрани в салона пред камината, където огънят подскачаше и виеше с гласа на стар лъв, пожелал смъртта на звероукротителя. Тад току-що бе изключил радиото си. Ханс ни наблюдаваше.

— Знам какво си мислите, но грешите. Хитлер не е наш господар, а наш слуга. Армията няма да се затрудни да го омете, след като той престане да ни служи. Ще сложим край на този позор. Германия отново ще бъде в ръцете на тези, които са загрижени за честта й.

Тад седеше в един стар фотьойл, продънен от историческите задници на Броницки.

— Драги ми Ханс, елитите сдадоха багажа. Свършено е. Единственото, с което все още могат да впечатлят света, е да изчезнат.

Лила се беше изтегнала в един от своите корави монашески столове с високи облегалки, вероятно местен еквивалент на стила Луи XVI.

— Отче наш, който си на небето… — отрони тя.

Изгледахме я учудено. Към църквите, религията и свещениците тя имаше отношение, в което не липсваше християнско милосърдие, тъй като, както казваше тя, „трябва да им простим, защото не знаят какво правят“.

— Отче наш, който си на небето, назови света с женски имена! Превърни мислите, държавите и държавните глави в женски род! Знаете ли, деца мои, кой е първият мъж, заговорил с женски глас? Исус.

Тад повдигна рамене.

— Твърдението, че Исус е бил хомосексуален, е измишльотина на нацистите и не почива на историческа основа.

— Ето ти една съвсем мъжка мисъл, мили мой Тад! Не съм такава идиотка, че да твърдя подобно нещо. Казвам само, че първият мъж в историята на цивилизацията, говорил с женски глас, е Исус. Казвам и го доказвам. Защото кой е мъжът, който пръв е проповядвал милосърдие, любов, нежност, благост, прошка и уважение към слабите? Кой е първият човек, казал „по дяволите“ — е, какво пък, това също е начин на изразяване — на насилието, на твърдостта, на жестокостта, на юмруците, на пролятата кръв? Исус пръв е поискал феминизирането на света и аз го искам също. Аз съм вторият човек след Христос, който го иска, ето това е!

— Дойде Следващата! — иронизира Тад. — Само това ни трябваше!

Имаше дни, в които почти не виждах Лила. Тя изчезваше в гората с една дебела тетрадка и моливи. Знаех, че пише дневник, който би трябвало да засенчи този на Мари Башкирцев, известен на времето. Тад й беше предложил „История на феминистките борби“ на Мери Стенфийлд, но думата „феминизъм“ не й харесваше.

— Трябва да се намери нещо, което не е „-изъм“ — казваше тя.

Ревнувах от тези усамотявания, от пътеките, които тя кръстосваше без мен, от книгите, които отнасяше със себе си и които четеше, сякаш аз не съществувах. Но вече умеех да се присмивам на моята прекалена взискателност и тираничния си страх; започвах да разбирам, че човек трябва да умее да оставя даже на „смисъла на своя живот“ правото да си отива от време на време и дори да му изневерява мъничко със самотата, с хоризонта и с онези високи растения, чиито имена не знаех и които губеха белите си глави и при най-лекия полъх на вятъра. Когато тя ме напускаше така, за да „търси себе си“ — случваше се понякога в един-единствен ден да стигне от училището по изкуства в Лувъра до следването на биология в Англия — аз се чувствах пропъден от нейния живот заради своята незначителност. Въпреки това започвах да разбирам, че не е достатъчно да обичаш, но че е необходимо и да се научиш да обичаш и си припомнях съвета на чичо Амброаз да „държа здраво края на конеца, за да попреча на хвърчилото да се изгуби в стремежа си към синевата“. Мечтите ми стигаха прекалено високо и прекалено далеч. Налагаше се да се примиря с мисълта, че това беше моят живот, а не този на Лила. Дотогава не бях разбрал, че свободата може да бъде нещо толкова взискателно и трудно. Познавах твърде добре историята на рода Фльори, „жертви, както казваше моят чичо, на задължителното държавно образование“ и приемах факта, че свободата винаги е изисквала жертви, но никога не бе ми идвало наум, че любовта към една жена може също да ме научи да уважавам свободата. Учех този урок със смелост и старание: вече не се втурвах към гората да търся Лила и когато отсъствията й се проточваха, аз се борех с чувството за малоценност и празнота, което ме обхващаше и забавлявайки се с усещането, че ставам все по-малък и по-малък стигах дотам, че заставах пред някое огледало да се уверя, че не съм се превърнал в джудже.

Трябва да призная, че моята прословута памет не облекчаваше нещата. От момента, в който Лила ме напускаше, аз продължавах да я виждам толкова ясно, че даже се обвинявах в шпионаж. Дали човек трябва да е обичал няколко жени, за да се научи да обича единствената? Нищо не може да ни подготви за първата любов. И когато понякога Тад ми казваше: „Хайде, ще обичаш и други жени в живота!“ аз не мислех, че това е най-добрият начин да се говори за живота.

В замъка имаше три библиотеки; томовете, обшити със злато и пурпур, скриваха напълно стените и аз често отивах там, за да търся в книгите някакъв друг смисъл на живота, освен Лила. Нямаше такъв. Започвах да се страхувам. Дори не бях сигурен, че Лила наистина ме обича, че не съм само нейният „малък френски каприз“, както госпожа Броницка ме бе нарекла един ден. Лила ни наричаше, Тад, Брюно, Ханс и мен, своите „четирима конници от анти — Апокалипсиса“, които щяха да бъдат благодетели на човечеството — а аз дори не умеех да яздя. Когато тя ме оставяше сам, търсех убежище в четенето. Стас Броницки, когото рядко виждахме в Гродек — той трябваше да стои във Варшава заради семейната чест, тъй като Женя, както се говореше, бе станала любовница на някаква високопоставена държавна личност и съпругът й не можеше да я остави сама в столицата, без от това да пострада името на Броницки — ме завари един ден потънал в четенето на едно оригинално издание на Монтен и каза, сочейки с широк жест библиофилските си съкровища:

— Тук съм прекарал най-прекрасните и вдъхновени часове от младостта си и тук ще се завърна, когато остарея, за да намеря отново истинския смисъл на моя живот: културата…

— Баща ми не е прочел нито една книга през живота си — прошепна ми Тад в ухото. — Но това не пречи на чувствата.

Състоянието на транс, в което изпадах, когато отсъствията на Лила се проточваха или когато, като връх на нещастието, се появяваше Ханс и двамата отиваха да яздят, не оставаше незабелязано от моите приятели; Брюно ме уверяваше, че не трябва да ревнувам: Ханс бил превъзходен ездач. Тад полагаше усилия да не бъде саркастичен, което за него беше насилие над природата му. Веднъж обаче избухна, когато полското радио съобщи за ново струпване на германски войски по протежение на „коридора“.

— Що за дребнави сърдечни мъки във време, когато Европа и свободата загиват!

В една от малките, тесни улички на Гродек един възрастен господин с хубави, бели мустаци ме покани в „скромното си жилище“. На стената в салона имаше портрет в цял ръст на маршал Фош.

— Да живее безсмъртната Франция! — каза моят домакин.

— Да живее вечната Полша! — отговорих.

Имаше нещо тленно в тези пожелания за безсмъртие. Това беше единственият миг по време на моя престой, когато съмнението ме докосна с крилото на безпокойството. В доверието, което поляците засвидетелстваха на „непобедимата Франция“ при всяка среща имаше нещо по-близо до смъртта, отколкото до непобедимостта. Но съмнението ми продължи само миг и аз отново намерих в „историческата памет“ на Фльори онази сигурност, която ми позволяваше да се върна при Лила и да я взема в ръце със спокойната увереност на човек, който спасява световния мир. Днес, след четирийсет милиона мъртъвци, не бих намерил никакво извинение, освен може би това на наивността, от която са изтъкани както върховните пожертвувания, така и непростимата слепота; но нищо не слагаше така сигурно край на заплахите на войната, както топлината на нейните устни върху шията ми, върху лицето ми, които щях да продължавам да усещам и когато те вече не бяха там. От прекалено щастие човек може да се превърне в чудовище на щастието. На поляците, които ме заговаряха на улицата, забелязали моята трицветна емблема, отговарях сухо: „Франция е тук“ — и така отстранявах всичко, което си позволяваше да хвърли сянка върху нашето бъдеще. Въпреки нежеланието си отидох заедно с Тад на едно нелегално събрание на студенти в Хел, където се сблъскаха две мнения: имаше такива, които искаха незабавна мобилизация и такива, които твърдяха, ако разбирах добре, че трябва да съумеем да загубим войната на бойното поле, за да спечелим другата, която да сложи край на експлоататорското общество. Моите съвсем елементарни познания по полски не ми позволяваха да се ориентирам в тези спорове и аз присъствах там учтив и малко ироничен, с кръстосани на гърдите ръце и сигурен, че моето спокойно френско присъствие може да даде отговор на всичко.

XVII

Когато се върнахме от събранието, граф Броницки проведе с мен тържествен разговор в голямата зала с овална форма, наричана „зала на князете“, където е бил подписан не знам си какъв победен договор. Беше ме повикал за четири часа след обяд и аз го очаквах под картините, където маршалите на Наполеон стояха в съседство с атамана Мазепа, който бяга срамно след своето поражение, и с Ярослав Броницки — героят, осигурил благодарение на известната си атака победата на Собиецки над турците пред Виена. Стас Броницки имаше около половин дузина художници в различни краища на страната, които поддържаха безупречно, чрез четка и масло, най-старите аристократични традиции на полското благородничество. По това време графът се беше ангажирал в една голяма търговска сделка: от Русия бяха поръчани осем милиона кожи, две трети от цялата продукция на астраган, визон и кожи с дълъг косъм: рис, лисица, мечка и вълк; Броницки се готвеше да ги продаде с четиристотин процентна печалба отвъд Атлантика. Не знам как се беше зародила в мозъка му гениалната идея за тази сделка; днес мисля, че макар да притежаваше интуиция, все пак се беше излъгал с кожите.

По няколко часа на ден прекарвах в пресмятане на евентуалната печалба от тях и котирането им на различните пазари по света. Сделката включваше почти цялата продукция на кожи на Съветския Съюз за 1940, 41 и 42 години и се ползваше с подкрепата на полското правителство; изглежда ставаше дума за висша дипломация: чрез търговията да се установят добри отношения със СССР, след като полковник Бек, министър на външните работи, беше претърпял неуспех в усилията си да се помири с хитлеристка Германия. Със сигурност в историята на човечеството не бе имало по-голяма заблуда относно цените на кожите. И днес подробностите за тази афера могат да се намерят в националните архиви на Полша. Едно от най-ужасните изказвания, които съм чувал по този повод, беше произнесено от виден член на „Уайлд Лайф Сосайъти“ след войната и то гласеше: „Можем поне да се радваме, че десетки милиони животни се спасиха от клането“.

Чаках Броницки около половин час. Не знаех какво иска от мен. Същата сутрин бяхме работили дълго — ставаше дума за това как да намерим място за складиране на кожите, където те да бъдат съхранявани, за да не се наводни пазарът и това да доведе до падане на цените. Съществуваше и друг повод за безпокойство: говореше се, че има опасност Германия също да се кандидатира и да спечели всички съветски кожи през следващите пет години. По време на това събрание Броницки не бе подсказал с нищо тази малко тържествена среща… „Ще ме чакате в четири часа в салона на князете“ — беше всичко, което сухо ми съобщи накрая.

Когато вратата се отвори и Броницки влезе, забелязах веднага, че вече бе „под въздействие“, както тактично казваха в Полша — pod wplywem. Случваше му се да изпразни по половин бутилка коняк след ядене.

— Мисля, че е настъпил моментът да говорим открито и без заобикалки, господин Фльори.

За първи път той ме наричаше „господин“ и по фамилно име, странно наблягайки върху „Фльори“. Стоеше пред мен, облечен в сако и панталон за голф, с ръце зад гърба, повдигайки се лекичко на пръсти от време на време.

— Знам добре какви са отношенията ви с моята дъщеря. Вие сте й любовник.

Той вдигна ръка.

— Не, не, безсмислено е да отричате. Сигурен съм, че вие сте един млад мъж, който има чувство за чест и за задълженията, които тя налага. Затова вярвам, че намеренията ви са почтени. Искам само да се уверя в това.

Трябваха ми няколко секунди, за да дойда на себе си. Всичко, което успях да измънкам, беше:

— Аз наистина искам да се оженя за Лила, господине.

Останалите неща като „най-щастливият мъж“ и „смисълът на живота ми“ се загубиха в неясни звукове.

С издадена напред брадичка Броницки ме измери с поглед.

— Наистина вярвах, че имате почтени намерения, господин Фльори — каза той.

Вече нищо не проумявах.

— Но със съжаление разбирам, че не е така.

— Но…

— Това, че спите с дъщеря ми е… как да кажа? — удоволствие, което не води до никакви последици. В нашето семейство не искаме жените да бъдат светици: гордостта ни стига. Но и дума не може да става за брак между дъщеря ми и вас, господин Фльори. Сигурен съм, че вие имате блестящо бъдеще пред себе си, но с името, което носи, дъщеря ми има всички шансове на света да се омъжи за човек с кралска кръв и тя редовно получава, не го забравяйте, покани от двора на Англия, от Дания, от Люксембург и Норвегия…

Беше вярно. Бях виждал със собствените си очи тези гравирани покани, подредени върху мраморната маса в хола. Но почти винаги ставаше дума за приеми, в които гостите наброяваха стотици. Лила ми казваше: „Всичко е заради този проклет коридор. Тъй като нашият замък е, така да се каже, в сърцето на проблема, всички тези покани са по-скоро политически, отколкото лични“. По повод на тези празници Тад споменаваше „Погълнатата гора“… Това бе заглавието на една поема на Валден, която разказва историята на една удавена гора, която всяка нощ си припомня песните на изчезналите птици.

Опитвах се да сдържа гнева си и да покажа английско хладнокръвие, на което толкова се възхищавах, докато четях романите на Киплинг и Конан Дойл. И днес все още се питам от какви ли чувства на малоценност бяха изтъкани гордите, надменни мечти на Стас Броницки. Той стоеше пред мен с чаша уиски в ръка, с високо повдигната вежда над синьото си и малко изцъклено око на човек „под въздействие“. Може би в дъното на всичко това имаше някакво мъчително безпокойство.

— Както кажете, господине — отвърнах.

Кимнах и напуснах залата. И докато слизах по широкото официално стълбище — човек имаше чувството, че прескача не мраморни стъпала, а векове — аз пожелах горещо тази война, която да бъде наистина „краят на един свят“, както казваше Тад, и която щеше да покоси всички маймуни от високите клони на техните родословни дървета. Не споменах и дума пред Лила за тази среща; исках да й спестя срама и сълзите; споделих го с Тад, който ме изслуша с една от своите полуусмивки, които при него бяха оръжието на обезоръжения. Три години по-късно намерихме в джоба на един убит есесовец станалата известна снимка на един участник в съпротивителното движение, изправен до стената пред взвода за разстрел със завързани ръце, и върху лицето на този французин, който очакваше смъртта си, паметта ми разпозна веднага усмивката на Тад. Той не каза нищо — дотолкова поведението на неговия баща му изглеждаше естествено в общество, което се държи за миналото като за спасителен пояс; но той говори за това на сестра си; научих, че Лила се втурнала в кабинета на баща си и го нарекла сводник; бях трогнат, но това, което ми се стори най-значително в разказа за тази сцена бе, че Лила припомнила на Стас Броницки слуховете, според които самият той е извънбрачно дете, син на коняр. Дори ми се стори забавна мисълта, че в своето възмущение приятелката ми бе видяла в израза „син на коняр“ най-страшното оскърбление. Накратко казано, учех се да бъда ироничен и не знам дали благодарение на уроците на Тад или на съзряването си аз започвах да се въоръжавам за живота.

Резултатът от тази среща беше, че Лила започна да „мечтае за себе си“ по съвсем нов начин, който очароваше Тад; тя идваше в стаята ми с куп „подривна“ литература в ръце, която нейният брат напразно се бе опитвал да я накара да чете; леглото ми биваше покрито с памфлети, отпечатани нелегално от тайната организация на Тад памфлети; свита на кълбо под балдахина, който някога бе подслонявал кралски сънища, с колене, събрани под брадичката, тя четеше Бакунин, Кропоткин и откъси от произведенията на някой си Грамши, чийто безусловен почитател беше брат й. Тя ме разпитваше за Народния фронт, за който не знаех нищо, като изключим хвърчилото с образа на Леон Блум, което чичо пазеше в един ъгъл на ателието си и искаше да узнае всичко за гражданската война в Испания и за Пасионария, чието име произнасяше с жив интерес, тъй като то вероятно имаше някакво отношение към новия начин да търси себе си. Тя пушеше цигара след цигара и мачкаше фасовете с дива решителност в сребърните пепелници, които й поднасях. Бях чувствителен към желанието й да ме успокои, да ми покаже своята нежност и може би да ме обича. Подозирах, че в този внезапен революционен плам имаше повече елегантност на чувствата, отколкото някаква убеденост. Свършвахме с това, че захвърляхме памфлетите и книгите и се потапяхме в страстта, която бе много по-малко теоретична. Знаех също, че моите простички мечти, които биха могли да направят от мен селски раздавач, завръщащ се вечер при Лила и нашите многобройни деца, бяха родени от същата комична наивност, с която някога „смахнатият пощенски раздавач“ и неговите детински хвърчила будеха смях у нашите изискани гости. Разпознавах в това отживелицата на някакво древно неизкоренимо чувство, което никак не съответстваше на всичко, което Лила очакваше от мъжа, с когото щеше да сподели съдбата си. Една нощ я попитах плахо:

— А ако завърша първи по успех Политехниката, тогава…

— Тогава какво?

Замълчах. Всъщност не ставаше дума за това какво щях да направя с живота си, а какво щеше да направи с него една жена. И не разбирах как моята приятелка може да има представа за едно съвсем различно „аз“ и едно съвсем различно „ние“ в свят, чието приближаване смътно предчувстваше, докато търсеше убежище в ръцете ми и шепнеше, че „земята ще потрепери“.

Ескадрони със саби и знамена прекосяваха Гродек с песен и отиваха да заемат позиция на немската граница.

Казваха, че висш офицер от френския щаб беше дошъл да огледа укрепленията Хелм и ги беше обявил за „съизмерими, в някои отношения, с линията Мажино“.

Почти всяха седмица Ханс фон Шведе тайно прекосяваше забранената граница с хубавия си сив кон и идваше да прекара по няколко дни с братовчедите си. Знаех, че така рискува кариерата си, даже живота си, за да бъде с Лила. Разказа ни, че на няколко пъти патрулите стреляли по него както от полска, така и от германска страна. Трудно понасях това присъствие и още по-трудно приятелските чувства, които Лила му засвидетелстваше. Яхнали конете си, двамата правеха дълги разходки из гората. Не разбирах това аристократично побратимяване напук на цялата бъркотия, за мен то означаваше по-скоро липса на принципи. Връщах се в салона, където Брюно се упражняваше на пианото по цели дни. Той се готвеше да заминава за Англия, тъй като щеше да участва в конкурса на името на Шопен в Единбург. В тези опасни дни Англия също щедро прахосваше своето спокойно могъщество.

— Не разбирам как Броницки могат да приемат у дома си човек, който се готви да стане офицер във вражеската армия — подхвърлих аз, като се настанявах в един фотьойл.

— Винаги можем да станем врагове, старче.

— Брюно, някой ден ти ще пукнеш от любезност, от толерантност и от доброта.

— Е, това все пак не е лош начин да пукнеш.

Никога нямаше да забравя този миг. Нямаше да забравя дългите пръсти върху клавиатурата, нежното лице под разчорлените коси. Когато съдбата най-сетне откри картите си, аз не бях подготвен за такъв обрат: Брюно трябваше да падне в една друга игра. Съдбата понякога играе на сляпа баба.

XVIII

Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихваха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието й.

— Подготвям се за спомените — казваше тя.

От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът — прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеялото и се притискаше към мен още по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с плясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените й неподвижни устни; разширените й очи изгубваха блясъка си, сърцето й върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.

— Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?

— Ще умра.

— Не говори глупости.

— Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна: ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.

Бях сигурен, че ще я запазя и не си давах сметка колко комична бе сигурността ми. Увереността в моята мъжественост беше в основата на цялата наивна триумфалност на моите осемнайсет години. Всеки път, когато чувах стонът й да се извисява си казвах, че тук става дума именно за мен и че никой не би могъл да го направи по-добре. Без съмнение това бе последната ми юношеска наивност.

— Не знам дали би трябвало отново да се срещаме, Людо. Искам да остана цяла.

Замлъквах. Когато продължаваше да „търси себе си“, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен.

— Грешиш, мила. Бъдещето ми е подсигурено. Благодарение на престижа на чичо ми мога да съм сигурен, че ще имам добра пощенска служба в Клери, а ти най-сетне ще можеш да опознаеш истинския живот.

Тя се смееше.

— Ето ти сега и класова борба. Не става дума за това, Людо.

— А за какво става дума? За Ханс?

— Не бъди дребнав.

— Обичаш ли ме или не?

— Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да ти стана половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?“ „Не видяхте ли моята половинка?“ Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо…

Тя отметна одеялото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеяло от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога.

XIX

На 27 юли, десет дни преди моето заминаване, един влак доведе от Варшава Женишка Броницка в компанията на самия маршал Риц-Смигли — мъж с обръсната глава и гъсти свирепи вежди, който прекара цялото си време в рисуване на акварели. Това беше прословутият „уикенд на доверието“, чиято спокойна увереност пресата възхваляваше; ставаше дума за това да се даде на света доказателство за яснотата, с която върховният командващ гледа в бъдещето, докато от Берлин се надигат истеричните крясъци на Хитлер. Снимката на маршала, седнал спокойно по средата на „коридора“ да рисува своите акварели беше разпространена с възторжени коментари от британската и френската преса. Между другите гости, които Женишка беше довела със себе си от Варшава, имаше една известна ясновидка, актьор, който ни беше представен като „най-големият Хамлет на всички времена“ и един млад писател, чийто първи роман някой ден щеше да бъде преведен на всички езици. Ясновидката беше поканена да предскаже бъдещето ни в кристална топка, което тя направи, но отказа да ни осведоми за резултата, тъй като поради младостта ни би било фатално, според нея, да ни подстрекае към пасивност, като ни разкрие вече предначертания път в живота. Тя никак не се поколеба, обаче, да предскаже на маршал Риц-Смигли победа на полската армия над хитлеристкото чудовище, заключавайки обаче предсказанието си със следната забележка: „В крайна сметка всичко ще завърши добре“. Ханс, който още от навечерието беше дошъл в замъка, дискретно бе останал в стаята си през целия този „уикенд на доверието“, както пресата го бе нарекла. Маршалът взе влака още същата вечер, последван от най-великия Хамлет на всички времена, след като същият ни беше рецитирал с несравнима искреност в края на вечерята „да бъдеш или да не бъдеш“; ако известният монолог би прозвучал добре при други обстоятелства, то не се вписа никак в оптимистичното настроение, към което всички трябваше да се присъединим. Що се отнася до младия романист, той имаше отсъстващ вид и оглеждаше ноктите си с малко снизходителна усмивка, когато госпожа Броницка се опитваше да подхване някоя литературна тема; това беше свещена територия, която не биваше да се осквернява от банални светски разговори. Той изчезна на следващия ден, изпратен още в ранните часове на гарата, а причината за това бе някакъв инцидент, случил се в домашната руска баня. Никой не разбра в какво всъщност се състоеше „инцидентът“. За него се спомена по-късно, по време на мъчителния разговор на градинаря с госпожа Броницка, когато Женя се опита да му обясни, че „трябва да прощаваме на талантите някои техни постъпки, без да им се гневим“. Този уикенд беше злополучен във всяко едно отношение, тъй като изчезнаха и десет златни чинии, една миниатюра на Белини и картина на Лонги от малкия син салон на госпожа Броницка. Най-напред заподозряха ясновидката, заминала още същата вечер, тъй като Женишка не можеше да допусне подозрението да падне върху литературата.

Ето защо бе разбираемо смайването ми, когато в понеделник вечерта, отваряйки един от стенните шкафове, за да си взема риза, аз открих вътре, в една кутия за шапки, картината на Лонги, миниатюрата на Белини и шестте златни чинии. В първия миг не разбрах нищо, но все пак откраднатите вещи бяха там, в моя шкаф и причината, поради която ги бяха сложили там ме озари светкавично: някой искаше да ме опозори. Не ми беше нужно много време, за да открия името на единствения ми враг, способен да скрои подобен план: Немецът. Долен, но находчив начин да се отърве от нормандския селяндур, който бе извършил непростимото престъпление да бъде обичан от Лила.

Беше седем часа. Втурнах се в коридора. Стаята на Ханс беше в западното крило на замъка, с изглед към морето. Спомням си, че когато стигнах пред вратата, у мен се появи колебание относно „добрите обноски“, които бях усвоил от висшето общество: трябваше ли да почукам на вратата или не? Струваше ми се, че имайки предвид обстоятелствата, се намирам на вражески терен и би трябвало да спазвам благоприличие. Натиснах тежката бронзова дръжка и влязох. Стаята беше празна. И тя изглеждаше като моята, излъчваше същото благородство и величие, имаше стени, тапицирани в имперски гербове и мебелировка, от която всеки празен стол извикваше представата за някой сенаторски задник и копията му, кръстосани над огъня, горящ в камината. Чух шум на вода от банята. Поколебах се да вляза там: това не беше място, където човек можеше да защити честта си. Върнах се към вратата, отворих я и я затворих шумно. След няколко секунди Ханс се появи. Носеше черна хавлия с емблемата на неговата военна академия на гърдите. По русите му коси и по лицето му се стичаше вода.

— Мръсник! — му изкрещях аз. — Ти си го направил!

Той държеше ръце в джобовете на халата си. Това безстрашие, тази липса на каквато и да било емоция издаваха човек, който до такава степен е свикнал с предателството, че то бе станало негова втора природа.

— Ти си откраднал вещите и си ги сложил в моя шкаф, за да ме опозориш.

За пръв път върху лицето му се изписа някакво вълнение. Нещо като иронична изненада, сякаш беше учуден от факта, че аз също имах чест, която можеше да бъде засегната. Това беше пренебрежителното превъзходство, наследствено като сифилиса, на тези, които смятат, че по рождение имат привилегията да презират.

— Бих могъл да те убия с двете си голи ръце — казах. — Но това не е достатъчно. Ще те чакам в единайсет часа довечера в оръжейната зала.

Излязох и се прибрах в стаята си, където намерих Марек, камериерът, дошъл да вземе обувките ми, които лъскаше сутрин и вечер. Беше широкоплещест момък с напомадени коси и кичур на челото, веселяк и голям женкар. Той оправи леглото ми, опитвайки се както винаги да сведе своя полски до няколко основни думи, които си мислеше, че знам. Откакто бях дошъл в Гродек, аз се бях сприятелил с прислугата в замъка, защото и те като мен бяха само преоблечени селяни. Най-мъчително е да бъдат преодолени предразсъдъците, а благосклонните предразсъдъци не се изкореняват по-лесно от другите.

Марек изтупа възглавниците, за да бухнат, отхвърли единия край на одеялото, след което се отправи към шкафа. Отвори го и взе обувките ми очевидно, без да обръща внимание на кутията за шапки и нейното съдържание — златните съдове блещукаха в мрака. Марек затвори шкафа и си отиде с обувките ми в ръка.

Сега вече нямаше да мога, както го бях замислил, да съобщя на госпожа Броницка, че откраднатите вещи се намират в стаята ми. Марек ги беше видял и щяха да кажат, че се опитвам да изпреваря обвинението.

В осем часа, когато отекна камбаната за вечеря, слязох. Слагаха ме да седна от дясно на графинята, от уважение към Франция. Ханс седеше на края на масата. Винаги съм намирал, че имаше нещо женствено в чертите на лицето му, макар че е неуместно да употребя думата „женствено“. От време на време той ме поглеждаше с едва забележима усмивка. Дотолкова бях изнервен, че не можах нито да ям, нито да говоря. Имаше два големи свещника на дъбовата маса и лицата ни ту попадаха в сянка, ту биваха осветявани според течението на въздуха и играта на светлините и сенките. Тад, който току-що беше навършил деветнайсет години и страдаше на кръстопътя на възрастта, където мъжествеността вече се стреми към действия, които юношеството все още забранява, припомняше загубената война на испанските републиканци срещу Франко с оная страст в гласа, която е била характерна за другарите на Байрон или на Гарибалди. Госпожа Броницка го слушаше с изумление и дробеше трохи върху масата. Че нейният син може да припомня с такава пламенност една Каталуния, където анархистите бяха танцували по улиците с мумиите на религиозните мъртъвци — това само доказваше в нейните очи пагубното влияние на Пикасо върху младежта, нещо, което тя често ни повтаряше, защото за нея нямаше съмнение, че всички ужаси, случили се в Испания, бяха малко или повече негово дело. Всичко беше започнало, казваше ни тя, още със сюрреалистите.

Веднага след вечеря аз целунах ръка на Женишка и понечих да се кача в стаята си. Лила недоумяваше и ме гледаше с учудване, тъй като още не бях усвоил светското изкуство да гримаснича и зле прикривах гнева си.

Щом напуснах столовата, тя ме настигна пред стълбите.

— Какво има, Людо?

— Нищо.

— Какво съм ти направила?

— Остави ме на мира! Има и други неща, освен теб.

Никога не бях й говорил по този начин. Ако бях с десетина години по-стар, щях да плача от гняв и унижение. Но тогава бях прекалено млад: представата ми за мъжествеността изключваше напълно сълзите.

Устните й трепереха. Бях й причинил болка. Така се чувствах по-добре. По-малко сам.

— Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.

— Ciezkie serce, каза тя.

— Утре ще ти обясня.

Изкачих се по стълбите. Имах чувството, че току-що бях говорил на Лила като с равна. Обърнах се. Стори ми се, че в изражението й имаше безпокойство. Може би се страхуваше да не ме изгуби: тя наистина имаше прекалено развито въображение.

В случая ставаше дума за мен: дълбоко в себе си се чувствах наранен заради нашите. Не бе имало дори и един Фльори, който да не е бил опетнен от някаква обида, фактът, че Ханс ме бе набелязал за жертва, към което се прибавяше скромният ми произход, който правеше съвсем достоверна ролята ми на виновник по рождение, ме потапяше в състояние на неудовлетвореност и на гняв; те са причината в историята да се редуват ролята на жертвата и на палача. Бях измъчван от такова трескаво нетърпение, което правеше от всяка минута един враг в повече. Струваше ми се, че времето се влачи преднамерено бавно и дори, че е недоброжелателно към мен, което правеше от този прашен аристократ важен съучастник на всички горепосочени врагове.

Дължа на Ханс първия си урок по социално самосъзнание.

XX

В единайсет без петнайсет слязох.

Оръжейната зала имаше нисък таван, но беше дълга петдесет и широка десет метра. На места изпод гипса се подаваха тухлите. Под свода, съвсем не на място, имаше венециански полилей, осакатен от едната страна, където няколко от висулките се бяха изгубили. Подът беше покрит с голям изтрит килим от Карпатите. Стените бяха окичени с оръжия, търнокопи и саби.

Ханс ме чакаше на другия край на залата. Беше облечен в бяла риза и панталон от смокинг. Между пръстите му гореше цигара: той носеше винаги със себе си метална кръгла кутия с английски цигари, на която беше изобразен брадат моряк. Беше прекалено спокоен. Очевидно знае, казах си, че никога не съм държал сабя в ръка. Самият той, като истински прусак, се занимаваше с фехтовка от детските си години.

Свалих сакото си и го оставих да падне на пода. Гледах стените. Не знаех какво оръжие да избера: един стар нормандски бастун би свършил най-добра работа. Накрая взех това, което беше най-близо до мен: една стара полска szabelka — извита по турски сабя. Ханс остави кутията „Плейърс“ върху килима и отиде да угаси цигарата си в ъгъла. Бях застанал под полилея и чаках, докато той сваляше другата сабя от стената.

Както често се случва, когато се намираш лице в лице с човек, когото дълго си мразил и на когото хиляди пъти си отмъщавал във въображението си, гневът ми беше понамалял. Реалното присъствие на врага носи винаги малко разочарование в сравнение с представата, която сме си изградили за него. Изведнъж разбрах какво ме смущаваше и ме караше да се парализирам: далечната му прилика с Лила. Същата бледост, цветът на кожата, сходството в чертите. Разбрах, че ако не действам веднага, ще изгубя един враг. Трябваше бързо да съживя огъня.

— Само един нацист може да скалъпи подобна низост — подхвърлих. — Не искаш да приемеш факта, че тя ме обича. Не искаш да разбереш, че това е за цял живот, тя и аз. И като всички нацисти, имаш нужда от твоя евреин. Взел си вещите и си ги сложил в моя шкаф. Но сметките ти са криви. Дори да бях мошеник, Лила пак щеше да ме обича. Не знаеш какво е да обичаш истински някого. Който обича, не прощава нищо и въпреки това прощава всичко.

Нямаше как тогава да ми дойде наум, че ако бях с две години по-стар, щях да кажа същото и за Франция.

Вдигнах оръжието си. Смътно знаех, че трябва да изнеса напред единия си крак, както бях виждал да правят в „Палячото“, в киното на Гродек. Ханс ме наблюдаваше с интерес. Той гледаше десния ми крак, който бях изнесъл напред, сабята, която бях вдигнал като дърварска секира над главата си. Той не беше вдигнал оръжието си. Присвих колене и направих няколко подскока на място. Почувствах, че вероятно приличам на жаба. Ханс хапеше устните си и аз разбрах, че се мъчи да не се разсмее. Тогава нададох нечленоразделен вик и се нахвърлих върху него. Бях стъписан, когато видях бликналата на лявата му буза кръв. Той не беше помръднал, така и не беше повдигал сабята си. Бавно отпуснах ръка. Кръвта по лицето на Ханс течеше все по-обилно и напояваше ризата. Първата ясна мисъл, която се мярна в ума ми бе, че бях действал против всички правила на дуела. Това че се превърнах в глупак в собствените си очи ме разгневи още повече и аз още веднъж вдигнах сабята си, крещейки отчаяно:

— Пикая върху всички ви!

В същия миг и Ханс вдигна своята сабя и само след секунди моята szabelka беше изтръгната от ръката ми и полетя във въздуха. Ханс свали оръжието си и ме погледна със смръщени вежди и стиснати зъби, без да обръща никакво внимание на кръвта, която бликаше от лицето му.

— Тъпак! — каза той. — Задръстен тъпак!

Той запокити сабята си срещу стената и ми обърна гръб.

Върху килима имаше кръв.

Ханс прибра кутията си „Плейърс“ и извади цигара.

— Сгреши, че избърза — каза ми. — Във всеки случай доскоро.

Останах сам. Гледах глупаво петната кръв в краката си. Бях излял цялото си негодувание и злоба, но на тяхно място беше дошло безпокойство, от което не успявах да се освободя. В държанието на Ханс имаше достойнство, което ме потискаше.

Едва на другия ден разбрах причината за моето смущение. Бяха хванали Марек с откраднатите вещи. Той беше направил признания. Бил се възползвал от присъствието на по-малко почтени в неговите очи гости, като ясновидката и писателя, за да ограби кухнята и малкия салон на госпожа Броницка. Обезпокоен от един прислужник, който беше влязъл в спалнята, той бе скрил кутията в моя шкаф, за да дойде да я вземе по-късно. Моето присъствие обаче му беше попречило и чак по време на вечерята той бе успял да прибере плячката си.

Беше осем часа сутринта, когато Брюно ми съобщи тези новини по време на закуската. Такъв студ прониза тялото ми, че забравих чайника, който държах в ръка, така че чашата преля върху покривката. Станах и напуснах масата под учудения поглед на Брюно. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза и човека, когото мразех толкова силно, бях аз. Въобразявайки си, че съм станал жертва на подъл замисъл, самият аз бях постъпил позорно. Въпреки това и дума не можеше да става да отида при Ханс и да му поднеса извиненията си. Предпочитах да се примиря с моята посредственост, отколкото да се унижа пред тях.

Не слязох на обяд и към четири следобед започнах да си събирам багажа. Вече почти съжалявах, че не бях откраднал аз вещите и не бях разобличен публично като крадец, защото това щеше да бъде агресивен и почти триумфален начин да скъсам със средата, която ми беше чужда.

Излязох от стаята си едва късно следобед, за да уредя въпроса със заминаването. Не исках да виждам никого и на никого да благодаря, нито дори да се сбогувам. Но в коридора се сблъсках с Тад; той ме попита какво правя там с куфар в ръка. Осведоми ме, че Ханс е пострадал по време на една нощна разходка; в безлунната нощ един клон беше разкъсал бузата му, но, все пак, какво по дяволите правех аз там с куфар в ръка? Обясних му, че искам да ме закарат до гарата; в двайсет и един и десет имаше влак за Варшава; време беше да се прибирам във Франция; ако войната избухнеше, не исках да рискувам да бъда разделен от родината си. Точно в този момент видях Ханс да приближава бавно към нас от другия край на коридора, с вечната си кутия английски цигари в ръка; превръзка покриваше лявата му буза.

Той спря до нас, блед, но странно спокоен и хвърли поглед към куфара, който държах в ръка.

— Аз заминавам тази нощ — каза; завъртя се на петите си и се отдалечи.

XXI

Останах в Гродек още няколко дни. Заваля дъжд и замъгли пейзажа; гласове на невидими гарвани отекнаха под небето. Именно в един от тези мрачни следобеди, когато вървяхме по плажа и вятърът лепеше по лицата ни морски капки, съдбата ни изпрати знак. Беше един евреин, облечен в дълъг кафтан, който на полски наричаха kapota, и с една от ония високи черни шапки, които милиони евреи носеха тогава в своите гета. Имаше много бяло лице и сива брада и беше седнал върху един километричен камък на шосето към Гдиня. Може би защото не очаквах да го видя на това пусто шосе, или защото имаше нещо призрачно в неговото появяване на фона на тази мъгла, най-сетне, защото вързопчето, преметнато на бастуна му през рамо беше извикало в паметта ми легендата за едно хилядолетно скиталчество, но внезапно аз изпитах боязън и тревога, чийто симптоматичен характер осъзнах много по-късно, когато в случилото се видях най-баналното и най-нормалното съчетание, което историята правеше: един евреин, един път, един камък. Лила го поздрави скромно:

— Dzien dobry panu, добър ден, господине.

Но той не отговори и обърна глава.

— Тад е убеден, че сме в навечерието на инвазия — промълви Лила.

— Не знам, но все не мога да повярвам, че ще има война — казах.

— Винаги е имало.

— Това е било преди…

Щях да кажа „Това е било преди да те срещна“, но беше самонадеяно от моя страна да обясня по този начин корените на всички войни, омрази и кланета. Все още нямах необходимата власт, за да мога да накарам народите да споделят моето схващане.

— Модерните оръжия са вече прекалено могъщи и разрушителни — казах. — Никой не ще се осмели да ги употреби, защото тогава няма да има нито победители, нито победени, нищо, освен развалини.

Бях чел това в една уводна статия на „Тан“, за който Броницки бяха абонирани.

Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо.

Не друг, а Брюно говори на Лила от мое име в деня на заминаването ми, докато стадата овци се лутаха в мъглата навън.

Току-що бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цяла стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.

Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго, освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си, преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.

Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че Брюно ми предлага братски онова, което той самият изпитва. Лила се разплака и избяга. Брюно дойде до мен и в светлината на големите бледи прозорци ме целуна.

— Щастлив съм, че можах за последен път да ти говоря. Колкото до мен, наистина ми остава само музиката…

Той се засмя.

— Изглежда е ужасно да обичаш и да знаеш, че всичко, което можеш да направиш от любовта си, е още един концерт. Въпреки всичко това е неизчерпаем източник на вдъхновение за мен. Имам го поне за петдесет години напред, ако пръстите ми издържат. Ясно си представям как остарялата вече Лила ме слуша да й говоря за самата нея и си спомня младостта.

Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.

— Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.

Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, скривани до този миг от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намират в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.

Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.

XXII

Когато влакът наближи Клери и се показах през прозореца, след като бях забелязал полския орел, който пляскаше с криле високо над гарата, вече знаех кой ме очаква там; взирайки се внимателно забелязах, че старият пацифист се бе постарал да промени тази птица, очевидно прекалено войнствена за неговия вкус и да я замени с хубав двуглав гълъб. Пет седмици бяха минали от нашата раздяла и Амброаз Фльори ми се стори угрижен и остарял.

— Ето те да се завръщаш от големия свят! Как беше там?

Той посочи с пръст отличителният знак на „Яхт клуб“ в Гдиня. Бяха ми го връчили тържествено в Гродек, в навечерието на заминаването ми, като символ на свободния достъп до Полша по море. Никога в Европа съмненията и страховете не са били придружавани от толкова горделиви демонстрации на доверие, отколкото през този август на 1939 година.

— Изглежда ще избухне всеки момент — му казах аз.

— Мислиш ли? Народите никога повече няма да се оставят да бъдат въвлечени в касапницата.

Амброаз Фльори свали гълъба на земята — както винаги, където и да отидеше, децата веднага го наобикаляха — и прибра хвърчилото под мишница. Едва направили няколко крачки, чичо спря и отвори вратата на един малък автомобил.

— Да — кимна той, забелязвайки моето учудване. — Това е подарък от лорд Хау, спомняш ли си, онзи, който беше дошъл да ни види.

На шейсет и три години той бе уважавана личност в цялата страна и славата му беше увенчана с академична награда, която впрочем той беше отказал.

Когато стигнахме Мот, изтичах в ателието. Без съмнение разтревожен от заплахите на войната повече, отколкото си признаваше, по време на моето отсъствие Амброаз Фльори беше навлязъл в своя „хуманистичен период“, побрал всичко, което Франция можеше да предложи на хората, вярващи в нейните светлини. Поредицата енциклопедисти, овесени на гредите, изглеждаха превъзходно, макар и да имаха малко инертен вид тук, вътре, където им липсваше въздух.

— Както виждаш, поработих добре — каза ми не без гордост моят настойник като поглаждаше мустаци. — Времето, в което живеем, може да замае главите ни, затова трябва да си припомняме кои сме.

А ние не бяхме нито Русо, нито Дидро, нито Волтер: ние бяхме Мусолини, Хитлер и Сталин. Никога хвърчилата от периода на Просвещението, които старият пощальон на Клери бе правил, не бяха изглеждали така смешни. Въпреки това продължавах да черпя от любовта си необходимото заслепление, за да вярвам в мъдростта на хората и моят чичо нито за миг не се усъмни в мира, като че ли сърцето му само можеше да надделее над историята.

Една нощ, докато бях с Лила на брега на Балтийско море усетих, че някой ме дърпа за ръката. Облечен в дълга риза, която го правеше да изглежда по-голям, Амброаз Фльори седеше на леглото ми със свещ в ръка. В очите му имаше нечовешка мъка.

— Обявиха всеобща мобилизация. Но, разбира се, мобилизацията още не значи война.

— Разбира се, че не — казах и преди да се събудя окончателно, добавих: — Броницки трябва да се върнат във Франция за Коледа.

Чичо вдигна свещта, за да види по-добре лицето ми:

— Казват, че любовта е сляпа, но кой знае, при теб може би слепотата е начин да виждаш…

През всичките часове, които предхождаха нахлуването в Полша, аз с безупречно тъпоумие изпълних ролята си във великия колективен балет на пуйките, който се играеше от единия до другия край на страната. Надпреварата беше кой ще вдигне по-високо крак, за да отправи в задника на германците въображаемия ритник; един french-cancan по време на буфонадата, която се разиграваше от Пиренеите до линията Мажино. „Полша ще издържи“ — заявяваха на висок глас вестниците и радиото и аз имах щастливата увереност, че около Лила се изправя стена от най-храбрите гърди на света и си спомнях батальоните конници, които прекосяваха Гродек с песен, саби и знамена. „Историческата памет“ на поляците, казвах аз на чичо, е неизчерпаем източник на смелост, чест и вярност и като въртях копчето на старото ни радио с нетърпение чаках началото на враждебните действия и първите известия за победа, дразнейки се, когато коментаторите говореха за „последните опити да бъде спасен мирът“. Изпращах до гарата мобилизираните си приятели, пеех заедно с тях „ще се прославим, както бащите ни се прославиха“; просълзявах се, когато виждах по улиците как непознати хора си стискат ръцете и викат: „Господине, да живее Полша!“; чувах как нашият стар свещеник, отец Ташен, обявява от амвона, че „Нечестива Германия ще рухне като изгнило и кухо дърво“; възхищавах се от учителя си, господин Льодюк, който отново бе облякъл светлосинята си униформа и носеше медалите си, за да припомня на младите образа на любимия фронтовак от 14–18 година, гарант за нашата нова победа. Почти не виждах чичо, който стоеше затворен в стаята си и ми отвръщаше, когато отивах да чукам на вратата му:

— Остави ме на мира, сополанко, и върви да се правиш на палячо с другите!

