Ромен Гари
Хвърчилата (46)

XLVI

Беше 2 юни. Четири дни по-късно лежахме по корем на два километра източно от Мот, под бомбите и днес аз все още съм сигурен, че първата жертва на хилядите съюзнически кораби и самолети по време на операцията Овърлорд беше моят велосипед: намерих го счупен и изкривен пред къщи. „Те идват“, „те пристигат“, „тук са“ — мисля, че през целия ден не чух нищо друго. Когато минахме, бягайки, пред фермата на Кайо, старият Гастон Кайо стоеше отвън и след като ни информира, че „те идват“, той добави фразата, която нямаше как да е чул от Радио Лондон, защото Дьо Гол я произнесе едва няколко дни по-късно:

— Малки ми Людо, това е битката на Франция и битката за Франция!

В живота може би съществуват исторически думи: невъзможното понякога има лека ръка.

Оставихме го там да подскача от радост върху единствения си крак със своята патерица.

Наоколо не се забелязваше ни един германски войник, но околните гори бяха подложени на баражен огън, който вероятно имаше за цел да попречи на вражеските подкрепления да приближат.

Още не бях се научил да отличавам свиренето на бомбите, хвърляни от самолетите, от артилерийските снаряди и ми беше нужно малко време да проумея, че идват от небето. Повече от десет хиляди излитания бяха извършени този ден от съюзническата авиация над Нормандия.

Едва бяхме успели да пребягаме няколкостотин метра, когато забелязах по средата на пътя едно изтегнато, безжизнено тяло със скръстени ръце. Познах го отдалеч: беше Жано Кайо. Затворени очи, окървавена глава — беше мъртъв. Сигурен бях в това: обичах го прекалено, за да се излъжа.

Обърнах се към Лила.

— Какво още чакаш! Хайде, прегледай го!

Тя изглеждаше изненадана, но коленичи до Жано и опря ухо до гърдите му.

Мисля, че в този момент се разсмях. През всичките тези години отсъствие аз толкова често си я бях представял как се грижи за ранените някъде в горите на Полша, че очаквах от нея да изпълни ролята си на медицинска сестра. Такава я видях в онзи момент, наведена над трупа на моя приятел, дебнеща някакъв признак на живот. Тя се обърна към мен:

— Мисля, че…

Точно в този момент Жано се размърда, седна и след като разтърси три или четири пъти глава, изпръхтя и с все още невиждащ поглед извика:

— Те идват!

— Проклет малък мръсник! — изревах с облекчение.

— Те са тук! Идват!

Хванах Лила за ръка и хукнахме.

Исках да оставя Лила на сигурно място и после да настигна другарите. Задачата ни, според „зеления план“, беше ясна отдавна: саботаж на железопътните линии, на линиите с високо напрежение, настъпление на ешелоните. Трябваше да се прегрупираме в Орн; но нищо не протече според предвижданията. Когато на следващия ден успях да настигна Суба, аз намерих нашия любим шеф изпаднал в луда ярост. Облечен във великолепна униформа — беше избрал чин полковник — той заплашваше с юмрук небето, където кръжаха съюзническите самолети.

— Тези мръсници объркаха всичко — крещеше той. — Вдигнаха във въздуха всичките ни телефонни линии. Нашите момчета са натикани в гората. И ако това не е нещастие!

Той едва не проклинаше дебаркирането. Години след това той все още въсеше вежди щом някой споменеше пред него идването на Съюзниците. Мисля, че би искал да си остане в съпротивата още двайсет години.

Всеки път, когато някоя бомба ни засипваше с пръст Лила милваше лицето ми:

— Страх ли те е да умреш, Людо?

— Не ме е страх, но не умирам от желание.

