Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Cerfs-Volants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2019)
Корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Хвърчилата

Преводач: Росица Алексова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Весела Люцканова

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Андрей Манолов

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-55-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10739

История

  1. —Добавяне

VII

На няколко километра от Мот, отвъд блатото Маз имаше ров, заобиколен от ясенови и брезови дръвчета. Тази горичка, някога използвана от флота на Колбер сега беше изоставена и се беше превърнала в диво място. Там, където някога бе играла секирата, сега можеше да се види червен дъб и плетеница от храсталаци и папрат. Именно на дъното на този ров, до един стар извор, когото годините бяха лишили от сили и глас, бях построил с помощта на чичо своята индианска колиба. Не зная поради каква игра на въздушните течения хвърчилата, пуснати от ръба на пропастта се издигаха по-високо от когато и да било — нещо, което чичо обясняваше с вещина, но което за мен беше знак за приятелската гостоприемност на небето в моя чест. Около петнайсетина дни преди заминаването на Броницки аз бях там, с нос, вдигнат към последния шедьовър на Амброаз Фльори, наречен Бастош — крепост, състояща се от две части, с тълпи малки човечета, които пърхаха и подскачаха във въздуха, сякаш потъваха във вътрешността й. Отпусках конеца, за да му дам малко повече свобода там горе, където той се чувстваше у дома си, когато изведнъж някой ме блъсна и аз, без да изпускам макарата, се намерих на земята, а моят нападател седеше отгоре ми с цялата си тежест. Бързо разбрах, че той няма нито силата, нито уменията, нужни за войнствените му намерения и макар все още да държах с ръка конеца, аз успях лесно да се измъкна. Биеше се смело, със зле премерени удари и когато го повалих по гръб, затискайки едната му ръка с коляно, а другата — със свободната си ръка, той се опита да ми нанесе удар с глава, но това само още повече ме учуди, защото за пръв път ми се случваше да събудя у някого толкова силни чувства. Беше слабичък, с почти женско лице, дълги руси коси и се биеше с енергичност, която не успяваше да компенсира безсилието на ръцете и на тесните му рамене. Накрая, изтощен, той се отпусна на земята неподвижен, събра последни сили, размаха отново ръце и крака, но аз го удържах, без при това да изпускам моето хвърчило.

— Какво искаш от мен? Какво ти става?

Той се опита да ми нанесе удар с глава, но успя само да блъсне тила си в един камък.

— Откъде се взе?

Той не отговаряше. Започнах да се впечатлявам от този син поглед, който ме гледаше със светлата си ярост.

— Какво съм ти направил?

Тишина. Носът му кървеше. Не знаех какво да правя с победата си и както винаги, когато се чувствам по-силен, изпитах желание по-скоро да го пощадя и дори да му помогна. Изправих се с един скок и отстъпих.

Той остана един миг на земята, после се вдигна.

— Утре по същото време — каза.

След това ми обърна гръб и се отдалечи.

— Ей, слушай! — извиках. — Какво съм ти направил?

Той се спря. Бялата му риза и хубавият панталон за голф бяха изцапани с кал.

— Утре на същото място — повтори той и едва тогава долових гърления му акцент. — Ако не дойдеш, си страхливец.

— Питам те какво съм ти сторил!

Той не каза нищо и си тръгна, с едната ръка в джоба, а другата сгъната така, че лакътят опираше в тялото му — поза, която ми се стори извънредно елегантна.

Проследих го с поглед, докато се изгуби в папратите, приземих моя Бастош и през остатъка на деня си блъсках главата да разбера основанията за тази агресивност от страна на едно момче, което никога не бях виждал. Чичо, на когото разказах приключението си предположи, че нападателят ми е искал да си присвои нашето хвърчило, тъй като не е могъл да устои при вида на този шедьовър.

— Не, сигурен съм, че той беше разгневен на мен.

— Но след като нищо не си му направил?

— Може би съм направил нещо без сам да знам.

Започнах да се чувствам почти виновен, че съм извършил най-ужасната от всички грешки: тази, чието естество не познавах. Напразно дълбах мозъка си. Единственият упрек, който заслужавах бе, че няколко дни по-рано, под внушението на Лила пуснах на свобода една водна змия по време на литургията и успях да впечатля присъстващите. С нетърпение очаквах повторната среща с моя противник, за да ми обясни с какво бях заслужил тази отмъстителна злоба и какво му бях причинил.

На следващия ден той се появи още преди да съм стигнал до колибата. Мисля, че бе ме чакал, скрит в гъсталака на черниците на брега на ямата. Носеше сако на сини и бели райета и бял спортен панталон; този път, вместо да се нахвърли върху мен, издаде напред единия си крак, сви юмруци и зае позиция за английски бокс. Бях впечатлен. Не можех да се боксирам, но бях видял същата стойка на една снимка на шампиона Марсел Тил. Той пристъпи една крачка, после още една, размахвайки юмруци, сякаш предвкусваше поразителния удар, който щеше да ми нанесе. Когато съвсем наближи, той почна да подскача и да танцува около мен, докосвайки на моменти бузата си с юмрук, ту идвайки много близо, ту отскачайки леко назад или встрани. След като танцува така известно време, той се нахвърли върху мен и се стовари върху юмрука ми, попаднал точно в лицето му. Озова се седнал на земята, но се вдигна тутакси и отново започна да танцува, посягайки един-два пъти към мен — без да ме достига. Накрая ми омръзна и му ударих с опакото на ръката си една хубава нормандска плесница. Очевидно го бях ударил по-силно, отколкото исках, защото той падна с разкървавени устни. Никога не бях виждал толкова уязвимо момче. Понечи да се изправи, но аз го приковах на земята:

— Ще ми обясниш ли най-сетне?

Мълчеше и ме гледаше право в очите с предизвикателен вид. Започнах да се дразня. Даже не можех да го напердаша, беше наистина прекалено слаб. Единственото, което можех да направя, бе да го омаломощя. Държах го така на земята в продължение на половин час, но напразно. Не проговори. Не можех все пак да прекарам целия ден седнал върху него. Страх ме беше да не му сторя нещо. Този глупак имаше кураж и воля. Когато най-сетне го пуснах, той стана, оправи дрехите и косите си и се обърна към мен:

— Утре по същото време!

— Върви по дяволите! — извиках.

Прерових още веднъж съвестта си и като не намерих за какво да се упрекна, реших, че противникът ми ме взема за някой друг.

Същия следобед, докато четях томчето на Рембо, което Лила ми беше дала, чух познатия клаксон на пакарда пред къщи и изтичах навън. Мистър Джоунс ми намигна и присмехулно изрече познатото: „Господинът е поканен на чай“.

Изтичах обратно вътре да поправя тоалета си, сложих си чиста риза, навлажних и пригладих косата си и тъй като резултатът не ме удовлетворяваше, взех от ателието малко лепило, което използвах вместо гел. След това се настаних важно на задната седалка и завих с шотландското одеяло коленете си. Но точно в момента, в който мистър Джоунс потегляше, скочих и се втурнах обратно в стаята: бях забравил да си лъсна обувките.