На трети септември седях пред празната камина, угаснала и почерняла. Чух странно пращене от ателието; не приличаше на шума, който идваше, когато чичо работеше. Сериозно обезпокоен станах и прекосих двора.

Останки от счупени хвърчила се търкаляха навсякъде. Амброаз Фльори държеше в ръце своя скъп Монтен и с рязко движение го счупи в коляното си. Сред изпочупените хвърчила видях някои от най-хубавите ни творения, именно онези, които чичо бе обичал най-много — Жан-Жак Русо и Свободата, огряваща света. Не беше пощадил дори рожбите си от „наивния период“, всички свои водни кончета и детски мечти, които толкова често бяха отдавали на небето своята невинност. Около една трета от колекцията на Амброаз Фльори беше вече на парчета. Никога лицето му не беше излъчвало такова отчаяние.

— Обявиха войната — каза той със сподавен глас.

Амброаз свали от стената своя Жорес и го смачка с пета. Скочих, сграбчих чичо през кръста и го изхвърлих навън. Не чувах нищо, не мислех за нищо. Единственото, което знаех беше, че трябва да спася последните останали хвърчила.

XXIII

Първите новини за полския погром ме хвърлиха в състояние на шок, от което съм запазил един-единствен спомен. Чичо е седнал на леглото с ръка, положена върху коляното ми. Радиото току-що е съобщило, че целият регион на Гродек, на Балтийско море, е разрушен от бомбите. Броненосецът Шлесвиг-Холщайн го бе сринал с огъня на оръдията си още преди войната да е била обявена. Прибавиха още един исторически детайл към този славен за германската флота момент: този военен кораб, маскиран като учебен, беше поискал няколко дни преди това от полските власти разрешение да хвърли котва за „добронамерено посещение“.

— Не плачи, Людо. Скоро нещастието ще се изчислява в милиони. Нормално е в твоето сърце то да говори само с един глас. Но понеже си силен в смятането трябва да помислиш и за правата на големите множества. Разбирам, че в момента не си способен да броиш повече от две. И после кой знае…

С поглед, загубен в не знам какви дълбини на надеждата той каза, че принадлежи към онези луди Фльори, за които човешките права понякога се състоят в това да се откажеш от тях, ако действителността е прекалено гнусна.

— Все още е възможно тази война да свърши за няколко дни. Европейските народи са твърде стари и прекалено са страдали, за да бъдат заставени да продължат този позор. Казват, че в Женева вече тайно се преговаря. Немските народни маси ще изметат Хитлер. Трябва да имаме доверие на германския народ също както и на другите народи.

Повдигнах се на лакът.

— Хвърчила от всички страни, обединявайте се — казах.

Амброаз Фльори не изглеждаше наранен от моята злоба. А аз знаех най-добре от всички, че в човешкото сърце има недосегаеми неща, които не могат да бъдат сломени.

Хукнах да се запиша доброволец. Пулсът ми бе скочил на сто и двайсет и ме обявиха негоден за военна служба. Опитах се да им обясня, че не става дума за някакво смущение на организма, а за любов и нещастие, но това само направи погледа на военния лекар още по-строг. Запраших през полята, възмутен от ведрината на нивите и на горите, и никога природата не бе ми изглеждала по-чужда на човешката. Единствените новини, които получавах от Лила, бяха тези, които съобщаваха за поражението на цял един народ. От тялото на измъчена Полша се излъчваше поразителна женственост.

В Клери ме гледаха по особен начин. Хорската мълва казваше, че съм негоден за военна служба, защото както всички Фльори и аз не съм с всичкия си. „При тях е наследствено.“ Започвах да разбирам, че това, което чувствам няма никаква стойност за хората и че за умствено здравите любовта не можеше да бъде смисъл на живота, а само облага.

Дойде моментът, в който Амброаз Фльори, човекът, посветил живота си на хвърчилата, се разтревожи сериозно. Веднъж по време на вечеря, под закачената над главите ни газена лампа, той каза:

— Людо, това не може да продължава така. Хората те виждат как вървиш из улиците и говориш на жена, която не е тук. Някой ден ще те затворят.

— Е, добре, да ни затворят. Тя ще остане с мен и вън, и вътре.

— По дяволите — каза чичо и това беше първият път, когато ми заговори с езика на разума.

Мисля, че именно за да ме върне към действителността той помоли Марселен Дюпра да ме вземе в ръце. Никога не узнах какво са си казали двамата, но собственикът на „Кло Жоли“ ме покани да го придружавам в обиколките му из околните ферми сутрин, като честичко ми хвърляше изпитателни погледи, за да се увери, че плодовете на нормандската земя имат върху състоянието ми желания лечебен ефект — те по природа си бяха мощна противоотрова на умопомрачението.

През тези зимни месеци на 1940, когато войната се ограничаваше с действията на военните корпуси и патрулите и когато „времето работеше за нас“, човек трябваше да запази маса в ресторанта няколко дни по-рано — „да постави кандидатурата си“ според думите на принца на гастрономите Курнонски. Всяка вечер след затварянето Марселен Дюпра разлистваше с удовлетворение дебелия том, подвързан с червена кожа, който държеше в бюрото си, спираше се на страницата, където току-що се бяха добавили няколко нови подписа на министри и главнокомандващи, които още не бяха претърпели поражение, и ми казваше:

— Ще видиш, малкия. Един ден хората ще изучават златната книга на „Кло Жоли“, за да напишат историята на Третата република!

Липсваше персонал, повечето от работниците на Марселен Дюпра бяха мобилизирани и заменени със старци, които от солидарност, пък дори и от патриотизъм, бяха приели, макар и пенсионери, в тези важни за страната времена отново да започнат работата, която бяха напуснали преди много години. Дюпра беше успял да привлече отново господин Жан, някогашния виночерпец, който наближаваше осемдесет и шестата си година.

— От много време вече не наемам виночерпец — обясни ми той. — Виночерпецът има винаги малко задължаващ вид, ако разбираш какво искам да кажа, и когато приближи към клиента с менюто на вината в ръка, това дразни. Но Жан познава добре занаята и все още е способен да се справи.

Пристигах с велосипеда си всяка сутрин в шест часа и при вида на посърналото ми лице и блуждаещия ми поглед Марселен въздишаше:

— Хайде, тръгвай с мен. Това ще те върне към действителността.

Качвах се в неговата камионетка и така обикаляхме околностите, пазарите, където Дюпра правеше преглед на зеленчуците — доближаваше до ухото си малките грахчета, за да чуе дали правят „като полски щурец“, което ще рече дали скърцат или дали бобените зърна „показват котешки лапи“, избирайки ги според техния „тен“: бобени зърна „коко“, „италиански“ или „китайски“ и решаваше дали зелките са „достойни да присъстват“. Дюпра винаги сервираше зеленчуците цели — „благородни“, както казваше — и изпитваше ужас от пюретата, които бяха на мода, сякаш Франция предчувстваше онова, което я очаква.

— Днес всичко става на пюре — мърмореше той. — Пюре от целина, пюре от броколи, от кресон, от кромид, от грах, от копър… Франция е изгубила уважението си към зеленчуците. Знаеш ли какво означава тази мания по пюретата, малки ми Людо? Пюре, ето какво означава. Всички ще станем на пюре, ще видиш.

При месарите Марселен Дюпра се разкриваше до крайна степен и проявяваше цялата си императорска взискателност, особено когато ставаше дума за любимите му нормандски черва. Веднъж го видях да побледнява от гняв, защото заподозря господин Дюлен, впоследствие разстрелян през 1943 година, че му е дал черва от два различни вола.

— Дюлен — крещеше той — ако още веднъж направиш това няма да ме видиш повече! Вчера ми пробута черва от два различни вола, как искаш да уврят еднакво, а сега искам месо от същия вол, чуваш ли добре какво ти казвам!

Той се забавляваше, когато виждаше месарят да предлага на някоя домакиня телешки бут с вид на пъпеш, съвсем кръгъл, овързан и приятен на вид.

— Можеш да бъдеш сигурен, че са го натъпкали с мазнина, за да е по-тежък; ако можеха, щяха да натъпчат вътре и копитата, и рогата!

Това „връщане към действителността“ под ръководството на Марселен Дюпра даваше плодовете си. Продължавах да виждам Лила, но потайно. Дори се научих да се смея и да се шегувам заедно с другите, за да скривам присъствието й. Доктор Гардио беше доволен, макар чичо да се досещаше, че просто се бях научил да се преструвам.

— Знам, че не си се излекувал и че това при нас е неизлечимо. Впрочем добре, че е така. Понякога оздравяването може да навреди повече от болестта.

Правех го колкото се може по-добре. Дори Лила го искаше от мен. Да се оставя на отчаянието бе най-сигурният начин да я загубя.

„Кло Жоли“ се намираше малко встрани от мястото, където се пресичаха пътищата от Ноази и от Кан, срещу първите къщи от селището Увиер, в дъното на малка градина, където през пролетта и лятото цъфтят магнолии, люляци и рози. Навсякъде имаше гълъби, които „действат успокояващо на клиентите“, според думите на Дюпра. „Но гълъби, които се разхождат пред входа на един ресторант, не са много приятна гледка за клиентите.“ Касата, където често работех, се намираше леко встрани, скрита от погледите по същата причина.

— Не бива още с първата си крачка клиентите да си мислят за сметката. Нужен е такт.

Понякога той идваше и се облягаше на касата в цялата си белота — „Не сме се променили от времето на постите“ — и ми доверяваше някои неща.

— Все още се държа, но всичко се изражда, изражда се — оплакваше се той. — Ето че огънят ги дразни, оплакват се от топлината. Кухня без огън е като жена без задник. Огънят е бащата на всички готвачи във Франция. Но има и такива, които минават на електричество. Все едно да правиш любов по часовник и да следиш в колко трябва да свършиш.

Забелязах, че бродираната емблема, която носеше на сакото си, бе сменена. Там, където някога с трицветни букви пишеше: „Марселен Дюпра, «Кло Жоли», Франция“ сега бе написано: „Марселен Дюпра, Франция“. Да се каже „Кло Жоли“ и „Франция“ за него беше словесно разточителство.

Върху всяка тенджера в кухнята стояха инициалите К. Ж. и хилядолетието, написано с римски цифри. Неприятелите му злословеха, че се чувства потомък на Цезар. Той не понасяше да казват „кухненските помещения“.

— Това множествено число напомня за долнопробен хотел. Мястото, където работя, за мен е кухнята. Днес хората искат за всичко да говорят в множествено число.

На входа беше окачена голяма карта на Франция с изображения на храните, които представяха славата на всяка една провинция. За Нормандия Марселен беше избрал червата.

— В крайна сметка именно те са създали французина и историята на Франция.

Цените бяха солени. Министър Анатол дьо Монзи беше казал един ден:

— Драги Марселен, еротизъм е, когато човек вкуси гозбите ви, но когато види цените, това вече е порнография!

Още от първите месеци на „странната война“ Дюпра си намери доста критици. Говореха, че има известна доза неблагоприличие в този непрестанен гастрономически празник, който се устройва в „Кло Жоли“, докато в същото време врагът се готви за действие. Дюпра повдигаше рамене с пренебрежение.

— Поен се слави във Виена, Дюмен във Вапанс, майка Бразие в Лион, а аз — в Клери — казваше той. — Сега повече от когато и да било всеки трябва да даде най-доброто от себе си в това, което умее да прави.

Изглежда, че така мислеше и Амброаз Фльори, който отново се беше заел със своите хвърчила и то с настървението, което има човек, осъзнал призванието си. Той пак бе започнал историческата си серия и Рабле, Еразъм, Монтен и Русо отново се вееха над нормандските горички. Гледах силните ръце на чичо, които от летви, платно, конци и хартия сглобяваха някой скелет, в който можеха да се разпознаят чертите на един или друг безсмъртен образ от века на Просвещението. Най-предпочитан от всички изглежда беше Жан-Жак Русо: през целия си живот Амброаз Фльори беше направил повече от осемдесет.

Чувствах, че двамата с Дюпра имат право. По-нужно от когато и да било беше всеки да даде най-доброто от себе си. Припомнях си с усмивка онези часове от нашето детство, когато на тавана на замъка Жар Лила определяше пътищата ни в живота според дарбите на всеки един:

— Тад ще стане велик изследовател и ще открие гробовете на скитите и храмовете на ацтеките, Брюно ще бъде известен също като Менухин и Рубинщайн, Ханс ще завземе властта в Германия и ще убие Хитлер, колкото до теб…

Тя ме оглеждаше важно.

— Ти ще ме обичаш — казваше ми и аз все още чувствах върху бузата си целувката, която придружаваше разкриването на смисъла на моя живот.

Съобщих на чичо, че повече няма да ходя при Дюпра.

— Ще ида в Париж. Там по-лесно ще получа някакви новини. Може би ще се опитам да премина в Полша.

— Няма вече Полша — каза Амброаз Фльори.

— Във всеки случай една нова полска армия се сформира във Франция. Сигурен съм, че ще успея да разбера нещо. Имам надежда.

Чичо наведе очи.

— Какво очакваш да ти кажа? Отивай! При нас надеждата движи всичко. Не се предава тази мръсница.

Когато се върнах да си вземем довиждане, останахме заедно и мълчаливи един дълъг момент; седнал на пейката, със старата си кожена престилка и инструментите си той приличаше на всички ония стари занаятчии от историята на Франция.

— Мога ли да си взема едно за спомен? — попитах.

— Избери си.

Огледах се. Ателието беше дълго двайсет и пет метра и широко десет и когато човек видеше стотиците хвърчила, на ум му идваше думата „богатство“. Всички бяха прекалено големи за мен и по-лесно би ми било да ги побера в паметта си, отколкото в куфара. Избрах си едно съвсем мъничко — водно конче със седефени крила.

XXIV

Пристигнах в Париж с петстотин франка в джоба и дълго се скитах из непознатия за мене град да търся квартира. Намерих стая за петдесет франка на месец, която се намираше над един дансинг на улица „Кардинал Льомоан“.

— Правя ви отстъпка заради шума — добави собственикът.

Полските офицери и войници, които бяха успели да стигнат до Франция през Румъния и които тук биваха посрещани със съчувствие, отговаряха вяло на въпросите ми: нямаше Броницки измежду тях. Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Генералния щаб на полската армия, който се сформираше отново в Коеткидан. Ходех всеки ден на улица „Солферино“: отпращаха ме учтиво. Правих нови постъпки в посолствата на Швеция, на Швейцария и в Червения кръст. Наложи се да напусна жилището си, след като ударих плесница на собственика: беше ми казал, че трябвало да се споразумеем с Хитлер.

— Трябва да признаем, че той е вождът; имаме нужда от човек като него.

Жена му извика полиция, но аз успях да се измъкна навреме и се скрих в един хотел на улица „Льопик“, посещаван от проститутки. Собственичката му беше висока и слаба жена с боядисани в черно коси и прям, строг поглед, който оставяше у мен усещането, че съм претърсван и изучаван. Винаги имаше пакет „Голоаз“ подръка, рядко я виждах без цигара между устните и в паметта ми лицето й е останало обвито в дим.

Казваше се Жюли Еспиноза.

Прекарвах времето си легнал в стаята си, зает с освобождението на Полша и стисках в прегръдките си Лила на брега на Балтийско море.

Дойде денят, в който вече нямах пари да си платя наема. Вместо да ме изхвърли, стопанката ме канеше всеки ден да се храня с нея в кухнята. Тя говореше за разни неща, не ми задаваше никакви въпроси и ме наблюдаваше внимателно, галейки своето куче Чонг, дребен пекинез с черна муцуна, с козина в бяло и кафяво, винаги настанено в скута й. Чувствах се неудобно пред този непреклонен поглед; очите й изглежда винаги бяха нащрек; миглите й ми приличаха на крачета на дебнещи от древни времена паяци. Научих, че госпожа Еспиноза има дъщеря, която бе учила в чужбина.

— В Хайделберг, Германия — уточни тя с почти триумфален тон. — Виждаш ли, мой малък Людо, аз разбрах какво ще стане. Разбрах го още по времето на Мюнхен. Малката има диплома, която ще й бъде от полза, когато дойдат германците.

— Но…

Щях да кажа: „дъщеря ви е еврейка като вас, госпожо Жюли“: тя не ми даде време.

— Да, знам, но документите й са съвсем арийски — каза тя с ръка, поставена върху Чонг, свит на топка върху бедрата й. — Погрижила съм се да има нормално име. Този път няма да се дадем лесно, можеш да ми вярваш. Във всеки случай не и аз. Имаме хилядагодишен опит. Съществуват и такива, които са забравили или вярват, че всичко това е свършило — във вестниците говорят за правата на човека — но аз ги познавам, вашите права. Това са само рози. Миришат добре и това е всичко.

Жюли Еспиноза беше прекарала няколко години като заместник-шефка в „домовете“ на Будапеща и Берлин и говореше унгарски и немски. Бях забелязал, че на роклята си винаги носи една брошка, гущер от злато, на който очевидно държеше много. Всеки път, когато беше угрижена, пръстите й играеха с брошката.

— Вашият гущер е много хубав — казах й един ден.

— Хубав или не, гущерът е животно, което винаги е оцелявало и няма друго, което така да се промъква между камъните.

Тя имаше мъжки глас и когато някой й противоречеше, започваше да псува като каруцар — хората казват „като каруцар“, но аз не съм чувал някой каруцар да държи подобен език у нас — и думите й ставаха понякога толкова груби, че госпожа Жюли сама се смущаваше. Една вечер, след скромното „майната му“, последвано от други думи, които предпочитам да не споменавам от уважение и признателност към тази, която направи толкова много за мен, тя прекъсна своята злъчна реч, която се отнасяше до не знам какви си неприятности с полицията и се замисли.

— Все пак е любопитно, че това ми идва на ум само на френски. Никога не съм го помисляла на унгарски или на немски. Може би речникът ми не е достатъчно богат. И освен това в Будапеща и в Берлин клиентелата беше различна. Все отбрани хора. Често идваха облечени в смокинг или фрак след опера или театър и ми целуваха ръка. Тук идват само боклуци.

Изглеждаше неспокойна.

— Там не можеха да си позволят да се държат вулгарно — повтори тя твърдо.

И приключи с една тайнствена фраза, която без съмнение сама се изплъзна от устата й, тъй като тя все още ми нямаше напълно доверие:

— Това е въпрос на живот и смърт.

Взе пакета „Голоаз“ от масата и стана, като ме остави учуден, тъй като не разбирах каква опасност може да представлява за нея грубият й език.

Учудването ми премина в смайване, когато същата вечер тази вече не млада жена започна да взема уроци по добри обноски. Една възрастна дама, някогашна директорка на пансион за млади момичета, идваше два пъти седмично, за да й помогне да усвои обноски „от класа“ — дума, която събуждаше в паметта ми спомен за най-ужасните ми унижения в Гродек като случая с откраднатите вещи, отношенията ми с Ханс и тържественото предупреждение на Стас Броницки, когато този „задник“, ако трябва да се изразим като госпожа Жюли, се беше постарал да изгони у мен всякаква надежда за брак с Лила, приемайки мисълта, че съм й любовник, изтъквайки като причина скромния ми произход и голямата възвишеност на името Броницки. Раздразнението ми нарасна, когато чух възпитателката да обяснява на госпожа Жюли какво се разбира под „класа“:

— Виждате ли, не става дума за това да усвоиш поведение, различно от това на по-долните слоеве на обществото. Напротив, то не трябва да изглежда като „усвоено“. То трябва да изглежда естествено, в известен смисъл унаследено…

Бях възмутен от любезната усмивка, с която госпожа Жюли приемаше тези забележки, тя, която често бях виждал да ругае някой клиент, който „много си позволяваше“. Сега не проявяваше дори най-малкото нетърпение и се подчиняваше.

Веднъж я сварих да рецитира басня на Лафонтен с молив ту между зъбите, ту между устните, прекъсвайки за малко, за да посрещне една двойка — което често правеше, защото всяко от момичетата приемаше по петнайсет-двайсет клиенти на ден.

— Казват, че имам акцент на човек от предградията — обясни ми тя. — Тази дърта кукумявка го нарича „простонароден говор“ и ми препоръчва упражнения, за да го превъзмогна. Знам, че изглеждам смешно, но какво пък, трябва да направя необходимото.

— Защо се измъчвате така, госпожо Жюли? Това не ме засяга, но…

— Имам си причини.

Походката й също беше обект на много грижи.

— Ходя като мъж — признаваше тя.

Това беше един вид клатушкане от крак върху крак, придружено от полюшване на раменете, въртене на лактите, наистина походка, в която нямаше нищо женствено и която напомняше поведението на професионалните борци на ринга. Госпожица дьо Фюлбиак се тревожеше:

— Не можете да вървите така в обществото!

Случваше ми се да зърна собственичката да се движи внимателно от единия край на салона към другия с три или четири книги върху главата.

— Трябва да вървите изправена, госпожо — нареждаше госпожица дьо Фюлбиак, чийто баща някога е бил морски офицер. — И ви моля, извадете поне за малко фаса от устата, това прави възможно най-лошото впечатление.

— Да го вземат мътните! — ругаеше госпожа Жюли, когато пирамидата книги от главата й се сгромолясваше с трясък.

И тутакси добавяше:

— Трябва да престана да се изразявам толкова грубо. Някой ден ще се изпусна в неподходящ момент. Толкова пъти съм казвала „мътните“ и „по дяволите“, че това се е превърнало в моя втора природа.

Външният й вид не беше „нашенски“, както ми бе обърнала внимание на няколко пъти госпожица Фюлбиак; имаше малко цигански вид. Години по-късно, когато вече имах някакви познания по изкуство разбрах, че лицето на Жюли Еспиноза напомняше женските лица от византийските мозайки и от изображенията, рисувани върху саркофазите от Сахара. Във всеки случай то имаше древни черти.

Веднъж, влизайки в кабинета, където клиентите идваха да се разплатят, преди да се качат в стаите, намерих Жюли Еспиноза седнала зад тезгяха с учебник по история в ръка. Със затворени очи и пръст, поставен върху страницата, тя рецитираше като някой, който се опитва да запомни урок:

— … следователно може да се каже, че адмирал Хорти е станал регент на Унгария въпреки волята си… Популярността му, вече голяма…

Тя погледна с едно око в учебника.

— … вече голяма през 1917, след битката в Отрант, нараства още повече след потушаването на болшевишката революция на Бела Кун, така че единственото, което е можел да направи, е да се подчини на народната воля…

Тя забеляза моето учудване.

— Е?

— Нищо, госпожо Жюли.

— Не бери грижа.

Върховете на пръстите й напипаха златния гущер; после тя добави спокойно:

— Упражнявам се за времето, когато немците ще бъдат тук.

Самоувереността, с която ми каза онова, което смятах за немислимо, а именно че Франция може да изгуби войната, ме извади от равновесие и аз излязох, затръшвайки вратата.

Известно време вярвах, че госпожа Жюли се упражнява, за да може да отвори дом „от класа“, после си припомних, че е еврейка и не разбирах как би било възможно такова издигане по социалната стълбица, ако нацистите спечелеха войната, в което тя беше убедена. Може би тя имаше намерение да отвори луксозен публичен дом в Португалия, страна, която очевидно я интересуваше.

— В Португалия ли ще се скриете?

Мъхът над устните й потръпна от презрение.

— Не съм от онези хора, които се крият.

Тя смачка цигарата си и ме погледна право в очите.

— Но няма да им дам кожата си; аз ти го казвам.

Тази смесица от смелост и пораженство ме объркваше. Бях прекалено млад, за да разбера тази воля за оцеляване. В състоянието на тревожност и сърдечен недоимък, в което бях потопен, в моите очи животът не заслужаваше такава привързаност.

Жюли Еспиноза продължаваше да ме наблюдава. Човек би казал, че ме бе изправила пред съд и се готвеше да произнесе присъдата.

Една нощ сънувах, че стоя на покрива, а долу на тротоара госпожа Жюли чака с вдигнати към мен очи да се хвърля, за да ме хване в ръце. Всичко свърши с това, че се намерих седнал срещу нея в кухнята, скрил лице в ръцете си, разтърсван от ридания. Тя продължи да ме слуша до два часа сутринта, на фона на шума от бидетата, който никога не секваше в „Отел дьо Пасаж“.

— Не е възможно да си толкова глупав — промърмори тя, когато й доверих намерението си да отида в Полша, каквото и да ми струва това. — Дори не разбирам как не са те взели в армията като си такъв глупак.

— Бях обявен за негоден. Имам сърцебиене.

— Слушай, дете. Аз съм на шейсет години, но понякога имам чувството, че съм живяла пет хиляди години или дори, че съм присъствала на сътворението на света. И после, не забравяй как се казвам. Еспиноза.

Тя се засмя.

— Почти като Спиноза, философът, може би си чувал за него. Мога дори да изхвърля това „Е“ и да се нарека Спиноза, толкова познание съм събрала.

— Защо ми казвате това?

— Защото скоро нещата ще тръгнат зле; ще преживеем такава катастрофа, че ти и твоята мъка ще изчезнете в нея. Ще загубим войната и немците ще дойдат във Франция.

Оставих чашата.

— Франция не може да изгуби войната, това е невъзможно.

Тя притвори едното си око над цигарата.

— Невъзможно не е по френски — каза.

Госпожа Жюли стана и с пекинеза на ръце отиде да вземе чантата си от един фотьойл, тапициран със зелен плюш. Извади оттам пачка банкноти и седна отново.

— Вземи това за начало. После ще ти дам още.

Гледах парите върху масата.

— Е, какво чакаш?

— Слушайте, госпожо Жюли, с това тук може да се живее цяла година, а аз нямам толкова време.

Тя се пошегува:

— Този тук иска да умре от любов — каза. — Тогава побързай. Мнозина ще измрат и то няма да бъде от любов, повярвай ми.

Изпитах силна симпатия към тази жена. Може би започвах да разбирам, че когато хората говореха с презрение за „курва“ или за „сводница“ те поставяха човешкото достойнство на нивото на задника, за да забравят по-лесно низостите на главата.

— Все пак не разбирам защо ми давате тези пари.

Тя седеше пред мен, загърнала плоските си гърди с вълнен синкаво лилав шал, с купола си от черни коси, с циганските си очи и дългите пръсти, които играеха с малкия златен гущер на гърдите й.

— Нормално е да не разбираш. Ще ти обясня. Имам нужда от момче като теб. Опитвам се да събера малък екип.

Именно така през февруари 1940, когато англичаните пееха: „Ще прострем бельото си по линията Зигфрид“, афишите обявяваха, че „ние ще победим, защото сме по-силни“ и „Кло Жоли“ кънтеше от тостове в чест на победата, една стара сводница се подготвяше за немската окупация. Не мисля, че е имало друг в страната, комуто би дошла идеята да организира тогава това, което по-късно щяха да нарекат „мрежа на съпротивата“. Беше ми възложено да установя контакти с определен брой хора, между които един фалшификатор, който все още тъгуваше за професията си след двайсет години затвор, а госпожа Жюли толкова добре ми беше внушила да пазя тайната, че и днес едва си позволявам да напиша техните имена. Между тях беше и господин Дампиер, който живееше сам с канарчето си — за чест на Гестапо трябва да призная, че канарчето беше пощадено и госпожа Жюли се погрижи за него, след като господин Дампиер почина от сърдечна криза по време на един разпит през 1942. Между тях беше и господин Пажо, две години преди да бъде разстрелян заедно с още двайсетина другари, познат по-късно като Валериен, по името на един хълм; също полицейският комисар Ротар, който стана шеф на мрежата „Съюз“ и който пише за госпожа Жюли Еспиноза в книгата си „Подземни години“: „У тази жена имаше тотална липса на илюзии, което без съмнение бе резултат от дългогодишна практика в нейната професия. Случваше ми се да си представям как безчестието влиза при тази, която толкова добре го познаваше, и й се доверява. Сигурно е шепнело в ухото й: «Скоро ще настъпи моят час, скъпа Жюли. Приготви се». Във всеки случай тя успяваше да убеждава и аз й помогнах да сформира една група, която се събираше редовно, за да набележи мерките, които трябва да се вземат — от фалшивите документи до избора на място, където бихме могли да се срещнем или да се укрием по време на окупацията — в която тя и за миг не се съмняваше“.

Един ден, след посещение при един аптекар от улица „Гобен“, който ми беше предал „лекарства“, чието предназначение узнах много по-късно, попитах госпожа Жюли:

— Вие плащате ли им?

— Не, мой малък Людо, има неща, които не се купуват.

Тя ми отправи поглед, в който се смесваха тъга и строгост.

— Това са бъдещите разстреляни.

Един ден поисках да узная защо, след като беше така уверена, че войната ще бъде изгубена и смяташе идването на германците за сигурно, не бягаше в Швейцария или Португалия.

— Вече говорихме за това и аз ти казах. Бягството не е в мой стил.

И се пошегува:

— Може би това иска да ми каже Фюлбиак, когато повтаря, че имам „лош стил“.

Една сутрин забелязах в кухнята снимки на португалския диктатор Салазар, на адмирал Хорти, регент на Унгария и дори една на Хитлер.

— Очаквам един човек, който ще ги надпише с посвещение за мен — обясни ми тя.

Госпожа Жюли никога не разпростря доверието си дотам да ми каже кое беше новото име, което щеше да си присвои и когато „специалистът“ дойде да напише посвещения върху портретите, аз бях подканен да изляза.

По нейно настояване си взех шофьорска книжка.

— Може да потрябва.

Единственото нещо, което работодателката ми очевидно не беше способна да предвиди, беше датата на немското нашествие и на поражението, което щеше да последва. Тя очакваше нещо „с първите хубави дни“ и се безпокоеше за съдбата на момичетата. Те бяха трийсет или четирийсет и работеха на смени двайсет и четири часа в денонощието в „Отел дьо Пасаж“. Тя ги съветваше да вземат уроци по немски, но нито една курва във Франция не вярваше, че е възможно да изгубим войната.

Учудвах се на доверието, което тя ми оказваше. Защо се доверяваше без колебание на едно двайсетгодишно момче, от което можеше да се очаква всичко, а това в никакъв случай не бе препоръка?

— Може би върша глупост — призна тя веднъж. — Но искаш ли да ти кажа? Гледаш сякаш вече си застанал пред взвода за разстрел.

— По дяволите! — изругах.

Тя се засмя.

— Уплаших ли те, а? Но това не означава непременно дванайсет куршума в кожата. Можеш да доживееш така дори до дълбока старост. Твоята полякиня е виновна за този поглед. Не се тревожи. Пак ще я видиш.

— Откъде знаете, госпожо Жюли?

Тя се поколеба, сякаш не искаше да ми създава грижи.

— Би било прекалено хубаво, ако не я видиш повече. Споменът би останал непокътнат. А в живота нещата рядко остават непокътнати.

Продължавах да посещавам два или три пъти седмично Генералния щаб на полската армия във Франция, докато накрая един сержант, уморен от моите въпроси, каза:

— Не знаем нищо със сигурност, но е възможно цялото семейство Броницки да е загинало при бомбардировките.

Въпреки всичко бях сигурен, че Лила е жива. Дори присъствието й около мен ставаше все по-осезаемо — като предчувствие.

В началото на април госпожа Жюли изчезна за няколко дни. Върна се с превръзка на носа. Когато я свали видяхме, че леко гърбавият й нос беше станал съвсем прав и дори малко по-къс. Не я попитах нищо, но забелязвайки учудването ми, тя каза:

— Първото нещо, което ще забележат тези мръсници, е носът.

В крайна сметка тя до такава степен бе спечелила доверието ми, че не бях никак изненадан, когато германците пробиха фронта при Седан. Не бях изненадан и когато няколко дни по-късно ме изпрати в гаража за нейния ситроен. Тя ме чакаше в стаята, седнала с Чонг между куфарите си, с чаша ракия в ръка и слушаше бюлетина по радиото, който обявяваше, че „нищо не е загубено“.

— Смешно бръщолевене — каза.

После остави чашата си, взе кучето и стана.

— Добре, сега заминаваме.

— Къде?

— Известно време ще пътуваме заедно, защото ти трябва да се прибереш у дома, а това донякъде е и мойта посока.

Беше втори юни и по пътищата нямаше следи от поражението. Селата, които прекосявахме, бяха спокойни. Госпожа Еспиноза ме остави да карам, после сама седна зад волана. Беше облечена в сиво палто, носеше шапка и синьо-лилаво шалче.

— Къде ще се скриете, госпожо Жюли?

— Няма да се крия, приятелю. Тези, които се крият, винаги биват намирани. Два пъти съм хващала сифилис, с нацистите ще бъде третия.

— Но тогава какво ще правите?

Тя едва забележимо се усмихна и не ми отговори. На няколко километра от Верво спря колата.

— Тук си казваме довиждане. Домът ти не е далече, ще се оправиш сам.

Целуна ме.

— Ще ти дам знак. Скоро ще имаме нужда от момчета като теб.

Тя ме докосна по бузата.

— Хайде, тръгвай!

— Няма ли пак да ми кажете, че гледам като пред взвода за разстрел?

— Да кажем, че всичко е наред. Когато човек може да обича като теб, да обича една жена, която вече не е тук, има някаква надежда, че ще може да обича и други неща…, които също няма да бъдат тук, щом дойдат нацистите.

Стоях отвън с моя куфар. Беше ми мъчно.

— Кажете ми поне къде отивате!

Тя потегли. Останах на средата на пътя и се питах какво ли щеше да стане с нея. Бях малко разочарован от такава липса на доверие. Очевидно в очите ми тя не бе видяла гаранцията, която й бе нужна. Е, толкова по-добре. Може би нямах погледа на човек, който гледа като пред взвода за разстрел. Все още имах шанс да се справя.

XXV

По пътя ме качи един военен камион и към три следобед бях в Клери. През отворените прозорци се чуваше радиото. Врагът щял да бъде спрян на Лоара. Не вярвах — дори госпожа Жюли не можеше да спре врага на Лоара.

Заварих чичо да работи. Още щом влязох, бях учуден от промяната на атмосферата в ателието: Амброаз Фльори беше затънал до колене в историята на Франция и имаше най-войнствен вид. Около него лежаха Шарл Мартел, всичките Луи, Годфроа дьо Буйон и Ролан дьо Ронсево — всички, които във Франция някога са оголвали зъби срещу врага — от Карл Велики до маршалите на империята; не липсваше дори самият Наполеон, за когото моят настойник казваше някога: „Ако му сложим една шапка «Борсалино» ще заприлича на Ал Капоне“. С игла и конец в ръка той кърпеше една Жана д’Арк, която вероятно бе сполетяна от нещастие, защото гълъбите, които трябваше да я носят към небето, висяха на една страна. Сабята й беше счупена в резултат на лоша среща със земята. За един стар пацифист, който винаги се бе противопоставял на военната служба, това бе такава коренна промяна, че онемях. Силно се съмнявах, че тя е резултат на нов прилив поръчки, тъй като в цялата си история страната ни не се беше интересувала по-малко от хвърчилата, както сега. Самият Амброаз Фльори се беше променил. Никога лицето му не бе имало по-сурово изражение. Той седеше там с осакатената Жана д’Арк на коленете и беше жив пример за това колко вбесен може да бъде един стар нормандец. Не стана от пейката, а само ми кимна с глава.

— Е, какво ново? — попита, а аз не отговорих, тъй като току-що Париж бе обявен за открит град. Мислех, че има други неща, за които трябва да се пита. Но беше само юни 1940 и още не бе дошло времето, когато французите щяха да се оставят да бъдат измъчвани и убивани заради неща, които съществуват само в главите им.

— Не успях да науча нищо. Всичко опитах. Но съм сигурен, че е жива и ще се върне.

Амброаз Фльори направи знак на одобрение.

— Това е добре, Людо. Германия спечели войната и сега здравомислието, предпазливостта и разумът ще обхванат цялата страна. За да продължиш да вярваш и да се надяваш, трябва да си луд. Откъдето си и правя това заключение…

Той ме погледна.

— Трябва да си луд.

Може би е нужно да припомня, че по време на капитулацията лудостта още не бе се настанила в главите на французите. В онзи момент имаше само един луд и той беше в Лондон.

Няколко дни след завръщането си аз видях първите германци. Нямаше с какво да се препитаваме и се бях примирил с мисълта да се върна при Марселен Дюпра, ако той все още ме искаше. Чичо бе отишъл да го види точно когато бе станало ясно, че нищо не може да спре светкавичния поход на Вермахта; беше го намерил със зачервени очи пред картата на Франция, която украсяваше входа и където всяка от провинциите беше представена със своите най-достойни ястия. Беше поставил пръста си върху свинския бут на Ардените и беше казал:

— Не знам докъде ще стигнат немците, но трябва на всяка цена да запазим връзките си с Перигор. Без трюфела и черния дроб „Кло Жоли“ е загубена. Слава богу, че поне Испания е неутрална: единствения хубав шафран получавам оттам.

— Мисля, че той също е полудял — беше казал чичо с уважение.

На пътя пред градината имаше три танка и една бронирана кола пред портата, под цъфналите магнолии. Очаквах да ме спрат, но немските войници дори не ми обърнаха внимание. Прекосих вестибюла; капаците на ротондата и на галериите бяха затворени; двама немски офицери седяха на една маса, наведени над някаква карта. Марселен Дюпра стоеше в полумрака, набразден с ивици светлина, в компанията на господин Жан, осемдесетгодишният виночерпец, който без съмнение беше дошъл в изоставената от всички „Кло Жоли“ да предложи на собственика своята помощ. С кръстосани на гърдите ръце, високо вдигната глава и леко свиреп поглед Дюпра говореше с приповдигнат тон, като че ли искаше да бъде сигурен, че двамата немски офицери ще го чуят.

— Признавам, че годината е добра. Може би дори от най-добрите; само дъждът да не се появи внезапно и гроздето да изгние.

— Във всеки случай всичко тръгна добре — говореше господин Жан с усмивка на сбръчканото си лице. — Франция ще си спомня за реколтата от 1940, чувствам, че това ще бъде една от най-добрите реколти. Получих хубави новини от всички страни — от Божоле, от цяла Бургундия, от Бордле… Те никога не са били по-добри. Виното тази година ще бъде по-хубаво от всякога. Ще се запомни.

— От незапомнени времена французите не са виждали подобен юни — признаваше Дюпра. — Изглежда небето е с нас. Нито облаче. Лилиите цъфнаха и до деветдесет дни реколтата ни е вързана в кърпа. Някои губят вяра и казват, че е прекалено хубаво, за да продължи. Но аз имам доверие в лозите. Във Франция винаги е било така. Когато губиш от една страна — печелиш от друга.

— Очевидно вината в Елзас са загубени — каза господин Жан.

— А карта без Елзас е национална катастрофа — отвърна Дюпра, повишавайки леко тон. — Забележи, аз имам в мазето си достатъчно вино, за да изкарам четири, пет години, а после, с малко късмет, ще заредим наново. Срещнах един, който беше дошъл от името на Поен от Виена. Изглежда, че всичко върви от добре по-добре, лозите надминават себе си. Дори по Лоара. Франция е особена страна, драги Жан. Когато всичко изглежда загубено, изведнъж става ясно, че главното е спасено.

Ръката на господин Жан изтри една сълза, спотаила се между бръчките на усмивката му.

— Е, да. Казвам ви, господин Дюпра, че след няколко години хората ще си припомнят 1940 и ще казват: подобна година не е имало. Познавам хора, които плачат, когато гледат лозите си: толкова са хубави!

Двамата офицери все така стояха наведени над картата. Мислех, че изучават военната карта на Франция. Лъжех се. Това наистина беше картата на Франция, но тази от „Кло Жоли“: Трюфели „Марселен Дюпра“ в глинен съд; филе от риба мостел, подправено с пелин; зайче от нормандска горичка в малинов оцет; миди „а ла дие-поаз“. Знаех менюто наизуст до болето от ябълково вино. Наблюдавах двамата немски офицери и изведнъж ми се стори, че войната още не е загубена. Единият от офицерите стана и приближи до Дюпра.

— Командващият немските войски в Нормандия генерал и Негово превъзходителство посланикът Ото Абец ще обядват тук с още петнайсет души следващия петък — каза той. — Негово превъзходителство посланик Абец е идвал често тук преди войната и ви изпраща поздрави. Надява се, че „Кло Жоли“ ще остане на висотата на репутацията си и е готов да ви окаже необходимата помощ. От негово име ви пожелаваме успех.

Дюпра го изгледа втренчено.

— Кажете на вашия генерал и на вашия посланик, че нямам персонал, нямам пресни продукти и не съм сигурен, че ще мога да ги обслужа.

— Тези заповеди са издадени от много високо място, господине — каза офицерът. — От Берлин искрено се надяват, че животът ще продължи нормално и ние възнамеряваме да уважим всичко, което е изградило величието и престижа на Франция и на първо място, разбира се, кулинарния й гений. Това са думи на самия фюрер.

Двамата офицери поздравиха собственика на „Кло Жоли“, удариха токове и се оттеглиха. Дюпра остана мълчалив. Видях странното изражение, което се изписа върху лицето му, смесица от гняв, безнадеждност и решителност. Не бях казал и дума. Господин Жак също изглеждаше неспокоен.

— Какво има, Марселен?

Тогава чух от устата на Марселен Дюпра думи, които той без съмнение не беше произнасял никога:

— Да ги вземат мътните — каза глухо. — Какво си мислят тези педали? Че ще насера гащите? Вече три поколения Дюпра са имали девиза: „Аз ще оцелея“.

Тогава той обяви, че „Кло Жоли“ отново отваря врати следващата седмица.

Въпреки това капитулациите около нас следваха една след друга; капитулацията на Англия се очакваше всеки момент и имаше мигове, особено нощем, когато всичко ми изглеждаше загубено. Тогава ставах и отивах в замъка Жар. Прескачах оградата и се отправях да чакам Лила на алеята с кестените, а каменната пейка, която излъчваше празнота и студенина на лунната светлина, ни приютяваше приятелски. Влизах вътре през един от големите прозорци на терасата, чиито стъкла бях счупил, качвах се на тавана и прокарвах ръка по глобуса, следвайки с пръст бъдещите експедиции, които Тад беше набелязал. Брюно сядаше пред пианото и аз слушах Полонезата на Шопен, чувах я толкова ясно, че дори безразличната тишина се трогваше. Тогава още не знаех, че и други французи като мен заживяват в спомени, за да запазят живи и присъстващи тези, които не бяха тук и които смятаха за изчезнали завинаги.

XXVI

Ателието отново приемаше поръчки. Особено предпочитани бяха историческите фигури. Властите гледаха на тази дейност с добро око: миналото се тачеше. Немците бяха забранили да пускаме хвърчилата по-високо от трийсет метра над земята, защото се страхуваха от изпращането на закодирани сигнали към съюзническата авиация или към първите „бандити“. Веднъж ни посети новият кмет на Клери, господин Плантие, за да предаде на моя чичо „съвета“, който сам бе получил. От много високо място били забелязали, че между достойните за похвала „исторически“ произведения, излезли от ателието на „най-добрия майстор във Франция“ — звание, което чичо бе получил през 1937 — липсва образът на маршал Петен. Гостът му препоръча сам да вдигне хвърчило с образа на маршала по време на митинга, който членовете на организацията на хвърчилата възнамеряваха да проведат в Клери. Манифестацията щяла да бъде широко разгласена под надслова „Горе сърцата“ и имаше за цел да се бори с унинието и мрачните настроения. Чичо прие с лукаво пламъче в тъмните си очи. Обичах нежно тези искрици на радост в неговия поглед, подигравателната усмивка, която потрепва под сивия му мустак: онова старо веселие, което избликваше от най-далечното ни минало и озаряваше по пътя си едно лице, преди да продължи своя път към бъдещето. И така чичо сглоби едно триметрово хвърчило с лика на маршала и всичко щеше да мине добре, ако кметството не бе поканило на празника, по съвет на моя чичо, няколко немски войници и офицери. Имаше повече от сто състезатели и първата награда — маршал Петен, разбира се, не участваше в конкурса — беше дадена на хвърчилото на един доминикански отец, представящо разпятие на Исус, който се откъсва от кръста и полита към небето.

