Ромен Гари
Хвърчилата (5)

V

На следващия ден, около четири следобед, когато вече бях повярвал, че всичко е загубено и ще трябва със свръхчовешки усилия да се опитам да забравя, една голяма синя кола със смъкнат гюрук спря пред къщи. Изискан шофьор в сива униформа ни съобщи, че съм поканен на следобедна закуска в имението. Втурнах се да лъсна обувките си, облякох единствения си, отдавна окъсял костюм и се настаних до шофьора, оказал се впрочем англичанин. Той ме осведоми, че Станислас дьо Броницки, бащата на „госпожицата“ е гениален финансист, а неговата жена е бивша актриса, една от най-известните във Варшава, която непрекъснато прави сцени, за да се утеши, че е напуснала театъра.

— Те притежават в Полша необятни земи и замък, в който господин графът приема държавни мъже и знаменитости от цял свят. Вярвай ми, това не е кой да е, my boy. Ако той наистина се интересува от теб, няма да свършиш живота си в пощата.

Имението Жар представляваше голяма дървена постройка на три етажа, с изваяни перила на верандите, с кулички и балкони с решетки от кръстосани летви; не приличаше на никоя друга сграда у нас. Беше точно копие на къщата, която семейството на Остророг, братовчеди на Броницки, притежаваше на Босфора, в Истанбул. Построена в дъното на парк, чиито алеи се виждаха през решетките на оградата, къщата фигурираше върху пощенските картички, продавани в кафето „Пти-Гри“ на улица „Ме“ в Клери. Била е построен през 1902 година от бащата на Станислас дьо Броницки в турски стил, модерен по онова време, в чест на неговия приятел Пиер Лоти, който често е отсядал при него. Годините и влагата бяха придали на дъските старинен, износен вид, който Броницки не позволяваше да променят в желанието си да запази автентичността на сградата. Чичо познаваше добре имението и често ми беше говорил за него. Докато все още разнасяше пощата го бе посещавал почти всеки ден, защото Броницки получаваха повече писма, отколкото останалата част на Кло и Клери взети заедно.

— Богатите вече не знаят какво да правят с парите си — мърмореше чичо. — Построиха турска къща в Нормандия и бас държа, че са построили нормандски замък в Турция.

Беше краят на юни и паркът се простираше в цялото си великолепие. Познавах природата само в нейната първична красота; никога не бях виждал да се грижат за нея. Цветята имаха толкова охранен вид, сякаш току-що бяха излезли от кухнята на Марселен Дюпра.

— Имат петима градинари — каза шофьорът.

Той ме остави сам пред верандата.

Свалих кепето си, наплюнчих косата си и изкачих стълбите. Но когато звъннах и една обезумяла камериерка ми отвори разбрах, че съм дошъл във възможно най-неподходящия момент. Руса дама, облечена в нещо подобно на плетеница от сини и розови парцали седеше в един фотьойл и хлипаше. Доктор Гардио угрижен мереше пулса й с голям часовник в ръка. Един дребен, но як мъж, облечен в халат, който блестеше като сребърни доспехи се разхождаше нашир и надлъж из салона, следван плътно от прислужник с поднос, отрупан с напитки. Стас дьо Броницки имаше къдрици с бебешко рус цвят, бакенбарди, които стигаха до средата на бузите и лице, което не издаваше благороднически произход — ако благородническото потекло можеше да бъде доловено с невъоръжено око, без помощта на документи, които го доказват. Това лице беше кръгло, с увиснали бузи и цвят на шунка и човек веднага си го представяше наведено над масата в касапницата. Тънки мустаци, напомнящи по-скоро мъх, украсяваха горната му устна; малката му уста, стисната и сърдита, му придаваше огорчен вид, какъвто именно беше случаят при моето пристигане. Имаше изпъкнали очи с измито син цвят, техният блясък напомняше блясъка на бутилките от подноса и вероятно имаше някаква връзка с тяхното съдържание. Лила седеше спокойно в един ъгъл и си играеше с малко пуделче, като го подмамваше със захарче да се изправи на задните си крака. Една особа, облечена в черно, с вид на граблива птица, седеше пред бюрото над куп книжа и ги претърсваше с дългия си нос.

