Ромен Гари
Хвърчилата (8)

VIII

В салона на Броницки имаше много хора и първия, когото срещна погледът ми, беше моят загадъчен нападател: той бе в компанията на Лила и не показа каквато и да било враждебност, когато моята приятелка го хвана за ръка и го доведе при мен.

— Представям ти моя братовчед Ханс — каза тя.

Той се поклони леко:

— Приятно ми е. Мисля, че вече сме се виждали и ще имаме възможност пак да се видим.

Той се отдалечи с небрежна походка.

— Какво има? — учуди се Лила. — Изглеждаш странно. Надявам се, че ще бъдете приятели. Имате най-малко едно нещо, което ви сближава: той също ме обича.

Госпожа Броницка имаше мигрена и си беше легнала, и Лила играеше с удоволствие ролята на господарка на дома като ме запознаваше наред с всички гости.

— Представям ви нашия приятел Людо, племенникът на прочутия Амброаз Фльори.

По-голямата част от парижаните, намиращи се тук, не знаеха нищо за моя чичо, но си даваха вид, че разбират, за да не бъдат хванати в някое ужасно невежество. Елегантният им вид ме смайваше; бях впечатлен от бижутата, шапките, жилетките, гетрите и костюмите, подобни на които бях виждал само измежду клиентелата на „Кло Жоли“; не се чувствах никак на място там — с изтритите обувки, с излинелите маншети на сакото и крайчеца на такето, което се подаваше от джоба ми. Борех се храбро с чувството за малоценност като си представях този или онзи от гостите, облечен с безупречен панталон, карирано сако и жълта вратовръзка като пляскащо с крила във въздуха хвърчило, което аз държа за конец, насочвайки го по свое желание насам или натам. За пръв път използвах въображението като оръжие за самозащита и това изигра най-спасителната роля в живота ми. Бях далече от каквито и да било наченки на социална съвест и ако поведението ми не можеше да се нарече революционно, то със сигурност в него имаше нещо подривно. Един едър мъж, чието голобрадо и мазно лице носеше румен нос над дебелите устни и който се казваше Устрик, след като научи на свой ред от Лила, че съм племенник на „прочутия Амброаз Фльори“ ми каза, като ми стискаше ръката:

— Поздравявам ви. Франция ще има нужда от хора като вашия чичо.

Върху лицето на Лила се появи онова дяволито изражение, което вече добре познавах:

— Знаете ли — каза тя — казват за него, че ще бъде министър на пощенските служби и телесъобщенията в следващото правителство.

— Велик човек! Велик човек! — побърза да възкликне господин Устрик, навеждайки се към една петифура, която поднасяше към устата си.

Изведнъж изпитах желанието да спася малката петифура от съдбата, която я очаква. Стори ми се, че в присъствието на всички тези знатни хора, пред които се чувствах сринат в прахта, единственият начин да защитя своето съществуване в очите на Лила беше да извърша някакъв подвиг.

Деликатно измъкнах петифурата от пухкавата ръка на господин Устрик и я приближих до устата си. Струваше ми много усилия. Сърцето ми биеше силно. Не можех да се меря с моя прадядо Фльори, загинал на барикадите през 1870, нито да нахлуя в Берлин, за да заловя Хитлер и така да очаровам Лила, но все пак можех да й покажа на какво съм способен.

Когато господин Устрик видя как малката петифура изчезва в устата ми, на лицето му се изписа такова смайване, че изведнъж разбрах цялото безсрамие на моя подвиг. По-скоро мъртъв, отколкото жив, тъй като все още нямах силния характер на истинските революционери, аз се обърнах към Лила; точно навреме, за да забележа изражението на нежност върху лицето й; тя се забавляваше. Хвана ме за ръка, завлече ме зад един параван и ме целуна.

— Това, което направи, беше съвсем по полски! Ние сме народ на луди глави. Би могъл да бъдеш добър кавалерист от армията на Наполеон и да станеш маршал. Сигурна съм, че ще извършиш подвизи в живота. Аз ще ти помагам.

Реших да я подложа на изпитание. Исках да узная дали тя ме обича заради самия мен или заради подвизите, които щях да извърша заради нея.

— Знаеш ли, когато порасна, искам да имам само скромно място в пощенската администрация.

Тя вдигна глава и ме погали по бузата с почти майчински жест.