Никога не узнах дали Амброаз Фльори беше обмислил предварително всичко или ставаше дума за неприятно съвпадение. Изглежда не беше никак лесно да се пусне в небето хвърчило, чиято големина беше съобразена с историческия момент, но не и с въздушните течения и един немски сержант се втурна да му помогне, може би сам чичо го бе помолил за помощ. Най-сетне маршал Петен се издигна във въздуха, но когато разгъна крилете си — ръце на трийсет метра над главите ни, именно немският сержант беше фотографиран да държи конеца на хвърчилото. Никой не обърна внимание на това по време на празника и чак когато снимката беше публикувана, цензурата видя в нея зложелателни намерения. Снимката не видя бял свят, но се появи друга, направена незнайно от кого, която до края на окупацията беше разпространявана чрез тайни позиви: един чуден маршал Петен, размахал криле, и на другия край на конеца — един весел немски сержант.

Този случай ни причини известни неприятности и дори чичо призна, че може би твърде рано си е показал рогата.

В Нормандия се поставяше началото на мрежата „Надежда“ под ръководството на Жан Сентни, който лично бе дошъл да посети Амброаз Фльори; двамата, макар и твърде различни по възраст, се разбираха чудесно. В Клери случаят с маршал Петен предизвика различни реакции. В „Пти-Гри“ и „Винерон“ имаше хора, които посрещаха „проклетия старец“ Фльори с приятелско намигване и го потупваха по рамото; но имаше и други, които го помнеха от времето на Народния фронт, когато го бяха видели да пуска своя Леон Блум над нормандските горички и казваха, че за човек, загубил двамата си братя в Първата световна война този начин да се забавлява с победителите от Вердюн вероятно му е струвал хубав ритник в задника. Освен това никой не бе забравил, че Амброаз е противник на военната служба. Една хубава сутрин — аз казвам винаги „една хубава сутрин“, защото човек придобива навици с думите и немските танкове не могат да ги променят — една хубава сутрин при нас дойде Грийо, мой приятел от детинство, заклан две години по-късно от участниците в съпротивата, дано Господ му прости. Той дойде с още двама младежи от другия лагер и те цяла сутрин ровиха из хвърчилата ни, за да се уверят, че този стар побъркан Фльори не е сътворил още някоя магария. Чичо беше скрил цялата си серия от Народния фронт и своя Жорес при отец Ташен, свещеникът на Клери, който в началото се разсърди, но после ги натика в мазето си с изключение само на Леон Блум, когото запали, защото „всичко си има граници, по дяволите“. Моят настойник не се уплаши, но след като видя накъде духа вятърът реши, че „трябва да се постъпва другояче“. Срещата в Монтоар му даде удобен случай и пет дни след събитието хвърчилото, изобразяващо историческото ръкостискане на маршал Петен и Хитлер излетя в небето. „Желязото се кове, докато е горещо“ — довери ми той. Група доброволци размножиха това хвърчило в повече от сто екземпляра и човек можеше да ги зърне из цяла Франция. Никой не видя в това лош знак, с изключение на Марселен Дюпра, който бе дошъл на чашка у нас и беше казал на своя стар приятел:

— Щом ти, старият мръсник, плюеш върху света, значи положението е сериозно!

XXVII

През ноември 1941, когато тишината, идваща от Полша, заприличваше с всеки изминал ден на гробна тишина, аз отново се намирах в замъка за моите упражнения по памет. Същата сутрин хората на шефа на Гестапо в Клери, Грюбер, ни посетиха в Мот, тъй като добрите езици бяха пуснали мълвата, че Амброаз Фльори е измайсторил хвърчило, изобразяващо Лотарингския кръст и се кани да го пусне високо в небето, така че да бъде видяно от Клери до Кло и от Жонкиер до Прос. Беше лъжа; моят чичо беше прекалено сигурен в себе си, за да не бъде предпазлив; немците не намериха нищо, което да не фигурира във всички разрешени учебници по история; те се поколебаха малко пред една Жана д’Арк, носена от двайсет гълъба, но както самият Амброаз Фльори отбеляза със смях, никой не можеше все пак да й попречи да отлети в небето. Той почерпи гостите с ябълкова ракия и им показа дипломата си на най-добър майстор на хвърчила във Франция, която беше получил по времето на Третата република и тъй като без Третата република нацистите не биха спечелили войната, обер-щурман-фюрерът каза Gut и си тръгна.

Беше пет часа следобед; стоях прав по средата на прашния стар под на таванското помещение на замъка Жар. Настръхналата голота на клоните хвърляше сянка върху прозорчетата; пианото на Брюно беше потънало в мълчание; напразно бях затворил очи — не виждах нищо. Доброто старо чувство за съпричастност едва-едва мъждукаше тази вечер.

Немците приближаваха Москва и по радиото съобщаваха, че Лондон се превръща в прах.

Положих отчаяни усилия, за да преодолея моето безсилие. Лила ми се нацупи, тя винаги бе изпитвала удоволствие да подлага на изпитание моята вяра, а после видях Тад, който набелязваше върху световната покривка имената на бъдещите ни победи, накрая Лила дойде и се хвърли в прегръдката ми. Валс, само един валс, но когато главата ми се завъртя, всичко отново дойде на мястото си. Лила се смееше в ръцете ми с отметната назад глава; Брюно свиреше; Тад небрежно се беше облегнал на един от своите глобуси, които дават съвсем невярна представа за земята, тъй като не казват нищо за нещастията, случващи се върху нея. Отново се чувствах сигурен в нашето оцеляване и в нашето бъдеще, понеже знаех да обичам.

Продължавах да танцувам така, със затворени очи, протегнати ръце и давах воля на лудостта си, когато чух как портата изскърца. Тук вятърът играеше свободно и аз нямаше да обърна внимание на това в огъня на моя празник, ако не бях направил грешката, винаги фатална при тези, които живеят в лудостта и измислицата, да отворя очи.

В първия момент видях само силуета на немски офицер, който се открояваше на фона на един черен правоъгълник.

Познах Ханс. Бях все още леко замаян и реших, че отново съм станал жертва на прекомерната си памет. Трябваха ми няколко секунди, за да се уверя. Това наистина беше Ханс. Стоеше пред мен в униформата си на победител. Стоеше неподвижно, сякаш разбираше, че аз все още се съмнявам и искаше да ми остави време да се убедя в неговото присъствие. Не изглеждаше да е изненадан, че ме намира на тавана да танцувам валс с тази, която не беше тук. Той също не беше развълнуван: победителите са привикнали с нещастието. Може би вече му бяха казали, че не съм с всичкия си и вероятно бяха добавили: „Бедният малък Фльори, има на кого да го дължи!“. Съпротивата едва се зараждаше и думата „лудост“ още не бе получила правото да се нарече „свещена“.

Мракът беше достатъчно гъст, за да ни спести необходимостта да се виждаме прекалено ясно. Въпреки това различих белия белег върху бузата на моя неприятел: следата от полската szabelka, която бях въртял толкова несръчно. Ханс изглеждаше тъжен, почти почтителен: учтивостта приляга добре на униформата. Около шията му видях Железния кръст: без съмнение го беше спечелил в битката за Полша. Вече не си спомням какво точно си казахме в продължение на минутите, през които не разменихме и дума. Той направи жест, знак на онова добро възпитание, което при пруските благородници се предава от баща на син: тъй като препречваше изхода той се отдръпна, за да ми направи място. След толкова победи очевидно беше свикнал да гледа как хората бягат. Не помръднах. Той се поколеба, после започна бавно да сваля дясната си ръкавица и за миг аз повярвах, гледайки лицето му, че се готви да ми подаде ръка. Но не, той ми спести това неудобство: отиде до прозорчето, погледна голите клони навън и свали напълно ръкавиците си. А после се обърна към пианото на Брюно. Усмихна се, приближи, отвори го и прокара пръстите си по клавишите. Няколко ноти се отрониха. Той остана за миг неподвижен с ръка върху клавиатурата, навел глава. После се извърна, пристъпи няколко крачки, сякаш се колебаеше и отново сложи ръкавиците си. Преди да излезе, спря, обърна се наполовина към мен като че ли искаше да ми каже нещо, после си тръгна.

Прекарах нощта в скитане из полето, без да мога да разпозная пътищата, които знаех още от детството си. Вече не бях сигурен дали наистина бях видял Ханс или до такава степен се бях отдал на упражненията си по памет, че бях извикал едно привидение в повече. Братята Жаро, които ме намериха на сутринта да лежа в безсъзнание в кошарата си, ме занесоха вкъщи и посъветваха чичо да ме закара в болницата в Кан.

— Всички тук знаем, че малкият е разстроен, но този път…

Заблуждаваха се. „Леля Марта ще дойде да се разходи на разсъмване“, „Кравата ще запее с глас на славей“. „Копчетата на панталона ще бъдат зашити навреме“, „Баща ми е кмет на Мамер, а брат ми е масажист“.^[3] „Личните“ съобщения от Лондон по време на съпротивата, излъчвани на 1500 метра дълги вълни, 273 метра средни вълни или 30,85 метра достигаха до нас всеки ден. Амброаз Фльори благодари на братята Жаро за добрите им съвети и след като ги изпрати учтиво дойде до леглото ми и стисна китката на ръката ми:

— Пази лудостта си, Людо. Не я разпилявай без нужда. Страната ни все повече ще има нужда от нея.

Опитвах се да се успокоя, но срещата ми с Ханс ме бе разтърсила дълбоко. Продължавах да бродя около имението Жар; немците все още не бяха се настанили в него; дори ремонтът още не беше започнал.

В началото на декември, когато току-що се бях изкачил по стената, чух решетката да се отваря и, залягайки по корем, видях един мерцедес с флага на генерала, командващ немските войски в Нормандия да тръгва по главната алея. На волана беше Ханс, сам в колата. Не знаех дали се завръща, за да подготви окупирането на тези места или, също като мен, за да мисли за Лила. Вечерта откраднах пет бидона бензин от „Кло Жоли“, щедро доставен от немците, и ги прекарах един по един в замъка. Същата нощ го подпалих. Разпали се трудно, трябваше да подновявам огъня на няколко пъти; бродех от стая в стая, за да дам убежище на спомените, така че пепелта да ги запази непокътнати. Когато пламъците обхванаха и покрива, едва намерих сили да напусна мястото — дотолкова прегръдката на огъня ми изглеждаше приятелска.

На сутринта бях арестуван, закаран в Клери и подложен на тежък разпит. Френската полиция беше раздразнителна, защото искаше да запази престижа си в очите на германците. За властта бях идеалният виновник: ставаше дума за постъпка на неуравновесеност без никакви „терористични“ намерения.

Не отрекох нищо; отказах единствено да говоря; мислех за моите другари Льогри и Кост от мрежата „Надежда“, които даже мъченията не бяха накарали да проговорят: ако няколко плесници и удари с юмрук можеха да ме накарат да говоря, за пръв път в живота щях да изгубя паметта си. Търпях ударите, усмихвах се тъпо и си давах вид, че потъвам в мрачно видиотяване, което малко обезсърчи полицаите.

Чичо дойде да свидетелства, че от седмици не съм ставал от легло; доктор Гардио пропътува трийсет километра с двуколката си, за голямо неудоволствие на коня Клемантен, за да потвърди диагнозата си; но властите продължаваха да говорят за „постъпка на неуравновесеност“ и разпитът продължи на следващия ден в присъствието този път на двама цивилни немци.

Бях седнал на един стол с гръб към вратата. Изведнъж видях двамата немци да стават и да поздравяват; Ханс мина покрай мен без дори да ме погледне. Лицето му беше обтегнато, челюстите — стиснати; очевидно полагаше големи усилия, за да овладее презрението и раздразнението си. Той не отговори на хитлеристкия поздрав на хората на Грюбер и се обърна на френски към комисаря.

— Не разбирам това арестуване. Не виждам как Людовик Фльори, когото познавам добре, би могъл да бъде в замъка Жар вечерта, когато е избухнал пожарът, след като самият аз бях по същото време с него в къщата на чичо му в Кло и си тръгнах оттам късно през нощта, след дълъг разговор за хвърчилата със стопанина Амброаз Фльори. Следователно е изключено той да е подпалвачът, защото според свидетелските показания пламъците са се виждали от няколко километра разстояние още от единайсет часа вечерта.

В първия момент поисках да откажа тази помощ и защита, понечих да стана и да извикам: „Аз подпалих замъка“. Гневът ми на селянин надделя над вълнението пред този жест, в който видях повече презрение и аристократично превъзходство, отколкото великодушие. Но едно друго предчувствие дойде да измете навреме стария ми антагонизъм: Ханс оставаше верен на това, което едновременно ни свързваше и ни разделяше: Лила. Той наистина я обичаше и се притичваше на помощ на този, за който тя също беше смисъл на живота. В това високомерно държание, в тази самомнителност, с която се обръщаше към моите обвинители аз познах верността към миналото: той не бе дошъл да защити мен, а нашите общи спомени.

Той не им даде възможност да кажат нищо и излезе. Свидетелството на един немски офицер не можеше да бъде поставено под съмнение. Веднага бях освободен. Чичо, доктор Гардио и конят Клемантен ме поведоха към дома. Никой никога не бе виждал трима мъже така онемели за нещата, които имаха да си кажат. Чак когато доктор Гардио и конят Клемантен поеха по своя път, чичо ме попита:

— Защо подпали къщата?

— За да остане непокътната — отвърнах му и той въздъхна, тъй като знаеше, че милиони французи мечтаят да подпалят къщите си, за да „останат непокътнати“.

Никой в областта не се съмняваше, че съм виновен. Онези, които имаха уши за първите призиви на безумието, идващи не само от радио Лондон, но и от една съвсем друга честота, ми засвидетелстваха скромната си симпатия. Останалите ме отбягваха: измъкваха се неловко или си придаваха важности, докато чакаха всичко да отшуми и така връщаха на лудостта благородническите й титли. Малцина вярваха в победата на съюзниците: повече се говореше за възможен мир за сметка на руснаците.

Бях поставен под наблюдение в психиатричната болница в Кан, където в продължение на петнайсет дни разговарях на висок глас с невидимото и благодарение на това си спечелих истинско свидетелство на психически неуравновесен човек; нищо не би могло да ми бъде по-полезно при участието ми в Съпротивата. Никой не се учудваше да ме види как ходя, жестикулирайки, от ферма към ферма и моят шеф от мрежата, Субабер, ме натовари с всички свръзки. Възвръщах си магически разума, когато се налагаше да изпълнявам задълженията си на счетоводител в „Кло Жоли“; Дюпра казваше, че „съм отървал боя“. Вероятно се досещаше за нелегалната ми дейност, тъй като малко неща се изплъзваха от вниманието му. Все пак предпочиташе да не намеква за това — „за да не си цапа ръцете“, казваше чичо — и се задоволяваше да измърмори:

— Вас човек никога няма да може да ви промени! — И не знам дали говореше само за Фльори или за всички безразсъдни братя, все по-многобройни в изнемощяла Европа, увлечени от тази заблуда, която толкова пъти в историята на народите е доказвала възможностите на невъзможното.

Тя седи на другия край на стаята, в мрачния ъгъл; там на стената виси едно нескопосно хвърчило с розово-жълто тяло и сребърни пръски, което едно седемгодишно дете само бе сглобило и оцветило в ателието. Не знам дали беше птица, пеперуда или гущер, тъй като детското въображение се беше постарало да не го лиши от нито една възможност.

— Невинаги съм била мила с теб, Людо, ето че сега си отмъщаваш. Вчера в продължение на часове напълно бе забравил за мен. Знаеш, че съм в твойта власт и ти харесва да ми го припомняш. Сякаш винаги очакваш да ти кажа: Какво ще правя без теб? Играеш си с мен, за да ме плашиш.

Признавам, че страхът и безпокойството й ми доставят удоволствие: това момиче с благороднически произход е зависимо от един нормандски селянин, от неговата вярност и от неговата памет. Никога не злоупотребих с властта си над нея. Напротив, позволявам си свободата да удължавам безкрайно някои от нейните жестове — например как прокарва ръка в косите си: всяка сутрин поне за няколко мига имам нужда от тази милувка. Или задържам ръката й, за да й попреча да си сложи сутиена.

— Хайде стига, Людо! Свърши ли?

Обичам да паля тези гневни искри в очите й. Нищо не ме успокоява така, както да я виждам непроменена, вярна на самата себе си.

— Мислиш, че можеш да си позволиш всичко, защото съм зависима от теб. Вчера ме накара да извървя двайсет километра през полето. И изобщо не обичам зеления пуловер, с който ме беше облякъл.

— Имах единствено него, а беше студено.

После тя бавно се стопява, връща се в своята нелегалност, а аз задържам клепачите си затворени, за да я запазя по-задълго.

XXVIII

Можех да ходя навсякъде из района; немците не ме подозираха, защото знаеха, че съм изгубил разсъдъка си, но дори и да беше така, това не ме правеше по-малко опасен и би трябвало да ме разстрелят незабавно. Бях складирал в главата си стотици имена, адреси на „пощенски кутии“, които се променяха непрекъснато и никога не носех със себе си дори късче хартия.

Една сутрин, след като бях прекарал нощта по пътищата, спрях да си поема дъх в „Телем“. На съседната маса един мъж четеше вестник. Не виждах лицето му, нищо, освен заглавието на първа страница: Червената армия разбита. Собственикът, господин Рубо, дойде и остави пред „бедния Людо“ две чаши бяло вино, едната за мен, другата — за да ми достави удоволствие. В нашия край вече бяха свикнали с моята мания и не пропускаха случай да кажат на новодошлите, че съм по-смахнат и от чичо си, прочутия селски раздавач с неговите хвърчила. Моят съсед остави вестника и аз познах стария си учител по френски, господин Пенде. Не бях го виждал от прогимназията. Чертите му, върху които годините бяха оставили своя отпечатък, не бяха изгубили нищо от своята образцова строгост, с която някога бе преследвал правописните грешки в тетрадките ни. Същото пенсне и същата брадичка като някога украсяваха лицето му. Господин Пенде винаги бе имал и все още имаше малко царствен вид, особено откакто се беше прославил с рубриката си „Кръстословици“, която водеше в „Газет“ от четирийсет години. Станах от мястото си.

— Добър ден, Фльори, добър ден. Позволете ми да изразя почитанията си към…

Той се повдигна лекичко и се поклони пред празния стол. Барманът Брико, който бършеше чашите зад бара, спря слисан, после продължи да бърше. Простоват човечец, който никога не бе проявявал и капка въображение в живота си и когото съвсем неоправдано и ненужно есесовците убиха след дебаркирането, когато хукнаха да бягат.

— Поздравявам свещената лудост — каза господин Пенде. — Вашата, тази на вашия чичо Амброаз и на всички млади французи, които запазиха паметта си и си изгубиха ума. Щастлив съм да видя, че мнозина са запомнили от нашето старо задължително обществено образование онова, което си е заслужавало.

Той се усмихна лекичко.

— Изразът „да съхраниш благоразумието си“ може да се тълкува по два начина. Някога ви дадох упражнение на тази тема, струва ми се. Упражнение именно по френски.

— Много добре си спомням, господин Пенде. Да съхраниш благоразумието си: да действаш според правилата, разумно. Или обратното: да съхраниш смисъла на живота си.

Моят стар учител изглеждаше много доволен. Той отдавна беше в пенсия, беше се сбръчкал и царственият му вид изглеждаше малко съсипан, но той винаги си е бил млад по един друг начин, който позволява дори на един учител на седемдесет да излезе от релсите.

— Да, да — каза той, без да уточни за какво точно се отнася одобрението му.

Кучето на собственика, Лорнет, един фокстериер с две големи черни петна около очите, дойде и подаде лапа на господин Пенде. Господин Пенде го погали.

— Нужно е много въображение — каза. — Много. Погледнете руснаците: според този вестник вече са изгубили войната, но те очевидно имат достатъчно въображение да не го забележат.

Той стана.

— Много добре, ученик Фльори. Да запазиш смисъла на живота си понякога означава точно обратното на това да бъдеш благоразумен. Поставям ви много добра оценка. Елате някой ден да се видим и не се бавете много. Келнер!

Остави двайсет су на масата, свали пенснето си и грижливо го прибра в джобчето на жилетката, пришито с лентичка черен велур. Поклони се още веднъж пред празния стол, сложи шапката си и се отдалечи с малко скована походка, сякаш коленете му не му служеха добре. От май 1941 до юли 1942 той пишеше голяма част от нелегалната „литература“, разпространявана в Нормандия. Беше арестуван през 1944, в навечерието на освобождението, тъй като прекалено се бе доверил на своите „кръстословици“, които излизаха два пъти седмично на четвърта страница на „Газет“ и даваха информация на участниците в съпротивата на запад, но чийто ключ беше издаден на Гестапо от един другар след няколко изтръгнати нокътя.

Една сутрин Клери осъмна с позиви по стените, които пишеха за „вечната Франция“ с онази нова и неочаквана власт на изтърканите фрази, които изведнъж се променят и излизат преобразени из проядената си от молци кожа; подозренията паднаха върху Амброаз Фльори. Бях учуден от този неочакван нюх на специалистите по земното налягане, които знаеха, че всяко нещо, хвърлено във въздуха — дори да става дума за хвърчило — все пак пада на земята, каквато и да е силата на надеждата, но все пак отдадоха нужното уважение на един стар наивник, когото виждаха често в нивите, заобиколен от деца, с очи вдигнати към някое от тези „гнама“, на които бяха забранили да се вдигат повече от петнайсет метра над земята.

Новината за подозрението, което тегнеше върху чичо, ни бе донесена от сина на нашите съседи Кайо, който нахълта една ранна сутрин в ателието. Жано Кайо беше рус като житото и беше запъхтян повече от вълнение, отколкото от тичането.

— Те идват!

По този начин той най-напред доказа приятелството си, а после нормандската си предпазливост, тъй като изхвръкна навън и изчезна с бързината на изплашен заек.

„Те“ бяха кметът на Клери, господин Плантие, и секретарят на кметството Жабо, когото господин Плантие помоли да остане навън, вероятно за да няма доверено лице за свидетел, тъй като човек не бива да се осланя на доверието. Той влезе, бършейки чело с една голяма кърпа на червени квадрати — след първите саботажи официалните лица се потяха много — и седна на пейката с велуреното си сако с цвят на пикня и гамашите си, без дори да поздрави, очевидно в лошо настроение.

— Ти ли си, Фльори, или не?

— Да, аз съм — отвърна чичо, тъй като се гордееше с името си. — Фльори от десет и повече поколения насам.

— Не се прави на ударен. За такива неща разстрелват, може би не го знаеш?

— Но какво съм направил?

— Намерили са позивите. Истинско дело на лудостта, друга дума не може да се употреби. Трябва да си луд, за да се опълчиш срещу немската мощ. Навсякъде мълвят: единствено тези луди Фльори са способни да извършат това. Младият подпали къщата, където трябваше да се настани Генералният щаб на немците — не отричай, говедо! — а старецът прекарва времето си да изпраща прокламации в небето.

— Какви прокламации, дявол да те вземе? — учуди се чичо с думи, които звучаха почти нежно след Марна и Вердюн.

— Твоите глупави хвърчила и позивите са от един дол дренки — изкрещя господин кметът под въздействието на онази схватливост, която вероятно идваше повече от сърцето, отколкото от главата. — Твоят Клемансо оня ден, хлапетата ми са го видели. А това, това какво е?

Той посочи Зола с обвинителен жест.

— Сега ли е моментът Зола да излети в небето? Защо не Драйфус? Старче, има детинщини, които могат да те изправят пред взвода за разстрел!

— Ние нямаме пръст в саботажите, за които се говори, а моите хвърчила още по-малко. Чаша вино? Измисляте си разни неща.

— Аз ли? — изрева Плантие. — Аз ли си измислям?

Чичо му наля вино.

— Никой не е застрахован срещу въображението, господин кмете. Щом веднъж поискате да видите как Дьо Гол се издига и трепти там горе… Никой не е застрахован срещу лудостта, дори вие.

— Какво значи това — дори аз? Мислиш, че не искам да видя как германците си отиват?

— Е, надявам се не сте от ония, които слушат радио Лондон всяка вечер!

Плантие го изгледа мрачно.

— Не е твоя работа да знаеш какво слушам и какво не слушам!

Той стана. Потеше се още, заради теглото.

— Запомни добре, че всички биха се почувствали спокойни, ако се докаже, че позивите са дело на лудите. Ако ставаше дума за разумни хора, никой не би имал и минута покой. В името на общия интерес би трябвало да те оставя да те приберат. Не знам какво ме въздържа.

— Може би това, че идвахте тук да играете с моите хвърчила, когато бяхте малък. Спомняте ли си?

Плантие въздъхна.

— Сигурно е това.

Той хвърли наоколо подозрителен поглед. Хвърчилата от „историческата серия“, изобразяващи кралете на Франция, висяха на гредите с клюмнали глави и имаха тъжен вид. Плантие посочи едно с пръст.

— Този там кой е?

— Крал Дагобер. Той не е размирник.

— Да. Иди, че разбери днес кой е размирник и кой не е.

Той пристъпи към вратата.

— Почисти добре, Фльори. Те ще дойдат и ако намерят един-единствен позив…

„Те“ не намериха позиви. Не им дойде наум да ги търсят скрити вътре в кралете на Франция. Не намериха нищо и от забранената преса. Тя бе на дъното на ямата, изкопана под купчината тор. Разровиха торта с една вила и тъй като всичко изглеждаше наред, не търсиха повече.

Немските войници идваха често да си поръчват „гнама“ за подарък на своите деца. Някои от хвърчилата не само изпращаха сигнали на участниците в съпротивата, формулирани в горещи думи от господин Пенде, но също ги информираха за позициите на немските войски и крайбрежните батареи. Трябваше да внимаваме да не се объркат хвърчилата, направени за продан, с другите.

Съседите ни Кайо добре знаеха за дейността ни и Жано Кайо често ни служеше за куриер. Колкото до семейство Маняр, често се питах дали те изобщо бяха забелязали, че Франция е окупирана. Към немците те се отнасяха така, както и към останалата част от света: не ги забелязваха. Никой никога не ги беше видял да проявяват какъвто и да било интерес към това, което се случва около тях.

— Но те все още правят най-доброто масло в областта — казваше Марселен Дюпра с одобрение.

Собственикът на „Кло Жоли“ ни препоръча на новата си клиентела и ние бяхме посетени дори от прочутия немски пилот, генерал Милх.

Наш най-чест гост в Мот беше кметът на Клери. Той сядаше на някоя от пейките в ателието и мрачно и недоверчиво наблюдаваше как чичо дава тяло и криле на наивните картинки, които децата му изпращаха; после си тръгваше. Един ден той извика чичо настрана.

— Амброаз, ще направиш някоя беля. Чувствам, че ще се случи. Къде го криеш?

— Кого?

— Хайде, хайде, не се прави на глупак. Сигурен съм, че го криеш някъде и някой ден ще го пуснеш да излети, а тогава ще те приберат, от мен да го знаеш.

— Не знам за какво говорите.

— Направил си един Дьо Гол, знам, очаквах го. В деня, в който ще го пуснеш в небето, за да се позабавляваш, знаеш ли какво те очаква?

Най-напред чичо не каза нищо, но виждах, че беше трогнат. В такива случаи очите му излъчваха особена доброта. Той приседна до кмета.

— Хайде, не мисли непрекъснато за това, защото някой ден, без дори да се усетиш, ще започнеш да викаш: Да живее Дьо Гол! от балкона на кметството. И не прави такава физиономия…

Смехът потъна в големите му мустаци.

— Няма да те издам!

— Да ме издадеш за какво? — извика Плантие.

— Няма да кажа на немците, че криеш Дьо Гол у дома си.

Господин Плантие не каза нищо и гледаше в краката си. После си отиде и не дойде повече. Издържа още няколко месеца и през април 1942 успя да достигне Англия с рибарска лодка.

Страната започна да се променя. Присъствието на невидимото ставаше все по-силно. „Разумни“ и „здравомислещи“ хора рискуваха живота си, укривайки свалени английски пилоти и агенти на Свободна Франция, спуснати с парашути от Лондон. „Трезви“ хора — буржоа, работници и селяни, които трудно можеха да бъдат упрекнати в преследване на синевата — отпечатваха и разпространяваха вестници, в които думата „безсмъртие“ се срещаше често, макар че точно тези, които му се осланяха, умираха първи.

XXIX

Ще построим нашата къща веднага след края на войната, но още не знам откъде ще намеря пари. Не искам да мисля за това. Човек трябва да се пази от прекалената трезвост и прекаления разум: иначе би пропуснал най-хубавите страници от живота. Сам свърших цялата работа, без да чакам, материалите не струваха повече от едно хвърчило. Имаме куче, но още не сме му дали име. Човек винаги трябва да пази и нещо за бъдещето. Отказах да се подготвя за конкурса във висшите училища, избрах професията на начален учител от вярност към старото „задължително държавно образование“, макар че когато чета по стените имената на разстреляните заложници не съм сигурен дали то е достойно за толкова жертви. Когато ми се случи да изпитам страх, къщата се превръща в мое убежище; тя е скрита от погледите; единствено аз знам пътя дотам; построих я на мястото на нашата първа среща; сега не е сезонът на дивите ягоди, но в крайна сметка човек не живее само със спомените от детството. Често се прибирам в нея изтощен от умора, след дни на скитане из полята и нервно напрежение и тогава са ми нужни много усилия, за да стигна дотам. Понякога не е достатъчно да затвориш очи. Колкото повече победи печелят немците в Русия, толкова по-трудно ми е да превъзмогвам моята слабост и може би не е сега моментът да строя упорито по цели нощи къща за едно бъдеще, което с всеки изминал ден се отдалечава. Лила трябва да ми прости тези мигове на здравомислие: тя изцяло зависи от онова, което наричат моя „заблуда“ в „Кло Жоли“. Дори чичо е обезпокоен от нелегалните ми занимания. Съвсем сериозно се питам дали не е остарял, тъй като казват, че с напредването на възрастта мъдростта ни обсебва. Но не: той само ме съветва да съм по-предпазлив. Вярно е, че рискувам прекалено, но все по-често ни спускат оръжие с парашути и трябва да го поемаме, да го укриваме на сигурно място и да се научим да го използваме.

Често намирам къщата празна. Нормално е, че Лила не ме чака: не знаем много за полското съпротивително движение и партизанските групи, които се крият в гората, но аз подозирам, че реалността там трябва да е още по-бдителна, по-гнусна и по-тежка за преодоляване, отколкото при нас. Казват, че тя наброява в своя актив вече милиони убити.

В най-лошите мигове на отчаяние и умора Лила почти винаги ми идва на помощ. Стига ми да видя изтощеното й лице и бледите й устни, за да си припомня, че става дума за една и съща битка, за едно и също безразсъдно усилие от единия до другия край на Европа.

— Чаках те по цели нощи. Ти не дойде.

— Понесохме тежки загуби, трябваше да проникнем още по-надълбоко в гората. Трябваше да се грижим за ранените, а нямахме почти никакви лекарства. Нямах време да мисля за теб.

— Да, разбрах го, иди си.

Тя носи тежък войнишки шинел с червения кръст на медицинска сестра и носилка: накарах я да запази дългите си коси и баретата си от времето на щастливите ни дни.

— А тук как е?

— Приведени глави и примиренчество. Но започваме да се раздвижваме.

— Внимавай, ще те заловят.

— Не се тревожи, нищо няма да ти се случи.

— А ако те убият?

— Е, тогава някой друг ще те обича и толкова.

— Кой? Ханс?

Мълча. Тя все още изпитва удоволствие да ме дразни.

— Още колко време, Людо?

— Не знам. Нали си спомняш оня стар израз, че „човек се храни с надежда“, но започвам да си мисля, че именно надеждата се храни с нас.

Миговете, в които се събуждаме са най-сладки: едно топло легло винаги напомня малко на жена. Удължавам ги, доколкото мога. Но денят идва и носи бремето на реалността — известията, които трябва да бъдат предадени, контактите, които трябва да бъдат установени. Чувам как подът скърца, гледам как Лила се облича, разхожда се насам-натам под клепачите ми, слиза в кухнята, пали огъня, слага да топли вода, а аз се смея при мисълта, че момичето, което никога в живота си не бе вършило подобна работа се научи така бързо да върти къщата.

Чичо ругаеше:

— Само още двама души живеят като теб единствено със спомените и това са Дьо Гол в Лондон и Дюпра в „Кло Жоли“.

Той се усмихваше.

— Питам се кой от двамата ще спечели.

XXX

„Кло Жоли“ просперираше, но в околността започваха да гледат с лошо око на Марселен Дюпра; упрекваха го, че прекалено добре служи на окупаторите; колкото до другарите ни, те искрено го мразеха. Познавах го по-добре и го защитавах, когато приятелите ми говореха за него като за подлизурко и колаборационист. Истината беше, че още от самото начало на окупацията, когато висшите немски офицери и целият парижки елит се тълпяха в „галериите“ и „ротондата“, Дюпра беше направил своя избор. Неговият ресторант остана това, което винаги е бил: едно от представителните места на Франция, а той, Марселен Дюпра, доказваше всеки ден на врага, че има неща, които не могат да бъдат унищожени. Но тъй като германците се чувстваха добре там и го покровителстваха, поведението му бе разбрано зле и осъдено строго. Бях присъствал на една сцена в Пти-Гри, където Дюпра се беше отбил да купи прахан и беше обвинен от господин Мазие, нотариуса, който му бе казал без задръжки:

— Би трябвало да се срамуваш, Дюпра. Цяла Франция яде ряпа, а ти угощаваш немеца с трюфел и гъши дроб. Знаеш ли как наричат в околността менюто на твоята „Кло Жоли“? Меню на срама!

Дюпра се вцепени. Във външния му вид винаги бе имало нещо военно — лице, което се вкаменяваше изведнъж, стиснати устни под малките мустачки, стоманеносин поглед.

— Върви по дяволите, Мазие. Франция наистина е загубена, ако сте толкова глупави и не разбирате какво се опитвам да направя.

— И какво точно правиш, мръснико?

Никога не бях чувал нотариус да държи такъв език.

— Работя за победата — кресна Дюпра.

— Каква победа? Тази на точеното тесто с миди Сен-Жак с подправки? На супата от омари „а ла брюноаз“ със зеленчуци? Тази на калкана, приготвен с топено сирене и сини сливи? Младежта на Франция, която гние в концлагери, ако успее да избегне разстрела… Пюре от калкан в масло с подправки! Салата от опашчици на речен рак! Последния четвъртък ти поднесе на окупатора омари и ориз с телешко, наденица и морски плодове с трюфел и писташ, пюре от бял дроб с боровинки…

Той извади кърпичката си и избърса устни. Мисля, че слюнката се стичаше в устата му.

Дюпра изчака. Наоколо имаше много хора: Жонт от пътното управление, собственикът Дюма и единият от братята Луберо, когото арестуваха няколко седмици по-късно.

— Сега ме слушай внимателно, кретен такъв — каза най-сетне Дюпра с глух глас. — Нашите политици ни предадоха, нашите генерали се оказаха скапаняци, но френската кухня ще бъде защитена докрай от тези, които са отговорни за нея. А за бъдещето…

Той ги срази с поглед.

— Не Германия, не Америка и не Англия ще спечелят войната. Нито Рузвелт, нито Чърчил, нито другият, който ни говори от Лондон. Войната ще бъде спечелена от Дюпра и неговата „Кло Жоли“, от Пик във Вапанс, от Поен във Виена, от Дюмен в Солио! Ето всичко, което имам да ви кажа, глупаци!

Никога не бях виждал толкова смаяни физиономии. Дюпра хвърли няколко монети върху тезгяха и сложи прахана в джоба си. Измери ги още веднъж с поглед и излезе.

Когато му разказах за случилото се, Амброаз Фльори поклати глава, за да покаже, че разбира.

— И той е полудял от нещастие.

Същата вечер камионетката от „Кло Жоли“ спря пред къщи. Дюпра идваше да дири подкрепа от най-добрия си приятел. Без да си разменят и дума, двамата сериозно се заеха с ябълковата ракия. Човекът, който седеше пред мен беше съвсем различен от мъжа, когото бях видял няколко часа преди това в „Пти-Гри“. Лицето на Марселен Дюпра беше бледо и посърнало, нямаше и следа от вироглавия му израз.

— Знаеш ли какво ми каза веднъж един от тези господа? Стана от масата и усмихнато ми заяви: „Herr Дюпра, немската армия и френската кухня заедно ще построят Европа! Германия ще бъде силата, а Франция — вкуса на тази Европа. Вие ще дадете на бъдеща Европа онова, което тя очаква от Франция и ние ще направим така, че цяла Франция да стане една голяма «Кло Жоли»! — И добави: Знаете ли какво направи немската армия, когато дойде до линията Мажино? Тя отмина! А знаете ли какво направи, когато дойде до «Кло Жоли»? Тя се спря! Ха, ха, ха!“. — И той избухна в смях.

За пръв път виждах сълзи в очите на Дюпра.

— Хайде, Марселен — каза кротко чичо — знам, че това са думи, които бият като камбана на умряло, но… ще имаме и такива!

Дюпра се съвзе. Погледът му отново доби обичайния сив железен цвят и дори блесна с някаква жестока ироничност.

— Изглежда, че в Америка и Англия все повтарят: „Франция вече не е същата!“. Е, добре, да дойдат в „Кло Жоли“, за да видят старата Франция!

— Ето така е по-добре — каза чичо и наля отново чашата му.

Сега и двамата се усмихваха.

— Защото аз — каза Дюпра — не съм от онези, които стенат: „Какво ни очаква…“. Аз знам: винаги ще има Франция в пътеводителя „Мишлен“!

Наложи се чичо да го заведе у тях. Мисля, че именно този ден аз разбрах отчаянието, гнева, но също и верността на Марселен Дюпра — тази чисто нормандска смесица от находчивост и скрит огън, същият, за който той някога ми бе казал, че е „прадядо на всички нас“. Във всеки случай, когато стана дума за това огънят да изгори именно „Кло Жоли“ през март 1942, когато около масата на окупатора се бяха събрали всички колаборационисти, заемащи високо обществено положение, аз решително се противопоставих.

Бяхме петима на това събрание; господин Пенде, когото дълго увещавах, ми бе обещал да направи всичко възможно, за да успокои тези луди глави. Там беше Гедар, който вече набелязваше местата за нелегално кацане на запад; Жомбе, агресивен и нервен, сякаш предчувстващ трагичния си край; Сенешал, начален учител в Кан и Вижие, дошъл от Париж да разследва „случая Дюпра“ с местните ръководители и след това да вземе съответното решение. Бяхме събрани в къщата на Гедар, на втория етаж от другата страна на пътя, точно срещу ресторанта. Мерцедесите на генералите, черните ситроени на Гестапо и френските им колеги вече се подреждаха пред странноприемницата. Жомбе стоеше на прозореца, повдигнал леко пердето.

— Това не може да се търпи повече — повтаряше той. — Вече две години Дюпра демонстрира сервилност и разврат, които са непоносими. Този кашавар надминава себе си, за да очарова немците и предателите… — Той отиде до масата и разгърна „досието“ на Дюпра. Доказателствата за съюзничество с врага, както казваха тогава.

— Чуйте това…

Нямаше нужда да слушаме. Знаехме „доказателствата“ наизуст. Гювеч от змиорка с изумруден сос, поднесен на Ото Абец, посланик на Хитлер в Париж и неговите приятели. Лакомство — фантазия „Марселен Дюпра“, поднесено на Фернан дьо Бринон, посланик на Виши в Париж, разстрелян през 1945. Точени кори с раци и мъничко аспержи, пюре от бял дроб с боровинки, поднесени лично на Лавал и придружените му от Виши. Ястие от варено говеждо „Стара Франция“, поднесено на Грюбер и френските му помощници от Гестапо и още двайсет или трийсет от най-вкусните гозби на „най-добрия майстор на Франция“, на които генерал Фон Тиле, новият командващ на немската армия в Нормандия, като победител, бе имал удоволствието да се наслаждава в продължение на една седмица през последния месец. Дори само списъкът на вината бе достатъчно свидетелство за нетърпението на Дюпра да предложи на окупатора най-доброто, което френската земя е родила.

— Но не, чуйте ме — викаше Жомбе. — Той можеше поне да скрие бутилките с най-хубавото си вино и да ги запази за съюзниците, когато ще бъдат тук! Но не, той даде всичко… продаде всичко! От шато-марго 1928 до шато-латур 1934 и дори шато-икем 1921!

Сенешал седеше на леглото и галеше ловджийското си куче. Беше рус, мускулест мъж. Опитвам се винаги да си спомня нещо повече от цвета на косата на този, от когото няколко месеца по-късно не остана нищо.

— Преди осем дни срещнах Дюпра — каза той. — Връщаше се от обиколка из фермите: таратайката му беше натъпкана с пакети. Имаше синина под окото. „Хулигани“ — процеди. „Слушайте, господин Дюпра, това не са хулигани и вие го знаете добре. Нямате ли малко срам?“ Той стисна зъби. „И ти ли, малкия? Мислех, че си истински французин.“ „И какво значи днес истински французин според вас?“ „Е, добре, ще ти кажа, тъй като очевидно ти не знаеш. Между другото, това не ме учудва. Забравили сте даже историята си! Един добър французин във времената, в които живеем, е този, който устоява.“ Бях смаян. Той седеше там, на волана на своята камионетка, с доставен от окупатора бензин, с най-добрите плодове на френската земя, предназначени за немците и ми говореше за тези, които „устояват“. „И какво значи да устояваш според вас?“ „Това е този, който не отстъпва, който не свежда глава и остава верен на всичко, което Франция е направила… Ето това!“ И той ми показа ръцете си. „Дядо ми и баща ми са работили за изтънчената френска кухня, а изтънчената френска кухня не е падала в прахта, не е познала поражението и няма да го познае никога, поне докато има един Дюпра, за да я защитава срещу германците, срещу американците и срещу когото и да било! Знам какво мислят за мен, достатъчно съм слушал за това. Че се прегъвам от четири, за да доставя удоволствие на немците. По дяволите! Кажи ми, свещеникът от Парижката Света Богородица пречи ли на немците да коленичат? След двайсет, трийсет години Франция ще разбере, че именно Пик, Дюмен, Дюпра и още неколцина са спасили най-важното. Един ден цяла Франция ще дойде на поклонение тук и имената на големите готвачи ще понесат по четирите краища на света посланието за величието на нашата страна! Един ден, хлапе, независимо дали Германия, Америка или Русия ще спечелят войната, нашата страна ще затъне в такава кал, че за да намери отново себе си, ще е нужен пътеводителят «Мишлен», но и това няма да е достатъчно! Ще видиш тогава пътеводители, аз ти го казвам!“

Сенешал млъкна.

— Това е един отчаян човек — казах аз. — Не бива да забравяме, че е от поколението, преживяло Първата световна война.

Той ми се усмихна.

— Нещо като твоя чичо с неговите хвърчила.

— Мисля, че той не се интересува от света — каза Вижие. — И че се посвещава телом и духом на любовта към своята професия и горчивия смях.

Господин Пенде изглеждаше затруднен.

— Дюпра има една определена идея за Франция — каза той.

— Какво? — извика Жомбе. — Вие ли казвате това, господин Пенде?

— Успокойте се, приятелю, все пак можем да обсъдим една хипотеза.

Чакахме.

— А ако Дюпра е ясновидец? — каза господин Пенде кротко. — Ако вижда надалеч? Ако наистина вижда бъдещето?

— Не разбирам — изръмжа Жомбе.

— Може би от всички нас Дюпра вижда бъдещето на страната най-ясно и когато всички бъдем избити, а германците — победени, всичко това може би ще свърши в една… кулинарна слава. Въпросът може да бъде поставен по следния начин: кой тук е готов да бъде убит, та Франция да се превърне в „Кло Жоли“ на Европа?

— Дюпра — казах аз.

— От любов или от омраза? — попита Гедар.

— Изглежда едното и другото вървят заедно — казах. — Но който обича, не жали пръчката си и така нататък. Мисля, че ако той можеше отново да се върне в окопите на Първата световна с пушка в ръка, щеше да ни накара да разберем какво му тежи на сърцето.