Чаках срамежливо с кепе в ръка някой да ми обърне внимание. Лила, която в началото ми беше отправила разсеян поглед, възнагради най-сетне кучето, дойде и ме хвана за ръка. Точно в този момент красивата госпожа беше обхваната от още по-раздирателни хлипове, посрещнати с пълно безразличие от присъстващите. Лила ми каза:

— Няма нищо, това е заради памука.

И тъй като погледът ми издаваше неразбиране, тя обясни:

— Татко още повече е загазил с памука. Не може да се спре.

И добави, повдигайки рамене:

— Беше много по-добре с кафето.

Тогава още не знаех, че Станислас дьо Броницки печелеше и губеше състояния на борсата с такава бързина, че никой не можеше да каже със сигурност дали в момента е богат или разорен.

Станислас дьо Броницки — Стас за своите приятели и познати от хазартните кръгове и конните надбягвания, както и за дамите от „Шабоне“ и „Сфинкс“ беше тогава на четирийсет и пет години. Всеки път се изненадвах от контраста между масивното му лице и дребните черти на това лице, които, според израза на графиня Ноай „човек трябва да търси“. Имаше нещо неприлично в бебешко русите къдрици, розовия тен и синия поглед — цялото семейство впрочем, с изключение на сина Тад, изглеждаше направено от синьо, бяло и розово. Спекулант, човек на хазарта, Броницки хвърляше пари върху игралната маса с онази непринуденост, с която прадедите му са хвърляли войниците си в битката и единственото нещо, което не бе губил в игра, бяха благородническите му титли: той принадлежеше към един от четирите или петте големи аристократически рода в Полша, между които Сапиеша, Радзивил и Чарторицки, разделящи в продължение на много време Полша помежду си до момента, в който страната не попадна в други ръце и не претърпя нови деления. Бях забелязал, че същите тези очи често се оживяваха от бързи завъртания в орбитите си сякаш топчетата, които толкова често бяха следили върху рулетката, им бяха предали движенията си.

Лила ме заведе най-напред при баща си, но той, с ръка на челото и поглед, вдигнат към тавана, откъдето очевидно беше паднало разорението, не ми обърна никакво внимание. Бях представен на госпожа Броницка; тя спря да плаче, погледна ме с очи, от които видях само мигли, толкова много, колкото не бях виждал около нито едно човешко око, отстрани кърпичката от устните си и попита с тънък, болезнен глас:

— Този пък откъде се появи?

— Срещнах го в гората — каза Лила.

— В гората? Господи, какъв ужас! Надявам се, че няма бяс. Сега всички животни имат бяс. Четох това във вестника. Ако някой бъде ухапан, лечението е много болезнено… Трябва да се внимава!…

Тя се наведе, грабна кученцето и го притисна към себе си, гледайки ме с подозрение.

— Моля ви, мамо, успокойте се — каза Лила.

Ето така срещнах за първи път семейство Броницки в естествената му среда, което ще рече насред драмата. Женя дьо Броницка — по-късно научих, че „дьо“ изчезваше, когато семейството се връщаше в Полша и се появяваше отново при идването им във Франция, където името им беше по-малко познато — Женя имаше красота, за която казваха, че опустошава сърцата — израз, който без съмнение днес не е на мода, защото оттогава светът е познал какви ли не опустошения. Тънката й талия подчертаваше още по-добре ханша и гърдите й, тя беше от онези жени, които са толкова хубави, че не знаят какво да правят с красотата си.

Бях окончателно отстранен с едно махване на кърпичката и Лила, без да изпуска ръката ми, ме преведе през един коридор и ме поведе по стълбите. Имаше три етажа между големия вестибюл, където се разиграваше драмата с памука и тавана, но ми се струва, че по време на това кратко изкачване аз научих за странните неща, които се случват между мъжете и жените повече, отколкото през цялото си съществуване. Едва бяхме прекрачили няколко стъпала и Лила ме осведоми, че първият съпруг на Женя се беше самоубил в първата брачна нощ, преди да прекоси прага на младоженската стая.

— Предсценична треска — обясни ми Лила като все така ме държеше за ръка, може би от страх да не избягам.

Вторият съпруг, обратно, беше загинал от прекалена самоувереност.