— Не ме познаваш достатъчно — каза, като че ли й бях говорил за нейния живот, а не за моя. — Ела.

Този ден Броницки бяха поканили някои от най-блестящите личности на висшето общество от онова време, но техните имена ми бяха толкова непознати, колкото и името на чичо за тях. Между тях един-единствен човек ми засвидетелства приятелски интерес. Той беше известен авиатор, Корниглион-Молиние, и съвсем наскоро се беше провалил по твърде смел начин при опита си да прелети от Париж до Австралия, придружен от англичанина Молисон. „Газет“ беше коментирала неуспешния опит по следния начин: „Молисон и Молиние никога няма да осъществят дългия полет“. Дребният южняк с меланхолични очи, украсени с гъсти, почти женствени ресници беше заинтригуван, когато Лила ме представи, пояснявайки: „Това е племенникът на прочутия Амброаз Фльори“.

— След моя неуспех вашият чичо ми предложи едно от своите хвърчила, но не знам дали искаше да ме поощри или да ми намекне, че трябва да си намеря друга работа.

След като бях представен по този начин на всички, вече можех да отида в съседната стая и да се присъединя към младежите, събрани около една голяма маса и обслужвани от сервитьор с бели ръкавици. Едва-едва се докосвах до сладкишите, сладоледите, кремовете и екзотичните плодове, сервирани върху сребърни подноси, украсени с яркочервената вълчица на Броницки. Чувствах се все по-зле в тази атмосфера на лукс и елегантност, още повече че имах насреща си братовчеда на Лила, моя слаб, но смел нападател от гората. Ханс фон Шведе се държеше изискано, поднасяше към устата си чашата чай с прибран лакът; седеше, сложил крак върху крак; лицето му — той имаше същите руси и дълги коси като Лила — притежаваше изтънченост, която аз в този момент от живота си не бих могъл да определя като аристократична и не знаех каква връзка може да има тя с естетичното. В отношението му към мен нямаше и капка враждебност и той нито веднъж не се подигра с разликата между нашите дрехи, между неговия блейзър със сребърни копчета, панталона му от бяло трико и стария ми тесен костюм, който никак не подхождаше на обществото, в което бях попаднал. Държеше се така, сякаш ме нямаше и само върху лицето му четях доказателството за моето съществуване: леко подута устна и посиняло око. С малката си лъжичка той ваеше разсеяно своя сладолед от касис във формата на роза. Ханс хвърляше хладни погледи към гостите на този „raout“^[1], дума, която тогава изживяваше употребата си във френския. Тънките му устни бяха свити в „терористична ирония“, както я нарекох години по-късно и следи от която открих в чертите на Волтер от известната скулптура на Удон. С ръка, преметната през облегалката на стола, той наблюдаваше масите, около които гостите на Броницки изпълняваха перфектно добрия тон на трийсетте години, когато името на Лазурния бряг все още не се споменаваше през лятото, а хотелите там отваряха само през зимния сезон и когато Кабур не беше получил още очарованието на остарелите неща, придаващо аристократичност на лошите вкусове от миналото. Колкото до Брюно, той се намираше в пълно душевно спокойствие — все така леко приведен, малко отнесен под гъсталака на своите заплетени къдри, където вече се виждаха няколко бели косъма, макар той да нямаше повече от шестнайсет години. Има кротки лица, които отрано излъчват зрялост и още от своята пролет са готови за падането на снега.

И тримата се бяха изправили при приближаването на Лила, която ме настани до себе си. Спомням си, че умирах от срам заради късите си панталони, които откриваха голите ми глезени над чорапите.

Именно така в онзи паметен следобед, в последните дни на юли 1935 се събрахме всички заедно и плодовете, сладкишите и крушите „Бел-Елен“ никога вече нямаше да се стопят и да изсъхнат в паметта ми.