Тръгнали от Мот в шест сутринта, до шест следобед ние бяхме успели да се отдалечим само на три километра от Кло. Именно на това място, легнали по корем зад един насип, с вдигнати във въздуха носове, за да се опитаме да отгатнем откъде ще дойде следващата вълна атаки, ние станахме свидетели на представление, което и днес не знам дали да нарека жалко, героично или и двете едновременно. Четири коня першеронска порода, първият впрегнат в двуколка, другите в каруци, се изнизаха пред очите ни в колона, съвършено безразлични към всичко, което се случва около тях — поведение, което вероятно бяха усвоили от господарите си. Семейство Маняр се преместваше. Сгушени в двуколката, двете дъщери седяха върху касетите с провизии, а бащата и братът стояха прави пред тях; след тях се придвижваха каручките с имуществото: легла, столове, дюшеци, сандъци, скринове, вързопчета бельо и бъчви; три крави завършваха шествието. Те се друсаха по пътя, както обикновено, без да забелязват нищо, без да поглеждат нито към небето, нито към земята. Няма никога да узная дали Маняр бяха говеда или свръхчовеци. Може би и те си имаха своите хвърчила.

Тази процесия неуязвими хора така ме обърка и засрами, че се изпотих от неудобство, но Лила се смееше. Мисля, че след всички морални и психически изпитания, през които бе минала, чисто физическата заплаха вероятно бе облекчение за нея.

— Вие всички сте такива, вие, поляците — мърморех. — Колкото по-лошо става, толкова по-добре се чувствате.

— Дай ми цигара.

— Нямам повече.

Тогава се случи нещо, което наистина ме обнадежди. Зад нас отекнаха изолирани гърмежи, последва ги картечен откос. Обърнах се с един подскок. Един американски войник излезе бавно, заднешком от гората с картечница в ръка. Той изчака няколко мига и очевидно се успокои, после докосна хълбок и погледна ръката си. Очевидно току-що го бяха ранили леко. Изглежда това не го разтревожи, защото той седна на земята под един храст, извади пакет цигари от джоба си — и експлодира.

Буквално експлодира, така внезапно, без видима причина, изчезвайки в гейзер от пръст, която напада обратно на земята — без него. Мисля, че куршумът, който леко го беше ранил, беше засегнал капачката на някоя от гранатите, висящи на колана му, така че когато седна, капачката се отви изцяло. Той изчезна.

— Жалко — каза Лила. — Сигурно не е останала нито една.

— Нито една какво?

— Държеше цял пакет в ръка. От години не съм пушила американски цигари.

В първия миг бях възмутен. Канех се да й кажа: „Мила, това вече не е хладнокръвие, а липса на всякаква човечност“, когато изведнъж се почувствах щастлив. Току-що бях преоткрил оная Лила, която помнех от детството си, Лила на горските ягоди и на предизвикателствата.

Останахме да лежим зад оня насип около час. Непонятно ми беше ожесточението, с което бомбите и снарядите обстрелваха горите и полята, където нямаше и следа от германци.

— Човек би казал, че се гневят на нас!

Тя чистеше спокойно полепналата по косата си пръст.

— Знаеш ли, Людо, няколко пъти бивах убивана в живота си.

Причините за непрекъснатия обстрел над тези десетина квадратни километра нормандска земя, така отдалечени от плажовете на дебаркирането, ми бяха изяснени от Суба няколко дни по-късно. Една въздушнопреносима американска дивизия по погрешка беше пусната твърде далеч и разпръсната в същото време, в което едно германско подразделение се изтегляше от крайбрежните области, за да пресрещне маневрата, която смяташе за предварително обмислена. Бяхме попаднали едновременно под техния обстрел и под обстрела на английските батареи, които пазеха двата моста на Орн, докато съюзническата авиация бомбардираше всички пътища и железопътни линии в района.

Възползвахме се от едно затишие, за да се придвижим още малко към Орн, когато пред нас, на около стотина метра, се появиха германските танкове, подредени в редица. Това беше бронираната дивизия, която, в четири след обяд, най-сетне бе получила от Хитлер заповедта да взриви моста на съюзниците.