— От изтощение — каза Лила като ме гледаше право в очите, сякаш искаше да ме предпази, а аз се питах какво ли разбира под това.

— Майка ми беше най-голямата актриса в Полша. Имаше специален прислужник за цветята, които получаваше през цялото време. Ползваше се със закрилата на крал Алфонс XIII, на крал Карол от Румъния. Тя обаче винаги е обичала един-единствен мъж, но не мога да ти кажа името му, това е тайна…

— Рудолфо Валентино — каза един глас.

Бяхме вече на тавана и обръщайки се в посоката, от която идваше тази саркастична забележка, видях едно момче, което седеше на пода с кръстосани крака, с разтворен върху коленете атлас и глобус до себе си. Имаше орлов поглед и нос, който царуваше над останалата част от лицето; косите му бяха черни, очите кафяви и макар да беше едва година или две по-голям от мен, тънките му устни вече изразяваха ирония; човек не можеше да разбере дали се усмихва или е роден така.

— Слушай внимателно всичко, което ти говори малката ми сестричка, защото няма и дума истина в това, то е плод на въображението. Лила има такава нужда от лъжата, че даже не можеш да й се разсърдиш. Тя е нейното призвание. Аз имам рационалистичен ум, което е нещо уникално в това семейство. Казвам се Тад.

Той стана и ние си стиснахме ръцете. В дъното на помещението имаше червена завеса и зад нея някой свиреше на пиано.

Лила съвсем не изглеждаше объркана от думите на брат си и ме наблюдаваше с вид на човек, който се забавлява.

— Вярваш ли ми или не? — попита тя.

Не се колебах:

— Вярвам ти.

Тя хвърли победоносен поглед на брат си и се настани в един голям, разнебитен стол.

— Да, виждам, това вече се нарича любов — констатира Тад. — В такива случаи разумът трябва да мълчи. Живея между луда майка, баща, който би проиграл и Полша, ако му се отдаде случай и сестра, която смята истината за личен враг. От колко време се познавате?

Щях да отговоря, но той вдигна ръка:

— Почакай, почакай… от вчера?

Кимнах с глава. Да му призная, че бях видял Лила един-единствен път преди четири години и че оттогава не бях спирал да мисля за нея, би дало повод само за язвителна ирония.

— Точно както си мислех — каза Тад. — Вчера тя изгуби своя пудел Мирлитон и днес бърза да го замести.

— Мирлитон се върна тази сутрин — отвърна Лила. Очевидно братът и сестрата бяха привикнали на такава словесна фехтовка.

— Е, надявам се поне сега да не те отпрати. Ако те разиграва, обади ми се. Много съм способен, когато се отнася до две-и-две-прави-четири. Но ако искаш съвет от мен — спасявай се!

Той се върна в ъгъла, седна отново на земята и потъна в своя атлас. Лила, отпуснала глава на облегалката, гледаше с безразличие въздуха. Поколебах се, после приближих и се настаних върху една възглавничка в краката й. Тя сви колене под брадичката си и започна замислено да ме съзерцава, сякаш обмисляше каква полза би могла да извлече от новото си завоевание. Сведох нос пред този преглед, докато Тад, смръщен, проследяваше с пръст върху земното кълбо някакъв маршрут през Нигерия, Волга или Оренок. От време на време вдигах очи, срещах замисления поглед на Лила и веднага ги навеждах, опасявайки се да не чуя: „Не, сбърках, ти не ставаш за това“. Чувствах, че се намирам на важен завой в живота и че центърът на гравитацията не беше този, за който бях учил в училище. Разкъсвах се между желанието да остана там, в нейните крака до края на дните си и желанието да избягам. И днес още не знам дали успях в живота, защото не избягах или го провалих, защото останах.

Лила се засмя и докосна носа ми с върха на пръстите си:

— Бедното ми момче, имаш вид сякаш си си глътнал езика — каза тя. — Тад, в продължение на четири години той ме видя само два пъти и вече си е загубил ума. Но какво толкова има у мен? Защо всички се влюбват? Поглеждат ме и вече става невъзможно да водиш с тях интелигентен разговор. Единственото, което правят, е да ме гледат и да заекват „бе“ и „ме“.