— Забележете — казваше Тад — колко отчаяно моделиерите, шивачите, гримьорите и фризьорите се борят срещу липсата на изражение върху лицата, срещу вулгарността на душата и интелектуалната мизерия на цвета на обществото. А „ако на костюма съответстваха с песен и дума“, то аз съм готов да бъда обесен, ако те говорят за друго, освен за пари, конни надбягвания и тържества, а в това време гражданската война се разпростира в Испания, Мусолини използва газ срещу етиопското население, Хитлер иска Австрия и Судетите… Онзи слаб и плешив господин там, чиято глава би напомняла щраусово яйце — ако Греко не беше го облагородил в „Погребението на граф Оргаз“ — не е някакъв испански благородник, а лихвар, който заема пари на баща ми с двайсет процента лихва. Мъжът в жакет и сива жилетка е адвокат, който има връзки с всички министри, тъй като използва жена си като визитна картичка. Колкото до нашите мили родители, човек би потреперил при мисълта какво щеше да остане от тях, ако родословното им дърво не ги скриваше така добре. Баща ми щеше да смени аристократичния си вид с този на месар, а майка ми, ако не можеше да плаща на госпожица Шанел, на фризьора Антоан, на масажиста Жюлиен, на гримьорката Фернан и на жиголото Нино би заприличала на късогледа камериерка, която не помни къде си е дянала ютията…

Лила гризеше един еклер.

— Тад е анархист — обясни ми тя.

— Което ще рече, че принадлежи към каймака на обществото — отбеляза Ханс.

С удоволствие отбелязвах, че Ханс има немски акцент. Франция и Германия бяха отколешни врагове и аз чувствах, че каквато и да бе причината за неговата агресивност бях постъпил добре, че го насиних.

Брюно изглеждаше огорчен.

— Струва ми се, Тад, че ти говориш за всички тези хора с толкова предубеждение, колкото приписваш и на тях самите. По същия начин може да се постъпва и с природата, да се каже, че птиците имат глупав вид, че кучетата са долни, защото си лижат задниците и че няма нищо по-идиотско от пчелите, които правят мед за другите. Внимавай! Човек първо започва да гледа по този начин, а после това става и начин на живот. Когато изкривява всичко, човек започва да вижда изкривено.

Тад се обърна към мен.

— Току-що чухте, млади ми приятелю, гласа на една сочна круша, чието призвание е да бъде изядена. Такива хора се наричат идеалисти.

— Бих искала да знам защо изведнъж заговори на „Вие“ на нашия приятел? — попита Лила.

— Той може да стане и мой приятел някой ден, но все още не е. На седемнайсет години аз не се хвърлям стремглаво към приятелството, нито впрочем към каквото и да било. Напразно съм поляк — „стремглаво“ не е в мой стил. Това важи може би за нашите прадеди кавалеристите, които са притежавали необходимата свещена низост.

— Моля те да не държиш такъв език в присъствието на младо момиче — намеси се Ханс.

— А, ето че пруският junker се събуди. Между другото, кой ти подреди така лицето? Дуел?

— Били са се заради хубавите ми очи — издаде Лила. — И двамата са влюбени в мен и вместо да разберат, че това ги побратимява, те се бият. Но ще им мине, когато видят, че обичам и двамата, и следователно няма за какво да ревнуват.

Все още не се бях намесвал в разговора. Въпреки това чувствах, че е дошъл моментът да се проявя по някакъв начин, тъй като нямах право да забравям, че съм племенник на Амброаз Фльори и има от кого да се поуча. Не познавах изкуството да се блести в обществото, но горещо желаех на часа да покажа превъзходството си така, че всички да останат засрамени. Ако имаше справедливост, в този момент трябваше да се сдобия със способността да летя във висините, да се намеря лице в лице с лъв, на когото да стоваря гибелна участ или да спечеля шампионска титла всички категории на ринга, близо до който щеше да седи Лила. Но всичко, което направих бе да попитам:

— Колко е квадратен корен от 273678?

Трябва да призная, че успях поне да ги изненадам. Тримата младежи ме изгледаха втренчено, след това се спогледаха. Лила изглеждаше очарована. Тя изпитваше свещен ужас от математиката, тъй като смяташе, че цифрите имат досадната роля да оповестяват, че две и две прави четири — нещо, с което тя очевидно не беше съгласна.

— Е добре, щом не знаете, ще ви кажа: това прави 523,14242!

— Предполагам, че сте го научили наизуст, преди да дойдете тук — каза Ханс с презрение. — Бих нарекъл това вземане на необходимите мерки. Впрочем нямам нищо против фокусниците, които разрязват жени на парчета и вадят зайци от шапките си, това също е начин да си изкарваш прехраната… когато е необходимо.