— Елате да видите — каза Жомбе.

Отидохме до прозореца. Четири лица — три младежки и едно старческо. Пердетата бяха от лек памук на розови и жълти цветя.

Господата напускаха странноприемницата.

Там бяха шефът на Гестапо Грюбер, двама негови френски колеги, Марл и Дение, и група летци, измежду които разпознах Ханс.

— Една бомба вътре — каза Жомбе — и „Кло Жоли“ ще стане на прах.

— Подобен атентат би струвал прекалено скъпо на населението — казах.

Чувствах се зле. Разбирах добре Марселен Дюпра — тази смесица от отчаяние, искреност и престореност, от хитрина и вярност към едно призвание, което превъзхождаше незначителните неща. Не се и съмнявах, че в неговия гняв от несправедливото отношение към един ветеран от Първата световна война висшата френска кухня беше станала за него последно бойно поле. Решителната му слепота беше само друг начин да се гледа на нещата и му позволяваше да се залови за нещо, за да не рухне. Естествено не можех да объркам една катедрала с пастет, но, израснал сред хвърчилата на този „смахнат Фльори“ очевидно изпитвах нежност към всичко, което помага на един мъж да даде най-доброто от себе си.

— Знам, че това ви се вижда безразсъдно, но не забравяйте, че името Дюпра е име на вече три поколения готвачи, без да броим Марселен. Бил е дълбоко травматизиран от поражението, от рухването на всичко, в което е вярвал и затова се е отдал с душа и тяло на онова, което е останало.

— Да, рагуто от пилешко месо в сос „Педок“ — извика Жомбе. — Ти се подиграваш с нас, Фльори.

Имах готов план и вече го бях споделил със Сенешал.

— Вместо да разрушаваме „Кло Жоли“, трябва да я използваме. На масата, пред чаша вино, германците говорят много и свободно. Трябва да поставим в ресторанта някой, който знае немски, за да ни информира. Именно това иска Лондон от нас — сведения, а не пожари.

Изтъкнах също риска от репресивни мерки срещу населението и го убедих да отложи акцията. Но знаех, че рано или късно, ако не успеех да докажа на другарите, че Дюпра може да ни бъде полезен, „Кло Жоли“ ще да изгори.

XXXI

Блъсках си главата няколко дни. Годеницата на Сенешал, Сюзан Дюлак имаше диплома по немски, но не виждах начин да накарам Дюпра да я вземе на работа.

От няколко месеца бях натоварен да координирам прехвърлянето на свалените съюзнически летци в Испания. Една вечер единият от братята Бюи ме предупреди, че летец — изтребител от „Свободна Франция“ се крие в една ферма. Братята Бюи се бяха грижили за него в продължение на една седмица, докато „отшумят нещата“ и оредеят немските патрули около падналия самолет.

Заварих пилота да седи на масата в кухнята пред порция запечени чревца. Казваше се Люшези. С шалчето си на червени точки и своя морскосин комбинезон, с емблемата на Лотарингския кръст, с черните си къдрави коси и присмехулно лице той изглежда се чувстваше толкова удобно, сякаш през целия си живот не бе правил нищо друго, освен да пада от небето.

— Кажете ми има ли тук добро убежище, което бих могъл да препоръчам на моите другари от ескадрилата? Напоследък губим по четири или пет пилота месечно и ако някой попадне тук…

Именно в този момент ми хрумна идеята. Трябваше да скрия пилота най-малко за осем дни, преди да успея да подготвя преминаването му в Испания.

Чичо ме придружи до „Кло Жоли“ късно вечерта на следващия ден. Намерих Дюпра потънал в мрачни мисли, в компанията на неговия син Люсиен. Слушаха радиото на Виши и имаше за какво да бъдат отчаяни. Британският търговски флот вече не съществуваше, Африканския корпус на немците приближаваше Кайро, италианската армия завземаше Гърция… Никога не бях виждал Марселен Дюпра така покрусен от лошите новини. Едва когато той заговори, разбрах, че съм сбъркал. Собственикът на „Кло Жоли“ просто бе забравил да изключи радиото и размишляваше върху съвсем други неща.

— Винаги съм бил против в менюто ми да присъства филето от говеждо месо „Росини“. То ни е завещано от Ескофие. Беше измамник. Знаеш ли какво представлява филето „Росини“? Пълна лъжа. Когато един продукт не го бива, подправят го с лъжи и хубави думи. Колкото повече красноречие, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че съдържанието не струва. Винаги съм се отвращавал от Ескофие. Знаеш ли как наричаше той жабешките бутчета? Криле на утринна нимфа.

Два американски самолетоносача потънали в Тихия океан… Триста английски бомбардировачи свалени от немската авиация през последните две нощи…

Очите на Дюпра блестяха.

— Това не може да продължава така — казваше той. — Всичко е прекалено явно. Подреждането на яденето в чинията например — трябва да се сложи край. Бъдещето принадлежи на чинията, но никой не ме чува. Дори Поен отказва да признае, че подреждането е противоестествен акт. Ястието губи своята непосредственост и своята невинност по време на подреждането. А Вание се осмелява да ми каже: „Само в евтините кръчми ястията се сервират направо от кухнята“. А къде е тук вкусът? Това, което наистина си струва, е вкусът, уловен в точния момент — моментът, когато месото и ароматът разцъфват едновременно, това е миг, който не бива да се пропуска…

Стотици хиляди пленници на източния фронт… Жестоки репресии на силите на реда срещу предателите и саботьорите… Дванайсет града сринати до основи за една нощ в Англия…

Изведнъж разбрах, че Дюпра говори, за да не се пръсне и че по свой начин се бори срещу отчаянието и безнадеждността.

— Здравей, Марселен — каза чичо.

Дюпра стана и отиде да спре радиото.

— Какво търсите тук по това време?

— Малкият иска да говори с теб. Лично е.

Излязохме. Той ни изслуша мълчаливо.

— Нищо не мога да направя. С цялото си сърце подкрепям съпротивата и съм го доказал, оцелявайки в невъзможни условия. Но няма да приема при себе си един съюзнически авиатор под носа на германците. Ще затворят заведението.

Чичо сниши глас.

— Това не е някакъв си летец, Марселен. Това е адютантът на генерал Дьо Гол.

Дюпра замръзна, сякаш се парализира. Ако един ден трябваше да бъде издигнат паметник на този, който бе държал кормилото на „Кло Жоли“ с твърда ръка по време на бурята, именно така си го представям на някой площад в Клери — с решителен поглед и стиснати челюсти. Вярвам, че изпитваше съперничество по отношение на първия участник във френската съпротива.

Той размишляваше. Виждах, че едновременно се изкушава и колебае. Чичо го наблюдаваше не без лукавство.

— Това е добре — каза той най-сетне — но вашият Дьо Гол е в Лондон, а аз съм тук. Именно аз трябва да преодолявам трудностите всеки ден, не той.

Борбата у него продължи още малко. Знаех, че тук става дума за суета, но това, което предизвикателството криеше в дълбините си не беше без величина.

— Няма да рискувам онова, което съм успял да спася, за да приема у дома си вашия хлапак. Прекалено опасно е. От суета да рискувам да ме затворят, не. Но ще направя нещо по-добро. Ще дам листата на менюто от „Кло Жоли“ на вашето момче, за да я предаде на Дьо Гол.

Бях слисан. В тъмното високият бял силует на Дюпра приличаше на дух — отмъстител. Чичо Амброаз остана безмълвен, но когато Дюпра се прибра в кухнята си, отрони:

— Ние се терзаем, но този тук наистина е побеснял.

Гърмежите на английските бомбардировачи се смесваха с изстрелите на ВВС и разнасяха из нормандското поле гласа от всичките си нощи. Рапирите на прожекторите се кръстосваха над главите ни. После небето се продъни от огнен взрив: ударен самолет се взриви с всичките си бомби.

Дюпра се върна. В ръка държеше менюто на „Кло Жоли“. Няколко бомби паднаха близо до Брюсиер.

— Ето. Слушайте. Това е лично послание за Дьо Гол от Марселен Дюпра…

Той повиши глас, за да надвика залповете на немската Д. С. А.

— Кремсупа от речни раци…

Банички с трюфел с вино…

Вълк а ла компоте с домати…

Той ни изчете цялото меню за деня — от гъшия желиран дроб с пипер и картофената салата с бяло вино до сложния десерт от праскови. Съюзническите бомбардировачи гърмяха над главите ни и гласът на Марселен Дюпра трепереше малко. От време на време той млъкваше и преглъщаше с мъка. Мисля, че малко се страхуваше.

Откъм железопътната линия от Етрили бомбен трясък разтърси земята.

Дюпра млъкна и избърса чело. Подаде ми менюто.

— Дръж. Дай го на твоя летец. Нека Дьо Гол си припомни за какво служи. Да знае за какво се бие.

Прожекторите продължаваха своята фехтовка в небето и шапчицата на първия готвач на Франция имаше сияен ореол.

— Аз не убивам немците — каза той. — Аз ги съсипвам.

— Ти се подиграваш с нас, Марселен — каза кротко чичо.

— А, ти вярваш в това? Е добре, ще видим. Ще видим кой ще има последната дума — Дьо Гол или „Кло Жоли“.

— Няма нищо лошо в това френската кухня да оцелее, при условие че не е единствената оцеляла. Преди малко четох за резултата от някакъв конкурс, организиран от едно списание, което задава въпроса какво трябва да се направи с евреите. Първата награда спечелило едно младо момиче, което отвърнало: „Да ги опечем“. Тя вероятно е добра домакиня, която мечтае в тези времена на недоимък за едно хубаво печено. Във всеки случай не бива да съдим за една страна по това какво прави с евреите си: открай време са съдили евреите според това, което другите са им причинявали.

— По дяволите! — рече изведнъж Дюпра. — Доведете вашия летец. И преди всичко не си мислете, че го правя заради бъдещето си. От него не ме е страх. Всеки поне малко интелигентен немец, който е стъпвал в „Кло Жоли“ си дава сметка, че има работа с една историческа неприкосновеност. Оня ден самият Грюбер дойде да вечеря тук. И знаете ли какво ми каза на тръгване? „Herr Дюпра, би трябвало да ви разстрелят.“

Тръгнахме си, без да кажем нищо. Докато прекосявахме нивите, чичо ми каза:

— По време на поражението, когато страната погиваше, помислих, че Марселен ще полудее. Люсиен ми разказа как след падането на Париж, влизайки в кухнята, заварил баща си стъпил върху една табуретка и с примка на шията. За няколко дни съвсем си беше загубил ума, пелтечеше думите и смесваше имената на патицата с нормандски билки и прочутото му жибуле а ла крем с имената на Фош, на Вердюн и на Гинмер. После поиска да пъхне ключа под вратата и да остане затворен в кабинета си със своята колекция от триста менюта, в които е събрано всичко, създало славата на „Кло Жоли“ от поколения насам. Мисля, че оттогава не се е съвзел и че именно в онзи момент е взел решението да даде на германците и на страната ни пример за французин, който не се предава. Нито ти, нито аз можем да го обвиним в безумие.

XXXII

Обядът на лейтенант Лушези в „Кло Жоли“ беше забележителен. Бяхме го снабдили с нов костюм и безупречни документи, макар че от началото на окупацията никога не бе имало проверка на документи при Дюпра. Лейтенантът беше настанен на най-добрата маса в „ротондата“, сред висшите офицери на Вермахта, между които самият генерал Фон Тиле. Когато обядът свърши, Марселен Дюпра лично изпрати Лушези до вратата, стисна му ръка и каза:

— Елате пак.

Лушези го погледна.

— За съжаление не можем да избираме мястото, където да паднем.

От този ден нататък Дюпра не беше в състояние да ни откаже нищо. Не вярвам, че беше така, защото го „държим“ по някакъв начин, нито защото започваше да усеща, че вятърът се обръща и искаше да даде своя принос в съпротивата, но ако думите „свещен съюз“ имаха за него някакъв смисъл, то бе, защото „Кло Жоли“ заставаше в центъра на събитията. Според израза на моя чичо, повече сърдечен, отколкото подигравателен, „макар и по-възрастен от Дьо Гол, Марселен има всички шансове да го надживее“.

В крайна сметка Дюпра се съгласи да вземе на работа като компаньонка — „не искам курви при себе си“ — годеницата на Сенешал, Сюзан Дюлак, наша съратничка — хубава млада жена с кестеняви коси и весели очи, която говореше перфектно немски и нямаше никакво съмнение, че онова, което тя щеше да чуе на масата интересуваше Лондон, където изглежда държаха да знаят всичко, което се случва в Нормандия: заповедите изискваха да се информира дори за най-незначителните подробности. Но скоро разполагахме с такъв източник на информация, който се оказа толкова важен, че цялата дейност на нашата мрежа беше дълбоко променена. Колкото до мен, нужни ми бяха няколко дни, за да се съвзема от шока, тъй като освен ефекта на изненадата, все още не бях успял да разбера докъде може да стигне едно човешко създание — в случая жена — в безпощадната си воля за борба и оцеляване.

Името, което все по-често виждах върху фактурите и счетоводните книги на Марселен Дюпра, беше на графиня Естерхази — Графинята, както казваха немците — която моят работодател ценеше извънредно: тя умееше да посреща. Ястията и напитките за нейните приеми бяха изцяло осигурявани от „Кло Жоли“ и носеха на съдържателя на ресторанта значителни приходи.

— Гранд дама — обясняваше ми Дюпра като гледаше цифрите. — Парижанка от много добро семейство, която е била омъжена за един племенник на адмирал Хорти, нали знаеш, унгарския диктатор. Изглежда, че й е оставил огромни богатства в Португалия. Веднъж ходих при нея и върху пианото й видях снимки с посвещение от Хорти, от Салазар, от маршал Петен и дори — ще повярваш или не — от самия Хитлер: „На графиня Естерхази, неин приятел Адолф Хитлер“. Видях със собствените си очи. Нищо чудно, че немците са така добре посрещани при нея. Когато тя се върна от Португалия след победата — всъщност исках да кажа след поражението — тя се беше настанила най-напред в „Отел де Сер“, но когато хотелът беше реквизиран от Главния щаб на немците, оставиха й в знак на уважение вилата, която се намира в парка. Във всеки случай при нея може да се види толкова отбрано общество, колкото и при мен.

В „Кло Жоли“ не се допускаха кучета. В това отношение Дюпра беше непреклонен. Дори померанската овчарка, която придружаваше Грюбер навсякъде, чакаше в градината, където по нареждане на Дюпра й се сервираше наистина обилно ядене. Един ден, докато бях в кабинета, господин Жан влезе с пекинез на ръце.

— Това е кученцето на Естерхази. Помоли ме да ти го поверя, ще дойде да си го вземе след малко.

Хвърлих поглед на пекинеза и по челото ми изби студена пот. Това беше Чонг, пекинезът на госпожа Жюли Еспиноза. Опитах се да се успокоя като си казах, че става дума просто за прилика, но никога не съм успявал да измамя паметта си. Познавах черната муцунка, всеки кичур бяла и кафява козина, рижите ушички. Кучето дойде до мен, изправи се, постави лапи на коленете ми и започна да скимни, махайки с опашка. Прошепнах:

— Чонг!

Той скочи в скута ми и облиза ръцете и лицето ми.

Стоях така и го галех, като се опитвах да сложа ред в обърканите си мисли. Имаше само едно възможно обяснение: госпожа Жюли да е била депортирана, а кучето, след незнайно какви превратности, да е било прибрано от Естерхази. Знаех с какво уважение немците се отнасят към животните — припомних си едно съобщение, публикувано в „Газет“, предупреждаващо населението, че „транспортирането на домашни птици със завързани крака и овесени с главата надолу на кормилото на велосипед ще бъде смятано за изтезание и се забранява“. Следователно Чонг си беше намерил нова господарка. Но спомените бликаха неудържимо и измежду тях този на „господарката“, убедена в поражението на Франция и подготвяща се за бъдещето с усърдна предпазливост: документи за самоличност „извън всяко подозрение“, милиони във фалшиви банкноти — чак до портретите на Хорти, Салазар и Хитлер, които толкова ме бяха заинтригували и които „не бяха още надписани“. Продължавах да се потя, когато господин Жан отвори вратата и аз видях да влиза госпожа Жюли Еспиноза. Откровено казано, ако не беше Чонг нямаше да я позная. От старата сводница от улица „Льопик“ беше останала само бездънната тъмнина на погледа, където изглежда се спотайваше хилядолетният й опит. Лицето под белите коси излъчваше малко надменна студенина. Беше загърнала небрежно раменете си с палто от видра, около шията си имаше сиво копринено шалче; беше се сдобила с величествени гърди, беше наддала десетина кила и изглеждаше поне с още толкова години по-млада: впоследствие ми призна, че се е възползвала от своите връзки, за да премахне бръчките си в голямата военна болница на Берк. Малкият златен гущер, който познавах добре, беше закачен на шала. Тя изчака господин Жан да затвори вратата след нея, извади от чантата си цигара, запали я с една златна запалка и глътна дима като ме наблюдаваше. Едва забележима усмивка се появи на устните й, когато ме видя така прикован на стола зяпнал от изненада. Тя взе Чонг под ръка и още веднъж ме изгледа внимателно, почти недоброжелателно, като че ли се колебаеше дали да ми се довери, после се наведе към мен:

— Дюкро, Сален и Мазюрие са заподозрени — прошепна. — Засега Грюбер не ги закача, защото иска да узнае кои са другите. Кажи им да се скрият за известно време. И повече никакви събрания в задната стая на Норман или поне не все едни и същи хора. Ясно?

Мълчах. Погледът ми беше мътен и изведнъж ми се допика.

— Ще си спомниш ли имената?

Кимнах с глава.

— Няма да им говориш за мен. Нито дума. Никога не си ме виждал. Ясно?

— Ясно, госпожо Жю…

— Млъквай, глупако. Казвам се Естерхази.

— Да, госпожо Естер…

— Не Естер. Естерхази. Естер не е име, което можеш да носиш, не и в тези времена. И побързай, защото ако това се разбере, Грюбер ще ги прибере преди събранието. Имам при него едно хлапе, което ме осведомява, но от три дни този идиот лежи болен от пневмония.

Тя намести на раменете си палтото от видра, оправи шала си, изгледа ме продължително, смачка цигарата си в пепелника на бюрото ми и излезе.

Целият следобед тичах насам-натам, за да предупредя другарите, които бяха в опасност. Субабер искаше непременно да узнае кой ме е осведомил; казах му, че един минувач ми е предал бележка на улицата и веднага е изчезнал.

Бях слисан от метаморфозата на собственичката от улица „Льопик“ в повелителката, появила се в моя кабинет, но се опитах да не мисля за това и не отроних дума на никого, даже и на чичо Амброаз. Накрая реших, че моето състояние се е влошило и че бях станал жертва на халюцинация. Два или три пъти в месеца обаче, по обяд, господин Жан идваше да ми повери кученцето на Графинята и когато господарката му пристигаше да си го вземе, тя винаги ми даваше някакви сведения, някои от които толкова важни, че ми беше трудно да убедя когото и да било, че документите са ми били подхвърлени от някой непознат из улиците на Клери.

— Чуйте, госпожо, как според вас да им обясня кой ми е дал сведенията?

— Забранявам ти да им говориш за мен. Не ме е страх, че може да пукна, но съм сигурна, че нацистите ще изгубят войната и искам да съм тук, за да го видя.

— Но как успявате да…

— Дъщеря ми е секретарка в Главния щаб в „Отел де Сер“.

Тя палеше цигара.

— Любовница е на полковник Щекер.

Тя се засмя и погали Чонг.

— „Отел де Сер“^[4]. Всички елени имат рога. Ще кажеш на твоите, че намираш тези сведения в плик, оставен на бюрото ти. Не знаеш кой го оставя. Кажи им, че ако искат това да продължи, не бива да задават въпроси.

Докато ме наблюдаваше, за пръв път видях върху лицето й следа от тревога.

— Доверих ти се, Людо. Глупаво е да се доверяваш, но рискувах. Винаги съм стъпвала здраво на земята, но този път…

Тя се усмихна.

— Един ден отидох да видя хвърчилата на чичо ти. Имаше едно много хубаво, което се измъкна из ръцете му и отлетя. Чичо ти ми каза, че няма да се върне никога или ще го донесат съсипано и покъсано.

— Преследване на синевата — казах.

— Никога не съм и предполагала, че ще ми се случи — каза госпожа Жюли Еспиноза и изведнъж съзрях сълзи в очите й. — Мисля, че когато човек прекалено се е взирал в черното, синьото го главозамайва.

— Можете да ми имате доверие, госпожо Естерхази — казах кротко. — Няма да ви предам. Достатъчно пъти сте ми казвали, че гледам като застанал пред взвода за разстрел.

Субабер не повярва и дума от историята с плика. Когато му предадох плана на разположение на немските военни части в Нормандия — броя на самолетите във всяка област, местонахождението на бреговите батареи и на ВВС, броя на немските дивизии, изтеглени от Русия и на път към запад, — той едва не ме заподозря.

— Откъде знаеш това, подлецо?

— Не мога да ви кажа. Обещах.

Другарите започнаха да ме гледат по странен начин. Лондон настояваше да узнае източника на сведенията. До такава степен си блъсках главата с това, че стигах дотам с дни да не виждам Лила. Трябваше на всяка цена да изляза от положението и да получа от онази, която в мислите си не спирах да наричам Еврейката, разрешението да кажа на моя шеф от мрежата. Най-сетне намерих аргумент, от който не бях особено горд, но който ми се стори надежден.

Онзи неделен ден Естерхази дойде да обядва в „Кло Жоли“ след служба в църквата. Както следва пекинезът ми беше предаден от господин Жан. Към три часа графинята влезе в кабинета ми, извади един лист от дамската си чанта, хвърли предпазлив поглед към вратата и остави листа пред мен.

— Научи това наизуст и го изгори веднага.

Това беше списък на „доверените лица“ — което ще рече на информаторите от района — с който Гестапо разполагаше.

Прочетох два пъти имената и изгорих хартията.

— Как узнахте това?

— Не те интересува.

— Хайде обяснете ми, по дяволите! Не е за вярване в края на краищата. Та това идва направо от Гестапо.

— Е, добре, ще ти кажа. Помощникът на Грюбер, Арнолд, е хомосексуалист. Той живее с един от моите приятели, който е евреин.

Тя отърка муцуната на Чонг в бузата си.

— Единствено аз знам, че той е евреин. Благодарение на мен има фалшиви арийски документи. Трето поколение ариец. Не може да ми откаже нищо.

— Но сега, когато има тези документи, той може да се отърве от вас като ви предаде.

— Не, малки ми Людо, защото аз пазя истинските му документи.

Имаше нещо неумолимо, почти непобедимо в този черен поглед.

— Довиждане, малкия.

— Чакайте. Какво мислите, че ще се случи с вас, ако ме хванат и разстрелят?

— Нищо. Ще си имам неприятности.

— Грешите, госпожо Естерхази. Ако аз не съм тук да свидетелствам за всичко, което направихте за Съпротивата, още в първите дни след освобождението ще се погрижат за вас. И тогава няма да има кой да ви защити. Тогава ще съществува само…

Преглътнах слюнката си и събрах цялата си смелост.

— … само сводницата Жюли Еспиноза, която се спогаждаше с немците. Можете да сте сигурна, че няма да се бавят с разстрела. Единствено аз съм в течение на онова, което направихте за нас и ако вече не съм тук…

Ръката й спря за миг върху мъничката глава на Чонг, после продължи милувката си. Бях ужасен от моята дързост. Но всичко, което видях върху лицето на „господарката“ беше една усмивка.

— Виж ти, закоравял си, Людо — каза ми тя. — Истински мъжага. Имаш право. В Париж има кой да свидетелства за мен, но вероятно няма да имам време да стигна до там. Хайде, от мен да мине. Можеш да го кажеш на твоите приятели. И им кажи също, че още утре искам писмо, удостоверяващо услугите, които съм им направила. Ще го запазя на сигурно място… там, където никой няма да ме претърсва на моята възраст. И ще кажеш на твоя шеф от мрежата… кой е той всъщност?

— Субабер.

— … че и при най-малката недискретност, аз първа ще узная и ще имам време да се измъкна, но не и вие. Никой от вас. Няма да остане и един, нито дори ти. Достатъчно са ме прецаквали цял живот, за да се оставя и този път. Нека твоят шеф си затвори устата или аз ще му я затворя завинаги.

Трябваше ми цял час, за да обясня всичко на Суба същата вечер. Единственото, което той каза, след като ме изслуша, бе:

— Бива си я тая курва.

Случвало ми се е и по-късно да съжалявам за аргумента, който бях използвал, за да убедя Графинята. Бях засегнал най-чувствителното й място: инстинктът й за самосъхранение. Грижата за онова, което щеше да се случи с нея след заминаването на немците се беше превърнала за нея във фиксидея: иначе вероятно щеше да ми иска разписка всеки път, когато ми подаваше някаква информация. След като получи удостоверението „за участие в съпротивата“, датирано и подписано от „Херкулес“ — скромно избраното партизанско име на Субабер — тя поиска още едно за своята дъщеря, както и едно трето, напечатано на машина, също датирано и подписано, но с празно място вместо името на ползвателя.

— В случай че искам да спася още някого — обясни ми тя.

Госпожа Жюли скоро получи кодово име от Лондон: Гаранс. Ролята, която изигра в нелегалното движение днес е добре известна, тъй като тя получи Ордена на Съпротивата, макар че аз промених тук имена и подробности, за да не я смущавам, тъй като тя стана много известна след войната. Тя продължи да ни носи сведения чак до освобождението и никой никога не я обезпокои или подозря. Отношенията й с окупаторите до края бяха смятани за „срамни“ в областта: няколко дни преди освобождението тя предложи на немските офицери от „Отел де Сер“ едно garden-party. Осмели се дори да ни нареди да инсталираме радиостанция в стаята на домашната й прислужница и въпросната прислужница, Одет Лоние, току-що завършила стажа си в Лондон, можа да работи на пълно спокойствие на сто и петдесет метра от Главния щаб на германците.

Още от самото начало между нас беше договорено, че никога няма сам да търся среща с Графинята.

— Ако имам нещо за вас, ще идвам да обядвам тук и ще ти оставям Чонг. Преди да си тръгна ще идвам да си го взема и ще ти кажа онова, което имам да ти казвам. Ако искам да дойдеш у дома, ще забравя кучето си тук и ти ще трябва да ми го доведеш.

Няколко месеца след първата ни среща господин Жан влезе в кабинета ми, където Чонг спеше спокойно на един стол.

— Естерхази забрави помияра. Телефонира току-що. Иска да й го заведеш.

— По дяволите — изругах уж недоволен.

Вилата, обитавана преди войната от едно еврейско семейство от Париж се намираше в големия парк на „Отел де Сер“. Чонг не се въодушеви никак от возенето на велосипед, стиснат под мишницата ми и скимтеше през цялото време. Трябваше да измина пеша известна част от пътя. Една доста хубавичка камериерка ми отвори вратата.

— А, да, госпожата го забрави…

Тя поиска да вземе кучето, но аз отказах с намусен вид.

— Вижте какво, един час съм въртял педалите и…

— Ще попитам.

След няколко минути тя се върна.

— Госпожата ви кани да влезете. Иска да ви благодари.

Графиня Естерхази, облечена в онова дискретно сиво, което отиваше чудесно на побелелите й коси, прибрани на кок, се появи на вратата на салона в компанията на един млад немски офицер, който тъкмо се сбогуваше. Познавах го: това беше преводачът на Главния щаб, който често придружаваше полковник Щекер в „Кло Жоли“.

— Довиждане, капитане. И повярвайте ми, адмирал Хорти е станал регент по неволя. Популярността му, вече доста голяма след битката в Отрант през 1917, става още по-голяма, когато успява да смаже болшевишката революция на Бела Кун и не му остава нищо друго, освен да се подчини на народната власт…

Това беше дума по дума откъсът от учебника по история, който госпожа Жюли цитираше в своя бардак през 1940, когато се подготвяше за победата на германците.

— Въпреки това му приписват династически амбиции — каза капитанът. — Нарекъл е сина си Истван вице — регент…

Чонг започна да подскача около господарката си.

— А, ето те и теб.

Тя ми се усмихна.

— Гълъбчето ми. Аз те забравих. Елате, млади момко, елате…

Офицерът целуна ръка на Графинята и излезе. Върху пианото стояха прочутите „портрети“ с посвещения от Хорти и от Салазар, които бях видял в „Отел дьо Пасаж“. На стената беше окачен портретът на маршал Петен. Липсваше единствено снимката на Хитлер, която също бях видял „в очакване“ на улица „Льопик“.

— Да, знам — каза госпожа Жюли, проследявайки погледа ми. — Но той ме кара да се разболявам.

Тя хвърли поглед към входа и затвори вратата.

— Този капитан ухажва моята прислужница. Толкова по-добре, това може да послужи. Но аз сменям прислугата си на всеки два или три месеца. Трябва да се внимава. Те винаги знаят много.

Тя отвори рязко вратата и още веднъж погледна навън. Нямаше никой.

— Добре. Ела.

Последвах я в спалнята й. Промяната, която се извърши с нея за няколко минути, беше необикновена. В „Кло Жоли“, както и допреди малко с немския офицер имах пред себе си една изискана дама, която стоеше подпряна на бастуна си, изправена и с високо вдигната глава. Сега тя пристъпваше тежко от крак на крак, като докер, който носи извънредно тежък товар. Сякаш изведнъж беше натоварена с още двайсет кила и с още двайсет години.

Тя отиде до един шкаф, отвори чекмеджето и извади флаконче парфюм „Коти“.

— Дръж, вземи това.

— Парфюм, госпожо Жю…

— Не ме наричай никога така, глупако. Забрави това име, защото може да изскочи в неподходящ момент. Това не е парфюм. Смъртоносно е, но му трябват четирийсет и осем часа, за да подейства. Сега ме чуй добре…

Така ние узнахме, че през юни 1942 генерал Фон Тиле, новият командващ немските войски в Нормандия щеше да даде в „Кло Жоли“ обяд, на който щеше да присъства шефът на Луфтвафе, самият Гьоринг и някои от най-известните летци — изтребители, измежду които Гарланд, врагът номер едно на английската авиация, а също и неколцина генерали от по-висок ранг.

Първото ни решение, когато денят и часът на вечерята ни бе известен, беше да направим големия удар. Нямаше нищо по-лесно от това да сложим отрова в яденето. Но операцията беше твърде сериозна, за да можем да поемем сами инициативата и трябваше да се посъветваме с Лондон. Там трябваше да бъде обмислено всичко, включително и евакуацията на Дюпра с подводница в Англия. Подробностите на операция Ахилесова пета станаха известни впоследствие най-вече чрез мемоарите на Доналд Саймс „Огнените нощи“.

Възложиха ми задачата да убедя Дюпра и аз пристъпих към нея с боязън. Менюто, подбрано от генерал Фон Тиле съдържаше между другите неща и наденица от морски плодове с трюфел и писташ. Признавам, че с твърде немощен глас изложих нашия план.

Дюпра отказа категорично.

— Отрова в моята наденица? Невъзможно.

— Защо?

Той ме прониза със стоманеносиния си поглед, който така добре познавах:

— Защото няма да бъде хубава.

Обърна ми гръб. Когато се опитах да го последвам в кухнята, той мълчаливо ме хвана за раменете и ме изтласка навън.

За щастие от Лондон отмениха операцията. Питам се дали Дьо Гол не я бе забранил от загриженост за престижа на „Кло Жоли“.

XXXIII

Все по-рядко говорех на Лила и по-рядко я виждах, криех я най-вече в очите на другите: такива бяха правилата на нелегалната дейност. От време на време залавяха някой от другарите ни — поел прекалено рискове и не съумял да скрие добре смисъла на живота си. Бях складирал в паметта си стотици адреси, които се променяха непрекъснато, кодове, съобщения, получени военни сведения, така че за Лила оставаше все по-малко място, налагаше й се да се посмести и да се задоволява с по-малко. Гласът й едва-едва стигаше до мен и в него долавях лек упрек, ако изобщо го чувах и не мислех за следващия ден, за срещите, за адресите, за предателствата, които винаги бяха възможни.

— Ако продължиш да ме забравяш, всичко ще свърши, Людо. Ще свърши. Колкото повече ме забравяш, толкова повече ще се превръщам само в спомен.

— Не те забравям. Крия те, това е всичко. Не забравям нито теб, нито Тад, нито Брюно. Би трябвало да го разбереш. Сега не е моментът да изтъкваш пред германците смисъла на своя живот. За това убиват.

— Толкова уверен в себе си, толкова спокоен си станал. Често се смееш, сякаш нищо не може да ми се случи.

— Колкото съм по-сигурен и спокоен, толкова по-малко вероятно е нещо да ти се случи.

— Какво знаеш ти? Ами ако съм мъртва?

Сърцето ми спира щом чуя този лукав шепот. Но това не е гласът на Лила. Това е само гласът на умората и съмнението. Никога не съм полагал такива усилия, за да запазя лудостта си.

Не съм забравил нито една хитрост, нито едно дребно лукавство. Нощем ставам, слагам да стопля вода и пълня ваната. Те мечтаят за една гореща баня там, в тяхната снежна гора, където студът е толкова силен, че всяка сутрин намират под дърветата върху снега телата на вкочанени врани.

— Ти наистина мислиш за всичко, Людо.

Тя е тук, под клепачите ми, потопена до брадичката в горещата вода.

— Тежко е, знаеш ли. Гладът, снегът… Аз, която изпитвам ужас от студа! Питам се още колко време ще издържим. Руснаците са напълно разбити. Никой не ни помага. Сами сме.

— Как е Тад?

— Шеф е на всички партизани в околността. Името му се е превърнало в легенда.

— А Брюно?

Тя се усмихва.

— Бедният! Ако само го беше видял с пушка в ръка… Издържа няколко месеца…

— За да бъде близо до теб.

— Сега е във Варшава, при своя учител по музика. Има пиано.

Една ръка ме хваща за рамото и ме разтърсва. Чичо стои пред мен в дъждовната сивота на деня.

— Скачай, Людо. Намерили са английски самолет близо до блатата на Гоан. Нямало е никой на борда. Екипажът вероятно се лута някъде в търсене на убежище. Трябва да се опитаме да ги намерим.

Още един месец, после още един. Реалността става все по-тежка, все по-неумолима: всички, които издаваха вестник „Светлина“ бяха задържани и никой от тях не се върна. Вече седмици откак не съм виждал Лила: дори отидох да се консултирам с доктор Гардио, за да видя дали нещо не е наред със сърцето ми. Не, нямаше му нищо.

Когато отчаянието ставаше непоносимо, когато силите ме напускаха и въображението слагаше оръжие, отивах при моя стар учител по френски в Клери. Живееше в къща с малка градина, сбутана между две дървета. Госпожа Пенде ни правеше чай и ни го сервираше в библиотеката. Съпругът й ме караше да седна и дълго ме наблюдаваше през пенснето си. Вероятно беше последният човек, който носеше сатен за подплата. Когато пишеше, все още си служеше със старата си писалка „Сержан“ от моето детство. Казваше ми, че някога в младостта си е мечтаел да стане романист, но добавяше, че единственото създание, което въображението му е сътворило, е неговата жена. Госпожа Пенде се смееше, вдигаше очи към небето и пълнеше чашите. Има възрастни жени, които с един жест, с една усмивка се превръщат в млади момичета. Аз не говорех. Не идвах, за да говоря, а да се успокоя; тази двойка, която не беше се разделяла никога, ме успокояваше — имах нужда от тази дълготрайност, от тази споделена старост, от това обещание. Къщата не се отопляваше и господин Пенде седеше зад бюрото си с палто на раменете, с шал, увит около врата и широкопола шапка на главата; госпожа Пенде носеше вехти рокли до глезените и прибираше назад снежнобелите си коси. Гледах ги и не можех да им се наситя, сякаш те вещаеха моето бъдеще. Мечтаех да остарея така с Лила и да достигна преклонна възраст. Цялото ми съмнение, тревога и безнадеждност се уталожваха при вида на тази щастлива двойка.

— Хората продължават да се присмиват на Амброаз Фльори и на неговите хвърчила — каза ми господин Пенде. — Това е добър знак. Комичното притежава едно голямо преимущество: то е сигурно място, където сериозното може да се подслони и да оцелее. Учудвам се, че Гестапо ви е оставило на мира.

— Те вече претърсваха и не успяха да намерят нищо.

Господин Пенде се усмихна.

— Нацистите никога няма да могат да решат този проблем. Никой не е сполучил в подобни претърсвания. Как е… твоята приятелка?

— Получихме няколко нови радиостанции и ни изпратиха инструктор. И оръжие. Само във фермата на Гамбие укрихме сто пистолета, гранати и взривоопасни устройства… Правя, каквото мога.

Господин Пенде кимна с глава, за да ми покаже, че разбира.

— Единственото, което ме кара да се страхувам за теб, Людовик Фльори, е това, което ви очаква. Вероятно аз вече няма да съм тук и това ще ми спести разочарованията. Когато се възстанови, Франция ще има нужда не само от въображението ни, но и от чистата измислица. Тогава младата жена, която си измислял с такава пламенност в продължение на три години, когато отново я срещнеш… Ще трябва да продължиш да я измисляш с всички сили. Със сигурност ще бъде много различна от онази, която си познавал… Нашите партизани, които очакват от Франция някакво изумително завръщане, често ще удавят в горчив смях разочарованието си…

— Не им достига любов — казах.

Господин Пенде смучеше празното си цигаре.

— Нищо, което не е било най-напред творение на въображението, не си струва да бъде изживяно, иначе морето би се превърнало просто в солена вода… Погледни мен, например, от петдесет години насам не съм спрял да измислям жена си. Дори не съм я оставил да остарее. Вероятно е пълна с недостатъци, които аз превърнах в качества. А аз в нейните очи съм необикновен мъж. Тя също нито за миг не е преставала да ме измисля. За петдесет години съвместен живот се научихме да не се виждаме, а да се създаваме и пресъздаваме с всеки изминат ден. Разбира се, човек винаги трябва да приема нещата такива, каквито са. Но това е, за да се научи по-добре да им извива врата. Цивилизацията между другото е само начин да извиеш врата на нещата такива, каквито са…

Година по-късно господин Пенде беше арестуван, депортиран и не се завърна никога; жена му също, макар че тя не беше депортирана. Често отивам да ги видя в малката им къщичка и те все така любезно ме посрещат, макар изглежда отдавна да не са там.

XXXIV

В нелегалната борба, в която участвах, за да ускоря завръщането на Лила, аз бях натоварен преди всичко със свръзките между нашите другари; заедно с Андре, Кайо и Лариниер аз осигурявах също укриването и бягството в Испания на свалените съюзнически летци всеки път, когато успявахме да отидем на мястото преди германците. Само през февруари и март 1942 ние успяхме да спасим петима пилоти от общо осмината, успели да се приземят или навреме да скочат с парашут. В края на март Кайо беше дошъл да ме предупреди, че един летец — изтребител е скрит близо до фермата на Рийо; скривалището беше добро, но семейство Рийо бяха започнали да се безпокоят, особено старата, която беше на осемдесет години и се страхуваше за своите. На смрачаване тръгнахме; имаше мъгла. Влажната земя се лепеше по подметките ни; трябваше да извървим двайсет километра, без да се броят обиколките, които трябваше да правим, за да избегнем пътищата и германските постове. Вървяхме мълчаливо; когато почти стигнахме фермата, Кайо ми съобщи:

— Виж, забравих да ти кажа…

Той ми хвърли кос приятелски поглед, в който не липсваше лукавство.

— Може би това ще те заинтересува. Летецът е поляк.

Знаех, че има много полски летци в ескадрилите на R. A. F., но за пръв път някой от тях бе спасяван от съпротивата.

Помислих за Тад. Беше абсурдно; в онова, което наричаха „теория за вероятностите“ нямаше почти никакъв шанс да е той. Понякога надеждата играе такива номера, но в крайна сметка от това живеем. Сърцето ми се обърна; спрях за миг и погледнах Андре умолително, сякаш зависеше от него.

— Какво има?

— Това е той — казах.

— Кой?

Не отвърнах. На около километър зад фермата, в гората, имаше колиба, където Рийо складираха дърва; бяхме изкопали на сто метра от нея подземен проход, който водеше до оръжейно скривалище, служещо също за убежище на преследваните другари и на авиаторите, които бяхме успели да спасим. Входът отвън беше замаскиран с купчина изсъхнали дърва. Отместихме пъновете и клоните; повдигайки капака, слязохме в тунела, дълъг двайсетина метра, който водеше в скривалището. Беше непрогледен мрак; запалих фенерчето си; летецът спеше върху един дюшек, завит с одеяло. Виждах само емблемата Полша върху ръкава на сивия му гащеризон и косата му. Не ми трябваше повече, но това ми се стори толкова невъзможно, толкова налудничаво, че скочих върху спящия, дръпнах одеялото и приближих фенерчето към лицето му.

Останах наведен над него, с края на одеялото в ръка, убеден, че за пореден път проклетата ми памет възкресява миналото.

Не беше илюзия.

Брюно, милият Брюно, винаги несръчен, винаги загубен в музикалната си мечтателност беше там, пред мен, в униформата си на английски летец.

Нямах сили да помръдна. Кайо го разтърси, за да го събуди.

Брюно бавно се изправи. В мрака не ме позна. Едва когато насочих към лицето си фенерчето, той прошепна:

— Людо!

Прегърна ме. Дори не можах да отвърна на прегръдката му. Цялата ми надежда се беше завързала в гърлото ми. Ако Брюно беше успял да стигне до Англия, значи Лила също беше там. Накрая попитах с разтреперан глас, тъй като рискувах да узная:

— Къде е Лила?

Той поклати глава.

— Не знам, Людо. Не знам.

Имаше толкова състрадание и нежност в погледа му, че го хванах за раменете и го разтърсих:

— Истината! Какво е станало с нея? Не ме щади!

— Успокой се. Не знам, не знам нищо. Напуснах Полша няколко дни след заминаването ти, за да се явя на конкурса по пиано в Англия. В Единбург. Може би си спомняш…

— Спомням си всичко.

— Пристигнах в Англия петнайсет дни преди началото на войната. Оттогава направих всичко, за да получа някакви новини… Като теб, предполагам… Не успях.

Вероятно му беше трудно да говори и наведе глава.

— Но съм убеден, че е жива… че ще се върне. Ти също, нали?

— Да, тя ще се върне.

За пръв път той се усмихна.

— Между другото тя никога не ни е напускала…

— Никога.

Дясната му ръка все още стоеше върху рамото ми и този братски жест малко по малко ме успокои. Видях ордени на гърдите му.

— Разказвай!

— Какво искаш да ти кажа — отвърна. — Понякога човек се променя под ударите на нещастието. Така даже и един мечтател може да се превърне в делови човек. Още в началото на войната се записах в английската авиация. Станах летец — изтребител.

Той се поколеба, после добави притеснено, сякаш можеше да прозвучи нескромно:

— Имам седем победи в актива си. Е, да, старче, времето на музиката свърши.

— Ще дойде пак.

— Не и за мен.

Той махна ръката си от рамото ми и я вдигна. Имаше протеза: два пръста липсваха. Той гледаше протезата и се усмихваше.

— Още една мечта на Лила отлетя. Спомняш ли си? Новият Хортовиц, новият Рубинщайн…

— И с това можеш да пилотираш?

— Да, много добре. Извоювах четири победи с това… А какво ще правя след… Това е друг въпрос. Войната ще продължи още дълго и може би няма да ми се наложи да си го задавам.

Останахме заедно два дни. С перфектните немски документи, които дъщерята на госпожа Естерхази му набави ние дори поехме някои рискове като например този да обядваме в „Кло Жоли“. Изражението, което прие Марселен Дюпра, когато видя пред себе си „детето — чудо“ — както някога наричаше Брюно — беше за мен едно от най-вкусните удоволствия, което маестрото със сигурност бе пропуснал да включи в менюто си. В него се смесваха изумление, удоволствие, но също и известна доза страх и той изкриви очи към немските офицери и шефа на фашистката полиция, седнали в „ротондата“.

— А, вие ли сте — беше всичко, което можа да каже.

— Squadron-leader Броницки има седем победи в актива си — казах, без да понижавам много гласа си.