Тад хвърли хладен поглед към сестра си, без да отлепва пръст от глобуса, така че да може отново да се върне в пустинята Гоби или Сахара, които изследваше, без при това да умира от жажда. На 16 години Тад Броницки толкова добре познаваше света, че изглежда не му оставаше нищо друго, освен да нанесе тук и там някоя дребна корекция в историята и географията на планетата.

— Малката страда от излишък на самата себе си — каза той.

През цялото време пианото зад пердето в дъното на тавана продължаваше да свири. Невидимият музикант вероятно се намираше на хиляди километри от нас, воден от музиката си към далечини, където не достигаха нито нашите гласове, нито каквото и да било ехо от този свят. Изведнъж музиката спря, завесата се повдигна и под разчорлената коса аз видях едно кротко лице и поглед, който все още летеше след нотите към някакви непознати владения. Останалото беше едно голямо тяло на петнайсет или шестнайсетгодишен юноша, приведено, сякаш обременено от ръста си. В началото реших, че гледа мен, но всъщност материалният свят събуждаше у него само безразличие, примесено с учудване; когато човек си мислеше, че е наблюдаван внимателно от Брюно, истината бе, че Брюно почти не го виждаше.

— Ето това е Брюно — представи го Лила и в думата „ето“ имаше както известна нежност, така и гордостта на собственик. — Един ден той ще спечели първа награда на конкурса по пиано в Консерваторията. Обещал ми го е. Ще стане известен. Между другото след няколко години всички ще бъдем известни. Тад ще бъде велик изследовател, Брюно ще бъде аплодиран във всички концертни зали, аз ще бъда новата Гарбо, а ти…

Тя ме изучаваше. Изчервих се.

— Няма значение — довърши тя.

Наведох глава. Усилията, които полагах, за да скрия своето унижение явно не даваха резултат, защото Тад скочи, приближи до сестра си и двамата си размениха на полски реплики, които ми се сториха оскърбителни. Те напълно забравиха за моето съществуване и благодарение на това успях да се успокоя. В този момент един прислужник с бяло сако, в когото разпознах господин Жюлиен, сервитьорът от „Кло Жоли“, и една камериерка внесоха два огромни подноса, отрупани със сладкиши, чинийки, чаши и чайници; покривката беше постлана направо върху пода, чаят също ни беше сервиран там и аз приех това за полски обичай, докато Тад не ми обясни, че го правят, за да внесат „малко простота в този дом, където луксът е нетърпим“.

— Между впрочем аз съм марксист — добави Тад, дума, която чувах за първи път и която свързах с този обичай да се яде на пода.

По време на тази следобедна закуска разбрах, че Тад нямаше никакво намерение да става пътешественик, както искаше сестра му, но си беше поставил за цел да „помага на хората да променят света“; когато го каза той посочи глобуса до прозореца. Брюно беше син на италианец, оберкелнер в ресторант, някогашен служител на семейство Броницки в Полша, сега покойник. Открил у детето необикновени музикални заложби, графът го беше осиновил, беше му дал своето име и искаше да направи от него „един нов Рубинщайн“.

— Още една инвестиция — подхвърли Тад. — Баща ми смята да стане негов импресарио и да спечели много пари.

Научих също, че цялото семейство щеше да напусне Нормандия в края на лятото.

— Стига кредиторите да оставят баща ни да замине и стига той да не е продал земите ни в Полша — каза Лила. — Другото няма значение, мама пак ще ни измъкне от ситуацията. Тя винаги намира някой много богат любовник, който спасява всичко в последния момент. Преди три години това беше Базил Захаров, най-големият търговец на оръжие в света, а миналата година — господин Гюлбенкиан, когото наричаше „господин пет процента“, защото печели пет процента от всички доходи на английските петролни компании в Арабия. Мама обожава баща ни и всеки път, когато той се разори и заплашва да се самоубие, тя… как да кажа…

— Отива на бачкане — заключи Тад.

Никога не бях чувал деца да говорят така за родителите си и моето смайване вероятно бе очевидно, защото Тад ме потупа приятелски по рамото:

— Хайде, ето те червен като божур. Е да, ние Броницки сме малко декаденти. Знаеш ли какво е декадентство?

Мълчаливо кимнах с глава.

Но напразно се ровех в тази прословута „историческа памет“ на Фльори — тази дума я нямаше там.