Единствената ми мисъл беше: „стрелят по всичко, което се движи“ — вероятно изникнала като спомен от някакъв разказ за някаква битка. Стиснах ръката на Лила в моята. Замряхме неподвижни сред нивите. Никой от загиналите ми другари не бе имал възможността да държи така една ръка в своята. Това бе в известен смисъл последната ми мисъл. Също светлината, мигът, в който иззад сивите, тежки облаци се показа слънцето, късчето синьо небе, което винаги, в подходящия момент дава най-хубавото от себе си. И профилът на Лила, русата коса върху тила и раменете й, лицето й, върху което страхът бе притихнал в усмивка.

Един немски офицер подаваше глава от бронираната кула на един танк. Когато мина край нас, той махна с ръка за приятелски поздрав. Никога няма да узная кой беше и защо пощади живота ни. Не знам дали го направи от пренебрежение към нас, от човещина или единствено от грижа за добрия стил. Може би при вида на тази двойка влюбени, хванати за ръка, той беше отстъпил пред верността. После не знам: може би във всичко това имаше чувство за хумор. Вече беше отминал, когато се обърна с усмивка и още веднъж помаха приятелски.

— Уф — каза Лила.

Бяхме изтощени и гладни; не виждах никаква причина в този хаос да тръгнем в една посока, вместо в друга. „Кло Жоли“ не беше далеч — на три километра южно от нас; струваше ми се обаче, че точно там бомбардировките са най-интензивни, без съмнение заради моста на Орк и първокласния път; но ако бе останало нещо от гостоприемницата, то поне бяхме сигурни, че даже и под развалините ще има с какво да се нахраним. Тръгвайки по пътя към Лини, ние се натъкнахме на една обърната и обгоряла бронирана кола; още пушеше; до нея лежаха двама мъртви немски войници; трети войник седеше опрял гръб в едно дърво и държеше корема си, гледайки с извърнати от болка очи, издаващ хъркане — свистене, напомнящо свистенето на празен сифон. Стори ми се познат и в първия момент реших, че съм го виждал някъде, но веднага разбрах, че познавах не лицето му, а изражението на страдание, изписано върху него. Вече го бях видял върху лицето на Дюверие, след като другарят ни се бе влачил до фермата на Бюи след бягството му от Гестапо в Клери. Да умреш германец или французин в такива моменти беше едно и също. Спомням си това всеки път, когато чуя израза „банка кръв“. В погледа му се четеше молба. Опитах се да го намразя, за да го оставя да се мъчи. Човек или го носи в кръвта си, или не. Не ми бе присъщо. Взех неговия маузер, заврях го под носа му и изчаках, за да се уверя. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Ja, gut…

Застрелях го с два куршума в сърцето. Един за него, другият за всички останали.

Това беше първият ми жест на френско-германско побратимяване.

Лила беше запушила уши, беше затворила очи и извърнала глава с детски или може би женски жест — ако не и двете.

През ума ми мина глупавата мисъл, че бях спечелил един приятел в лицето на мъртвия германец.

Шест американски самолета прелетяха над нас и хвърлиха бомбите си над мястото, където би трябвало да се намира бронираната дивизия. Лила ги проследи с поглед.

— Надявам се, че няма да го убият — каза Лила.

Мисля, че говореше за майора от танка, който ни беше пощадил живота.

Бях до такава степен нервно изтощен, че се отдадох наново на дребния си грях — смятането наум — защитен инстинкт на съзнанието ми пред заплахите. Казах на Лила, че сме извървели най-малко двайсет километра, а реално сме се придвижили с пет или шест и че шансът да се измъкнем оттук е едно на десет. Изчислявах на около хиляда броя на снарядите и бомбите, от които се бяхме измъкнали и на около трийсет хиляди броя на самолетите, които бяхме видели в небето. Не знам дали по този начин исках да демонстрирам пред Лила олимпийското си спокойствие или започвах да губя разсъдък. Стояхме в края на пътя, изтощени, прогизнали в пот, с кървящи тук и там ожулвания и цялото ни съществуване се свеждаше до чисто физическото присъствие на телата ни. От тази вцепененост ни изтръгна една толкова силна бомбардировка, че цялата гора на двеста метра пред нас буквално беше смляна пред очите ни. Втурнахме се през нивите към Лини и половин час по-късно се намерихме пред „Кло Жоли“. Бях поразен от непроменеността на мястото. Нямаше и драскотина върху „Кло Жоли“. Коминът спокойно пушеше. Цветята в градината, овошките, старите кестенови дървета излъчваха спокойствие, което за мен бе свидетелство за някаква дълбока сигурност. В онзи момент не бях разположен за размисъл, но си спомням, че за първи път през този ден изпитах чувството, едновременно странно и успокояващо, че всичко е спасено.