— Млъквай, кретен такъв — простена Дюпра като се опитваше да се усмихне.

— Ще се завърне в Англия, за да продължи борбата — добавих като повиших глас.

Вече не бях сигурен дали добрият Марселен се усмихва или си показва зъбите.

— Недейте да стърчите тук, по дяволите! Елате.

И той ни завлече към най-закътаната маса в залата.

— Тези луди Фльори — мърмореше.

— Ако я нямаше лудостта, господин Дюпра, Франция отдавна да е престанала да съществува. И най-напред вие.

Повече не говорихме за Лила. Тя беше там, с нас и присъствието й бе толкова реално, че да говорим за нея означаваше да я отдалечим. Брюно беше възхитен от Англия и ми разказа за живота на този народ, който според него щеше да спечели войната, защото през 1940 не беше поискал да разбере, че я е загубил.

— Запазили са любезността и доброто си настроение. Никаква следа от неприязън към чужденци като нас, които без никакви угризения спим със сестрите и жените на английските войници, които се бият отвъд пролива. А французите как са?

— Възстановяват се. Много нещо ни се беше струпало на главата, нужно ни беше време.

Марселен Дюпра на два пъти се завъртя около нас с неспокоен и едновременно с това малко виновен вид.

Ядяхме ярка в сос „Фльорет“.

— Виждате, че се справям добре — каза той на Брюно.

— Много добре. Също както някога. Браво.

— Кажете им го там. Ще бъдат добре посрещнати.

— Ще им кажа.

— Но не закъснявайте много…

Може би искаше да каже „не се бавете прекалено“. Трябваше да има място и за съмнение.

Втория път, след като предпазливо се огледа, той попита Брюно:

— А семейството ви? Имате ли новини?

— Не.

Дюпра въздъхна и се отдалечи.

След обяда необезпокоени отидохме в Мот. Чичо седеше пред фермата и пушеше лулата си. Не изглеждаше изненадан да види Брюно.

— Е, всичко се случва — каза той — което доказва, че понякога мечтателите имат последната дума и че не всички мечти свършват в прахта.

Разказах му, че Брюно е станал летец в Англия, че има седем победи в актива си и че след десетина дни ще се върне в битката. Ръкувайки се с него чичо вероятно бе усетил двата стоманени пръста на протезата: той му хвърли бърз и тъжен поглед. След това бе обхванат от пристъп на кашлица, от която очите му се насълзиха.

— Пуша прекалено много — смотолеви той.

Брюно поиска да види неговите „гнама“ и чичо го заведе в ателието, където няколко деца се суетяха с хартията и бурканите с лепило.

— Всичките сте ги виждали вече — каза Амброаз Фльори — не съм направил нищо ново, придържам се към старите. В днешно време имаме нужда не толкова от въображение, колкото от спомени. Вече не можем да ги пускаме в небето. Германците не им дават достатъчно височина. Най-напред ги ограничиха до трийсет метра, после до петнадесет, а сега едва ли не искат да ги накарат да пълзят. Страхуват се, че в небето могат да послужат за ориентировъчен знак на съюзническите летци и може би виждат в тях някакво закодирано съобщение към партизаните. Между впрочем не може да се каже, че грешат.

Той кашля още дълго и мъчително и Брюно побърза да отговори на този неизречен въпрос:

— За съжаление нямам никакви новини от семейството си. Но не се тревожа за Лила. Тя ще се върне.

— Ние всички тук не се съмняваме в това — каза чичо и ме погледна.

Останахме още час в Мот и моят настойник помоли Брюно да се свърже с неговия приятел лорд Хау и да предаде приятелските чувства и признателността на Амброаз Фльори към членовете на организацията на хвърчилата в Англия, на която „местната секция“ изпраща приятелски поздрави.

— Невероятно е как са устояли сами през 1940.

И тогава той изтърси тази малко комична фраза, с която ме учуди, тъй като беше скромен човек:

— Щастлив съм, че съм служил на нещо.

Брюно пое тайния път за Испания същата вечер и петнадесет дни по-късно получихме „лично съобщение“ по Би Би Си, потвърждаващо пристигането му в Англия: „Виртуозът седна отново пред пианото“.

Срещата ни ме беше разтърсила дълбоко. Тя бе първият знак за края на невъзможното, обещание за едно друго завръщане. В това предизвикателство на теорията за вероятностите виждах доброжелателния знак на Господ към мен. Макар и невярващ, аз често мислех за Господ, тъй като в онези времена повече от всякога човек имаше нужда от най-хубавите си творения. Сякаш за да се извиня си повтарях, че зает с неща, които трябваше да ускорят завръщането й, аз все по-рядко усещах физическото присъствие на Лила край мен и в това виждах добър знак също както навремето, когато тя бе престанала да ми пише от Гродек, тъй като срещата ни предстоеше. Живеех в очакване на неизбежното. Струваше ми се, че всеки миг вратата ще се отвори и… Но това бе само заклинание и то промени единствено отношението ми към вратите. По-сигурен от всякога в оцеляването й, нямаше нужда да я измислям и се задоволявах със спомена. Припомнях си разходките ни по брега на Балтийско море, когато Лила мечтаеше за себе си с такава пламенност.

— Единственият начин да успея, е да напиша някое гениално произведение. Никога досега жена не е написала „Война и мир“. Може би точно това трябва да направя…

— Толстой вече го е написал.

— Стига, Людо! Всеки път, когато се опитвам да направя нещо от живота си, ти ми пречиш. Стига, по дяволите!

— Лила, аз съвсем нямам намерение да ставам първата жена Толстой, но…

— Сега пък ирония! Само това ни липсваше!

Смеех се. Чувствах се почти щастлив. Черпех тази сила от паметта си, от която, както казваше Амброаз Фльори, „французите имат нужда, за да карат слънцето да изгрява всяка сутрин на хоризонта“.

XXXV

По повод зачестилите саботажи германците започнаха да виждат навсякъде „вражески агенти“ — натрапчива идея, която можеше да бъде сравнена само с „манията за шпионаж“, обзела французите през 39–40. Окупаторът стягаше прегръдката си и дори Дюпра започна да си има неприятности. При това шефът на Гестапо в Германия, Грюбер, беше чест гост на „Кло Жоли“. Мисля, че го интересуваха преди всичко отношенията, които висшите офицери на Вермахта поддържаха с французите.

Грюбер беше набит човек, русоляв, блед, с късо подстригани коси. Беше ми се случило да го наблюдавам докато опитва един от местните специалитети и бях впечатлен от изражението му — смесица от внимание и презрение. При някои германци, като генерал Фон Тиле или Ото Абец, хора с висока култура, в погледа и в изражението често се долавяше едно възхищение, смесено с дълбоко удовлетворение, сякаш след като бяха победили Франция те току-що бяха седнали на масата вкъщи, за да се насладят на неповторимия й вкус. Мисля, че за мнозина германци и вчера, и днес Франция беше и си остава място за наслаждение. Затова бях свикнал с цялата гама от изражения, с които нашите завоеватели вкусваха даже обикновен петел с вино или касоле дюшес. Колкото за онова, което наистина се случваше в главите им, не знаех нищо. Може би там се извършваше някой символичен ритуал, в крайна сметка не много различен от ритуалите на големите цивилизации от миналото, като тези на инките и ацтеките, при които победителят разкъсва сърцето на победения и го изяжда, за да притежава душата и съзнанието му. Но физиономията, която правеше Грюбер, когато дъвчеше, беше различна от всичко, което бях наблюдавал. В нея се четеше, както казах, недоверието и дори презрението на човек, който не се оставя лесно да бъде впечатлен. Именно Люсиен Дюпра намери точната дума:

— Погледни го. Той го разследва. Пита се как е направено.

Беше трудно да разбере човек как „Кло Жоли“ успява да омагьоса такива необразовани хора като Грюбер. Изразът на Дюпра „той подушва врага“ според мен не даваше представа за първичния характер на неговата особа, още повече че той не спираше да нарича заведението „упадъчно място“.

Дюпра не се охарчваше особено заради него, макар да подсигуряваше снабдяването на заведението си напук на действащите правила. Той се чувстваше защитен от много високо място — известно е, че още от началото на окупацията германците се стараеха да поддържат добри отношения с френския елит, за да си подсигурят неговата помощ. Според Дюпра обяснението за такава политика беше просто: управниците на Великия Райх искаха да „прегазят Европа“ и се стараеха да покажат, че в тази Европа Франция ще заеме мястото, което й се полага по право. Но ако се предположи, че Грюбер беше издал строги нареждания относно заведението и че Дюпра ги спазваше без голямо желание, то беше трудно да се обясни злобния и почти ненавистен вид, с който германецът опитваше кървавицата с миди, като че ли в това се криеше някакво предизвикателство към същността му на нацист. Според Дюпра, който го наблюдаваше понякога с присмехулен вид, той се държеше като човек, на когото нанасят поражение едновременно и на източния, и на западния фронт.

Във всеки случай никой не очакваше това, което той стори напук на всички заповеди, касаещи „колаборацията“: на 2 март 1942 арестува Дюпра.

За цели осем дни ресторантът затвори врати и случилото се доби размери, за които свидетелстваха намерените след войната телеграми; Абец с възмущение ги беше писал от Берлин и една от тях, цитирана от Стърнър, гласеше: „Самият фюрер заповяда да зачитаме историческите забележителности на Франция“.

Дюпра се върна след седмица от затвора гневен и горд — „Това е, нищо не им казах“ — но отказа да ни разкаже какво се е случило по време на разпита с Грюбер и ареста му. В Клери вярваха, че става дума за черния пазар и поскъпването на тарифите за подкуп, на което Дюпра е отказал да се подчини. Вярно бе също, че Дюпра беше протеже на Фон Тиле, а отношенията между нацистите и „кастата“ на Вермахта се влошаваха бързо по онова време. Колкото до мен, аз бях убеден, че Грюбер иска да припомни както на едните, така и на другите кой е истинският господар на „Кло Жоли“.

Чичо изглежда беше на друго мнение. Никога не узнах дали умишлено или не той беше погодил онзи номер на своя приятел Марселен — той обичаше да се шегува. Може би просто бе изпил една чашка в повече с приятелите, когато подхвърли през бара на „Пти-Гри“:

— Ден и нощ са разпитвали Марселен. Но е издържал.

— Но какво са искали да узнаят? — попита господин Моние, собственикът.

Чичо поглади мустаци.

— Рецептата, ей богу! — каза той.

Настъпи продължителна тишина. Освен собственика там беше и нашият съсед Гастон Кайо, а също и Антоан Вай — същият, чийто син е оставил името си върху паметника на загиналите.

— Каква рецепта? — попита най-сетне господин Моние.

— Рецептата — повтори чичо. — Швабите са искали да узнаят как е приготвено зайчето в малинов оцет, пилешкото Катедрал дьо Шартр, всъщност — цялото меню. Е, добре, този проклетник не е проговорил. Подложили са го на най-жестоки мъчения, ваната и всичко останало, но той е издържал. Не е издал дори рецептата на попарата си с трите соса. Има такива, деца мои, които изплюват камъчето още с първите болежки, но нашият Марселен, макар и полумъртъв, не е проговорил.

Тримата старци се превиваха от смях. Чичо дори не бе им намигнал с око.

— Аз бях сигурен, че нашата национална гордост Марселен няма да проговори — каза Кайо. — Рецептата на „Кло Жоли“ е свещена. По дяволите, това ми харесва!

— Ние всички сме развълнувани — каза Вай.

Собственикът напълни отново чашите.

— Трябва да го кажем на всички — обади се чичо.

— И още как! Вашите внуци ще го разказват на своите внуци и така нататък.

— Да, и така нататък — потвърди Кайо. — Дължим му това.

— Каквото трябва, трябва — заключи чичо.

Историята за великия френски готвач, изтърпял мъченията и отказал да издаде рецептата на германците беше публикувана — хората вероятно още помнят — от американския военен вестник „Старс енд Страйпс“. Тя вдигна значителен шум в Америка. Когато попитаха за това самия Марселен Дюпра, той повдигна рамене. „Разказват какво ли не. Истината е, че в очите на нацистите аз представям нещо, което те не могат да понасят: една непобедима Франция, която и този път ще се спаси. Това е. Искаха да ми дадат да разбера. Що се отнася до останалото… Казвам ви, ще чуете какво ли не.“

— Прекалено скромен си, Марселен — казваше му чичо.

Имах възможността да видя как се заражда „легендата“, а Дюпра се гневи и отрича „всички тия празни приказки“. В тези моменти чичо го прегръщаше с ръка през раменете и казваше важно:

— Хайде, хайде, Марселен. Има неща, които са по-важни от всички нас. Малко смирение. „Кло Жоли“ преживя ужасни времена и има нужда да започне отново.

Марселен Дюпра ропта още известно време, после остави хората да говорят.

XXXVI

На 27 март 1942 времето беше студено и сиво. Трябваше да закарам до Вериер, на десет километра от Клери, две нови радиостанции модел АМК II и известен брой „редки предмети“ като козя тор, която избухва със закъснение и възпламенителни цигари — всичко това скрито под сламата между дъските; бях взел тези материали от Бюи. Доктор Гардио ми беше услужил с двуколката си и конят Клемантен вървеше с бодра стъпка; за маскировка бях сложил няколко хвърчила върху сламата — ателието на Амброаз Фльори все така се славеше с добро име и дори фигурираше в списъка на Жьонес на „поощрените дейности“, както ни го беше доверил самият кмет на Клери.

Пътят ми минаваше покрай замъка Жар; когато стигнах до входа забелязах, че решетката е оставена широко отворена. Към замъка имах странното отношение на собственик или по-точно казано — на „пазач на спомените“. Не допусках, че са крадци. Спрях Клемантен, слязох и тръгнах по главната алея. Трябваше да измина около стотина метра. На около двайсет крачки от басейна забелязах човек, седнал на каменната пейка вдясно, под голите кестенови дървета. Беше навел глава и забил нос в кожената яка на палтото си: в ръка държеше тояга, с която чертаеше нещо по земята. Беше Стас Броницки. Не изпитах никакво вълнение; сърцето ми не изскочи; винаги съм знаел, че животът не е дотолкова лишен от смисъл и се показва от по-добрата си страна, дори когато му се случва да изпада в грешка. Те се бяха върнали. Приближих. Броницки изглежда не ме забелязваше. Той гледаше в краката си. С върха на бастуна си беше изписал няколко цифри и едната от тях беше покрил с пожълтяло кестеново листо.

Мерцедесът на Фон Тиле чакаше пред развалините на замъка; верандата и стълбите, наполовина разрушени, бяха обрасли с храсти; покривът и таванът липсваха. Горните етажи бяха изгорели. Непокътната, макар и почерняла от огъня, стоеше само долната част на фасадата около входа, където зееха изпочупени прозорци. Единствено стаите от партера не бяха засегнати от огъня. Външната врата беше изтръгната — вероятно от ловци за огрев през зимата.

Чух отвътре смеха на Лила.

Стоях неподвижен с вдигнати очи. Най-напред видях да излиза Ханс и генерал Фон Тиле; още миг и зърнах Лила. Пристъпих крачка-две и тя ме забеляза. Не изглеждаше изненадана. Стоях неподвижен. В нейното появяване имаше нещо толкова просто и естествено, че и днес все още не мога да кажа дали липсата на шок у мен не беше всъщност резултат на толкова силен шок, че бях изпразнен от всякакви чувства. Също като някой слуга аз свалих шапка.

Лила носеше бяла шуба и барета; държеше няколко книги под мишница. Тя слезе по стъпалата, приближи с усмивка и ми подаде ръка, без да сваля ръкавицата си.

— А, здравей, Людо. Радвам се да те видя отново. Възнамерявах да намина. Как си?

Стоях онемял. Чувствах как у мен се заражда изумление, смесено със страх и паника.

— Добре. А ти?

— О, знаеш, при всички тези ужаси, които се случват мога да кажа, че имахме късмет. С изключение на баща ми, който… В крайна сметка това е лечимо и ние се надяваме, че ще се оправи. Извинявам се, че още не съм дошла в Мот, но те уверявам, че исках да дойда.

— Да, добре.

Всичко беше казано така учтиво и съвсем по светски, та започвах да си мисля, че имам кошмар.

— Дойдох да видя какво е останало — каза тя.

Мисля, че говореше за замъка.

— Почти всичко е изгоряло; успях да изровя няколко книги, виждаш. Пруст, Маларме, Валери… Наистина не е останало много.

— Не е.

Промълвих:

— Всичко ще се оправи.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Всичко ще се оправи.

— Ти не си се променил. Все така малко особен.

— Както знаеш, страдам от прекомерна памет.

Тя изглеждаше подразнена и малко смутена, но бързо се съвзе и ме погледна нежно:

— Знам. Не трябва. Очевидно при толкова… толкова нещастия миналото изглежда по-щастливо и далечно.

— Да, вярно е. А… Тад?

— Остана в Полша. Не поиска да отпътува. Участва в съпротивата.

Фон Тиле и Ханс стояха на две крачки от нас и ни чакаха.

— Винаги съм знаела, че Тад ще извърши велики неща — каза Лила. — Между впрочем всички го знаехме. Той е един от тези, които един ден ще държат в ръце съдбата на Полша… Или поне това, което е останало от нея.

Фон Тиле дискретно се беше обърнал.

— Мислеше ли поне малко за мене, Людо?

— Да.

Погледът й се загуби някъде из върховете на дърветата.

— Това беше един друг свят — каза. — Сякаш са минали векове оттогава. Е, не искам да бавя повече моите приятели. Как е чичо ти?

— Продължава.

— Все така хвърчилата?

— Все така. Но сега му е забранено да ги пуска високо.

— Целуни го от мен. Е, до скоро, Людо. Със сигурност ще мина да те видя. Толкова неща имаме да си кажем. Не те ли мобилизираха?

— Не. Решиха, че съм негоден за военна служба. Изглежда, че съм малко луд. Наследствено е.

Тя докосна ръката ми с върха на пръстите и отиде да помогне на баща си да се качи в колата. Седна между него и генерал Фон Тиле. Ханс се настани на волана.

Чувах как гарваните се смеят.

Лила ми махна с ръка. Отвърнах. Мерцедесът се скри в края на алеята.

Стоях дълго там и се опитвах да дойда на себе си. Най-напред чувството, че не съм нито там, нито другаде — никъде, а после бавното настъпление на отчаянието. Борех се. Не исках да ставам предател. Отчаянието винаги води до подчинение.

Оглупял, неспособен да помръдна аз стоях на чакъла с каскет в ръка и колкото повече минути изтичаха, толкова у мен се засилваше впечатлението за нереалност — пред тези руини, в този призрачен парк с побелели от скреж дървета, където всичко се къпеше в неподвижност и отсъствие на живот.

Това не беше истина. Не беше възможно. Моето въображение беше изиграло всичко, беше изопачило всичко, за да си отмъсти за онова, което от години изисквах от него. Още едно видение, още един от онези сънища, в които така лесно се оставях да потъна и за които плащах скъпо. Не беше възможно това привидение да е Лила, толкова светска, толкова безразлична и толкова чужда на онази, която почти четири години беше живяла с такава яркост в паметта ми. Равнодушието на гласа й, дори учтивостта, с която бе разговаряла с мен, липсата на каквато и да било следа от нашето минало в студения син поглед — не, това не се беше случило, просто състоянието ми се бе влошило от самотата и прекалено подхранваната ми „лудост“ и аз току-що си бях платил за това. Едно ужасяващо видение като резултат от нервно изтощение и временно обезсърчение.

Най-сетне успях да се изтръгна от това вцепенение и се отправих към портата.

Не бях направил и няколко крачки, когато забелязах пейката, върху която преди малко бях повярвал, че виждам Стас Броницки да чертае с върха на бастуна по земята цифрите на въображаема рулетка.

Осмелих се да сведа очи, да погледна, да се уверя.

Цифрите бяха там и пожълтялото листо лежеше върху 7.

Едва осъзнаващ какво върша успях да закарам моя товар до Вериер и да се върна у дома. Заварих чичо в кухнята. Беше пийнал. Седеше до огъня и галеше котарака Гримо, който спеше на коленете му. Едва успях да проговоря.

— … тя не ме напусна дори за миг откакто замина, а сега, когато се върна, вече е друга…

— Разбира се, хлапето ми. Ти си я измислил. Четири години отсъствие дават достатъчно свобода на въображението. Когато мечтата падне на земята, винаги нанася големи щети. Дори и идеите разпознаваме трудно, когато се осъществят. Когато и Франция се върне, ще видиш какви физиономии ще направим! Ще казваме: тя не е истинската, друга е! Германците разпалиха много въображението ни. Когато един ден си отидат, изненадите ще бъдат жестоки. И все пак нещо ми подсказва, че пак ще я откриеш, твоята малка. Любовта е гениална и има дарбата всичко да преглъща. Колкото до теб, ти вярваше, че живееш благодарение на твоята памет, а всъщност си живял предимно от въображението.

Той се засмя.

— Въображението, Людо, не е най-добрият начин да се отнасяш към една жена.

В един часа сутринта стоях на прозореца с пламнало лице и очаквах от нощта не знам каква майчина милувка. Чух кола, после настъпи тишина, стълбите изскърцаха, вратата се отвори зад гърба ми; обърнах се: чичо беше застанал там с лампа в ръка, после той изчезна и се появи Лила. Тя хлипаше; приличаше на стенание, което извира от нощна гора. Жалба, която сякаш се извиняваше за себе си, защото никой нямаше право на толкова мъка, на толкова нещастие. Хвърлих се към нея, но тя отстъпи.

— Не, Людо. Не ме докосвай. По-късно, може би, по-късно. Най-напред трябва да знаеш… да разбереш…

Хванах я за ръка. Тя приседна на ръба на леглото, трепереща в бялата си шуба, с ръце благоразумно сключени на коленете. Мълчахме. Отвън се чуваше попукването на зимните клони. В очите й се четеше почти умолителен въпрос и също колебание, сякаш още се съмняваше, че може да ми се довери. Чаках. Знаех какво я кара да се колебае. Без съмнение все още бях оня Людо, който беше познавала, малкото нормандско селянче, прекарало трите години на войната до чичо си и неговите хвърчила и което не можеше да я разбере. Във всичко, което щеше да ми каже, думите „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“ се повтаряха без край, изречени с тревога и почти с отчаяние, сякаш тя беше убедена, че тези признания, тази изповед надминават всичко, което мога да разбера, да приема и да простя.

Тя ми отправи още един умолителен поглед, после заговори и аз разбрах, че тя има нужда да говори не за да узная аз всичко това, а за да го забрави тя.

Слушах. Бях седнал на другия край на леглото и слушах. Малко треперех, нали трябваше да приема своя дял. Тя пушеше цигара след цигара, а аз й подавах огънче. Лампата съединяваше нашите две сенки върху стената.

На 1 септември 1939 немският броненосец Шлесвиг-Холщайн, без да имаше обявена война, бе открил огън върху полския гарнизон от полуострова на Гродек. През следващите часове и дни авиацията бе свършила останалата работа.

— Ние всички бяхме под бомбардировките… Тад беше успял да се присъедини към бойната си група, знаеш, онази, която провеждаше политически събрания още когато ти беше при нас.

— Спомням си.

— Брюно беше заминал за Англия петнайсет дни преди това… Успяхме да се приютим в една ферма… Баща ми беше изпаднал в шок, майка ми, напълно истерична… За щастие срещнах един немски офицер, който беше джентълмен…

— Има и такива.

Тя ми хвърли боязлив поглед.

— Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите… Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Разбирах.

— Връзка, която продължи три месеца… После той беше изпратен другаде и…

Тя млъкна. Не я попитах: и след него кой? Колко други? С проклетата ми памет нямах намерение да отварям такава сметка… Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

— Ако Ханс не ни беше намерил — успяхме да се приютим във Варшава — не знам какво щеше да се случи с нас… Той воюваше във Франция и беше успял да се премести в Полша единствено, за да може да ни помогне…

— Да ти помогне.

— Искаше да се ожени за мен, но нацистите забраняваха браковете с полякини…

— Само като си помисля, че можех да го убия! — казах. — Най-напред можех да го удуша, когато ме нападна при Стария извор, още когато бяхме хлапета, а после дуелът ни в Гродек… Има Господ!

Не биваше да говоря с толкова сарказъм. Но така ми беше по-лесно.

Тя ме гледаше.

— Променил си се, Людо.

— Извинявай, мила.

— Когато Хитлер нападна Русия, Ханс последва генерал Фон Тиле към фронта при Смоленск. Успяхме да намерим убежище в Румъния… В началото имахме останали още няколко бижута, но после…

Тя станала метреса на един румънски дипломат, после на един лекар, който се погрижил за нея: аборт, който би могъл да й струва живота…

— Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Разбирах. Трябваше преди всичко да оцелее, да спаси своите. Беше си спечелила „приятелства“ в дипломатическите среди. Майка й и баща й не бяха лишени от нищо. В крайна сметка беше се измъкнала благополучно от тази история с оцеляването.

— През 1941 успяхме най-сетне да получим виза за Франция благодарение на един от посолството… когото познавах… ние нямахме и пукната стотинка и…

Тя замълча.

Чувствах как се заражда и расте у мен едно усмихнато спокойствие, сякаш знаех, че що се отнася до главното, нищо не можеше да ни се случи. Впрочем не бих могъл да обясня какво разбирах под „главното“ и тъй като човек никога не знае как обичат другите, не искам да излезе, че се хваля. За миг гледката на нашия хубав Катрмер, така великолепен в синьото небе, а после изчезнал, а после намерен, ранен и подут, почупен и разкъсан, премина през съзнанието ми. Не знам дали страданието не беше събудило у мен някакво старо християнско чувство, но както казах, бях придобил остро чувство за незначителното. Припомних си старото „да разбереш всичко означава всичко да простиш“ — господин Пенде някога ни беше поканил да го анализираме — което се влачи след всички злини и ни помага да ги приемаме. Съвсем не исках да доказвам своята толерантност чрез Лила: толерантността води понякога направо към недопустимото и по този път човек лесно се оставя да го водят за носа. Обичах една жена с всичките й нещастия, ето това е всичко.

— Често ми се искаше да ти дам знак, да дойда тук, но се чувствах толкова…

— Виновна?

Тя не каза нищо.

— Чуй ме, Лила. Низостите на задника не са нищо в днешно време. Впрочем в което и да било време. Вината на задника е почти святост, ако я сравним с другото.

— Колко си се променил, Людо!

— Може би. Германците ми помогнаха много. Ужасното в нацизма, казват, е нечовешката му страна. Да. Но не трябва да си затваряме очите пред очевидното: тази нечовешка страна е част от човешкото. Докато не признаем, че безчовечността е човешко качество, винаги ще се залъгваме с благородни лъжи.

Котаракът Гримо влезе с вдигната опашка и започна да се гали в краката ни, просейки милувка.

— Не можеш да си представиш първите шест месеца в Париж… Не познавахме вече никого… Работих като сервитьорка в една бирария, като продавачка в евтин магазин… Майка ми страдаше от ужасни пристъпи на мигрена…

— А, мигрената. Може да бъде ужасно.

Колкото до баща й, той така да се каже загубил зрението си. Един вид умствена слепота. Беше затворил очите си за света.

— Майка ми и аз трябваше да се грижим за него като за дете. Някога той беше приятел на Томас Ман, на Стефан Цвайг, човек, за когото Европа беше несравнима светлина… И когато тази светлина бе угаснала и всичко, в което той вярваше се бе сринало, той така да се каже се оттегли от действителността… Пълна атрофия на чувствителността.

По дяволите, помислих. Наистина беше удобно.

— Лекарите опитаха всичко…

Щях да попитам: „А ритник в задника?“, но трябваше все пак да се отнасям с уважение към този стар аристократичен порцелан. Бях сигурен, че Броницки бе намерил начин да прехвърли върху жена си и дъщеря си всички свои отговорности. Дори не искаше да си позволи да узнае какво върши дъщеря му, за да „оцелее, да спаси своите“. Какво пък, той бранеше честта си.

— После успях да намеря работа като манекен при Коко Шанел…

— Коко кой?

— Шанел… знаеш, прочутата моделиерка…

— А, да, да, разбира се… „Кло Жоли“!

— Какво?

— Не, нищо.

— Но не печелех достатъчно, за да мога да се грижа за нашите, всичко това…

Мъртво време. Котаракът Гримо сновеше от единия към другия, изненадан от безразличието ни. Мъртвото време продължаваше, промъкваше се в мен, обземаше ме изцяло. Чаках познатото „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“, но срещнах само безмълвното отчаяние на погледа й и наведох очи.

— Георг ни спаси.

— Георг?

— Георг фон Тиле. Чичото на Ханс. Именията ни бяха съседни на Балтийско море…

— Да, да. Именията ви. Разбира се.

— Беше назначен във Франция и когато научи, че сме в Париж, той се погрижи за нас. Настани родителите ми в един апартамент близо до парка Монсо. После Ханс се завърна от Източния фронт…

Тя се оживи.

— Знаеш ли, дори можах да продължа образованието си. Взех матура във френския лицей във Варшава и ще се запиша в Сорбоната и може би в училището на Лувъра също. Увличам се от история на изкуството.

— От… история на изкуството?

Едва преглътнах.

— Да. Мисля, че намерих призванието си. Спомняш ли си как търсех себе си? Сега мисля, че се намерих.

— На добър час.

— Очевидно са нужни много кураж и постоянство, но вярвам, че ще успея. Бих искала да отида в Италия, преди всичко във Флоренция, да посетя музеите… Нали знаеш, Ренесансът. Но трябва да се почака.

— Наистина Ренесансът може да почака.

Тя стана.

— Искаш ли да те изпратя?

— Не, благодаря. Ханс е долу, в колата.

Тя спря на вратата.

— Не ме забравяй, Людо.

— Не бих могъл да го сторя.

Последвах я по стълбите.

— Брюно е в Англия. Той е летец — изтребител там.

Лицето й се озари.

— Брюно? Но той беше толкова несръчен!

— Изглежда не и в небето.

Не й казах за пръстите.

— Дължа ти всичко — каза ми тя.

— Наистина не знам защо.

— Ти ме запази непокътната. Мислех, че съм загубила себе си, а сега разбирам, че не е вярно и че през цялото това време — три години и половина! — съм била тук, при теб, жива и здрава. Невредима. Запази ме така, Людо. Имам нужда от това. Дай ми още малко време. Имам нужда да се съвзема.

— Историята на изкуството може много да ти помогне. Особено Ренесансът.

— Не се подигравай с мен.

Тя постоя още миг и тръгна; върху стената остана само една сянка.

Бях спокоен. Заедно с милиони други мъже изживявах приключение, по време на което всеки събираше своя запас от нещастие.

Отидох в кухнята при чичо. Той ми наля една чашка, наблюдавайки ме скришом.

— Да, наистина ще бъде смешно — каза.

— Кое?

— Когато Франция се върне. Надявам се да я разпознаем.

Стиснах юмруци.

— Е, на мен пък не ми пука каква физиономия ще има и какво ще върши междувременно. Стига само да се върне.

Чичо въздъхна.

— С този вече не може да се разговаря — изръмжа.

Мълвата, че Лила е станала любовница на Фон Тиле не ми бе спестена. Бях все така безразличен към тези клюки, също както и към другите гласове, които хленчеха, че „Франция е загубена“, че „няма да се оправи никога“, че „е погубила душата си“ и че участниците в Съпротивата са загинали „за нищо“. Но моята убеденост беше прекалено дълбока, за да я разтръбявам.

XXXVII

Вече не мразех германците. Четири години след поражението, след всичко, което бях видял ми беше трудно да се подчиня на обичайното мнение и да сведа Германия до нейните престъпления и Франция до нейните геройства. Бях се научил на едно съвсем различно братство от онова, за което ни говореха клишетата: струваше ми се, че всички бяхме неразривно свързани от това, което ни правеше различни един от друг, но всеки момент можеше да се преобърне и да ни направи жестоко еднакви. Дори понякога мислех, че моето участие в борбата помага и на враговете ни. Не можеш да бъдеш отгледан безнаказано от човек, който е прекарал живота си с вдигнати към небето очи.

За пръв път видях как убиха германец в нивите отвъд Гран, където бяхме изчистили растителността, за да направим писта за приземяване. Бяхме трима онази нощ и чакахме идването на един „Лизандер“, който трябваше да закара в Англия една политическа личност, чието име не знаехме. Околностите бяха грижливо претърсени на няколко пъти след залез-слънце; заповедите гласяха да засилим предпазните мерки; петнадесет дни по-рано един екип беше изненадан в От-Сен, докато чакал приземяването на парашутисти и още пет имена се бяха прибавили към списъка на разстреляните.

Светлинните сигнали бяха запалени в един през нощта и точно двадесет минути по-късно „Лизандер“ приближи. Помогнахме на пътниците да се качат в самолета; „Лизандер“ излетя и ние отидохме да съберем сигналните лампички от пистата. Връщахме се по пътя, когато, на триста метра от терена Жанен ме хвана за ръка; зърнах металически блясък в тревата от дясната ни страна и чух шумолене; металът проблесна и изчезна.

Там имаше едно колело, едно момиче и един немски войник. Познавах момичето, работеше в хлебарницата на господин Боайе в Клери. Войникът лежеше по корем до нея; гледаше ни безизразно.

Не си спомням кой стреля — Жанен или Ролен. Войникът не мръдна, само клюмна глава и зарови лице в пръстта.

Момичето рязко се отдръпна, сякаш изведнъж се беше отвратило от него.

— Стани.

Тя стана бързо и оправи полата си.

— Не казвайте на никого, моля ви — проплака тя.

Жанен изглеждаше учуден. Той идваше от Париж и изглежда не познаваше живота на село. После разбра, усмихна се и свали оръжието.

— Как се казваш?

— Мариет.

— Мариет коя?

— Мариет Фонте. Господин Людовик ме познава. Не казвайте нищо на родителите ми, моля ви.

— Добре. Няма да им кажем нищо, бъди спокойна. Можеш да се прибереш вкъщи.

Той погледна към трупа.

— Надявам се, че не е имал време — каза.

Мариет избухна в ридания.

Прекарах гадна нощ. Чувствах се като предател. Опитвах се да мисля за всички убити другари; но във всички случаи броят им се беше увеличил с още един.

Няколко дни по-късно влязох в хлебарницата, сякаш исках да изкупя някаква вина. Мариет се изчерви; колебаеше се. После приближи до мен и попита тревожно:

— Те няма нищо да кажат на родителите ми, нали?

Не беше хубаво да отидеш с някой хлапак в гъсталака. Това бе единственото, което я тревожеше. Нямаше от какво да се страхуваме.

На няколко пъти видях Лила да прекосява Клери с мерцедеса на Фон Тиле; един път в компанията на самия генерал. Една сутрин, когато се връщах с колелото си от обучение във фермата на Гроле, където един другар, завърнал се от стаж в Англия ни обучаваше в боравенето с новите експлозиви, мерцедесът ме задмина и спря. Спрях и аз. Лила беше сама с шофьора. Имаше сенки под очите и клепачите й бяха подпухнали. Беше седем сутринта; знаех, че същата нощ е имало празник у Естерхази: поръчките, дадени в „Кло Жоли“ варираха от шампанското до сьомгата по норвежки и Дюпра лично беше отишъл на място да наблюдава своето агнешко соте и своя петел с вино, когото „една щипка чесън в повече или по-малко би убила“. Трябваше да се внимава; каймакът на немското общество щеше да бъде там. „В тази проклета професия човек всеки път рискува репутацията си.“

Лила слезе от колата; наложи се да й помогна: беше малко пияна. Под белия шлифер носеше много елегантна червена рокля, червени обувки с високи токове и дебел шал от червена и бяла вълна около шията и раменете. Полските цветове — помислих. Беше силно гримирана, сякаш бе искала да скрие лицето си. Върху главата й баретата изглеждаше като забравена от един друг живот. Единствено погледът и синята тъга в него бяха същите. Държеше книга в ръка: Аполинер. На Мот имахме целия Юго, но нищо на Аполинер. Човек винаги забравя собствените си стойности.

— Здравей, Людо.

Целунах я. Военният шофьор ни обърна гръб.

— Говорят какви ли не неща за мен тук, нали?

— Аз съм малко глух, да знаеш.

— Казват, че съм любовница на Фон Тиле.

— Казват.

— Не е вярно. Георг е приятел на баща ми. Семействата ни са свързани открай време. Трябва да ми вярваш, Людо.

— Вярвам ти, но не ми пука.

Тя трескаво заговори за родителите си. Не им липсвало нищо благодарение на Георг.

— Той е чудесен човек. И наистина е антинацист. Дори е спасявал евреи.

— Нормално е. Има две ръце.

— Какво значи това? Какво говориш?

— Не го казвам аз, а Уилям Блейк. Написал е една поема за това. Едната му ръка беше изцапана с кръв. Другата държеше светилника. Защо не дойдеш да ме видиш?

— Ще дойда. Трябва да намеря себе си, знаеш. Мислиш ли малко за мен?

— Случва ми се понякога да не мисля за теб. Бели полета, на всеки може да се случи.

— Чувствам се малко изгубена. Дори не знам къде съм. Пия много. Искам да забравя.

Взех книгата от ръката й и я прелистих.

— Изглежда французите не са чели никога толкова, колкото днес. Господин Жолио, знаеш го, книжарят…

— Познавам го много добре — каза тя с неочакван жар — той ми е приятел. Почти всеки ден ходя в неговата книжарница.

— Е, та той казва, че французите се нахвърлят върху поезията с отчаяно усърдие. Как е баща ти?

— Напълно се е оттеглил от реалността. Пълна атрофия на чувствителността. Но има надежда. Понякога има проблясъци на съзнание. Може би ще дойде на себе си.

Не можех да не се възхищавам на Стас Броницки. Този аристократичен сводник беше намерил невероятен начин да стои на завет от обстоятелствата. Жена му и дъщеря му се грижеха да му спестят всякакъв контакт с отвратителната действителност. Наистина изключителна натура.

— Не съм виждал никога такъв хитрец — казах.

— Людо! Забранявам ти да…

— Извинявай. Това е мойта селяндурска същност. Вероятно имам наследствена злоба към аристократите.

Направихме няколко крачки, за да се отдалечим от шофьора.

— Знаеш ли, Людо, нещата скоро ще се променят. Немските генерали не искат война на два фронта. И мразят Хитлер. Един ден…

— Да, знам тази теория. Чух я от Ханс в навечерието на нападението над Полша.

— Нужно е още малко време. Все още нещата не вървят достатъчно зле за германците…

— А, това не.

— Но аз ще успея.

— Ще успееш какво?

Тя замълча, гледаше право пред себе си.

— Трябва ми още малко време — повтори. — Разбира се, че е трудно, понякога се съмнявам и губя вяра… Тогава пия прекалено. Не би трябвало. Но съм сигурна, че с малко късмет…

— Какво? Какво с малко късмет?

Тя се загърна зиморничаво в своите полски цветове.

— Винаги съм искала да направя нещо в живота си. Нещо голямо и… ужасно важно…

Мечтата продължаваше да я изкушава.

— Да — казах. — Ти винаги си искала да спасяваш света.

Тя се усмихна.

— Не, това беше Тад. Но кой знае…

Познавах толкова добре това малко мистериозно и непроницаемо държание, което Тад понякога наричаше „държание Гарбо“.

— Може би ще съм аз — каза тя спокойно.

Беше достойно за съжаление. Тя едва се държеше на краката си и трябваше да й помогна, за да се качи в колата. Завих коленете й с одеялото. Тя остана мълчалива за миг, с томчето на Аполинер в ръка, с усмивка на устните и поглед, изгубен в далечината. После изведнъж се обърна към мен в прилив на сърдечност, гласът й беше толкова сериозен и почти тържествен, че се изненадах:

— Довери ми се, Людо. Имай ми пълно доверие. Ще успея. Ще оставя името си в историята и ти ще се гордееш с мен.

Целунах я по челото.

— Хайде, хайде — казах. — Не се страхувай от нищо. Те живяха щастливо и имаха много деца.

Нищо не можеше да ме извини. Изобщо не бях приел насериозно думите на тази, която в „Кло Жоли“ наричаха „бедната малка полякиня с нейните германци“. Все така своенравна и фантазьорка — мислех. Стоях с велосипеда си посред пътя. „Ще оставя името си в историята и ти ще се гордееш с мен.“ Беше наистина жалко. Струваше ми се, че в падението си Лила имаше нужда да мечтае за себе си повече от тогава, в замъка Жар и на брега на Балтийско море: паднала в прахта, прекършената мечта продължаваше едва-едва да пляска с криле. Никакво съмнение, никаква интуиция не заговори. Може би такива бяха неумолимите изисквания на борбата, когато трябваше да „пазя разсъдъка си“ и не ми достигаше лудост. Не се съмнявах ни най-малко, че от всичките ни хвърчила има едно, дошло от Полша, което ще се извиси най-високо и ще успее по-скоро да промени хода на войната, отколкото всички други, устремили се към синевата.

XXXVIII

В продължение на няколко месеца не видях Лила.

Лятото на 1942 беше преломно за нелегалната дейност: в една-единствена нощ, в района на Фужерол-дю-Плеси „дяволът мина шест пъти“ — според закодираното съобщение, което означаваше: шест парашута, преди всичко прилепващи мини, гранатомети и минохвъргачки. Доставката трябваше да бъде скрита за няколко часа. В Сован моят съученик Андре Фернен беше заловен с петдесет взривателя; успял беше да погълне цианкалия. Днес тези неща звучат толкова познато, че хората не им обръщат внимание. Обиските не спираха, не беше пощаден и Мот — било защото имаше предателства, било защото Гестапо подушваше естествен враг в лицето на Амброаз Фльори. Всички тези претърсвания не дадоха никакъв резултат; „скривалището“ на Бюи например, където Брюно беше намерил убежище, оцеля чак до победата. В ателието Грюбер беше забелязал, забравен в един ъгъл, нашия стар Зола с думите „аз обвинявам“ и ореол около главата, но тъй като не го разпозна, той се задоволи да попита:

— Кого обвинява, herr Kerl?

— Това е заглавието на една много разпространена в началото на века песен — отвърна чичо. — Жената избягва със своя любовник и съпругът й я обвинява в невярност.

— Не прилича на певец.

— Въпреки това е имал много хубав глас.

Самият полицейски комисар на Клери беше предупредил приятелски Амброаз Фльори, макар и с усмивка, тъй като мисълта, че този кротък пацифист може да бъде замесен в някаква размирническа дейност му се струваше комична.

— Добри ми Амброаз, те вероятно си въобразяват, че всеки момент ще издигнете в небето Лотарингския кръст!

— Нали знаете, аз тези неща… — каза чичо.

— Знам, знам.

Но мечтателите не се славеха с добро име; мечтата и бунтът открай време са вървели заедно. Продължаваха да ни следят, затова оръжейното ни скривалище стана неизползваемо за известно време. То се намираше под торната яма и ямата на нужника, която умишлено не бяхме изпразвали от месеци.

Именно по време на този особено опасен период чичо се реши на една съвсем безразсъдна постъпка. В края на юли 1942 новината за хайката от Вел дʼИв стигна до Клери. Същата вечер бяхме в „Кло Жоли“: едно от онези събирания около бутилката, на които домакинът канеше често своя приятел Амброаз Фльори. Понякога Дюпра, комуто писането се отдаваше, ни четеше някое от своите стихотворения в александрийски стихове. Но тази вечер беше в особено мрачно настроение.

— Чу ли новината, Амброаз? Хайката от Вел дʼИв?

— Каква хайка?

— Събрали са всички евреи и са ги депортирали в Германия.

Чичо замълча. В този момент нямаше хвърчило, за което да се хване. Дюпра удари с юмрук по масата.

— И децата също! — извика той. — Предали са също и децата! Повече никой няма да ги види живи.

Амброаз Фльори държеше чаша вино в ръка. Това беше единственият път, когато видях ръката му да трепери.

— Ще ти кажа, Амброаз, това е мръсен удар за „Кло Жоли“. Ще попиташ какво общо има, но има общо. Всичко. По дяволите. Не е възможно човек като мен, който се скъсва, за да защити един определен образ на Франция да се примири с подобно нещо. Разбираш ли? Изпратени на смърт деца. Знаеш ли какво ще направя? Ще затворя за една седмица. Протестирам. Разбира се после ще отворя пак, защото нищо не би доставило по-голямо удоволствие на нацистите, от това да затворя завинаги. Отдавна се опитват да ме сразят. Всичко, което искат, е Франция да се отрече от себе си. Затварям за осем дни, решено. Има несъвместимост между „Кло Жоли“ и депортирането на деца при швабите.

