Ромен Гари
Хвърчилата (6)

VI

Прибрах се вкъщи твърдо решен да стана „някой“ и то в най-кратък срок, по възможност преди заминаването на моите нови приятели, и това се изрази в силна треска: останах на легло няколко дни. По време на моето бълнуване открих у себе си силата да побеждавам галактики и в знак на благодарност получавах целувки от устните на Лила. Спомням си, че на връщане от една необикновено враждебна планета, след експедиция, по време на която бях завоювал 5000 нубийски затворници — не знаех смисъла на думата „нубийски“, но ми се струваше, че тя подхожда чудесно на междузвездните хищници — бях облякъл, за да предложа моето ново кралство като подарък на Лила, един костюм, осеян с толкова скъпоценни камъни, че измежду най-ярките звезди настъпи паника пред светлината, която се излъчваше от земята, заемала дотогава съвсем скромно място през светлинните години.

Болестта ми приключи по възможно най-кроткия начин. В стаята ми беше мрачно — капаците на прозорците бяха затворени, пердетата спуснати, защото се страхуваха, че дребната шарка се развихря едва след няколко дни колебание и по онова време предписваха болният да бъде държан на тъмно, за да пази очите си. Доктор Гардио беше обезпокоен, тъй като аз бях на шестнайсет и болестта ме спохождаше твърде късно. Беше около обяд, съдейки по светлината, която се промъкна в стаята, когато вратата се отвори и се появи Лила, следвана от шофьора, мистър Джоунс, с огромна кошница плодове в ръце. След тях влезе чичо, който се опитваше да предпази „госпожицата“ от фатално заразяване. Лила застана един миг на прага и въпреки силното ми вълнение не можех да не забележа, че имаше нещо преднамерено в тази поза: обляна в светлина, тя играеше с кичур от косата си. И ако аз бях причината за това посещение, имаше преди всичко нещо театрално в жеста на младото влюбено момиче, което се навежда над леглото на един умиращ и без да изключва любовта и смъртта, ги превръща в част от театралния декор. Докато шофьорът оставяше върху масата кошницата с екзотични плодове, Лила постоя още миг в същата поза, после пресече живо стаята, наведе се над мен и докосна леко бузата ми с устни, а в това време чичо напомняше за кой ли път на „госпожицата“ за поразителната и пагубна сила на микробите, нападнали моето тяло.

— Нали няма все пак да умреш от болест? — ме попита тя, като че ли от мен се очакваше да напусна земята по някакъв прелестен начин.

— Не ме докосвай, можеш да се заразиш.

Тя приседна на леглото.

— А за какво е любовта, ако се страхуваш да не се заразиш?

Гореща вълна ме заля. Чичо поглаждаше мустаци, мистър Джоунс стоеше на пост до екзотичната кошница, където личи, папая и други плодове извикваха в съзнанието по-скоро представата за парижки лукс, отколкото за тропически пейзажи. Амброаз Фльори изказа с подбрани слова признателността, която, според думите му, единствено моята слабост ми пречеше да изразя. Лила стана и дръпна завесите, отвори капаците и цяла заблестя в светлината; тя се наведе към мен и слънцето, което очевидно имаше вкус към хубавите неща, свободно си играеше в косите й.

— Не искам да си болен, не обичам болестите и се надявам, че няма да добиеш такива навици. Можеш да си позволиш лека хрема от време на време, не повече. И без теб има достатъчно болни хора. Има дори такива, които умират, и то не от любов, а заради не знам какви си ужасни мръсотии. Но добре разбирам, че може да се умре от любов, защото понякога тя е толкова силна, че животът не успява да издържи на удара и рухва. Ще видиш, ще ти дам книги, където това се случва.

Чичо, загрижен за славянските обичаи, предлагаше чаша чай. Мистър Джоунс поглеждаше дискретно часовника си и си „позволяваше да напомни на госпожицата, че има урок по музика“, но Лила не бързаше да тръгва. Беше й приятно да се оглежда в моя поглед на нямо обожание; тя царуваше; аз бях нейното владение; седнала на ръба на леглото, наведена нежно над мен, тя се отдаваше на любовта си; колкото до мен, аз дойдох на себе си едва след като тя си отиде, върнах се в съзнание едва след този парфюмиран половин час, в който за първи път до лицето ми достигна женски полъх и за първи път усетих физическа близост. Четвърт час след като тя бе излязла аз станах и се измъкнах заднешком, за да не забележи чичо в какво ядосано състояние се намирам.

Това продължи целия ден. Облякох се и цял следобед вървях през нивите, без да успея нещо да променя. Едва през нощта, докато спях, благосклонната природа сама се зае да ме облекчи.

Морскосиният Пакард с вдигнат гюрук идваше всеки ден за мен и чичо започна да мърмори:

— Тези хора те канят само за да покажат, че нямат предразсъдъци, че имат широки схващания и позволяват на дъщеря си приятелство с едно селянче. Един ден срещнах госпожа Броницка в Клери. Знаеш ли какво правеше? Отиваше да посети своите бедни, както през Средновековието. Ти си умно момче, но не се цели твърде високо. Добре, че си заминават, иначе можеш да усвоиш лоши навици.

Отблъснах чинията си.

— Във всеки случай не искам да стана пощенски чиновник — казах. — Искам да бъда нещо съвсем различно. Не знам точно какво ще правя, защото това, което имам желание да правя, е много силно, то може би още не съществува и аз трябва да го измисля.

Говорех с висок и уверен глас, вдигнал гордо глава. Не мислех за Лила. Аз самият не знаех, че в това, което казах, в силното ми желание да надмина себе си, да се издигна много високо и да се реализирам ставаше дума за едно младо момиче, за дъха й върху устните ми и за ръката й, положена върху моята буза.

Захванах се отново със супата си.

Чичо изглеждаше доволен. Присвиваше око и поглаждаше мустаци, за да скрие усмивката си.