В ротондата с червените драперии нямаше никого. Приборите бяха сложени, готови за гости. Кристалът пееше при всяка експлозия. Портретът на Брийа-Саварен беше на мястото си, макар и малко накриво.

Намерихме Марселен Дюпра пред готварската печка. Беше пребледнял и ръцете му трепереха. Току-що беше извадил от фурната своето печено с три вида месо, което се готви няколко часа на огън. Вероятно беше започнал приготовлението в самото начало на обстрела. Не знам дали в тези обичайни жестове търсеше лекарство срещу страха или решително провъзгласяваше постоянството си. Върху разстроеното, изтощено лице очите блестяха с огън, в който разпознах така скъпата ми лудост. Помислих за чичо Амброаз. Приближих към него и със сълзи на очи го целунах. Не изглеждаше изненадан, вероятно не си даде сметка за моя жест.

— Всички ме зарязаха — каза той с пресипнал глас. — Сам съм. Никакъв обслужващ персонал. Ако американците дойдат, ще се посрамя.

— Мисля, че ще минат още няколко дни, докато стигнат — казах.

— Трябваше да ме предупредят.

— За… за дебаркирането ли, господин Дюпра? — заекнах.

Той изглеждаше замислен.

— Не мислите ли, че е интересно защо са избрали Нормандия?

Гледах го смаяно. Но не, той не се подиграваше с мен. Беше луд, луд за връзване. Лила каза:

— Вероятно са изучавали пътеводителя „Мишлен“ и са избрали най-доброто.

Хвърлих й почти гневен поглед. За миг ми се стори, че чувам саркастичния глас на Тад. Струваше ми се, че божествена искра с такава величина заслужава, ако не преклонение, то малко повече уважение.

Дюпра посочи с гостоприемен жест голямата зала в дъното.

— Настанявайте се.

Той сам ни сервира печеното.

— Опитайте, опитайте. Наложи се да го приготвя от остатъците. Не е толкова лошо, като се имат предвид обстоятелствата. Днес не са ми доставяли продукти. Е, какво повече искате.

Той отиде да извади тортата от фурната. Тъкмо когато се връщаше чух свистене, което се бях научил да разпознавам и всичко, което успях да направя бе да грабна Лила, да я блъсна на земята и да се хвърля върху нея. Експлозиите следваха една след друга в продължение на няколко минути, но бяха някъде далеч към Орк и всичко свърши само с един счупен прозорец.

Изправихме се. Дюпра стоеше все така прав, държейки подноса с тортата в ръце.

— Тук не рискуваме нищо — каза.

Не познах гласа му. Глух, механичен глас: той идваше от самите дълбини на отказа, който неподвижността на неговия поглед подчертаваше.

— Няма да посмеят — каза.

Помогнах на Лила да стане и заехме местата си на масата.

Без съмнение никога нормандската торта на Дюпра не е била посрещана с такова безразличие. „Кло Жоли“ трепереше от основите до покрива. Стъклата пееха. Това беше оня късен час, в който Хитлер, след цял ден колебания, беше заповядал две дивизии от стратегическия резерв да бъдат изпратени на помощ на неговата VIII армия.

Дюпра не беше помръднал. С какво презрение, с какво превъзходство се усмихваше той!

— Виждате ли — каза. — Отмина ни. Винаги ще ни отминава.

Опитах се да му обясня, че смятам да стигна до Ньове преди падането на нощта и да продължа към Орн, за да застигна бойната си група.