Чичо остави чашата на масата и стана. Лицето му беше посивяло и сякаш се беше сдобило с двойно повече бръчки. Подкарахме велосипедите си в тъмното. Имаше хубава луна. Пред къщи той ме остави, без да каже нищо и се затвори в ателието си. Не можах да заспя. Внезапно бях разбрал, че използват германците и нацистите за предлог. От дълго време в съзнанието ми се беше загнездила една мисъл, от която впоследствие се опитвах да се освободя, но никога не успях да я прогоня напълно. В нацистите имаше нещо човешко. И човешкото в тях бе тяхната безчовечност.

Напуснах Мот към четири часа сутринта: трябваше да отида в Ронс и да видя Субабер, за да набележим заедно нови терени за кацане. И също да му кажа да предупреди другарите да избягват Мот за известно време. Излизайки от къщи видях, че в ателието все още свети. С раздразнение помислих, че той трябва наистина да е вироглав французин, за да прави хвърчила във време на такива низости. Децата винаги са били най-добрите му приятели. Струваше ми се, че ако Амброаз Фльори реши в такъв час да пусне своя Монтен или своя Паскал в небето, небето ще му го изхрачи обратно в мутрата.

Върнах се вкъщи около единайсет сутринта на следващия ден. Последните километри извървях пеша, бутайки колелото си. Бях кърпил по десетина пъти всяка от гумите и трябваше да щадя това, което бе останало. Бях стигнал до мястото, наречено Пти Пасаж, там, където днес има надгробна плоча в памет на Жан Виго, шестнадесетгодишен, заловен въоръжен от войниците след дебаркирането и застрелян на място. Спрях, за да запаля цигара, но цигарата падна от устните ми.

Седем хвърчила имаше в небето над Мот. Седем жълти хвърчила. Седем хвърчила във формата на еврейски звезди.

Захвърлих колелото и се втурнах. Чичо стоеше в ливадата пред къщи, заедно с няколко деца от Кло, с вдигнати към небето очи, където се развяваха седемте звезди на срама. Със стиснати челюсти, свъсени вежди и сурово изражение между сивите четинести коси и мустаците той, старецът, приличаше на декориран нос, загубил кораба си. Децата, пет момчета и едно момиченце — аз ги познавах всичките: Фурние, Блон, Боси — имаха важни лица.

Казах тихо:

— Те ще дойдат…

Но най-напред дойдоха другите. О, те не бяха много: семейство Кайо, Моние и бащата Симон, който пръв свали шапка.

Чичо беше откаран същата вечер, държаха го петнадесет дни. Марселен Дюпра беше този, който го измъкна оттам. Всички ние, Фльори, бяхме смахнати, от бащата до сина, това беше всеизвестно — обясни им той. Наследствена лудост. Някога са го наричали „френското нещастие“; има дълбоки корени. Човек не трябва да ни взема на сериозно, в противен случай рискува да предизвика нещо наистина сериозно. Дюпра използва всички възможности, а той разполагаше с много — от Ото Абец до Фернан дьо Бринон. В деня след ареста ситроенът на Грюбер спря пред къщи, последван от един камион войници. Те разхвърляха в нивата всички хвърчила и ги подпалиха. С ръце зад гърба Грюбер гледаше как гори онова, което старческите ръце на французина бяха сътворили с толкова любов.

Претърсиха Мот както никога досега. Най-сетне Грюбер беше открил врага. Самият той си завря носа навсякъде, сякаш тук ставаше дума за нещо осезаемо, материално, което трябваше да бъде унищожено.

Една неделя чичо бе освободен и Марселен Дюпра го доведе в Мот. Първите му думи, когато видя празното ателие, от което рожбите му се бяха изпарили като дим, бяха:

— Трябва да се хващаме за работа.

Първото хвърчило, което сглоби, представяше село на фона на планини, разположено на картата на Франция така, че да подсказва местонахождението му. Името на селото беше Льо Шамбон-сюр-Линьон, в Севен. Чичо не ми обясни защо беше избрал точно това село. Задоволи се да ми каже само:

— Льо Шамбон. Запомни това име.

Не разбирах нищо. Защо се интересуваше от това село, където без съмнение кракът му никога не беше стъпвал и защо пускаше в небето хвърчилото на Льо Шамбон-сюр-Линьон, проследявайки го с толкова гордост в погледа? Настоях. Всичко, което изтръгнах от него, беше:

— В затвора чух да говорят за него.

Учудването ми само се засили. Няколко седмици по-късно, след като отново беше направил някои от любимите си образи, чичо ми съобщи, че напуска Кло.

— Къде искате да отидете?

— В Шамбон. Както ти казах, намира се в Севен.

— Пусто да остане, каква е тази история? Защо Шамбон? Защо Севен?

Той се усмихна. Сега имаше толкова бръчки по лицето, колкото и косми в мустаците.

— Защото там имат нужда от мен.

Вечерта след супата той ме целуна.

— Тръгвам утре рано. Не оставяй нещата, Людо.

— Бъди спокоен.

— Тя ще се върне. Имаш много неща да й прощаваш.

Не знаех дали говори за Лила или за Франция.

Когато на сутринта се събудих, него вече го нямаше. На масата в ателието бе оставил бележка: „Не я изоставяй“.

Беше взел със себе си кутията с инструментите.

Едва няколко месеца преди дебаркирането на съюзниците аз разбрах отговора на въпроса, който не преставах да си задавам: Защо Льо Шамбон? Защо Амброаз Фльори ни беше зарязал, за да отиде там, в това село в Севен, вземайки кутията с инструментите си?

Льо Шамбон-сюр-Линьон беше селото, което, под ръководството на пастора Андре Трокме, на жена му Магда и с помощта на населението, беше спасило от депортиране няколко стотици еврейски деца. Цели четири години животът в Шамбон беше посветен на тази задача. Нека напиша още веднъж имената на тази висша преданост: Льо Шамбон-сюр-Линьон и неговите жители; и ако днес тези неща са покрити със забрава, нека всички знаят, че ние, Фльори, ние всички сме имали изключителна памет; нека си припомняме често тези имена, без да пропускаме нито едно, защото казват, че сърцето има нужда от упражнения.

Но аз още не знаех всичко това, докато не получих от Шамбон снимка на моя чичо, с хвърчило в ръка, заобиколен с деца, а на гърба й бяха написани думите: „Тук всичко е наред“. Тук беше подчертано.

XXXIX

Нямах новини от Лила, но Германия отстъпваше на източния фронт; армията й беше претърпяла поражение в Африка; съпротивата вече не беше „лудост“ и гласът на разума сега пригласяше на сърцето. Самият Марселен Дюпра присъстваше на тайните ни събрания. При това престижът му в очите на властите беше в апогея си; през май 1943 дори имаше предложение да бъде избран за кмет на Клери. Той отказа.

— Трябва да умеем да отличаваме трайното, което принадлежи на историята, от променливото, случайното, като политиката — обясни ни той.

Личността на собственика на „Кло Жоли“ упражняваше върху окупатора обаяние, което беше сравнимо само с качеството на гозбите му. Неговата ерудиция, лекотата, с която се изразяваше, достойнството, което излъчваше не само заради физическата си представителност, но и заради спокойната увереност, с която въпреки всички трудности изпълняваше задачата, която си бе поставил, впечатляваха дори онези, които в началото го смятаха за колаборационист. Най-голямо уважение му засвидетелстваше генерал Фон Тиле. Отношенията между двамата бяха любопитни: можеше почти да се говори за приятелство. Генералът имаше славата, че презира нацистите. Един ден той беше казал на Сюзан:

— Госпожице, вие знаете, че според фюрера стореното от него ще просъществува години. Лично аз залагам повече на сътвореното от Марселен Дюпра. То със сигурност има по-добър вкус.

Един от неговите адютанти си бе позволил да обяви пристигането на главнокомандващия на Луфтвафе със следните думи:

— Herr Дюпра, един от най-изтънчените ви познавачи ще може лично да се увери, че Франция не е изгубила нито едно от изключителните си качества.

Фон Тиле, който беше чул това, дръпна офицера настрани и изсипа върху главата му няколко думи, които същият изслуша застанал мирно и пребледнял. След което генералът лично се извини на Марселен. Когато го виждах как хваща под ръка Марселен Дюпра и двамата се разхождат в малката градина на „Кло Жоли“ чувствах, че те бяха успели да се издигнат над това, което Дюпра с презрение наричаше ту „обстоятелствата“, ту „случайностите“, за да намерят терен, на който един пруски аристократ и един голям френски готвач можеха да си говорят като равни. Но наистина не бях наясно докъде бяха стигнали тези две изключителни натури във взаимното си уважение и напук на цялата бъркотия чак докато Люсиен Дюпра не ми каза, че баща му тайно дава на генерал граф Фон Тиле уроци по готварство. В началото не можех да повярвам.

— Ти се подиграваш с мен. Сега Фон Тиле има други грижи на главата.

— Е, може би точно заради това. Ела да видиш.

Повдигнах рамене. Ако ми бяха казали, че генералът свири на цигулка, за да се развлича, щях да го сметна за нормално: вкусът към музиката винаги е бил едно от най-познатите и признати качества на немската душа. Беше много удобно по време на окупацията Германия да се сведе до нейните престъпления, а Франция — до нейните геройства. Но че един от най-авторитетните командващи на Вермахта можеше вътре в себе си да бъде дотолкова убеден в приближаването на поражението, че да търси забрава, вземайки уроци по готварство при един французин — това противоречеше на всичко, което означаваше за нас изразът „немски генерал“. Омразата се подхранва от мнозинството и „една типична мутра на прусак“ или „един съвършен образец на расата на повелителите“ бяха достатъчни, за да ни накарат да се чувстваме добре, когато трябваше да покажем невежеството си.

Разпитах почти грубо Люсиен Дюпра.

— Баща ти ли ти разказа това? Способен е да си го измисли, за да си придаде важност. Съвсем в негов стил. „Именно аз, гос’дине, именно аз научих на всичко генерал Фон Тиле, победителят от Седан и от Смоленск.“

— Казвам ти, че генералът идва да се учи на готварство при моя баща два или три пъти седмично. Очевидно генералът не иска това да се разчува, тъй като, при положение че нещата сериозно се влошават за тях, това би приличало на пораженство. Започнаха от приготвянето на обикновени яйца и омлети. Не виждам какво те учудва.

— Нищо не ме учудва. Всички сме затънали до гуша в кръв и лайна, а две изключителни натури се причестяват на фона на това варварство. Немската мощ има нужда от изтънчеността и от френския усет към насладата да се живее. Тези двамата подготвят бъдещето. По дяволите, бих искал да видя това.

— Ще ти кажа кога.

Тъкмо излизах от кабинета си същия ден, когато Люсиен ми пошепна в ухото:

— Тази вечер към единайсет. Ще оставя вратата на коридора открехната. Но без издънки. Те са добри приятели и баща ми няма да ми го прости.

Извървях пътя пеша. Боях се от патрулите, които кръстосваха нивите и горите всяка нощ да търсят сигналните лампички, поставени заради парашутите.

Вмъкнах се в коридора откъм кухнята. Вратата беше открехната. С обувки в ръка аз приближих и надзърнах вътре.

Фон Тиле беше по риза, препасал готварска престилка. Изглеждаше порядъчно пийнал. До него Марселен Дюпра, надменно изпънат под готварската си шапка, също се намираше в състояние на прекомерна важност, което се обясняваше от двете празни бутилки померол и сериозно наченатата бутилка коняк върху масата.

— Не си струва да идваш тук, ако не слушаш какво ти говоря, Георг — сърдеше се Дюпра. — Не си особено надарен и ако не следваш напътствията ми буквално, няма да постигнеш нищо.

— Но аз съм го научил наизуст. Чаша и половина бяло вино…

— Какво бяло вино?

Генералът млъкна изумен.

— … сухо! — избоботи Дюпра. — Чаша и половина сухо бяло вино! По дяволите, това не е толкова трудно!

— Марселен, да не искаш да ми кажеш, че ако бялото вино не е сухо, нищо няма да се получи?

— Ако искаш да направиш истински пълнен заек по нормандски, бялото вино трябва да бъде сухо. Или изобщо не правиш каквото трябва. И какво още си сложил в плънката? Не може да бъде. Не разбирам, Георг, как един човек с твойта култура…

— Това не е същата култура, Марселен. Именно затова имаме нужда един от друг… Сложил съм три заешки дробчета, сто грама печен свински бут, петдесет грама среда от хляб… една чаена чаша чесън…

Чуваха се гърмежите на съюзническите бомбардировачи, които прекосяваха брега.

— И това е всичко? Генерале, ти май беше някъде другаде. В Сталинград, вероятно. Бях ти казал да сложиш една кафена лъжичка от четирите подправки… Ще опитаме пак утре.

— Вече за трети път се провалям.

— Не можеш да побеждаваш едновременно на всички фронтове.

Двамата бяха напълно пияни. За пръв път откакто ги познавах, откривах тяхната прилика, Фон Тиле беше по-дребен, но имаше лице със същите фини черти и почти същите сиви мустаци. Дюпра отблъсна с отвратен вид блюдото с виновния заек.

— Боклук.

— Е, добре, бих искал да те видя как командваш корпус от бронирани коли, Марселен.

Те млъкнаха за миг, и двамата еднакво мрачни, после бутилката коняк тръгна отново от ръка на ръка.

— Още колко време ще продължи това, Георг?

— Не знам, старче. Някой ще спечели тази война, това е сигурно. Вероятно това ще бъде твоят заек по нормандски.

Излязох тихомълком. На следващия ден едно съобщение предупреди Лондон, че нравствената твърдост на генерала, командващ в Нормандия, отслабва.

Пекинезът Чонг заслужаваше името агент за свръзка от Съпротивата. Всеки път, когато господарката му идваше да си го вземе от кабинета ми — с изключение на случаите, когато господин Жан или самият Марселен Дюпра не я придружаваха в знак на уважение — тя ме информираше за намеренията на Гестапо или ми даваше подробности за „приема“, който германците подготвят край Атлантика. Мнозина от нашите другари дължат спасението си само на нея. Графинята ми съобщи, че Лила живее в Париж с родителите си, но че идва често да прекара по няколко дни в една вила край Юе.

Един ден Лила отново се появи в „Кло Жоли“, все така в компанията на Ханс и на Фон Тиле. Наричаха ги „триото“. „Резервирайте маса за триото за тази вечер“, подвикваше Люсиен Дюпра. За идването й научавах винаги от господин Жан, който ми го съобщаваше с опечален вид. „Малката“ беше там със своите германци, това би трябвало да къса сърцето на бедния Людо. Но не беше така. Казват, че любовта си затваря очите, но в моя случай не беше вярно, напротив. Струваше ми се, че в отношенията между тримата има нещо, което ми се изплъзва. Бях убеден, че Лила не е любовница на Фон Тиле, но не бях сигурен, че не е любовница на Ханс. Комичната фраза: „Имахме съседни имения на брега на Балтийско море“, с която тя беше обяснила отношенията си със своите „братовчеди“ за мен имаше странна прилика със съобщенията, които получавахме от Лондон: „Птичките отново ще запеят довечера“ или „Ще чуем камбаните на погълнатата катедрала в полунощ“. Между двамата пруски благородници и тази полякиня с не по-малко аристократична кръв имаше някакво съучастничество, което смътно подозирах, но чиято същност ми се изплъзваше. Веднъж ми се случи да срещна Лила точно когато си тръгваше със своите двама junkers. Не бях я виждал от няколко месеца и бях удивен от промяната. Когато тя ме забеляза, лицето й придоби гордо и почти триумфално изражение, сякаш искаше да ми каже: „Ще видиш, Людо, ще видиш. Не ме познаваш добре“.

Това изражение беше потвърдено една седмица по-късно по малко объркващ начин. Лила нахълта в кабинета ми и преди да имам време да стана, тя вече ме прегръщаше.

— Ей, Людо, какво правиш?

От години не бях я виждал така весела и щастлива.

— Всъщност не зная какво правя. Нищо особено. Занимавам се със счетоводството на „Кло Жоли“ и с хвърчилата, когато ми остане време. Чичо замина и аз се старая.

— Къде е отишъл?

— Льо Шамбон-сюр-Линьон. Намира се в Севен. Не ме питай какво ще прави на другия край на страната, не знам нищо. Каза ми само, че там имат нужда от него. Взе кутията с инструментите си и замина.

— Ханс го назначиха в главния щаб на Източна Прусия.

— А!

Тя се засмя.

— Подиграваш се, разбира се.

— Малко е да се каже.

— Велики неща се подготвят, Людо. Скоро ще узнаеш.

Чувствах, че има желание да ми каже повече. Чувствах също, че по-добре беше да не го прави.

— Винаги си смятал, че съм вятърничава, още от първата ни среща. И знам какво говорят хората за мен. Грешиш, че ги слушаш.

— Не слушам никого.

— Грешиш за мен, мой малък Людо.

— Но…

— Скоро ще ми искаш прошка. Мисля, че най-сетне ще извърша нещо необикновено в живота. Впрочем винаги съм ти го казвала.

Тя ми даде една бърза целувка и си отиде, като преди това ми хвърли от вратата още един триумфиращ поглед.

Няколко дни по-късно я видях на гарата в Клери да слиза от колата, придружена от Фон Тиле. Тя ми махна с ръка и аз отвърнах.

XL

На 8 май 1943, към десет часа вечерта, докато четях, чух шум на кола; приближавайки до прозореца, видях синята светлина на фаровете. Моторът угасна; на вратата се почука; запалих една свещ и отворих. Генерал Фон Тиле стоеше на прага. Обтегнатото лице с изящни черти и очи с оня сив цвят, който наричахме „стоманеносив“, беше бледо и неподвижно. Около шията си носеше Железния кръст, украсен с диаманти.

— Добър вечер, господин Фльори. Извинявам се за неочакваното посещение. Бих искал да говоря с вас.

— Влезте.

Той мина край мен и хвърли поглед на хвърчилата, увиснали по гредите.

— В колата ми чака един човек, когото познавате.

Той млъкна и седна на пейката със сключени ръце. Чаках. По това време на деня съюзническите бомбардировачи пресичаха брега, отивайки да сринат немските градове, Фон Тиле повдигна леко глава и се заслуша в стрелбата на бреговата артилерия.

— Хиляда и двеста бомбардировача над Хамбург вчера — каза. — Би трябвало да сте доволни.

Не разбирах какво иска от мен този високопоставен военен началник.

— Вие познавате този, когото съм довел — каза той. — Но не знам дали го считате за приятел или за враг. Въпреки това съм дошъл да искам вашата помощ.

Фон Тиле стана. Гледаше в краката си.

— Бих искал да му помогнете да премине в Испания…

Едва доловима усмивка.

— … както го правите така добре със съюзническите авиатори.

Бях толкова слисан, че дори не протестирах.

— Със сигурност нямате никакво основание да спасявате живота на един немски офицер, господин Фльори. Разбирам го много добре. Но Лила ме посъветва да се обърна към вас. Това също може да ви се види странно. Но и Ханс — също като вас — е много влюбен в нея. Накратко, съперник. Може би ще се почувствате щастлив, ако той изчезне. В такъв случай трябва само да повикате шефа на Гестапо тук, Herr Грюбер…

Той лиши Грюбер от неговия военен чин.

— Но може би в израза „да обичаш същата жена“ има нещо, което може да се нарече… как да кажа? Братство…

Той ме наблюдаваше внимателно, с неочаквано добродушие на опустошеното си, смъртнобледо лице.

Мълчах.

— Чуйте небето. Колко убити деца през тази нощ? Да не говорим за това. Казвам ви само, че се опитвам да спася един млад човек, който е мой племенник и когото обичам като син. Сега трябва да тръгвам. Имаме около… двадесет и четири часа. Трябва да дам някои заповеди. Все още не сте ми отговорили, господин Фльори.

— Лила знае ли?

— Да.

Ханс беше в униформа. Детството и юношеството несъмнено оставят незаличими следи: не си стиснахме ръцете. Но се наложи да го хвана под ръка, за да го придържам. Той направи няколко крачки и се строполи, Фон Тиле ми помогна да го внесем в стаята ми.

— Не трябва да остава тук, господин Фльори. Рискувате живота си. Постарайте се да го скриете някъде другаде, още тази нощ. Въпреки това мисля, че имаме, както ви казах, двайсет и четири часа…

Той ми се усмихна.

— Надявам се нямате чувството, че вършите предателство… като криете един немски офицер?

— Мисля, че ми дължите обяснение, по дяволите.

— Ще го имате. Ханс ще ви обясни. Във всеки случай утре самият аз ще ви обясня. Ще обядвам в „Кло Жоли“, както всеки четвъртък.

Когато се върнах в стаята си Ханс спеше. Дори в съня по лицето му се четеше страдание; брадичката и устните му конвулсивно потръпваха от време на време. Дълго съзерцавах това лице, чиято красота събуждаше някога такава омраза у мен. На шията си носеше медальон. Отворих го: Лила.

Беше един часа през нощта, а слънцето изгряваше в шест. Тиктакането на часовника ме караше да настръхвам. Сложих да стопля кафе и събудих Ханс. Той ме изгледа, без да разбира, после скочи.

— Не трябва да ме държиш тук, ще те разстрелят.

— Какво си направил?

— По-късно, по-късно…

Кафето беше готово.

— Нямаме много време — казах му. — Има три часа дотам.

— До къде?

— Старият извор. Спомняш ли си?

— И още как! Щеше да ме удушиш. Били сме на… колко, дванайсет, тринайсет години.

— Горе-долу. Ханс, какво си направил?

— Опитахме се да убием Хитлер.

Всичко, което можах да кажа беше:

— Исусе!

— Сложихме бомба в самолета му.

— Кои бяхте?

— Бомбата беше дефектна. Не избухна и те я намериха. Двама от другарите ни имаха време да се самоубият. Другите проговориха. Успях да избягам с моя самолет, за да предупредя…

Той млъкна.

— Виждам.

— Да. Успях да кацна на пистата на Уши. Исках да отведа генерала в Англия…

Имах нужда да се разтърся, да поема въздух. После избухнах в лудешки смях. Ханс искаше да отведе генерал Фон Тиле в Англия, за да създадат там Свободна Франция. Свободна Германия, исках да кажа. С Лотарингския кръст за символ може би.

— Дявол да го вземе — казах. — Сега е май. Имате цял месец до 18 юни. Вие, германците, умеете да мечтаете. Понякога това ражда хора като Гьоте и Хьолдерлин, понякога убива милиони. Мечтите ви играят на ези-тура. Ако разбирам добре, висшите ви офицери вярват, че това все още може да се уреди като между джентълмени?

Той наведе глава.

— Всички наши стари офицери бяха против Хитлер и против войната още от 1936 — каза той.

— А после вече беше твърде късно, вече бяхте в Париж и пред Москва. Хайде, идвай. В Стария извор ще бъдеш на сигурно място за няколко дни, после ще видим. Ще издържиш ли? Има седем километра.

— Ще се справя.

Взех електрическото си фенерче — беше ми останала само една резервна батерия — и ние излязохме. Хубава, благосклонно настроена нощ с иронично потрепващи звезди. Един французин, участник в съпротивата, който рискува живота си заради един немски офицер голист. Луната все още грееше ярко и аз запалих фенерчето едва когато стигнахме дъното на ямата. Пътят от нашето детство беше обрасъл с храсталак и къпина, изворът също беше остарял и вече нямаше сили да излезе от леглото си. Промъкнахме се един след друг между покритите с мъх камъни чак до дъното. Колибата беше там, такава, каквато я бяхме построили с помощта на чичо Амброаз преди единайсет години. Малко се беше наклонила, иначе държеше. И докато стояхме там, пред тази индианска колиба от нашето детство, аз си припомних думите на Лила, тези, които беше изрекла в кабинета ми с такава радост и сигурност: „Мисля, че най-сетне ще извърша нещо необикновено в живота. Имам силно влияние върху Ханс, знаеш“. Погледнах Ханс. Това е тя, помислих. Това е заради нея.

Клекнах, за да се опитам да намеря малко вода на дъното на извора. Гърлото ми беше пресъхнало и едва можех да говоря.

— Ще дойда един или два пъти през седмицата, за да ти донеса храна. После ще се постараем да те прехвърлим през Пиренеите. Трябва да говоря с другарите.

Миришеше на земя и на влага. Една кукумявка викаше над главите ни. Небето избледняваше.

Ханс свали куртката си и я хвърли на земята. В бялата си риза не беше много по-различен от онзи, който стоеше пред мен в оръжейната зала на Гродек по време на дуела ни.

— Дължа ти живота си и ще ти го върна — казах.

— Тя ще реши, старче.

Това беше единственият път, когато произнесохме името на Лила.

В единайсет бях на работа, зает със счетоводството, неспособен да мисля за друго, освен за случилото се през нощта. Всичко, което Лила ми беше казала — всяко изречение, всяка дума, всеки намек — не спираше да отеква в главата ми. „Аз ще успея… Сигурна съм, че с малко повече късмет… Имам силно влияние върху Ханс, знаеш… Винаги съм искала да направя нещо голямо и ужасно важно…“

Господин Жан открехна вратата.

— Генерал Фон Тиле е заръчал да му бъде приготвена фактурата за месеца…

— Да…

„Имай ми доверие, Людо… ще оставя името си в историята…“

Тя беше убедила Ханс, търпеливо и без съмнение лесно, още повече че самият той, още преди началото на войната беше казал, че ще „спаси честта на германската армия“. А Фон Тиле знаеше, че ако Германия трябва да се бие на два фронта, войната е загубена. В този случай Хитлер изчезва, установява се мир със Съединените щати и Англия и…

— Сметката на 5 — обади се гласът на господин Жан.

— Да… Веднага…

— Какво има, Людо? Болен ли си?

— Не, нищо, добре съм.

„Един ден ще се гордееш с мен… Ще оставя името си в историята…“ Заговорът се беше провалил и Лила беше в смъртна опасност. „Имам силно влияние върху Ханс, знаеш…“ И двамата трябваше да прехвърля в Испания. Питах се как може да стане това. Двамата летци, скрити у семейство Бюи щяха да потеглят към Банер след няколко дни, но аз дори не знаех къде е Лила; освен това ми трябваше съгласието на Субабер, а за Суба нямаше „добри“ германци. Трябваше също спешно да информирам Лондон за детайлите около този първи заговор на офицери от Вермахта срещу Хитлер.

Потънал в моите грижи, чух скимтене. Чонг стоеше в краката ми и размахваше опашка, гледайки ме с упрек. Напълно го бях забравил. Когато Естерхази идваше да обядва в „Кло Жоли“, аз трябваше да се погрижа за яденето на кучето. Излязох от кабинета и попитах Дюпра:

— Естерхази още ли е тук?

— Защо?

— Забрави кученцето.

— Ще проверя.

Той се върна да ми каже, че Графинята е в кафето. Минах през кухнята, взех в една чиния месо и се върнах да нахраня кученцето. Минавайки през коридора, видях колата на Фон Тиле да спира пред входа. Шофьорът отвори вратата и генералът слезе. Чертите на лицето му бяха изопнати, но Фон Тиле изглеждаше в добро настроение и изкачи бързо стъпалата, отвръщайки на нечий поздрав. Същата сутрин Дюпра беше получил бележка, която след Освобождението залепи на една от страниците на златната си книга: „Приятелю Марселен, готвя се да бъда преместен другаде и ще дойда в «Кло Жоли» да се сбогуваме този четвъртък в четиринадесет часа“.

Всичко, което означаваше за мен неговото присъствие беше, че Гестапо още не е в течение. Най-много двадесет и четири часа — беше ми казал той. Оставаха ми само няколко часа, за да намеря Лила. Но Ханс или Фон Тиле навярно се бяха погрижили за нея.

След малко Графинята влезе в кабинета ми. Тя взе кученцето на ръце.

— Бедното животинче. Щях да го забравя.

Тя остави пред мен смачкана на топка хартия. Разгънах я. Беше почеркът на Лила. „За малко да успея. Обичам те. Сбогом.“

Госпожа Жюли изгори хартията със запалката си. Купчинка пепел.

— Къде е тя?

— Не знам. Фон Тиле я е изпратил за Париж снощи. Глупакът я е закарал до нощния влак със собствената си кола.

— Но тази бележка…

Тя беше нервна и подръпваше ръкавиците си.

— Какво тази бележка?

— Откъде я имате?

— Е, добре, снощи имаше един много хубав прием в „Отел де Сер“. Низшите офицери приемаха цивилния персонал и секретарите. Всички началници на Генералния щаб бяха там. Самият генерал Фон Тиле дойде за малко. Твоята малка много пи и много танцува. После дала на дъщеря ми писмо за теб. Със смях. Изглежда, любовно писмо. Любовно или не, аз ги отварям всичките в тези времена. Ето това е. Имаш късмет. Ако тя беше дала писмото на някой друг…

— Те… знаят ли вече?

— Гестапо е в течение от девет часа тази сутрин. Моят малък приятел, стопроцентовият ариец с истинско име Изидор Левковиц, ме предупреди на обяд. Още не са опандизили Фон Тиле, защото не искат да се разчуе. Победителят от Смоленск, разбираш, би се вдигнал голям шум. Имат заповед да го изпратят в Берлин с всички почести…

— Но генералът е тук…

— Не за дълго.

Тя притисна нежно муцуната на Чонг към бузата си.

— Ела, миличко. Майка ти все още трябва да има сърце някъде, щом започва да върши глупости.

Тя ме погледна строго.

— Нищо не можеш да направиш за нея, затова стой мирен и кажи на другите също да мируват. Ще стане опасно.

Графиня Естерхази ми обърна гръб и излезе.

Тъкмо мислех да се втурна към Субабер, когато господин Жан влезе да ми каже, че Генерал Фон Тиле иска да ми каже нещо.

— Той е в салона Ед…

Старият човек разбра грешката си. Салонът „Едуард Ерио“, който лидерът на радикал — социалистите имаше навика някога да посещава, вече не се наричаше така. Дюпра беше постъпил смело като не му беше дал ново име. Той просто беше махнал табелката „Едуард Ерио“ и я беше прибрал в едно чекмедже.

— Човек никога не знае — беше ми обяснил. — Може да потрябва.

В ресторанта имаше много парижани, а също и местни личности — както в „ротондата“, така и в „галериите“, защото беше шик да се яде постно в четвъртък. Откакто страната бе преживяла толкова нещастия, набожността и религията отново бяха дошли на мода. За да не обеднява менюто му в дните без месо, Марселен Дюпра приготвяше рибни специалитети с цялата си сръчност и с всички средства на своето изкуство. Салонът се намираше на първия етаж и аз трябваше да прекося ротондата, претъпкана с изискано общество, което не правех никога, защото небрежното ми облекло предизвикваше гнева на собственика всеки път, когато излизах иззад кулисите.

Намерих Фон Тиле на масата. Дюпра, пребледнял, отваряше бутилка от виното, което смяташе за най-добро: шато-лавил 1923. Никога дотогава не бях виждал стопанина измъчван от такова душевно вълнение. Трябва наистина да бе трогнат до дъното на душата си, за да се реши на такава жертва. Очевидно Фон Тиле го беше осведомил за същността на своето „преместване“. От време на време Дюпра поглеждаше през прозореца: две коли на Гестапо, едната от които черния ситроен на самия Грюбер бяха паркирани на алеята.

— Не се страхувайте от нищо, драги Марселен. Това е ескортът, който ме придружава от девет и половина сутринта. Преместен съм в Берлин и трябва да се кача на самолета, който ме очаква, фюрерът иска да избегне неприятната публичност. Между другото назначението ми в Главния щаб на генерал Фон Кайтъл всъщност е повишаване в по-горен чин. Въпреки това е възможно да претърпя самолетна катастрофа, преди да стигна в Темпелхоф, тъй като не смятам, че ги е много грижа за живота на екипажа. Тримата ми съучастници трябва да ме придружат в този полет, с изключение на полковник Щекер, който е добър нацист и който, надявам се, ще остане ваш клиент. Но нещата няма да се наредят както са ги замислили, защото не виждам причина да оставям да загине един напълно невинен екипаж, при положение че Луфтвафе има остра нужда от пилоти. Но най-вече защото отказвам да играя тази игра… да сътруднича, ако предпочитате. Държа това да се разбере. Ефрейтор Хитлер се мисли за гениален стратег и води немската армия към гибел. Следователно другарите ми трябва да узнаят за моето „предателство“ и смея да се похваля, че като се има предвид бойната ми слава, всичките ми колеги от отговорния ешелон ще разберат основанията ми, които те в по-голямата си част впрочем споделят. Това е предупреждението, което отправям към тях и държа то да се знае. Но да говорим за по-приятни неща…

Той опита виното.

— Изумително! — възкликна. — Ах, геният на Франция!

— Приготвил съм ви рагу с миди Сен-Жак и калкан на скара с горчица — каза Марселен с треперещ глас. — Малко шаблонно, изглежда. Ако знаех…

— Е, да, очевидно вие не бихте могли да знаете, драги Марселен. Аз също впрочем. Виждате ли, нашият неуспех се дължи на… как да кажа? На липсата на доверие в малките и смирените. Ние останахме на по-високото ниво, между елитните офицери. Не се осмелихме да се доверим на някой обикновен сержант или ефрейтор сапьор и в това беше голямата ни грешка. Ако бяхме потърсили съдействие между… да не казваме „низшите“, но „второстепенните“ чинове, бомбата щеше да бъде прилично регулирана и щеше да свърши добра работа. Но ние искахме всичко да си остане между нас: все същото кастово съзнание. Нашата бомба не беше достатъчно… демократична. Липсваше ни един обикновен войник.

Щях да си припомня тази кратка реч на генерал Фон Тиле няколко месеца по-късно. На 20 юли 1944, когато един друг „елитен офицер“, полковник граф Штауфенберг, постави в чантата си бомба в главната квартира на Хитлер в Растенбург и фюрерът се измъкна с леко сътресение от експлозията аз си казах, че и този път господата се бяха провалили поради липсата на един обикновен войник, който би могъл да даде на бомбата необходимата мощ. Бомбата бе лишена от народното вдъхновение.

Фон Тиле привършваше своя калкан. Той се обърна към мен.

— Е, мой малък Людо… добре ли мина?

— Много добре дотук… на сигурно място е…

Поколебах се и за пръв път в живота си казах на един германец:

— … господин генерал.

Той ме гледаше приятелски. Разбираше.

— Госпожица Броницка е в Париж — каза. — На сигурно място. В случай че не поеме риска да отиде да види родителите си… Познавате я!

— Генерале, дали не бихте могли да…

Той кимна в знак на съгласие, извади бележник от джоба си и надраска един адрес и телефонен номер. Откъсна листа и ми го даде.

— Постарайте се да прехвърлите и двамата в Испания…

— Да, генерале.

Пъхнах хартията в джоба си.

Георг фон Тиле хапна още от мидите Сен-Жак и завърши с прословутото суфле от възкисели ябълки, едно кафе и чаша коняк.

— Ах, Франция! — въздъхна той отново и както ми се стори, с ирония.

Дюпра плачеше. Той протегна с трепереща ръка кутия истински хавански пури към генерала, който отказа. После погледна часовника си и стана.

— А сега, господа — каза той сухо — трябва да ви помоля да ме оставите сам.

Дюпра излезе пръв и изтича в тоалетните да си измие лицето. Ако Гестапо видеше сълзи по лицето му още преди Фон Тиле да е умрял, ще трябваше да дава трудни обяснения.

Изстрелът отекна в момента, в който яхнах колелото си с Чонг в ръка. Видях как хората на Грюбер изскочиха от колите си и се хвърлиха към ресторанта.

Марселен Дюпра остана на легло през целия ден с лице, обърнато към стената. Вечерта, преди да започне сервирането на вечерята той изрече една странна фраза и аз никога не узнах дали това беше грешка на езика или върховна похвала:

— Беше велик французин.

XLI

Въртях педалите толкова бързо, държейки пекинеза с една ръка и кормилото с другата, че когато най-сетне стигнах до резиденцията в парка и слязох от колелото, коленете ми внезапно омекнаха и аз се проснах на земята с мътен поглед. Без съмнение вълнението и страхът си бяха казали своето, тъй като въпреки това „сигурно място“, за което ми беше говорил Фон Тиле и чийто адрес имах в джоба си, не виждах как Лила можеше да се измъкне от Гестапо и от френската полиция, която изцяло беше на разположението на окупатора. Разхлипах се, докато Чонг ближеше ръцете и лицето ми. Накрая се овладях, взех кучето в ръка и изкачих трите стъпала. Позвъних, очаквайки да видя Одет Лание, „камериерката“, дошла от Лондон преди девет месеца с новата радиостанция, но ми отвори готвачката.

— А, ето те и теб. Ела, миличко, ела…

Тя протегна ръка да вземе Чонг.

— Бих искал лично да говоря с госпожа Естерхази — промълвих, като едва си поемах дъх. — Кучето е болно. Не спира да повръща. Минах през ветеринаря и…

— Влезте, влезте.

Заварих госпожа Жюли в салона с дъщеря си. Бях виждал два или три пъти в Клери „секретарката“, за която бе общоизвестно, че е метреса на полковник Щекер от Главния щаб на Фон Тиле. Беше хубава брюнетка с очи, които изглежда бяха наследили неизмеримата дълбочина на погледа на майка й.

— Херман винаги се е отнасял с недоверие към генерала — говореше тя. — Намираше, че Фон Тиле е декадент, чието франкофилство е станало непоносимо и който говори за фюрера по недопустим начин. Херман изпращаше в Берлин доклад след доклад по негов повод. Ако това, което казват, е вярно, ще го повишат.

— Да предадеш родината си, колко ужасно! — каза госпожа Жюли.

Двете жени бяха сами в салона и разговорът очевидно бе предназначен за мен. От това заключих, че госпожа Жюли, за която недоверието беше ключът към оцеляването, ме подканяше да внимавам какво говоря. Човек никога не знае кой може да се окаже наблизо, с ухо, залепено за вратата. Майката и дъщерята изглеждаха впрочем доста неспокойни. Мисля дори, че ръцете на госпожа Жюли леко трепереха.

— Господи — каза тя, повишавайки тон — виждам, че пак съм забравила бедното животинче в „Кло Жоли“. Дайте ми го, приятелю…

Тя взе чантата си, която стоеше върху пианото. Там бяха и всички ония снимки с посвещение, които познавах: тази на адмирал Хорти имаше траурна лента в единия ъгъл. Лентата беше закачена при смъртта на неговия син Истван Хорти, убит през 1942 на източния фронт.

Тя ми подаде банкнота от десет франка.

— Вземете, млади човече, и благодаря.

— Госпожо, кучето е много болно, видях се с ветеринаря, той предписа лечение, трябва да ви обясня, спешно е…

— Е, време е да се връщам на работа — каза нервно дъщерята.

Госпожа Жюли я изпрати до вратата. Тя хвърли поглед навън, вероятно да се увери, че никой не ме е „придружил“, затвори вратата, завъртя ключа в ключалката и се върна.

Направи ми знак да я последвам.

Отидохме в спалнята й. Тя остави вратата отворена, за да чува и най-лекия шум. За сетен път си казах, че ако предвоенна Франция беше загрижена за оцеляването си както тази стара сводница, нямаше да стигнем дотук. — Хайде, казвай бързо, какво има?

— Фон Тиле се самоуби и…

— Това ли е всичко? Разбира се, че се е самоубил. Когато човек не може да се справи…

— Той ми даде адреса и телефонния номер на Лила. Изглежда това място е съвсем сигурно…

— Дай.

Тя изтръгна хартията от ръцете ми и погледна адреса.

— И това наричат сигурно място! Това е неговото любовно гнездо.

Трябва да съм пребледнял, защото тя омекна.

— Не говоря за твоето момиченце, Фон Тиле много обичаше жените. Беше си взел една гарсониера в Париж. Последната беше една проститутка от „Фабиен“, бардакът от улица „Мироменил“, но тъй като тя бе отгледана в Манастира на птиците и имаше добри обноски, той не беше го забелязал. Можеш да си сигурен, че Гестапо знае мястото. Имат сведения за личния живот на всички генерали и никога не са изпускали от очи Фон Тиле, знам какво говоря. Ако момичето наистина е там.

— Тя е загубена — прошепнах.

Госпожа Жюли не каза нищо.

— Не можем ли да я предупредим? Имаме телефонен номер…

— Без шеги; нали не си въобразяваш, че ще те оставя да телефонираш оттук? В централата записват всички поръчани номера, часа и номера на този, който е дал поръчката…

— Помогнете ми, госпожо Жюли!

Тя се наведе, взе Чонг и го притисна към гърдите си, гледайки ме враждебно.

— Не е възможно, аз очевидно си падам по тебе. На моята възраст!

Тя размишляваше.

— Единственото място, откъдето можеш да се обадиш напълно спокойно, е Гестапо — каза тя. — Почакай. Има и едно друго място. Жилището на Арнолд, помощникът на Грюбер.

— Но…

— Той живее с малкия си приятел… Онзи, за когото съм ти говорила. Намира се на улица „Шамп“ 14, в Клери, на втория етаж вдясно. Те имат собствена мрежа и няма да оставиш следи. Иди. Тъкмо навреме. Забравих да му изпратя лекарството… като казвам забравих… Той също малко ме е изоставил в последно време, малкият Франсис.

— Франсис?

— Франсис Дюпре. Име, което е възможно най-далече от името Изидор Левковиц. Почакай…

Тя порови в чекмеджето на един скрин и се върна с две ампули.

— Вече осем дни. Сигурно вече се катери по стените, нещастникът. Но това ще му е за урок.

Взех ампулите.

— Той е диабетик. Това е инсулин.

— Искате да кажете морфин.

— Както искаш, но вече четири години той умира от страх. Между другото винаги се е чувствал зле в кожата си. Кажи му, че повече няма да го забравя, освен ако и той не ме забрави. И да те остави да телефонираш.

Тя седна разкрачена в един фотьойл с Чонг на коленете.

— И ми дай онова, което имаш в джоба си, Людо.

— Кое?

— Капсулата цианкалий. Ако се случи да те обискират и я намерят у теб, все едно че си направил самопризнания. Все пак няма да глътнеш цианкалия само защото ще те обискират. Винаги има надежда човек да се измъкне.

Оставих капсулата си цианкалий на нощната й масичка.

Госпожа Жюли доби замечтан вид.

— Скоро ще стане — каза тя. — Нощем вече не спя от нетърпение. Глупаво е да изгориш в последния момент.

Тя разсеяно си играеше със златния си гущер.

— Ако замирише на изгоряло, ще се измъкна оттук, ще си лепна една жълта звезда където трябва и ще се представя на германците в Ница или в Кан. Ще ме депортират веднага, разбира се, но ще издържа няколко месеца, а дотогава американците ще дебаркират. Знаеш, както в индианските филми, където конницата идва винаги накрая.

Тя се засмя.

— Yankee-doodle-doodle-dandy… — запя. — С една дума нещо такова. И германците го знаят. Изглежда ще бъде в Па-дьо-Кале. Бих искала да съм там, за да видя. Така че ако се оставиш да те притиснат…

— Бъдете спокойна, госпожо Жюли. По-скоро ще умра, отколкото да…

— Винаги се казва така. Ще видим. Тръгвай.

На улица „Шамп“ 14 останах четвърт час. Оставих велосипеда си на стотина метра оттам и се качих на втория етаж. Бях толкова развълнуван, че за пръв път в живота имах бяло петно в паметта си: вече не си спомнях дали беше отляво или отдясно. Трябваше да прекарам през паметта си целия разговор с госпожа Жюли, за да стигна до думите „на втория етаж, вдясно“. Позвъних.

Един хилав младеж, доста хубавичък — в стил танцьор на танго — но с бледен цвят и сенки под големите трескави очи дойде да ми отвори. Беше по пижама и на шията си носеше верижка с кръстче.

— Господин Франсис Дюпре?

— Аз съм. Какво искате?

— Идвам от името на графиня Естерхази. Нося вашите лекарства.

Той се оживи.

— Най-сетне… Вече цяла седмица… Забрави ме, тази мръсница. Дайте ми това…

— Госпожа… искам да кажа графиня Естерхази ме помоли да телефонирам до Париж оттук.