— Добре, изберете вие едно число — казах — и аз веднага ще пресметна квадратния корен. Или ще умножа каквито числа поискате. Или ми прочетете списък със сто числа и аз ще ги повторя в реда, в който сте ги прочели.

— Кой е квадратният корен от 7198489? — Попита Тад.

Трябваха ми само няколко секунди повече от обикновено, защото бях развълнуван; беше въпрос на живот и смърт.

— 2683 — отговорих.

Ханс повдигна рамене.

— За какво служи това? Не можем да проверим.

Но Тад беше извадил от джоба си бележник и молив и смяташе.

— Точно! — каза.

Лила изръкопляска.

— Нали ви казах, че е гений — заяви тя. — Впрочем това е очевидно и без тези ненужни упражнения. Аз не избирам кой да е.

— Все пак трябва да проверим това — промърмори Тад. — Признавам, че съм заинтригуван. Може би той ще приеме да се подложи на нови изпитания…

Беше тежко, но се справих без никаква грешка. В продължение на половин час вадих от паметта си списъци с числа, които преди това ми бяха прочели, изчислявах квадратен корен от безкрайни числа и умножавах с такъв цифров размах, че бих могъл да накарам и звездните пространства да побледнеят от завист. В крайна сметка успях да покоря публиката си с моите „възможности“, както веднага ги нарече приятелката ми. Лила стана от масата, отиде при баща си и му съобщи, че съм математик вундеркинд и че заслужавам вниманието му. Граф Броницки дойде веднага. Вероятно си бе помислил, че някъде в гънките на моя мозък дреме комбинация от цифри и че бе достатъчно някой да я извади оттам, за да спечели на рулетка, на бакара или на борсата. Той беше човек, който дълбоко вярва в чудеса под формата на пари. И така аз бях поканен да застана в средата на салона, в който се бяха събрали някои от най-добрите спекуланти от онова време, неустоимо привлечени от цифрите. Никога не бях се отдавал на смятането с такава отчаяна воля за победа. При това никой от това семейство не беше се отнасял към мен като към селянин, нито бе загатвал за ниското ми социално положение. Семейство Броницки принадлежеше към толкова стар аристократичен род, че събуждаше в душата на обикновените хора тъжна носталгия по недостижимото. Но да си представим едно момче на петнайсет години, отраснало в нормандско село, облечено в окъсял панталон и избеляла риза, с таке в джоба, заобиколено от петдесетина дами и господа, облечени с великолепие, издаващо принадлежност към един свят, който според думите на Равашол, неизвестен тогава за мен, „може да стане достъпен само ако го унищожиш“ и ще стане ясно с какъв жар, с каква горест аз водех тази борба на честта. Трябваше да минат много години, за да попадна в един друг свят, където изразът „борба на честта“ припомня само една абсурдна театралност от друго време, достойно само за подигравка. Но това може да означава само, че светът е тръгнал в една посока, а аз — в друга и не аз ще отсъдя кой е сбъркал пътя.

Застанал върху лъскавия паркет, с леко издаден напред крак, със скръстени пред гърдите ръце, с пламнали бузи аз умножавах, делях, извличах квадратен корен от огромни числа, цитирах по памет стотици телефонни номера, които ми четяха от указателя, с вдигната високо над картечите от цифри глава чак до мига, в който Лила, разтревожена, ми дойде на помощ, хвана ме за ръка и с треперещ от гняв глас каза на околните:

— Стига толкова! Вие го съсипвате!

Тя ме завлече в кухнята, където прислужницата на Броницки бързаше с приготовлението на тортата с фигури, сладоледа и сиропа, които току-що бяха пристигнали от „Кло Жоли“. Не знам защо, макар да бях излязъл победител в състезанието, се чувствах унизен. И именно Тад, който се появи заедно с Брюно иззад велурената завеса, която ни отделяше от елегантния свят, ми даде обяснение за моето смущение.

— Моля те да ни извиниш — каза той. — Малката ми сестра трябваше да предвиди, че баща ни няма да пропусне възможността да позабавлява гостите. Ти имаш удивителни способности, но гледай да не се превърнеш в циркаджийско кученце.

— Не обръщай внимание на Тад — каза Лила, която за мой ужас пушеше цигара. — Като всички умни момчета той не понася гениалността. Това е завист. Всъщност, с този ум, мили ми братко, би трябвало да станеш теляк в банята — толкова обичаш да даваш студени душове.