— Госпожа Броницка може да остане тук — каза той. — Тук ще бъде на сигурно място.

— Сериозно ли го мислите? Всеки момент може да бъдете убит.

— Ще видим. Въобразявате си, че американците ще разрушат „Кло Жоли“? Не могат да си го позволят. Дори германците не посмяха да посегнат.

Стоях онемял. Изпитвах почти религиозно почитание пред лудото доверие, което Дюпра имаше в своите три звезди. Изглежда, че в съзнанието му съюзническите войски бяха получили от самия генерал Айзенхауер заповедта да бдят за сигурността на това забележително място.

Опитах се да го убедя: „Кло Жоли“ щеше да попадне в центъра на страшни битки; трябваше да напусне това място. Всичко, което успях да изтръгна от него, беше:

— Дума да не става. До гуша ми дойдохте с вашите партизани и вашата съпротива, е, сега е мой ред да ви покажа кой е и винаги е бил първият партизанин на Франция.

Не можех да си позволя да го оставя в неговите бълнувания; бях убеден, че е изгубил разсъдъка си и ще загине под развалините на „Кло Жоли“. Много добре знаех разположението на пътищата, мостовете, железопътните линии в този край и ми беше ясно, че ако съюзниците не бъдат хвърлени в морето, именно тук щяха да се развихрят най-ожесточените битки. Но Лила беше на края на силите си и ми беше достатъчно да я погледна, за да разбера, че не е в състояние да ме следва. Знаех, че ако Господ е добър, както казват, то тя има еднакъв шанс да оцелее както тук, така и другаде: това бе един от онези мигове, в които човек мисли за Господа, прославил се с умението да чака своя час. Чувствах също, че се колебая да оставя Лила при Дюпра не защото рискът ми се виждаше прекалено голям, а защото не исках да се разделям от нея. Въпреки всичко исках да настигна другарите; бяхме чакали толкова дълго и с такава надежда този момент, че ми беше невъзможно да се откажа. Но Дюпра сложи край на колебанията ми. Той излезе от своя транс, обгърна раменете ми с ръка и каза:

— Мили ми Людо, можеш да бъдеш спокоен. Госпожица Броницка ще бъде тук жива и здрава. Имам най-добрата изба във Франция. Ще я сложа на най-сигурното място, там, където държа най-хубавите продукти — и нищо няма да й се случи. Не си спомням кой беше казал „Щастлив като Господ във Франция“, но съм сигурен, че добрият Господ ще бди над нея.

Зърнах закачливо пламъче в очите на старата лисица. Може би някой ден ще трябва сериозно да помисля върху Дюпра и неговата „лудост“, за да опозная по-добре нормандската хитрост. Целунах Лила. Познавах се добре: сигурен бях, че нищо не може да й се случи. Имах желание да хленча, но знаех, че е от изтощение.

Успях без много мъка да настигна моята група. В един часа през нощта, прекосявайки блатата, се натъкнах на група американски парашутисти с черни лица, които бяха объркали мястото за приземяване и не знаеха къде се намират. Заведох ги в Ньове, нашия сборен пункт, където намерих Суба и двайсетина другари. Както вече казах, заповедите бяха да проведем саботажни действия, но изкушението да се сражаваме с оръжие в ръка беше неустоимо за мнозина от нас. Повечето бяха убити. В дните между осми и шестнадесети юни разполагахме само с една картечница със сто патрона за десет човека и с две автоматични пушки със сто и петдесет патрона, към което по-късно се прибавиха и взетите от врага оръжия, които оцелелите получиха. Колкото до мен, задоволих се да вдигам във въздуха железопътните линии, мостовете и телефонните постове. Нямах никакво желание да убивам мъже, а ако чаках да различа един есесовец от друг мъж, щеше да е късно — щях да бъда мъртъв. Мисля също, че спомена за майора от танка, който ни беше пощадил, Лила и мен, малко ме парализираше. Но свърших добра работа в тила, докато Вермахта отстъпваше.