— Влизайте, влизайте… Телефонът е там, в спалнята… Дайте ми това…

— Не говоря немски, господине. Трябва вие да поискате номера…

Той се втурна към телефона, поиска номера и ми подаде слушалката. Дадох му двете ампули морфин и той изтича да се затвори в банята.

Минута след това чух гласа на Лила от другия край на линията.

— Ало?

— Аз съм…

— Людо! Как…

— Не стой повече там. Тръгвай веднага.

— Защо? Какво има? Георг ми каза…

Едва имах сили да говоря.

— Тръгвай веднага… Мястото е открито… ще бъдат там всеки момент.

— Но къде да отида? При родителите ми?

— А, не, само не там… Почакай…

Десетки имена и адреси на другари минаха през главата ми. Но знаех, че никой от тях няма да укрие една непозната без приета парола. А може би вече следяха Лила. Избрах възможно най-безопасния изход.

— Имаш ли пари?

— Да, Георг ми даде.

— Незабавно ще се махнеш оттам, без да взимаш нищо, без да се бавиш и секунда, ще наемеш стая в хотел „Европа“, улица „Ролен“ 14, близо е до площад „Контрескарп“. Ще изпратя някого тази вечер, той ще попита „Албертин“, а ти ще му отвърнеш с името „Родриг“. Повтори.

— Албертин. Родриг. Но не мога да тръгна така, тук са всичките ми книги по изкуство…

Изревах:

— Оставяш всичко и тръгваш. Повтори.

— Родриг. Албертин. Людо…

— Тръгвай!

— За малко щях да успея…

— Тръгвай!

— Обичам те!

Затворих.

Бях изтощен, физически и нервно, и се свлякох върху разхвърляното легло. В следващия момент Франсис Дюпре излезе от банята. Не бих повярвал, че за няколко минути човек може да се промени така. Той лъхаше на щастие и спокойствие. Нямаше и следа от ужаса в очите с морен поглед. Седна на леглото в краката ми, усмихнат и приятелски настроен.

— Е, млади човече, как е?

— Добре.

— Тази Естерхази е опасна жена.

— Вярно е. Опасна жена.

— Винаги ми е била като майка. Знаете, аз съм диабетик и без инсулина…

— Разбирам.

— После има инсулин и инсулин. Този, с който ме снабдява, е екстра качество. Ще пиете ли чаша шампанско?

Станах.

— Извинете ме, бързам.

— Жалко — каза той. — Вие сте ми много симпатичен. С удоволствие бих се срещнал отново с вас. Доскоро.

— Доскоро.

— И най-вече кажете й да не ме забравя. Нужен ми е на всеки три дни.

— Ще й кажа. Но доколкото разбрах, вие също малко сте я изоставили…

Той се изхили.

— Вярно е, вярно е. Няма да се повтори. Ще й пращам по-често новини.

Намерих се отново на стълбите.

Трябваха ми няколко часа, за да установя контакт с „Родриг“ в Париж, да го помоля да отиде в хотел „Европа“, улица „Ролен“ 14, и да потърси Албертин.

Отговорът дойде вечерта на следващия ден. Нямаше Албертин в хотел „Европа“. През целия съботен и неделен ден другарят ни Лаланд звъня на номера, който Фон Тиле ми бе дал. Никой не отговори.

Лила беше изчезнала.

XLII

Няколко дни не можах да отида до Стария извор. Целият район беше в безпорядък: хиляди войници обхождаха полето в издирване на предателя. Загубих също много време в трескаво търсене на някаква следа от Лила; другарите поеха риска да се върнат на улица „Шазел“, за да разпитат съседите. Затваряха им вратата под носа. Единствено един кръчмар от ъгъла си припомнил, че е видял да идва полицейска кола отсреща, на номер 67, но изглежда не са намерили никого и тръгнали. Успях да намеря в документите на Дюпра адреса на Броницки в Париж, който вероятно Лила му беше дала; те също бяха изчезнали.

Реших, че цялото семейство бе имало време да се укрие в планината, при доверени приятели. В крайна сметка Броницки имаха познати сред френското благородничество и въпреки уверенията, излъчвани по радиото на Виши, че „ако се опитат да дебаркират, англосаксонците ще бъдат незабавно хвърлени в морето“, участниците в съпротивата в тези последни часове започваха да се появяват дори и пред тия, които до момента предпазливо бяха държани настрана.

Така че малко се успокоих. Ако нещо се беше случило с Лила, Гестапо в Кери щеше да узнае най-напред и „Франсис Дюпре“ нямаше да пропусне да предупреди онази, която „винаги ми е била като майка“, както сам той ми беше казал. А аз бях видял Естерхази да пристига в „Кло Жоли“, високомерна, облечена в сиво, тя беше минала край мен, без да ме погледне и дори не водеше пекинеза със себе си. Тя нямаше какво да ми каже; нямаше нищо ново.

С всеки изминал ден убедеността ми, че Лила е успяла да се скрие се засилваше. Дали това убеждение беше искрено или не, не мога да кажа; важното беше, че то ме спасяваше от отчаянието. На първо време трябваше да се заема с Ханс, да му намеря по-сигурно скривалище и после да организирам преминаването му в Испания със следващия конвой. Отидох при Субабер. Намерих „Херкулес“ в изключително лошо настроение.

— Никога швабите не са си пъхали така ожесточено носа навсякъде. Няма да можем да мръднем, докато не открият този тип. Ще настъпи истинска катастрофа, ако това продължи… Вече са попаднали на две оръжейни скривалища във Вериер и са откарали единия от братята Солие и сестрата. Можем да направим едно-единствено нещо: да намерим този шваба и да им го предадем.

Дъхът ми секна.

— Не можеш да направиш това, Суба.

— И защо не?

— Той също е участник в съпротивата. Опитали са се да убият Хитлер…

Той повдигна високо вежди:

— Да, след Сталинград. И можеш да си сигурен, че ще опитат пак. Генералите разбраха, че губят и се опитват да се измъкнат от ситуацията. Аз ще ти кажа, Фльори: слава богу, че се провалиха. Защото ако бяха успели или ако успеят следващия път, американците ще изменят с тях, за да спечелят на своя страна германската армия срещу руснаците, вярвай ми…

— Все пак няма да бачкаш за Гестапо, нали?

— Чуй ме малкия. Имам да се грижа за четири оръжейни скривалища. За една преса. Пет радиопредавателя. И нито един парашут не би могъл да кацне, докато швабите продължават да претърсват ден и нощ. Това хлапе обърка всичко. Значи той или ние. Дадох нареждания. Да се намери. Ти също трябва да се постараеш. Никой не познава този край по-добре от теб.

Не казах нищо и си тръгнах. Опитах се да поработя и се захванах да сглобя едно хвърчило, но дори не успях да му измисля форма. Стоях така със синята хартия в ръка. Суба имаше право. Докато Гестапо не заловеше Ханс, цялата дейност на Съпротивата беше блокирана. Но също толкова ясно беше, че не мога да го предам. В единайсет сутринта на вратата се почука и Суба влезе заедно с Машо и Родие.

— Претърсват навсякъде. Не може да се мръдне. Къде си го скрил, твоят приятел от детинство? Защото той прекарваше ваканциите си тук, този Ханс фон Шведе и бяхте приятелчета, както изглежда. Хайде, ще проговориш.

— Ваната е там, в дъното, Суба. Не знам дали ще проговоря или не, аз сам винаги съм се измъчвал с този въпрос.

— Все пак няма да плюеш на всичко заради един немски офицер, по дяволите.

— Не. Дайте ми дванайсет часа.

— Добре. Но нито час повече.

Не дочаках нощта, предпочетох да отида до Стария извор посред бял ден, за да съм сигурен, че никой от другарите не ме следи. Бях приготвил цивилни дрехи за Ханс, но вече не беше необходимо. Намерих го седнал на един камък, по риза, да чете. Не знаех откъде бе взел тази книга, после си припомних, че той винаги носеше книга в джоба си и винаги една и съща: Хайне.

Седнах до него. Вероятно съм изглеждал ужасно, защото той се усмихна, обърна една страница и прочете:

Ich weiss nicht was soli es bedeuten

Das ich so traurig bin

Ein Marchen aus alten Zeiten

Das kommt mir nicht aus dem Sinn…

После добави през смях:

— Преводът няма значение, но има нещо подобно при Верлен:

Спомням си

Отминалите дни

И плача…

Той остави книгата до себе си.

— Е?

Изслуша ме внимателно, кимайки от време на време в знак на съгласие.

— Те имат право. Кажи им, че напълно ги разбирам.

Стана. Знаех, че го виждам за последен път. И че никога няма да забравя тази лятна светлина около лицето на моя „враг“. Проклета памет. Беше един от най-хубавите пролетни дни, с такава ведрина, с такава мекота, които превръщаха природата в непозната сила.

— Ще помолиш приятелите си да дойдат да ме търсят тук, ако е възможно преди падането на нощта. Това е… заради хигиената. Има много насекоми.

Той млъкна; за пръв път прочетох в погледа му безпокойство. Не смееше дори да зададе въпроса си.

Не знам дали лъжех него или самия себе си, когато отговорих:

— По това време тя би трябвало да е вече в Испания. Бъди спокоен.

Лицето му се проясни.

— Уф — каза. — Ето най-сетне една грижа по-малко.

Оставих го; ние останахме верни на нашето детство докрай: не си стиснахме ръцете.

На следващия ден Суба ми донесе книгата на Хайне и медальона със снимката на Лила. Останалото предадоха на полицията, обяснявайки, че синът Майо се е натъкнал на тялото в един ров, докато берял момина сълза.

XLIII

Именно Суба ми донесе наскоро след това новини от чичо. Една неделя той дойде да ме види — облечен в дрехи, които сам смяташе за непредпазливи; той мечтаеше за униформа, за истинска френска униформа, тъй като беше офицер от запаса и не преставаше да ни го припомня, между другото, без да уточнява чина, вероятно за да си присвои в бъдеще нашивки по сърце. Барета, ботуши, кавалерийски панталон, жълто-кафява куртка, едър и както винаги с начумерено лице — сякаш яростта, която беше изпитал в деня на капитулацията завинаги го беше белязала с гневното си изражение — Суба седна тежко на едно столче и без каквото и да било предисловие ми съобщи с груб тон:

— Той е в Бухенвалд.

По онова време знаех твърде малко неща за лагерите на смъртта. Думата „депортиране“ още не отекваше с целия си ужас в съзнанието ми. Аз вярвах, че чичо си живее спокойно в Севен и новината така ме шокира, че Суба ме изгледа, стана и след малко се намерих с шише ябълкова ракия и чаша в ръце.

— Хайде, съвземи се.

— Но какво е направил?

— Някаква история с евреи — измърмори Суба мрачно. — Деца еврейчета, доколкото разбрах. Изглежда, че цяло село в Севен се е посветило на това. Не му помня името. Село на хугеноти. Навремето тези хора са били подлагани на големи гонения; така че всички се захванали с тая история и както ми казаха, продължават и днес. Еврейчета или не, Амброаз Фльори очевидно веднага се е наврял при децата със своите хвърчила и всичко.

— И всичко.

— Да, всичко.

Той докосна главата си.

— Е, ние всички сме малко ударени тук в днешно време. Трябва да си луд, за да рискуваш живота си заради другите, защото може би няма да сме живи, за да видим освободена Франция. Като изключа себе си, това не идва от главата…

Той посочи корема си.

— То е в червата. Следователно не мога да постъпя другояче. Ако мислех с главата си, щях да се уредя като Дюпра. С една дума, депортирали са го. Сгащили са го някъде между Лион и швейцарската граница.

— С децата?

— Нищо повече не знам, по дяволите! Ако искаш подробности, ще те запозная с един, който идва оттам. Ставай, ще те заведа.

Карах след него с колелото и от носа ми течаха сълзи. Сълзите винаги намират свой път, безсмислено е да се опитваш да ги спреш.

В „Норман“, в Кло, той ме представи на господин Терие, който ни чакаше. Бил избягал по време на една бомбардировка, след като облякъл униформата на убит немски войник и благодарение, както сам се изрази, „на перфектното познаване на езика на Гьоте, който изучавах в лицея «Анри IV»“. След като ми описа онова, което така странно наричаше „лагернически живот“ той ми каза, че и при най-тежките изпитания моят чичо никога не се отчайвал.

— Вярно е, че в началото извади късмет…

— Какъв късмет, господине? — извиках възмутен.

Господин Терие ми обясни в какво се състоял късметът на моя чичо. Случайно се оказало, че един от пазачите в лагера бил прекарал с окупационната войска една година в региона на Клери и си спомнил за хвърчилата на Амброаз Фльори, на които германците идвали да се възхищават и които купували често, за да ги изпращат на своите семейства. На началника на лагера му хрумнала идеята да използва уменията на затворника и той му доставил необходимите материали. Заповядали на чичо да започне работа. В началото есесовците вземали хвърчилата, за да ги носят на своите деца или на децата на своите приятели, а после им дошла идеята да правят търговия. Чичо се сдобил с цял екип помощници. Ето така над лагера на срама можели да се видят, гонени от вятъра, хвърчила с весели цветове, които сякаш разгласявали надеждата и незагиващата вяра на Амброаз Фльори. Господин Терие ми каза, че чичо работел по памет, но че успявал да даде на някои от хвърчилата си чертите на Рабле и на Монтен, които беше сътворявал толкова пъти. Но най-търсени били онези хвърчила, които имали наивните образи от картинките в детските книжки и нацистите дори снабдили чичо с цяла сбирка детски книги и вълшебни приказки, за да подхранват въображението му.

— Всички много го обичахме, стария Амброаз — каза господин Терие. — Естествено той беше малко странен, да не кажа луд, тъй като на тази възраст и при недохранването, от което страдахме всички, той даваше на своите зверчета такива безгрижни и радостни форми и цветове. Този човек не познаваше отчаянието и онези от нас, които не се надяваха на друго освобождение, освен смъртта, се чувстваха направо оскърбени и се отнасяха почти с подозрение към такава душевна сила. Мисля, че никога няма да забравя този човек, който не се спираше пред нищо, в раираните му дрехи на концлагерист, заобиколен от човешки останки, които едва берат душа, направляващ от края на конеца някой кораб с двадесет бели платна, които се издуват от вятъра над крематориумите и над главите на нашите палачи. Случваше се някое хвърчило да се изскубне и да отлети към хоризонта, а ние го проследявахме с блеснали от надежда очи. В продължение на шест месеца чичо ви бе измайсторил вероятно около триста хвърчила, черпейки идеите си, както ви казах, от най-обичаните детски приказки, с които сам началникът на лагера го бе снабдил. После изведнъж всичко взе лош обрат. Вероятно още не сте чули историята за абажура, направен от човешка кожа. Ще узнаете и това. Накратко казано, онова женско изчадие Илзе Кох бе осенено от една идея: дойде и поиска от Амброаз Фльори да й направи хвърчило от човешка кожа. Да. Беше намерила една, украсена с хубави татуировки. Разбира се, Амброаз Фльори каза не. Илзе Кох го изгледа продължително, после му каза: „Denke doch. Помисли си“. Тя се отдалечи с прословутата си нагайка в ръка, а Вашият чичо я изпроводи с поглед. Мисля, че тя беше разбрала какво означават хвърчилата и беше решила да прекърши духа на този французин, който не познаваше отчаянието. Цяла нощ се опитвахме да убедим Амброаз: та това беше само кожа! Така или иначе оня тип вече не е вътре. Нищо не можахме да постигнем. „Не мога да им причиня това“ — повтаряше той. Не ни каза на кого всъщност „не можеше да причини това“, но го разбирахме добре. Не знам какво означаваха за него неговите хвърчила. Може би някаква непобедима надежда.

Господин Терие млъкна смутено. Суба стана рязко, отиде към тезгяха и се заговори със собственика. Разбрах.

— Убили са го.

— О, не, не, мога да ви кажа със сигурност — побърза да ме утеши господин Терие. — Само го преместиха в друг лагер.

— Къде?

— В Освиенцим, Полша.

Тогава още не знаех, че Освиенцим щеше да се прочуе по света, както се полага, с немското си име Аушвиц.

XLIV

Вече повече от два месеца Лила отново споделя нелегалния ми живот. Спя толкова малко — това състояние на нервно изтощение определено е благоприятно за нейното присъствие — че успявам да я накарам да идва почти всяка нощ.

— Ти ме предупреди съвсем навреме, Людо. Добре, че Георг ме беше снабдил с документи. Благодарение на това успяхме, родителите ми и аз, да намерим убежище най-напред в Испания, после в Португалия…

Два или три пъти седмично отивам в общинската библиотека на Клери, за да се приближа малко повече към нея, наведен над атласа, да я придружавам с пръст върху картата в Есториал и в провинцията Алгаро, известна с горите си от корков дъб.

— Би трябвало да дойдеш тук, Людо. Това е хубава страна.

— Напиши ми няколко реда. Говориш ми, успокояваш ме, но когато ме изоставиш, не даваш никакви признаци на живот. Глупости вършиш ли?

— Какви глупости? Толкова съм ги вършила!

— Знаеш… Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

Гласът й става студен.

— Виждаш ли, мислиш за това през цялото време. Дълбоко в себе си не си ми простил…

— Не е вярно. Ако не искам това да ти се случи отново, то е защото…

Гласът й зазвучава подигравателно.

— … това е защото те е страх, че ще ми стане навик…

— Не навик. Отчаяние…

— Ще се срамуваш заради мен.

— О, не! Случва ми се да се срамувам, че съм мъж, че имам същите ръце, същата глава като тях…

— Кои тях? Германците?

— Тях. Ние. Трябва да имаме голямо доверие в хвърчилата на чичо Амброаз, за да гледаме един мъж в очите, който и да е той, и да си казваме: той е невинен. Той не е измъчвал до смърт Жомбе, не е командвал взвода за разстрел последната седмица, когато шестима пленници „комунисти“ са паднали под куршумите…

Гласът й става далечен.

— Какво искаш, трябва най-напред да оцелеем, да спасим своите… Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Ставам, вземам лампата, прекосявам двора и влизам в ателието. Те всички са там, все същите, които винаги трябва да започвам наново. Наложи ми се двайсетина пъти да сглобя наново и Жан-Жак Русо, и Монтен, и дори Дон Кихот, този голям неоценен реалист, който с основание виждаше около себе си, в един външно познат и спокоен свят, огромни страшилища, чудовища, които добре умеят да мамят и да се преструват на добри хорица, „неспособни и на мухата да сторят зло“. Броят на „мухите“, които трябваше да платят с изтръгнатите си криле това успокояващо клише възлиза на стотици милиони от появата на човека насам.

Отдавна не изпитвам никаква омраза към германците. А ако нацизмът не е една безчовечна чудовищност? А ако е човешки? А ако е самопризнание, скрита истина, потискана, маскирана, отричана, спотаена някъде дълбоко в нас, която един ден винаги избликва, излиза наяве? Германците, разбира се, да, германците… Просто е техен ред в историята. Ще видим след войната, когато Германия бъде победена и нацизмът — изчезнал или заровен в земята, дали други народи в Европа, в Азия, в Африка, в Америка няма да дойдат на тяхно място. Един от нашите другари, който се завърна от Лондон, ни донесе книжка с поемите на един френски дипломат, Луи Роше. Говори се за онова, което ще бъде след войната. Два стиха са се загнездили в паметта ми:

Ще има жестоки кланета

Аз, твоята майка, ти го казвам.

Паля лампата. Хвърчилата все още са тук, но забраната да ги пускаме в небето не е вдигната. На височината на човешки ръст, не повече — казва правилникът. Властта се страхува от тези знаци в небето, страхува се от закодирани послания, изпратени съобщения, ориентировъчни знаци или сигнали към участниците в съпротивата. Само децата имат право да теглят края на конеца. Летенето забранено. Жалко е да видиш как нашият Жан-Жак или нашият Монтен се влачат по земята, тежко е да ги гледаш как пълзят. Един ден те отново ще имат свободата да полетят към небето в преследване на синевата. Ще могат отново да ни дават увереност в нас самите, отново ще ни подмамват. Може би хвърчилата имат едно-единствено основание да съществуват: да бъдат красиви.

После винаги идвах на себе си. Това бе инстинктът за самосъхранение: без значение беше дали лудостта на Фльори се изчерпва с това или наистина е свещена лудост. Тя е единственият ключ към оцеляването. „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“ Изтривах очи и продължавах.

Няколко деца идваха понякога да ми помагат — без знанието на родителите си, тъй като Мот се намираше на няколко километра от Клери, а обувките се късат бързо. Правехме нашите хвърчила и ги заделяхме за бъдещето.

А после една сутрин получих съобщение от Естерхази. Тя все така посещаваше „Кло Жоли“, въпреки голямото нещастие, което я бе сполетяло: Чонг беше мъртъв. Тя ми бе съобщила новината със зачервени очи.

— Ще си купя един дакел — беше заключила, подсмърчайки в кърпичката си. — Не трябва да се предавам.

Беше 12 май 1944. Към обяд вратата на моята канцелария се отвори и аз видях да се подава главата на Франсис Дюпре. С подплънки на раменете и гел на косите, с мигли по-дълги от обичайното и големите си нежни очи той сякаш идваше направо от едно горещо представление и без съмнение бе влял добра доза от своето „лекарство“ във вените си, тъй като изглеждаше в превъзходна форма. Госпожа Жюли вероятно не си позволяваше да го „забравя“ в тези все по-опасни времена, когато Гестапо се дразнеше от малко; повече от когато и да било Графинята имаше нужда от своя приятел, „стопроцентовия ариец“. А и той също не можеше да си позволи да я забрави. Трудно беше човек да си представи по-абсолютна взаимна зависимост — и по-трагична.

— Как е, млади човече?

Той приближи и седна върху бюрото ми.

— Трябва да сте по-предпазлив, приятелю. Оня ден видях едно списъче с имена. Имаше такива, които бяха белязани с кръст, но срещу вашето беше написан само един въпросителен знак. Така че внимавайте.

Не казах нищо. Той поклащаше крак.

— Аз самият съм притеснен. Приятелят ми, майор Арнолд, очаква да го преместят в Германия всеки момент. Не знам какво ще стане с мен без него.

— Е, вие можете да го последвате в Германия.

— Не виждам как.

— Той ще намери начин.

Не трябваше да постъпвам така подло, защото Изидор Левковиц стана съвсем блед.

— Извинете ме, господин Дюпре.

— Няма нищо. Не знаех, че тя Ви е казала.

— Нищо не ми е казала. Колкото до оня въпросителен знак срещу името ми… Нямам в какво да се упрекна.

— Всичко зависи от гледната точка, която си избира човек по отношение на въпросното нещо…

Продължих изречението:

— … тъй като и най-прозорливият и предпазлив човек не е по-малко подчинен на определен сбор от изисквания, които дори да не са най-важното, все пак не са съвсем незначителни.

Избухнахме в смях. Това беше празна реторическа игра, известна на всички гимназисти.

— Дженсън-дьо-Саи, трети клас — прошепна той. — Господи, колко далечно изглежда сега всичко това!

Той понижи гласа си:

— Тя иска да ви види. В три следобед пред имението Жар.

— Защо в имението? Защо не у тях?

— Излиза да прави покупки, на път й е. И освен това…

Гледах грижливо поддържаните му нокти.

— … Не знам какво го е прихванало, но добрият Грюбер съвсем се е развилнял. Представяш ли си, оня ден се осмели да обискира вилата на графинята.

— Не? — възкликнах, сърцето ми се бе запряло в гърлото.

Помислих за „прислужницата“ й Одет Лание и за радиопредавателната ни станция.

— Нечувано, нали? Рутинна проверка, разбира се. Впрочем аз го очаквах. Времената видимо се променят. Говори се дори, че дебаркирането е неизбежно… Моят приятел Франц… майор Арнолд, е много угрижен. Ако се осмелят, англо-американците ще бъдат хвърлени в морето, естествено. Или поне да се надяваме.

— Надеждата крепи човека.

Двамата се изгледахме продължително и той си отиде.

Беше тринайсет и трийсет часа. Не ме сдържаше на едно място и отидох в имението цял час по-рано. Останките на онова, което някога представяше „турския“ стил на Броницки в Нормандия бяха обрасли с трева; сякаш някоя артистична прищявка нарочно ги бе разположила на това изоставено място.

Знаех добре, че заради липсата на бензин се бяхме върнали към конската тяга и все пак бях смаян, когато видях Жюли Еспиноза да пристига с жълт файтон, настанена зад един кочияш с цилиндър, облечен в синя ливрея. Тя слезе оттам с величествен вид под рижата си перука, с повдигнат бюст и вирнат задник, напомнящи носа и задната част на кораб, с рокля като гнездо на оси, каквито можеха да се видят само върху пощенските картички от Бел епок. Мъжките й черти имаха още по-решителен вид от обикновено, тя имаше пакет сини „Голоаз“ в ръка и угарка в ъгъла на устата си и представляваше смущаваща смесица от „Лакомницата“ на Тулуз-Лотрек, изискана дама и пожарникар. Единственото, което можех да направя, е да я гледам смаяно, а тя ми обясни с гневен тон — което при нея беше знак, че нещо не е наред:

— Организирам garden-party 1900. Мисля, че този боклук Грюбер започва да ме подозира, а в подобни случаи човек трябва да привлича вниманието. Не знам какво става — игра на война според заповедите — но са се събрали всички висшестоящи от Вермахта на хиляди мили оттук. От вчера са настанени в „Отел де Сер“. Най-нахално отидох там и ги поканих, Фон Клюге е там и Ромел също. Когато беше млад Фон Клюге беше военно аташе в Будапеща и познаваше много добре моя съпруг…

— Но тогава…

— Какво тогава? Или още не сме били женени, или това не е същият Естерхази, а неговия германски братовчед, това е. Според разговора. Мислиш, че ще тръгне да събира сведения? Той ми изпрати цветя. Моето garden-party е в негова чест. Ах, Будапеща през двайсетте, доброто старо време, адмирал Хорти… Бях заместник-шефка на един от най-добрите бардаци в Буда, двайсет и девет годишна, познавам всички имена, които може да потрябват.

Тя смачка угарката с петата си.

— Грюбер щеше да уцели право в целта, но Франсис ме предупреди навреме. Ако бяха намерили вашата Одет и нейната радиостанция… Тц!

Тя прокара пръста си като нож през гърлото.

— Къде ги скрихте?

— Запазих Одет, тя ми е прислужница и документите й са съвсем редовни, а апарата…

— Все пак не се е изпарил?

— Той е при Лавин, помощник-кмета.

— Лавин? Но Вие не сте с всичкия си! Той е общоизвестен колаборационист!

— Точно заради това, сега той ще може да докаже, че е бил истински участник в съпротивата.

В усмивката й се появи състрадание.

— Още не познаваш света, Людо. Впрочем никога няма да го опознаеш. Толкова по-добре. Ако в него нямаше хора като твоя чичо Амброаз с неговите хвърчила, и като теб…

— Знаете ли, за човек, който гледа като пред взвода за разстрел, както често ми повтаряхте… Вече сме 1944 и не се справям чак толкова зле.

Гласът ми потрепери. Мислех за този, който не познаваше отчаянието.

— Разбрах, че е в Бухенвалд — каза госпожа Жюли тихо.

Мълчах.

— Не се бой. Ще се върне.

— Може би вашият Фон Клюге ще го измъкне оттам?

— Ще се върне. Чувствам го. Искам да се върне.

— Знам, че си падате малко вещица, госпожо Жюли, но чак пък да се превърнете в добрата фея…

— Ще се върне. Знам ги аз тези неща. Ще видиш.

— Не съм сигурен, че ще сме още тук, за да го видим, вие и аз.

— Ще бъдем тук. Вече ти казах, че Грюбер не намери нищо и дори се извини. Изглежда всичко е заради онези важни личности в „Отел де Сер“. Длъжни са да вземат предохранителни мерки. И е вярно… Една бомба вътре и… разбираш ли?

— Разбирам. Ще предупредим в Лондон, но за момента не можем да мръднем. „Отел де Сер“ е много добре охраняван, невъзможно е. Затова ли ме накарахте да дойда? Не сме подготвени.

— Имате право, не бива да шавате известно време. Признавам, че дори на мен ми мина през ума да се спася. Приготвила съм си едно тайно местенце в Лоаре. Но реших да остана. Ще издържа. Единственото, което ме безпокои, е онзи там…

Тя кимна с глава към кочияша, облечен в ливрея, седнал зад конете с поводи и камшик в ръце, примигващ с объркан вид.

— Този задник не обелва и дума френски.

— Английски?

— Още по-малко. Канадски, но копелето не е франкофил…

— Франкофон.

— Твоите приятелчета ми го пробутаха вчера, в германска униформа, но аз им казах: една нощ и нито минута повече. Вече три седмици си го предават от ръка на ръка… Изведох го лесно с файтона и ливреята заради нашето garden-party, но не знам къде да го дяна.

Тя отправи към канадеца замислен поглед.

— Жалко, че е прекалено рано. Не се знае дали ще бъде това лято или през септември. Ако не беше, щях да го продам на търг. Скоро ще има и такива, ще видиш, които ще плащат скъпо само за да укрият един съюзнически летец.

— Къде искате да го завра в това смешно облекло?

— Твоя работа.

— Слушайте, госпожо Жюли…

— Вече сто пъти ти казах, че няма Жюли по дяволите! — изкрещя тя изведнъж с войнишки глас. — Казва се „госпожо графиньо“!

Тя беше толкова ядосана, че мустачките й трепереха. Любопитно е как понякога хормоните се объркват, помислих. Но точно в този момент, без никаква видима причина, може би само защото госпожа Жюли се беше разгневила, а това при нея беше знак, че е притеснена и разтревожена, аз разбрах: имаше някаква друга причина да се срещнем и тя засягаше Лила.

— Защо поискахте да дойда, госпожо Жюли? Какво имате да ми казвате?

Тя запали една от своите „Голоаз“, криейки огънчето в шепа, грижливо отбягвайки погледа ми.

— Имам добра новина за теб, малкия. Твоята полякиня… с една дума тя е жива и здрава.

Стегнах се, очаквайки удара. Познавах я. Опитваше се да ми спести страданието.

— След самоубийството на Фон Тиле са я арестували. Изстрадала е много. Трябва да се е уплашила малко. Искали са да узнаят дали е участвала в заговора. Тя минаваше за любовница на Фон Тиле… Какво ли не говорят хората.

— Всичко е наред, госпожо Жюли, всичко е наред.

— В крайна сметка, пуснали са я.

— И после?

— Е, не знам какво е правила после. Никаква идея нямам. Все пак майка й, оня глупак баща й — нямали са от какво да живеят… накратко…

Тя изглеждаше наистина затруднена и все така отбягваше погледа ми. Обичаше ме тази госпожа Жюли.

— … Малката попаднала при една моя приятелка, Фабиен.

— От улица „Мироменил“ — казах.

— Е, какво толкова, улица „Мироменил“? Фабиен я е намерила на улицата…

— На тротоара.

Разбираш ли, Людо? Разбираш ли? Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

— Но не, разбира се, какво ще търси там? Просто, вместо да я остави на улицата, Фабиен я е взела при себе си.

— Очевидно един луксозен бардак все пак е за предпочитане пред улицата.

— Слушай, малки ми Людо, нацистите правят сапун от костите на евреите и грижите за чистотата в този момент… Нали знаеш певеца Мартини; пред пълната с германци зала той излязъл на сцената и вдигнал ръка за нацистки поздрав. Германците аплодирали. Тогава той вдигнал ръката си още по-високо и казал: „Дотук в лайна!“. Виждаш ли, нивото не се измерва в сантиметри. И освен това щом Фабиен ми се е обадила, значи много добре е разбрала, че малката не е на мястото си там. Да си курва е професия, бих казала дори призвание. Най-добрите не импровизират. Пита ме какво да прави. Затова ще идеш там и ще я доведеш при себе си. Дръж, донесла съм ти мангизи. Иди да я намериш, вземи я при себе си, бъди мил с нея и всичко ще бъде забравено. До гуша ми е дошло от бяло и черно. Само сивото може да бъде човешко. Така, сега отивам на моето garden-party. Намерила съм за случая най-добрите курви. Ще се опитам да отърва кожата. И да вземеш тоя глупак. А до следващата война канадците да са научили френски, в техен интерес е, иначе да не разчитат на моята помощ.

Тя смъкна хлапака от седлото, вдигна полите си и се намести на неговото място. Взе поводите и камшика; файтонът потегли в тръс и отнесе старата неуморима сводница Жюли Еспиноза към организираното от графиня Естерхази garden-party. Оставих канадския пилот в развалините на онова, което някога представляваше малкият салон на къщата, предупредих Субабер да се погрижи за него и се заех по възможно най-бързия начин да си набавя необходимите документи, за да ида в Париж.

XLV

Пътуването до „Феерия“ на улица „Мироменил“, при госпожа Фабиен, ми бе спестено. Малко съжалявах за това, тъй като щях да съм горд да извърша тази „незначителна мисия“. На 14 май бях в ателието с няколко деца, които все още идваха да работят с мен — запасявахме се за бъдещето, за деня, в който нацистите щяха да бъдат победени и отново щяхме да имаме правото да пускаме нашите хвърчила в небето — когато вратата се отвори и се появи Лила. Станах да я посрещна с отворени обятия.

— А, виж ти каква изненада!

Без светлина, без живот, с повехнали коси — единствено баретата, които тя очевидно бе запазила грижливо през всичките превратности, стоеше на главата й като спомен от някогашното време. Очите, широко отворени и неподвижни, високите скули със земен цвят над хлътналите бузи — всичко у нея викаше за помощ, но не тази крайна нужда ме потресе, а тревожният въпрос, който се четеше в погледа й. Тя се страхуваше. Сигурно се питаше дали няма да я изхвърля навън. Опита се да каже нещо, устните й трепнаха и това бе всичко. Когато я притиснах към себе си, тя остана все така напрегната, без да се осмели да помръдне, сякаш не можеше да повярва. Казах на децата да си вървят и стъкнах огъня; тя седна на една пейка и остана така, със събрани ръце и поглед наведен към краката. Аз също не говорех. Оставих топлината да действа. Всичко, което можехме да си кажем, се подразбираше, тишината говореше вместо нас, стараеше се като истински верен приятел. По едно време вратата се отвори и влезе Жано Кайо, вероятно с някакво спешно съобщение или важна работа. Той изглежда се смути, не каза нищо и си отиде. Първите думи, които тя произнесе, бяха:

— Книгите ми. Трябва да ида да ги потърся.

— Какви книги? Къде?

— В куфара. Беше много тежък, оставих го на гарата, но не на гардероб, така.

— Утре ще отида, бъди спокойна.

— Людо, моля те, искам ги веднага. Много е важно за мен.

Изтичах навън и настигнах Жано.

— Остани с нея. Не мърдай.

Яхнах велосипеда си. Трябваше един час да въртя педалите, за да стигна до гарата на Клери, където в един ъгъл намерих големия куфар. Когато го повдигнах ключалката се отвори: шедьоврите на немската живопис, картинната галерия от Мюнхен, гръцкото наследство, Ренесансът, венецианската живопис, импресионистите и целия Веласкес, Гойя, Джото и Греко се разпиляха по земята пред очите ми. Събрах обратно всичко в куфара и изминах обратния път пеша, с куфара върху рамката на велосипеда.

Лила седеше на пейката така, както я бях оставил, с шубата и баретата; Жано държеше ръката й. Той ми стисна сърдечно ръка и ни остави. Положих куфара пред пейката и го отворих.

— Ето, виж — казах. — Както виждаш, нищо не липсва. Всичко е тук. Погледни сама, но мисля, че нищо не се е изгубило.

— Ще са ми нужни за изпита. През септември ще вляза в Сорбоната. Ще следвам история на изкуството, ти знаеш.

— Знам.

Тя се наведе, взе Веласкес.

— Трудно е. Но ще успея.

— Сигурен съм в това.

Тя остави Веласкес върху Греко и се усмихна щастливо.

— Всички са тук. С изключение на експресионистите. Нацистите ги изгориха.

— Да, те извършиха много жестокости.

Тя остана мълчалива за миг, после попита съвсем тихо:

— Людо, как можа да ми се случи всичко това?

— Е, ами най-напред трябваше да продължим линията Мажино чак до морето, вместо да оголваме левия си фланг, трябваше също да реагираме веднага, още след окупацията на Ренания и най-сетне — генералите ни бяха тромави, а Дьо Гол беше открит твърде късно…

Върху устните й заигра едва забележима усмивка, а аз се почувствах достоен за името Фльори.

— Не говоря за това… Как можах, аз…

— Но разбира се, точно за това става дума. Когато има експлозия, винаги има и отломки. Изглежда дори, че и светът е възникнал така. Имало е взрив и отломки: галактиките, слънчевата система, земята, ти, аз и една пилешка супа със зеленчуци, която би трябвало да е готова вече. Ела. Ще хапнем.

Тя не свали шубата си и на масата. Имаше нужда от черупка.

— Имам чудесна торта с ревен. Идва направо от „Кло Жоли“.

Лицето й малко се проясни.

— „Кло Жоли“… — прошепна тя. — Как е Марселен?

— Превъзходно — казах. — Оня ден каза нещо чудесно. Лежандър, сладкарят, хленчеше, че всичко било загубено дори и ако американците спечелят — страната никога нямало да си върне истинското лице. Дюпра се разгневи. Развика се: „Не позволявам в кухнята ми някой да губи вяра във Франция“.

Погледът й блуждаеше. Тя седеше изправена, със сключени върху коленете ръце. Огънят в камината бумтеше.

— Котаракът го няма — казах. — Гримо умря от старост. Сега имаме друг.

— Наистина ли мога да остана тук?

— Ти никога не си напускала това място, дете. Ти беше тук през цялото време. Никога не си ме изоставяла.

— Не трябва да ми се сърдиш. Не знаех какво правя.

— Няма да говорим за това. И с Франция е същото. След войната ще казват: тя беше с тия, тя беше с ония. Тя направи това, не, тя направи онова. Вятър и мъгла. Ти не си била с тях, Лила. Ти беше с мен.

— Започвам да ти вярвам.

— Не съм питал за новини от семейството ти.

— Татко е малко по-добре.

— А! Благоволил е да си възвърне разума?

— Откакто Георг е мъртъв и се оказахме без никакви пари, той си намери работа в една книжарница.

— Винаги е бил библиофил.

— Това не стигаше да преживяваме.

Тя наведе глава.

— Не знам как стигнах дотук, Людо.

— Вече ти обясних, мила. Генерал Фон Рундщенд и неговите танкове. Блицкригът. Не си отговорна за това. Това не си ти, това е Гамелен и Третата република. Аз знам, че ако бяха поискали твоето мнение, ти щеше да обявиш война на Хитлер още след окупацията на Ренания. В мига, в който Албер Саро се провикваше от трибуната на Националното събрание: „Ние никога няма да оставим катедралата в Страсбург в обсега на немската артилерия“.

— Ти винаги за всичко говориш с насмешка, Людо, и въпреки това никой не говори по-сериозно от теб.

— Човек понася по-лесно ударите, когато се усмихва.

Тя изчака миг, после попита плахо:

— А… Ханс?

Разкопчах ризата си и показах медальона.

Слушахме как отвън пеят птичките — те винаги са имали склонност към идилиите. Понякога е нужна малко ирония.

— А сега ще ти направя едно истинско кафе, Лила. Изглежда, че човек живее само веднъж.

Тя страдаше от безсъние и прекарваше нощите свита в един ъгъл, с книгите си по изкуство, като прилежно си водеше записки. Денем се стараеше „да бъде полезна“ — както сама се изразяваше. Помагаше ми в домакинството, занимаваше се с децата, които идваха всеки четвъртък, но често и след училище; хвърчилата ставаха все по-многобройни и чакаха деня, в който отново ще могат да полетят. Тези занимания бяха наречени с комичната фраза „ръчен труд“ от директора на училището в Клери, а кметството, загрижено за бъдещето, дори ни отпускаше скромна субсидия. Мълвата говореше, че ще бъде август или септември.

Тя спеше в прегръдката ми, но след няколко плахи опита не посмях повече да я докосна; не отблъскваше милувките ми, но оставаше безучастна. Изглежда беше засегната не само в чувствеността си, но и някъде дълбоко в чувствителността. Не знаех до каква степен я измъчва чувството й за вина, докато не забелязах, че ръцете й са покрити с изгаряния.

— Какво е това?

— Опарих се.

Не изглеждаше правдоподобно: белезите бяха многобройни, разположени на равни разстояния. На следващата нощ се събудих, чувствайки, че мястото й в леглото е празно. Лила не беше в стаята. Отидох до вратата и се наведох от площадката на стълбите.

Лила стоеше със свещ в дясната си ръка и решително държеше другата над пламъка.

— Не!

Тя изпусна свещта и вдигна очи към мен.

— Мразя се, Людо, мразя се!

Мисля, че никога не бях изживявал подобен шок. Стоях на стълбите неспособен да мисля и да действам. Този ужасен и някак детски начин да търси наказание за себе си, да изкупва греховете си ми се стори толкова несправедлив, толкова позорен, при положение че толкова наши другари се биеха и умираха заради честта й, че краката ми изведнъж се подкосиха и аз изгубих съзнание. Когато отворих очи, Лила стоеше наведена над мен с обляно в сълзи лице.

— Прости ми, Людо, няма да го правя повече… Исках да се накажа…

— Защо, Лила? За какво? Да се накажеш заради какво? Ти не си виновна. Не си отговорна. От всичко това няма да остане и следа. Дори не искам от теб да го забравиш, не: искам от време на време да си спомняш, повдигайки рамене. О, Господи, Господи, как е възможна такава липса на… разбиране. Как е възможна такава липса на човечност, на толерантност към самия себе си?

Тя спа тази нощ. А на следващия ден в погледа й имаше много светлина и много радост бе изписана върху лицето й. Чувствах, че вече е много по-добре и скоро получих доказателство за това.

Всяка сутрин Лила вземаше велосипеда си и отиваше на пазар в Клери. Изпращах я до вратата всеки път и я придружавах с поглед: нищо не ме правеше така щастлив, както тази пола, това коляно и косите, летящи на вятъра. Един ден тя се върна, прибра велосипеда; бях пред къщата.

— Е, да, какво пък — каза.

— Случило ли се е нещо?

— Излизах с кошницата си от бакалницата, а навън ме чакаше една жена. Казах й добър ден, не си спомням името й, но познавам много хора тук. Тъкмо нагласявах кошницата върху велосипеда и се готвех да тръгвам, когато тя приближи и ме нарече „шваба“.

Наблюдавах я внимателно. Тя наистина се смееше. Това не беше от ония усмивки, с които човек се опитва да предизвика някого или с които прикрива плача си. Тя направи гримаса и прокара ръце през косите си.

— Е, да, е, да — повтори. — Шваба. Ето това е.

— Всички надушват, че победата приближава, Лила. Всеки се подготвя както може. Не мисли повече за това.

— Напротив, трябва да мисля.

— И защо?

— Защото е по-добре да мислиш, че си жертва на несправедливост, отколкото да се чувстваш виновен.

XLVI

Беше 2 юни. Четири дни по-късно лежахме по корем на два километра източно от Мот, под бомбите и днес аз все още съм сигурен, че първата жертва на хилядите съюзнически кораби и самолети по време на операцията Овърлорд беше моят велосипед: намерих го счупен и изкривен пред къщи. „Те идват“, „те пристигат“, „тук са“ — мисля, че през целия ден не чух нищо друго. Когато минахме, бягайки, пред фермата на Кайо, старият Гастон Кайо стоеше отвън и след като ни информира, че „те идват“, той добави фразата, която нямаше как да е чул от Радио Лондон, защото Дьо Гол я произнесе едва няколко дни по-късно:

— Малки ми Людо, това е битката на Франция и битката за Франция!

В живота може би съществуват исторически думи: невъзможното понякога има лека ръка.

Оставихме го там да подскача от радост върху единствения си крак със своята патерица.

Наоколо не се забелязваше ни един германски войник, но околните гори бяха подложени на баражен огън, който вероятно имаше за цел да попречи на вражеските подкрепления да приближат.

Още не бях се научил да отличавам свиренето на бомбите, хвърляни от самолетите, от артилерийските снаряди и ми беше нужно малко време да проумея, че идват от небето. Повече от десет хиляди излитания бяха извършени този ден от съюзническата авиация над Нормандия.

Едва бяхме успели да пребягаме няколкостотин метра, когато забелязах по средата на пътя едно изтегнато, безжизнено тяло със скръстени ръце. Познах го отдалеч: беше Жано Кайо. Затворени очи, окървавена глава — беше мъртъв. Сигурен бях в това: обичах го прекалено, за да се излъжа.