Той я целуна по челото.

— Обичам те. Жалко, че си ми сестра.

— А аз съм само братовчед и може би имам шанс — подметна един глас, в който мигновено разпознах немския акцент.

Ханс беше там, с бутилка порто в ръка. С мъка излизах от състоянието на мозъчно и нервно напрежение, но гледката на това хубаво, бяло и фино лице ми помогна да дойда напълно на себе си. Беше пил и ме гледаше с презрение, а аз вече знаех, че ще бъдем аз или той и си пожелавах незабавна война между Франция и Германия, така че съдбата да ни унищожи. Мразех тази престорена елегантност, тази непреклонност, ръката в джоба, лакътят, прибран до тялото, тази претенциозност, дошла може би от тевтонските завоеватели и балтийските барони, но които аз бях успял да насиня с една-единствена ръка.

— Хубав номер — каза ми той. — Вие имате велико бъдеще пред себе си.

— Не му казвай „Вие“ — протестира Лила. — Ние всички ще бъдем приятели…

— Имате хубава кариера пред себе си, господин Фльори — настоя Ханс — защото никой не се съмнява, че бъдещето е в цифрите. От времето на рицарството насам светът се научи да смята и това само го направи по-лош. Ще бъдем свидетели на изчезването на всичко, което не може да бъде изразено с цифри, като честта например.

Тад се забавляваше да го наблюдава. Братът на Лила имаше почти физическата дарба да се държи небрежно: сякаш се опитваше непрекъснато да смекчи онова, което беше в излишък и гореше с прекалено силен плам в природата му чрез едно нехайно и малко уморено държание. Чувствах, че на езика си имаше някаква оскърбителна реплика, но Ханс беше момче, което човек иска да закриля — както сам го бях разбрал по време на нашите две срещи. Четиринайсетгодишен, той бе най-младият от всички и най-крехък. При това се подготвяше за военна кариера, както всички фон Шведе. От Лила научих, че имаше някакво сходство между неговата участ и моята, макар че не би ми дошло наум да говоря за „участ“, когато става дума за Фльори — думата „проклятие“ бе единствената, която съм чувал за нашите. Баща му бе убит по време на войната от 14–18 година, а майка му беше умряла малко след неговото раждане. Бил е отгледан от една леля в замъка Кремниц, Източна Прусия, едва на няколко километра от имението на Броницки в Полша.

Докато ние си разменяхме любезности, Брюно стоеше настрана и удряше по въображаемите клавиши на ръба на масата някаква въображаема мелодия.

— Хайде да се разходим с лодка — предложи Лила. — Ще вали. Може би ще има буря, светкавици… Ще има събитие!

Тя вдигна очи към небето, но както често се случва, там се виждаше само таванът.

— О, боже — възкликна тя — дай ни една силна буря и ако е възможно, вулкан, който да сложи веднъж завинаги край на това нормандско спокойствие!

Тад я хвана нежно под ръка.

— Сестричке, макар в света да не липсват вулкани с екзотични имена, огънят, който тлее в Европа, е много по-опасен и той не идва от недрата на земята, а от хората!

Няколко капчици дъжд паднаха, щом стигнахме езерото. То беше творение на английския майстор пейзажист Сандърс, чиито ботанически триумфи из Европа бяха неизброими. Бащата на Лила беше вложил милиони за разкрасяването на имението с надеждата, че ще го продаде пет или шест пъти по-скъпо на някое заслепено парвеню. Броницки постоянно бяха пред прага на „окончателната“ финансова катастрофа — както казваше Тад не без известна надежда; охолството, в което живееха, бе изтъкано от отчаяние, което само външният блясък на богатството можеше да скрие.

Започнахме да гребем. Лила тъжно се отпусна върху възглавниците. Капките дъжд бяха само свидетелство за гостоприемството на небето, което ни спестяваше пороя. Облаците бяха тежки, вятърът никак не бързаше. В очакване на дъжда птичките ставаха мързеливи.

Някъде далече свиреше влак, но в гласа му нямаше носталгия, защото това беше влакът Париж — Довил, а той не извикваше представа за далечни пътувания. Трябваше да се гребе внимателно заради водните лилии. Водата излъчваше хладина и дъх на тиня, а насекомите образуваха леки вълнички щом се докоснеха до повърхността й. Това не беше сезонът на моите приятели водните кончета. Една голяма пчела се правеше на палячо. Лила в бялата си рокля, изтегната между своите гребци, припяваше някакъв тъжен полски припев с поглед, вдигнат към небето, което очевидно имаше късмет. Бях най-силният между гребците, но това не я впечатляваше и аз бях подчинен от ритъма на другите. Трябваше да внимаваме за подредените клони, за да не отроним някой цвят; разбира се, имаше също мостче, добре изрисувано и покрито с бели цветя.

Лила беше спряла да пее и играеше с косите си; очите й, толкова сини, сякаш взели цвета си от небето, бяха придобили сериозност, която при нея приличаше на почит, отдадена на мечтите.

— Не съм сигурна, че искам да бъда втора Гарбо, изобщо не искам да съм втора, която и да било. Още не знам какво ще правя, но ще бъда неповторима. Разбира се, не живеем във времена, когато една жена може да промени картата на света, би трябвало да си жалък мъж, за да искаш да промениш картата на света. Не искам да съм актриса, защото една актриса се превръща в нещо различно само докато трае спектакълът, а аз имам нужда да се променям непрекъснато, денем и нощем; тъжно е да си само това, което си — малко творение на обстоятелствата… Ужасявам се от всичко, което е направено веднъж завинаги…

Гребях и слушах с благоговение как Лила „мечтае за самата себе си“, според израза на Тад. Лила, прекосяваща Атлантика сама на борда като Ален Гербо; Лила, авторка на романи, превеждани на всички езици; Лила адвокат, която спасява човешки живот чрез изключителното си красноречие… — а тази руса глава, полегнала върху възглавничките между своите четирима гребци даже не подозираше, че беше станала за мен създание много по-изключително и разтърсващо от всички създания, които извикваше в ума си.

Тежките ухания на неподвижните води достигаха до нас при всяко движение на греблата; мъхести треви галеха лицето ми; понякога между храстите съзирах измамните далечини на някоя джунгла, толкова умело направена, че човек трябваше да има трезв поглед, за да не забрави, че става дума само за една градина в английски стил.

— Може и всичко да пропилея — каза Лила — достатъчно млада съм. Когато човек остарява, все по-малка е възможността да пропилее всичко, защото няма време и вече може да живее спокойно при мисълта за всичко, което е пропилял. Това наричат „спокойствие на духа“. Но когато си само на шестнайсет години и можеш всичко да опиташ без нищо да довършиш, ето тогава обикновено казват, че „животът е пред тебе“.

Гласът й потрепери.

— Чуйте, не искам да ви плаша, но има моменти, когато си мисля, че нямам талант за нищо…

Ние възкликнахме. Казвам „ние“, но всъщност Тад и Брюно бяха тези, които й предрекоха изключително бъдеще. Тя щяла да стане новата мадам Кюри или дори нещо повече, в някоя друга област, която още не беше открита. Колкото до мен, аз се надявах тайничко Лила да има право: ако тя наистина нямаше никакъв талант, може би аз имах шанс. Лила беше неутешима, една сълза се плъзна по бузата й, спря се точно където трябва и заблестя. Тя не я изтри.

— Толкова ми се иска аз също да бъда някоя — прошепна тя. — Заобиколена съм от гении. Тълпите ще паднат в краката на Брюно, никой не се съмнява, че Тад ще стане по-велик изследовател и от Свен Хедин и дори Людо е надарен с учудваща памет…

Преглътнах лесно това „дори Людо“; имах основание да се чувствам доволен: Ханс не казваше нищо. Беше извърнал глава и аз не виждах лицето му, но тайничко тържествувах. Не виждах как може да убеди Лила, че на него също му предстои бляскаво бъдеще и че ще отиде в немска военна академия, защото обича една полякиня. Чувствах, че тук предимството беше на моя страна и нямах намерение да го изпусна. Позволих си дори лукса да изпитам малко съжаление към моя съперник. Времената не бяха рицарски. Между другото трябваше да се признае, че бе все по-трудно да се харесаш на една жена: Америка беше открита, изворите на Нил също, Линдберг вече беше прекосил Атлантическия океан и Лий Малори бе изкачил Еверест.

И петимата бяхме още по детски наивни — тази плодоносна наивност, която животът най-напред ни дарява, а по-късно си взема обратно.