Обърнах се към Лила.

— Какво още чакаш! Хайде, прегледай го!

Тя изглеждаше изненадана, но коленичи до Жано и опря ухо до гърдите му.

Мисля, че в този момент се разсмях. През всичките тези години отсъствие аз толкова често си я бях представял как се грижи за ранените някъде в горите на Полша, че очаквах от нея да изпълни ролята си на медицинска сестра. Такава я видях в онзи момент, наведена над трупа на моя приятел, дебнеща някакъв признак на живот. Тя се обърна към мен:

— Мисля, че…

Точно в този момент Жано се размърда, седна и след като разтърси три или четири пъти глава, изпръхтя и с все още невиждащ поглед извика:

— Те идват!

— Проклет малък мръсник! — изревах с облекчение.

— Те са тук! Идват!

Хванах Лила за ръка и хукнахме.

Исках да оставя Лила на сигурно място и после да настигна другарите. Задачата ни, според „зеления план“, беше ясна отдавна: саботаж на железопътните линии, на линиите с високо напрежение, настъпление на ешелоните. Трябваше да се прегрупираме в Орн; но нищо не протече според предвижданията. Когато на следващия ден успях да настигна Суба, аз намерих нашия любим шеф изпаднал в луда ярост. Облечен във великолепна униформа — беше избрал чин полковник — той заплашваше с юмрук небето, където кръжаха съюзническите самолети.

— Тези мръсници объркаха всичко — крещеше той. — Вдигнаха във въздуха всичките ни телефонни линии. Нашите момчета са натикани в гората. И ако това не е нещастие!

Той едва не проклинаше дебаркирането. Години след това той все още въсеше вежди щом някой споменеше пред него идването на Съюзниците. Мисля, че би искал да си остане в съпротивата още двайсет години.

Всеки път, когато някоя бомба ни засипваше с пръст Лила милваше лицето ми:

— Страх ли те е да умреш, Людо?

— Не ме е страх, но не умирам от желание.

Тръгнали от Мот в шест сутринта, до шест следобед ние бяхме успели да се отдалечим само на три километра от Кло. Именно на това място, легнали по корем зад един насип, с вдигнати във въздуха носове, за да се опитаме да отгатнем откъде ще дойде следващата вълна атаки, ние станахме свидетели на представление, което и днес не знам дали да нарека жалко, героично или и двете едновременно. Четири коня першеронска порода, първият впрегнат в двуколка, другите в каруци, се изнизаха пред очите ни в колона, съвършено безразлични към всичко, което се случва около тях — поведение, което вероятно бяха усвоили от господарите си. Семейство Маняр се преместваше. Сгушени в двуколката, двете дъщери седяха върху касетите с провизии, а бащата и братът стояха прави пред тях; след тях се придвижваха каручките с имуществото: легла, столове, дюшеци, сандъци, скринове, вързопчета бельо и бъчви; три крави завършваха шествието. Те се друсаха по пътя, както обикновено, без да забелязват нищо, без да поглеждат нито към небето, нито към земята. Няма никога да узная дали Маняр бяха говеда или свръхчовеци. Може би и те си имаха своите хвърчила.

Тази процесия неуязвими хора така ме обърка и засрами, че се изпотих от неудобство, но Лила се смееше. Мисля, че след всички морални и психически изпитания, през които бе минала, чисто физическата заплаха вероятно бе облекчение за нея.

— Вие всички сте такива, вие, поляците — мърморех. — Колкото по-лошо става, толкова по-добре се чувствате.

— Дай ми цигара.

— Нямам повече.

Тогава се случи нещо, което наистина ме обнадежди. Зад нас отекнаха изолирани гърмежи, последва ги картечен откос. Обърнах се с един подскок. Един американски войник излезе бавно, заднешком от гората с картечница в ръка. Той изчака няколко мига и очевидно се успокои, после докосна хълбок и погледна ръката си. Очевидно току-що го бяха ранили леко. Изглежда това не го разтревожи, защото той седна на земята под един храст, извади пакет цигари от джоба си — и експлодира.

Буквално експлодира, така внезапно, без видима причина, изчезвайки в гейзер от пръст, която напада обратно на земята — без него. Мисля, че куршумът, който леко го беше ранил, беше засегнал капачката на някоя от гранатите, висящи на колана му, така че когато седна, капачката се отви изцяло. Той изчезна.

— Жалко — каза Лила. — Сигурно не е останала нито една.

— Нито една какво?

— Държеше цял пакет в ръка. От години не съм пушила американски цигари.

В първия миг бях възмутен. Канех се да й кажа: „Мила, това вече не е хладнокръвие, а липса на всякаква човечност“, когато изведнъж се почувствах щастлив. Току-що бях преоткрил оная Лила, която помнех от детството си, Лила на горските ягоди и на предизвикателствата.

Останахме да лежим зад оня насип около час. Непонятно ми беше ожесточението, с което бомбите и снарядите обстрелваха горите и полята, където нямаше и следа от германци.

— Човек би казал, че се гневят на нас!

Тя чистеше спокойно полепналата по косата си пръст.

— Знаеш ли, Людо, няколко пъти бивах убивана в живота си.

Причините за непрекъснатия обстрел над тези десетина квадратни километра нормандска земя, така отдалечени от плажовете на дебаркирането, ми бяха изяснени от Суба няколко дни по-късно. Една въздушнопреносима американска дивизия по погрешка беше пусната твърде далеч и разпръсната в същото време, в което едно германско подразделение се изтегляше от крайбрежните области, за да пресрещне маневрата, която смяташе за предварително обмислена. Бяхме попаднали едновременно под техния обстрел и под обстрела на английските батареи, които пазеха двата моста на Орн, докато съюзническата авиация бомбардираше всички пътища и железопътни линии в района.

Възползвахме се от едно затишие, за да се придвижим още малко към Орн, когато пред нас, на около стотина метра, се появиха германските танкове, подредени в редица. Това беше бронираната дивизия, която, в четири след обяд, най-сетне бе получила от Хитлер заповедта да взриви моста на съюзниците.

Единствената ми мисъл беше: „стрелят по всичко, което се движи“ — вероятно изникнала като спомен от някакъв разказ за някаква битка. Стиснах ръката на Лила в моята. Замряхме неподвижни сред нивите. Никой от загиналите ми другари не бе имал възможността да държи така една ръка в своята. Това бе в известен смисъл последната ми мисъл. Също светлината, мигът, в който иззад сивите, тежки облаци се показа слънцето, късчето синьо небе, което винаги, в подходящия момент дава най-хубавото от себе си. И профилът на Лила, русата коса върху тила и раменете й, лицето й, върху което страхът бе притихнал в усмивка.

Един немски офицер подаваше глава от бронираната кула на един танк. Когато мина край нас, той махна с ръка за приятелски поздрав. Никога няма да узная кой беше и защо пощади живота ни. Не знам дали го направи от пренебрежение към нас, от човещина или единствено от грижа за добрия стил. Може би при вида на тази двойка влюбени, хванати за ръка, той беше отстъпил пред верността. После не знам: може би във всичко това имаше чувство за хумор. Вече беше отминал, когато се обърна с усмивка и още веднъж помаха приятелски.

— Уф — каза Лила.

Бяхме изтощени и гладни; не виждах никаква причина в този хаос да тръгнем в една посока, вместо в друга. „Кло Жоли“ не беше далеч — на три километра южно от нас; струваше ми се обаче, че точно там бомбардировките са най-интензивни, без съмнение заради моста на Орк и първокласния път; но ако бе останало нещо от гостоприемницата, то поне бяхме сигурни, че даже и под развалините ще има с какво да се нахраним. Тръгвайки по пътя към Лини, ние се натъкнахме на една обърната и обгоряла бронирана кола; още пушеше; до нея лежаха двама мъртви немски войници; трети войник седеше опрял гръб в едно дърво и държеше корема си, гледайки с извърнати от болка очи, издаващ хъркане — свистене, напомнящо свистенето на празен сифон. Стори ми се познат и в първия момент реших, че съм го виждал някъде, но веднага разбрах, че познавах не лицето му, а изражението на страдание, изписано върху него. Вече го бях видял върху лицето на Дюверие, след като другарят ни се бе влачил до фермата на Бюи след бягството му от Гестапо в Клери. Да умреш германец или французин в такива моменти беше едно и също. Спомням си това всеки път, когато чуя израза „банка кръв“. В погледа му се четеше молба. Опитах се да го намразя, за да го оставя да се мъчи. Човек или го носи в кръвта си, или не. Не ми бе присъщо. Взех неговия маузер, заврях го под носа му и изчаках, за да се уверя. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Ja, gut…

Застрелях го с два куршума в сърцето. Един за него, другият за всички останали.

Това беше първият ми жест на френско-германско побратимяване.

Лила беше запушила уши, беше затворила очи и извърнала глава с детски или може би женски жест — ако не и двете.

През ума ми мина глупавата мисъл, че бях спечелил един приятел в лицето на мъртвия германец.

Шест американски самолета прелетяха над нас и хвърлиха бомбите си над мястото, където би трябвало да се намира бронираната дивизия. Лила ги проследи с поглед.

— Надявам се, че няма да го убият — каза Лила.

Мисля, че говореше за майора от танка, който ни беше пощадил живота.

Бях до такава степен нервно изтощен, че се отдадох наново на дребния си грях — смятането наум — защитен инстинкт на съзнанието ми пред заплахите. Казах на Лила, че сме извървели най-малко двайсет километра, а реално сме се придвижили с пет или шест и че шансът да се измъкнем оттук е едно на десет. Изчислявах на около хиляда броя на снарядите и бомбите, от които се бяхме измъкнали и на около трийсет хиляди броя на самолетите, които бяхме видели в небето. Не знам дали по този начин исках да демонстрирам пред Лила олимпийското си спокойствие или започвах да губя разсъдък. Стояхме в края на пътя, изтощени, прогизнали в пот, с кървящи тук и там ожулвания и цялото ни съществуване се свеждаше до чисто физическото присъствие на телата ни. От тази вцепененост ни изтръгна една толкова силна бомбардировка, че цялата гора на двеста метра пред нас буквално беше смляна пред очите ни. Втурнахме се през нивите към Лини и половин час по-късно се намерихме пред „Кло Жоли“. Бях поразен от непроменеността на мястото. Нямаше и драскотина върху „Кло Жоли“. Коминът спокойно пушеше. Цветята в градината, овошките, старите кестенови дървета излъчваха спокойствие, което за мен бе свидетелство за някаква дълбока сигурност. В онзи момент не бях разположен за размисъл, но си спомням, че за първи път през този ден изпитах чувството, едновременно странно и успокояващо, че всичко е спасено.

В ротондата с червените драперии нямаше никого. Приборите бяха сложени, готови за гости. Кристалът пееше при всяка експлозия. Портретът на Брийа-Саварен беше на мястото си, макар и малко накриво.

Намерихме Марселен Дюпра пред готварската печка. Беше пребледнял и ръцете му трепереха. Току-що беше извадил от фурната своето печено с три вида месо, което се готви няколко часа на огън. Вероятно беше започнал приготовлението в самото начало на обстрела. Не знам дали в тези обичайни жестове търсеше лекарство срещу страха или решително провъзгласяваше постоянството си. Върху разстроеното, изтощено лице очите блестяха с огън, в който разпознах така скъпата ми лудост. Помислих за чичо Амброаз. Приближих към него и със сълзи на очи го целунах. Не изглеждаше изненадан, вероятно не си даде сметка за моя жест.

— Всички ме зарязаха — каза той с пресипнал глас. — Сам съм. Никакъв обслужващ персонал. Ако американците дойдат, ще се посрамя.

— Мисля, че ще минат още няколко дни, докато стигнат — казах.

— Трябваше да ме предупредят.

— За… за дебаркирането ли, господин Дюпра? — заекнах.

Той изглеждаше замислен.

— Не мислите ли, че е интересно защо са избрали Нормандия?

Гледах го смаяно. Но не, той не се подиграваше с мен. Беше луд, луд за връзване. Лила каза:

— Вероятно са изучавали пътеводителя „Мишлен“ и са избрали най-доброто.

Хвърлих й почти гневен поглед. За миг ми се стори, че чувам саркастичния глас на Тад. Струваше ми се, че божествена искра с такава величина заслужава, ако не преклонение, то малко повече уважение.

Дюпра посочи с гостоприемен жест голямата зала в дъното.

— Настанявайте се.

Той сам ни сервира печеното.

— Опитайте, опитайте. Наложи се да го приготвя от остатъците. Не е толкова лошо, като се имат предвид обстоятелствата. Днес не са ми доставяли продукти. Е, какво повече искате.

Той отиде да извади тортата от фурната. Тъкмо когато се връщаше чух свистене, което се бях научил да разпознавам и всичко, което успях да направя бе да грабна Лила, да я блъсна на земята и да се хвърля върху нея. Експлозиите следваха една след друга в продължение на няколко минути, но бяха някъде далеч към Орк и всичко свърши само с един счупен прозорец.

Изправихме се. Дюпра стоеше все така прав, държейки подноса с тортата в ръце.

— Тук не рискуваме нищо — каза.

Не познах гласа му. Глух, механичен глас: той идваше от самите дълбини на отказа, който неподвижността на неговия поглед подчертаваше.

— Няма да посмеят — каза.

Помогнах на Лила да стане и заехме местата си на масата.

Без съмнение никога нормандската торта на Дюпра не е била посрещана с такова безразличие. „Кло Жоли“ трепереше от основите до покрива. Стъклата пееха. Това беше оня късен час, в който Хитлер, след цял ден колебания, беше заповядал две дивизии от стратегическия резерв да бъдат изпратени на помощ на неговата VIII армия.

Дюпра не беше помръднал. С какво презрение, с какво превъзходство се усмихваше той!

— Виждате ли — каза. — Отмина ни. Винаги ще ни отминава.

Опитах се да му обясня, че смятам да стигна до Ньове преди падането на нощта и да продължа към Орн, за да застигна бойната си група.

— Госпожа Броницка може да остане тук — каза той. — Тук ще бъде на сигурно място.

— Сериозно ли го мислите? Всеки момент може да бъдете убит.

— Ще видим. Въобразявате си, че американците ще разрушат „Кло Жоли“? Не могат да си го позволят. Дори германците не посмяха да посегнат.

Стоях онемял. Изпитвах почти религиозно почитание пред лудото доверие, което Дюпра имаше в своите три звезди. Изглежда, че в съзнанието му съюзническите войски бяха получили от самия генерал Айзенхауер заповедта да бдят за сигурността на това забележително място.

Опитах се да го убедя: „Кло Жоли“ щеше да попадне в центъра на страшни битки; трябваше да напусне това място. Всичко, което успях да изтръгна от него, беше:

— Дума да не става. До гуша ми дойдохте с вашите партизани и вашата съпротива, е, сега е мой ред да ви покажа кой е и винаги е бил първият партизанин на Франция.

Не можех да си позволя да го оставя в неговите бълнувания; бях убеден, че е изгубил разсъдъка си и ще загине под развалините на „Кло Жоли“. Много добре знаех разположението на пътищата, мостовете, железопътните линии в този край и ми беше ясно, че ако съюзниците не бъдат хвърлени в морето, именно тук щяха да се развихрят най-ожесточените битки. Но Лила беше на края на силите си и ми беше достатъчно да я погледна, за да разбера, че не е в състояние да ме следва. Знаех, че ако Господ е добър, както казват, то тя има еднакъв шанс да оцелее както тук, така и другаде: това бе един от онези мигове, в които човек мисли за Господа, прославил се с умението да чака своя час. Чувствах също, че се колебая да оставя Лила при Дюпра не защото рискът ми се виждаше прекалено голям, а защото не исках да се разделям от нея. Въпреки всичко исках да настигна другарите; бяхме чакали толкова дълго и с такава надежда този момент, че ми беше невъзможно да се откажа. Но Дюпра сложи край на колебанията ми. Той излезе от своя транс, обгърна раменете ми с ръка и каза:

— Мили ми Людо, можеш да бъдеш спокоен. Госпожица Броницка ще бъде тук жива и здрава. Имам най-добрата изба във Франция. Ще я сложа на най-сигурното място, там, където държа най-хубавите продукти — и нищо няма да й се случи. Не си спомням кой беше казал „Щастлив като Господ във Франция“, но съм сигурен, че добрият Господ ще бди над нея.

Зърнах закачливо пламъче в очите на старата лисица. Може би някой ден ще трябва сериозно да помисля върху Дюпра и неговата „лудост“, за да опозная по-добре нормандската хитрост. Целунах Лила. Познавах се добре: сигурен бях, че нищо не може да й се случи. Имах желание да хленча, но знаех, че е от изтощение.

Успях без много мъка да настигна моята група. В един часа през нощта, прекосявайки блатата, се натъкнах на група американски парашутисти с черни лица, които бяха объркали мястото за приземяване и не знаеха къде се намират. Заведох ги в Ньове, нашия сборен пункт, където намерих Суба и двайсетина другари. Както вече казах, заповедите бяха да проведем саботажни действия, но изкушението да се сражаваме с оръжие в ръка беше неустоимо за мнозина от нас. Повечето бяха убити. В дните между осми и шестнадесети юни разполагахме само с една картечница със сто патрона за десет човека и с две автоматични пушки със сто и петдесет патрона, към което по-късно се прибавиха и взетите от врага оръжия, които оцелелите получиха. Колкото до мен, задоволих се да вдигам във въздуха железопътните линии, мостовете и телефонните постове. Нямах никакво желание да убивам мъже, а ако чаках да различа един есесовец от друг мъж, щеше да е късно — щях да бъда мъртъв. Мисля също, че спомена за майора от танка, който ни беше пощадил, Лила и мен, малко ме парализираше. Но свърших добра работа в тила, докато Вермахта отстъпваше.

XLVII

Нямах новини от Лила три седмици. По-късно тя ми разказа колко мил бил с нея Дюпра, макар веднъж да бе сторил нещо, което я беше учудило: ощипал я по задника. Изглеждал малко притеснен, но очевидно дори и на неговата възраст човек може да се пече на същия огън. Тя останала петнайсет дни в „Кло Жоли“, помагала на Дюпра да посреща американците и се опитвала да превежда на английски „менюто на Франция“ — нещо немислимо според Дюпра. После отишла в Мот, където я намерих на 10 юни. На следващия ден отидохме заедно в Клери. Битките все още продължаваха, но до Нормандия достигаше само далечното им ехо — като ехото на отминаваща буря. На вратата на кметството залепих съобщение, че работата в ателието на Мот се възстановява още от следващия ден и че всички деца от района, които се увличат от „мирното изкуство на хвърчилата“, както Амброаз Фльори го наричаше, са добре дошли. Лила пазеше велосипеда си с кошницата и се опита да намери при американците шоколад за децата. Тя имаше намерение да отбележи възобновяването на „учебните занятия“ с истинско тържество в Мот.

Колкото до мен, качих се на един военен камион, който отиваше в „Отел де Сер“, превърнат от американците в казарма и той ме остави на входа на парка. Исках да се сбогувам с госпожа Жюли, която щеше да се връща в Париж.

Намерих я обляна в сълзи да седи безсилна в своя фотьойл до пианото, където снимките на Дьо Гол и Айзенхауер бяха изместили снимките на старите „приятели“ на Графиня Естерхази.

— Какво има, госпожо Жюли?

Тя едва успя да изрече:

— Те… го… разстреляха!

— Кого?

— Франсис… така де, малкия Изидор Левковиц. При това бях взела предпазни мерки… Спомняш ли си удостоверението за „безстрашно участие в Съпротивата“, което Субабер ми даде, като остави празно името на адресата?

— Да, разбира се.

— Беше за него. Бях му го дала. Беше в джоба му, когато го разстреляха. Натикаха го в един камион заедно с двама колаборационисти от Гестапо — но истински! — и го убиха. Намериха удостоверението после. Изи изобщо не им го беше показал! Сигурно го е било страх и така се е набоцкал, че вероятно го е забравил!

— Може би не е точно така, госпожо Жюли. Може да му е дошло до гуша.

— До гуша от какво? От живота? Не върви, нали?

— Може да му е дошло до гуша от самия него, от боцкането, от всичко.

Тя беше неутешима.

— Банда мръсници. След всички услуги, които ви е правил…

— Не сме го разстреляли ние, госпожо Жюли. Разстреляли са го новите. Онези, които станаха партизани след заминаването на германците.

Поисках да я целуна, но тя ме отблъсна.

— Остави ме на мира. Не искам да те виждам повече.

— Госпожо Жюли…

Не можех да сторя нищо. За пръв път, откакто я познавах, виждах тази силна жена отчаяна. Оставих я така — разплакана старица, която също като бедния Изидор очевидно имаше дупка в паметта: вече не си спомняше къде е дянала своята „твърдост“.

Един джип ме закара обратно в Клери и ме остави на улица „Вией-дьо-Л’Еглиз“. Трябваше да намеря Лила на площад „Жур“, преименуван в Площад на победата. Когато излязох на площада, видях множество хора, които се тълпяха около фонтана. Чуваха се подвиквания и смехове, тичаха деца, а няколко човека си тръгнаха — повечето от тях възрастни, сред които и господин Льомен, приятел на чичо, стар ветеран от 14–18, с вдървено коляно от битката при Вердюн. Той мина накуцвайки край мен, спря, вдигна глава и като промърмори нещо се отдалечи. Не виждах какво става при фонтана. Нямаше да любопитствам, ако не бях забелязал странните погледи, които се отправяха към мен. Льольо, новият собственик на „Пти-Гри“, Шарвио, бакалинът от улица „Бодуен“, Колен, който държеше магазина за книжарски стоки и още някои други ме гледаха със странна смесица от неудобство и съжаление.

— Какво става?

Те се обърнаха, без да кажат дума.

Втурнах се напред.

На един стол до фонтана седеше Лила с обръсната глава. Бръснарят Шино, с машинка в ръка, се беше отдръпнал и съзерцаваше творението си. Лила благоразумно седеше на стола в лятната си рокля, със скръстени на скута ръце. Няколко секунди не можах да реагирам. После парещата мъка в гърлото, нечовешкия рев. Нахвърлих се върху Шино, запратих юмрук в мутрата му, хванах Лила за ръка и я повлякох през тълпата. Хората се отдръпваха: беше извършено, накарали бяха „малката“ да плати за своите блудства с окупатора. По-късно, когато вече бях способен да мисля, освен ужаса паметта ми възстанови спомена за всички онези лица, които познавах още от детството си: това не бяха чудовища. И именно това беше чудовищното.

Не мога да залича спомените. Тичам през улиците на Клери, теглейки Лила за ръка. Струваше ми се, че няма да се спра никога. Не тичах към края на света: ние бяхме там. Не знаех накъде отивам, впрочем нямаше и къде да отида. Виех.

Чух зад себе си стъпки и се обърнах, готов да удрям. Разпознах лицето на господин Боайе, хлебаря, задъхан с огромния си корем.

— Ела при мен, Фльори, близо е.

Пусна ни да влезем в хлебарницата. Жена му хвърли към Лила ужасен поглед, зарови лице в престилката си и се разплака. Боайе ни заведе на горния етаж и ни остави сами. Преди да затвори вратата той отрони:

— Сега вече нацистите наистина спечелиха войната.

Положих Лила на леглото. Беше безжизнена. Седнах до нея. Не знам колко дълго сме стояли така. От време на време прокарвах ръка по главата й. Ще порасне, разбира се. Винаги пораства.

Очите й гледаха втренчено, сякаш пазеха спомена за незаличимо преживяване. Подигравателни лица. Машинка в ръцете на един почтен градски бръснар.

— Няма нищо, мила. Това са само нацистите. Отседнаха тук за четири години и оставиха следи.

Вечерта госпожа Боайе ни сервира вечеря, но беше невъзможно да нахраним Лила. Стоеше все така безжизнена, с широко отворени очи и аз се сетих за баща й, оттеглил се от реалността „с целия си багаж“, както се изразяваше Лила. Бяха аристократи все пак. В крайна сметка какво е обръснатият череп на една млада жена — детска игра в сравнение с онова, което са сторили другите: лагерите за масово унищожение, изтезанията; другите — но кои други всъщност?

Понякога братството между хората има грозно лице.

Същата нощ станах и отидох да подпаля „Кло Жоли“. Полях старите стени с бензин и когато те се сгромолясаха най-сетне заспах спокойно. За щастие това беше само лош сън.

Господин Боайе доведе доктор Гардио, който ни обясни, че Лила е в шоково състояние и й направи инжекция, за да я приспи. Когато вратата се отвори, чух радиото да съобщава за нови наши победи.

След обяд тя се събуди, усмихна ми се и вдигна ръка, за да прокара пръсти през косите си.

— Боже Господи, какво…

— Нацистите — казах.

Тя скри лице в ръцете си. Казват, че сълзите облекчават.

Останахме една седмица при Боайе. Всеки ден аз излизах с Лила и ние вървяхме из улиците на Клери хванати за ръце. Вървяхме бавно, в продължение на часове, та да могат всички да ни видят. Вървяхме все напред — една млада жена с обръснат череп и аз, Людовик Фльори, двайсет и три годишен, известен из целия край с паметта си. Казвах си, че нацистите ще ни липсват много, че ще бъде тежко без тях, защото няма да има с кого да се оправдаваме.

На петия ден от нашия парад господин Боайе дойде развълнуван в стаята ни с „Франс-Соар“ в ръка: имаше снимка, на която можеше да се види как вървим ръка за ръка из Клери. До този момент не знаех, че лицето ми е способно да изразява такава твърдост. На следващия ден нашият парад бе прекъснат от трима мъже с ленти F. F. I. на ръцете. Познавах ги: бяха станали „партизани“ осем дни след дебаркирането.

— Скоро ли ще свърши тази провокация?

— Не беше ли направено, за да видят всички?

— Ще си спечелиш олово в задника, Фльори. Омръзна ни. Какво искаш да докажеш?

— Нищо. Всичко отдавна е доказано.

Задоволиха се да ме нарекат малоумен. Продължих нашия „поход“ още няколко дни. Господин Боайе беше този, който ме убеди да спра.

— Свикнаха да ви виждат. Вече не им прави впечатление.

Прибрахме се в Мот и го напуснахме чак през октомври, за да се оженим.

Жано Кайо ни снабдяваше с храна всяка сутрин и ни донесе едно кутре от котилото, което беше намерил във фермата; Лила го нарече Мили и това предизвика доста недоразумения вкъщи: всеки път, когато го викаше, ние се втурвахме и двамата. Все пак и през тези дни се случиха някои нещастия — един живот не може без това — тъй като научихме, че Брюно е изчезнал по време на една въздушна битка през ноември 1943. До този момент имал седемнайсет победи в актива си и бил един от най-уважаваните летци на R. A. F. Напразно изпращахме писмо след писмо в Полша, за да търсим новини от Тад.

Лила бе решила да отложи следването си в Сорбоната с една година, за да се подготви по-добре. Занимаваше се много. Течения в съвременното изкуство, Съкровищницата на немската живопис, Вермер, Шедьоврите през вековете, Музеите на Изтока — книгите се трупаха около масичката, която тя бе поставила до прозореца в ателието.

Родителите й не дойдоха на нашата сватба. Преживените трудности не бяха ги накарали да забравят своя произход и те не одобриха неравния брак. Социалните предразсъдъци бързо заеха старото си място и Стас Броницки бе възстановил силите си. Кумове ни бяха самият Дюпра и „графиня“ Естерхази — превърнала се отново след завръщането на демокрацията в Жюли Еспиноза — която пристигна в кметството с американска военна кола с американски войник на волана, в компанията на две прелестни млади жени.

— Възобновявам мрежата си — обясни ни тя.

Беше великолепна с огромната си шапка съвсем от Кристиан Диор и своя малък златен гущер, който открай време се гушеше в трапчинката на рамото й.

Госпожа Жюли съжаляваше, че не се венчаваме в църква.

Дюпра дойде с костюм и орхидея на ревера. Съвсем наскоро „Лайф“ му беше посветил статията, която днес все още стои под портрета на Брийа-Саварен, с известната снимка на Робер Капа на корицата на списанието: „Кло Жоли“ и нейният стопанин и господар в работно облекло пред вратата, под заглавието: „Една известна представа за Франция“. Статията предизвика бурни негодувания в парижката преса. Вярно е, че през 1945 прословутата френска кухня не заемаше в страната мястото, което има днес. Не знам какво място в света възнамеряваха да отредят американците на Франция, но те засвидетелстваха на „Кло Жоли“ и на нейния собственик поне толкова уважение, колкото и германците.

Сутринта преди церемонията, след като дълго се гледа в огледалото, Лила направи гримаса:

— Трябва да отида при бръснаря…

Косата й бе пораснала едва два сантиметра. Отначало не разбрах. Имаше един-единствен бръснар в Клери и това бе Шино. Погледнах я и тя ми се усмихна. Разбрах.

За този ден Дюпра ни бе заел една от своите две камионетки и в единайсет и половина ние спряхме пред бръснарницата. Шино беше сам вътре. Щом ни видя, той неволно отстъпи.

— Бих искала да ме подстрижете по последната мода — каза Лила. — Вижте. Пораснала е. Вече не се вижда.

Тя приближи към стола и седна; усмихваше се.

— Като последния път — каза Лила.

Шино не помръдваше. Беше пребледнял.

— Хайде, господин Шино — казах му. — Сватбата ни ще започне всеки момент, бързаме. Годеницата ми иска да й обръснете главата, както го направихте само преди шест седмици. Не ми казвайте, че за толкова кратко време вдъхновението ви се е изпарило.

Той погледна крадешком към вратата, но аз го подканих с глава.

— Хайде, хайде — казах. — Знам, че няма да е весело както в първите дни и смелостта Ви изневерява, но трябва да поддържате свещения плам.

Взех машинката и му я подадох. Той отстъпи.

— Казах Ви, че бързаме, Шино. Годеницата ми преживя един незабравим ден и тъй като днес имаме празник, тя държи да повтори преживяването си.

— Оставете ме на мира!

— Нямам намерение да те бия, Шино, но ако настояваш…

— Идеята не беше моя, кълна се! Повикаха ме и…

— Няма да спорим дали това са „те“, „аз“, „нашите“ или „другите“, старче. Това винаги сме ние. Давай.

Той пристъпи към стола. Лила се усмихваше. Незасегната — помислих. Винаги остава незасегната.

Шино започна работа. За няколко минути черепът на Лила бе гладко избръснат, както в първите дни. Тя се наведе и се погледна доволна в огледалото.

— Наистина ми отива.

Тя стана. Обърнах се към Шино.

— Колко ви дължа?

Позинал, той мълчеше.

— Колко? Не обичам да имам дългове.

— Три франка и петдесет.

— Ето сто су, с бакшиша.

Той захвърли машинката и потъна в задното помещение на бръснарницата.

В кметството всички ни чакаха. Настъпи гробна тишина, когато видяха обръснатия череп на Лила. Мустаците на Дюпра потръпнаха нервно. Другарите ми от мрежата „Надежда“ направиха такива физиономии, сякаш нацистите се бяха върнали и всичко щеше да започне отначало. Единствено Жюли Еспиноза се държа на висота. Тя приближи до Лила и я целуна.

— Каква прекрасна идея, мила! Така сте още по-прелестна!

Лила беше много весела и смущението, което бе обзело присъстващите се разсея веднага. След церемонията отидохме в „Кло Жоли“ и към края на обяда Марселен Дюпра изнесе реч, в която развълнувано говори за „тези, които останаха верни“, но без ни най-малко да намеква за себе си. Той само припомни изпитанията, „на които ние всички, всеки на бойния си пост, устояхме“, а после каза нещо, което не чух добре; не разбрах дали изразяваше радостта си, че е успял да върне „Кло Жоли“ на Франция или Франция на „Кло Жоли“. Накрая той се обърна към поканените американски офицери, изгледа ги мълчаливо, с мрачен поглед…

— Колкото до бъдещето, всеки би се разтревожил малко… От вашата голяма и хубава страна, господа, вече идват слухове, които ме карат да очаквам най-лошото. Нашата Франция, която преживя такива нещастия, ще бъде подложена на нови изпитания. Вече чувам да се говори за пилета, угоени с хормони и дори, дано Господ ми прости, за замразени храни и полуфабрикати. Никога, мои американски приятели, Марселен Дюпра няма да се огъне пред полуготовата кухня. Тези, които искат Франция да яде буламачи, ще си имат работа с мен.

Чуха се одобрителни викове. Американците първи аплодираха. Дюпра вдигна ръка.

— Няма защо да се залъгваме: след годините, които преживяхме ще има мъртво време. Не успяхме да подготвим младите. Въпреки това съм убеден, че онова, което с всички сили съм бранил, ще оцелее, утвърждавайки се ден след ден и ще триумфира по такъв начин, какъвто не можем и да си представим. Колкото до теб, Людовик Фльори, който се бори за това бъдеще и Вие, госпожо, която познавам от малко момиче, вие сте млади и можете да бъдете сигурни, че един ден ще видите онази Франция, за която аз, старецът, мога само да мечтая и тогава ще си спомните за мен с приятелски чувства и ще кажете: „Марселен Дюпра беше прав“.

Този път аплодисментите продължиха цяла минута. Госпожа Еспиноза избърса очи.

— Още две думи. На тази маса липсва един човек. Един приятел с голямо сърце, който не познаваше отчаянието. Отгатнахте: говоря за Амброаз Фльори. Той ни липсва и аз знам, Людо, каква е твоята мъка. Но да не губим надежда. Може би той ще се върне. Може би отново ще го видим сред нас — човекът, който изразяваше с такава воля, чрез мирното изкуство на хвърчилата, всичко, което за вечни времена остава неопетнено и ненакърнимо на тая земя. Пия за теб, Амброаз Фльори. Където и да си, знай, че твоят духовен син продължава твоето изкуство и благодарение на това небето над Франция никога няма да остане пусто!

Вярно беше, че отново се бях захванал за работа и че след заминаването на чичо никога не бе кипяла такава дейност в ателието. Страната имаше нужда да възстанови самочувствието си и поръчките се стичаха от всички страни. Запасите ни бяха сериозно пострадали и както се казва, трябваше да започнем от нулата. По-голяма част от хвърчилата бяха изгорели; онези, които чичо беше скрил у съседите, около петдесетина, ни служеха за модел, но тъй като лошо се бяха грижили за тях, бяха залинели и изгубили форма и цвят. Познавах занаята и работех бързо. Единственото, от което се страхувах, бе дали след всичко видяно и преживяно няма да ми липсва вдъхновение. Хвърчилото има нужда от невинност. Имах също проблем с материалите, нямахме пукната пара. Дюпра малко ни подкрепи — трябва на всяка цена, казваше той, да опазим тази местна забележителност; госпожа Жоли Еспиноза беше тази, която ни подпомогна с пари. В освободен Париж госпожа Жюли разгърна най-хубавата страница в кариерата си и през следващите трийсет години си спечели славата, която познаваме. Имах леки колебания относно въпроса какво би помислил чичо, ако знаеше, че нашите хвърчила в известен смисъл са финансирани от първата сводница на Париж, но меценатството винаги е съществувало и освен това ми се струваше, че ако откажа тази помощ заради произхода й, щях да се озова на страната на онези, които преувеличават значението на задника като вечен извор на доброто и злото. Тъй че отидохме в Париж да видим госпожа Жюли. Беше се настанила в хубав апартамент, обзаведен в стил Луи XV, който е бил реквизиран. Госпожа Жюли ни предложи чай и ни говори за трудностите, които й създава конкуренцията, най-вече „Шабоне“ и улица „Прованс“ 122; възмутено отбележи, че домовете, които бяха приемали германци, не са затворени, а сега приемат американците.

— Някои от тези жени наистина са безочливи — изръмжа тя.

Разказах й, че предната вечер бях присъствал на една чудесна сцена между Дюпра и госпожа Фабиен от улица „Мироменил“. Тя бе дошла да обядва в „Кло Жоли“ в компанията на военното аташе на американците и бе имала дързостта да каже на Дюпра, че не е бил единственият, който е „останал верен“ — както сам той се изразяваше.

Дюпра беше изпаднал в луда ярост.

— Госпожо — развика се той — ако не виждате разлика между една културна забележителност и един бардак, то аз Ви моля да излезете!

Госпожа Фабиен не помръдна. Беше дребна, късогледа жена с тънки устни, които се усмихваха.

— И аз искам да отбележа — викаше Дюпра — че съм приемал тук, под носа на германците партизани и съюзнически авиатори!

— Е, добре, господин Дюпра, аз също си имам своите заслуги. Именно това ми помогна да запазя главата си високо вдигната, когато минах пред Комитета по чистката. Знаете ли колко еврейки спасих по време на окупацията? Поне двайсетина. От 1941 до 1945 в моето заведение имаше двайсет пансионерки еврейки. Когато ме изправиха пред Комитета по чистката, тези млади жени дойдоха да свидетелстват за мен. Чуйте: по време на ужасната хайка от Вел д’Ив аз прибрах четири еврейки. Моето заведение без съмнение е бардак, но колко евреи сте наели вие като персонал по време на германците, господин Дюпра? Какво щеше да се случи с мен, кажете, ако нацистките офицери узнаеха, че се качват в стаите с еврейки? Не казвам, че занаятът ми е почтен и нямам такива претенции, но къде другаде, освен при мен можеха да се приютят и намерят помощ тези млади жени?

Този път Дюпра беше останал с отворена уста. След дълго мълчание той се задоволи само да смотолеви „по дяволите“ и се оттегли. Разказах тази случка на госпожа Жюли, която изглеждаше твърде объркана.

— Не знаех, че Фабиен е спасявала еврейки — каза.

Съобщи ми, че нищо не би й направило по-голямо удоволствие от това да ми помогне да продължа работата на Амброаз Фльори.

— Нека поне тези пари послужат за нещо чисто — каза тя.

Госпожа Жюли засвидетелства също много разбиране и доброжелателство към родителите на Лила.

— Няма нищо по-мъчително от съдбата на аристократи в изгнание — обясни ми тя. — Не мога да понеса мисълта, че хора, свикнали на един определен начин на живот, могат да станат жертва на трудни времена. Падението винаги ме е ужасявало.

Тогава тя повери на Женишка Броницка управлението на един по-специален хотел на улица „Мароние“, който си спечели световна слава през годините. Така Стас можа да поднови навиците си в игралните кръгове и в областта на надбягванията. Той умря от сърдечна криза през 1957, пред рулетката в Довил, в мига, в който крупието побутна към него повече от три милиона в жетони, които току-що бе спечелил. Може да се каже, че умря щастлив.

Посолството на нова народна Полша не можа да ни даде никакви новини за Тад. Никога не узнахме какво е станало с него. За нас той все още е жив и участва в Съпротивата.

Взехме отново влака за Клери, където пристигнахме в ранния следобед след многобройни аварии по пътя, тъй като железопътната линия все още не бе оправена и се прибрахме в Мот пеша през нивите. Времето беше хубаво след дъжда, направил утринен тоалет на небето. Нормандската земя носеше още всичките си рани, но кротката есен вече се опитваше да ги смекчи. Небето над катурнатите танкове и над изтърбушените къщи се мъдреше отново като безразличен красавец.

— Людо!

Вече го бях видял. Той летеше с ръце, вдигнати на V в знак на победата. Хвърчилото на генерал Дьо Гол трептеше над Мот; имаше лек вятър, който му помагаше да поеме към висините и то се дърпаше и силно опъваше въжето, което вероятно не беше по вкуса му. Издигаше се величествено, малко тежко и косо, окъпано в здрачна светлина.

Лила вече тичаше към къщи. Не помръднах от мястото си. Боях се. Не смеех. Току-що в Париж за сетен път бях тропал по всички врати: министерството на затворниците и депортираните, Червения кръст и посолството на Полша, където потвърдиха, че името Амброаз Фльори наистина фигурира в списъка на задържаните в Аушвиц.

Надеждата е изтъкана от страх. Цялото ми тяло се бе вледенило и вече плачех от разочарование и отчаяние. Това не беше той, беше някой друг или децата ни бяха подготвили изненада. Накрая, безсилен, аз седнах на земята и скрих лице в ръцете си.

— Той е, Людо! Той се е върнал!

Лила ме дърпаше за ръка. Останалото бе щастлив сън. Чичо Амброаз, който не можеше да ме прегърне, защото нямаше как да пусне своя Дьо Гол ми отправи поглед, в който както някога се смесваха нежността и веселието.

— Е, Людо, какво ще кажеш? Не е ли славен? Не съм се отучил. Но ще са нужни стотици, защото цялата страна ще поиска.

Той не се беше променил. Не беше остарял. Мустаците му бяха точно толкова дълги и точно толкова гъсти и погледът точно толкова тъмен за фон на веселието. Те се бяха оказали безсилни. Не знам какво разбирам под „те“. Нацистите може би или просто всички онези, които…

— Много се тревожех за теб — каза. — И за тебе също, Лила. Дори понякога не можех да спя. Помислете само, двайсет месеца без каквито и да било новини…

По дяволите, помислих, той е прекарал двайсет месеца в Бухенвалд и Аушвиц, а се тревожел за нас.

— Минах през Русия на идване — каза — където поработих няколко месеца. След всичко, което са преживели, хлапетата там наистина имат нужда от хвърчила. Видях, че доста си поработил, но има още много да се прави.

Цялата вечер подреждахме ателието да видим какво ни е останало.

— Някои можем да закърпим — каза чичо — но цялата историческа серия трябва да се направи наново. Виж това тук!

Паскал и Монтен, Жан-Жак Русо и Дидро, които си бяхме взели от съседите висяха от тавана проядени от молци, покрити с петна, пострадали от лошото време.

— Добре, ще започнем отначало и толкова.

Той помисли.

— Всъщност питам се дали си струва да се връщаме към миналото. В крайна сметка да, все пак, заради паметта. Но е нужно нещо ново. За момента ще правим Дьо Гол, отваря ни се работа за много време. После ще трябва да намерим нещо друго, да погледнем по̀ надалеч, да се обърнем към бъдещето…

Исках да му кажа за „Кло Жоли“ и за Марселен Дюпра, нещо ми подсказваше, че бъдещето е тяхно, но никой не е пророк в собствената си страна и бяхме още далеч от това.

Завръщането на Амброаз Фльори беше отпразнувано като национален празник — все едно че Франция бе намерила отново истинското си лице. Децата ни помогнаха да сглобим тайно едно хвърчило с неговия образ и то трептя целия неделен ден над площада, който носи днес неговото име, близо до музея на хвърчилата в Клери, който, както със съжаление установих, е по-известен в чужбина, отколкото във Франция и чиято репутация изобщо не може да се мери с тази на „Кло Жоли“. Но между стените му няма да намерите хвърчилото на Амброаз Фльори — чичо категорично отказа да стане музеен експонат, но въпреки това, според малко злобната забележка на Марселен Дюпра, „и това ще му дойде до главата“. Отношенията между двамата мъже вече не са такива, каквито бяха някога. Не знам дали не си завиждат малко, човек би казал, че си оспорват бъдещето. „Ще видим кой ще има последната дума“ — беше фразата, която ту единият, ту другият произнасяше. Най-сетне, свършвайки този разказ, изписвам още веднъж имената на пастора Андре Трокме и на Шамбон-сюр-Линьон, защото човек не би могъл да измисли нищо по-добро.

Бележки

[1]

За тази, която наричаше ангел мой

Трепти божествената му душа

Когато любовната мъка задави сърцето

Ветровете, понесли нейния глас

Ще погалят него, неверния

Тази песен, съчинена за един веяч на жито.

↑

[2] Шумен празник. — Б.пр. ↑

[3] Игра на думи: „Баща ми е майка на моята майка, а моят брат ми е сестра“. — Б.пр. ↑

[4] Cert (фр.) — елен — рогач. — Б.пр. ↑

Край

Ромен Гари Хвърчилата

Метаданни

Данни

Хвърчилата

Информация

История

Сваляне / Връзки

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

X

XI

XII

XIII

XIV

XV

XVI

XVII

XVIII

XIX

XX

XXI

XXII

XXIII

XXIV

XXV

XXVI

XXVII

XXVIII

XXIX

XXX

XXXI

XXXII

XXXIII

XXXIV

XXXV

XXXVI

XXXVII

XXXVIII

XXXIX

XL

XLI

XLII

XLIII

XLIV

XLV

XLVI

XLVII

Ромен Гари
Хвърчилата