Ромен Гари
Хвърчилата (45)

XLV

Пътуването до „Феерия“ на улица „Мироменил“, при госпожа Фабиен, ми бе спестено. Малко съжалявах за това, тъй като щях да съм горд да извърша тази „незначителна мисия“. На 14 май бях в ателието с няколко деца, които все още идваха да работят с мен — запасявахме се за бъдещето, за деня, в който нацистите щяха да бъдат победени и отново щяхме да имаме правото да пускаме нашите хвърчила в небето — когато вратата се отвори и се появи Лила. Станах да я посрещна с отворени обятия.

— А, виж ти каква изненада!

Без светлина, без живот, с повехнали коси — единствено баретата, които тя очевидно бе запазила грижливо през всичките превратности, стоеше на главата й като спомен от някогашното време. Очите, широко отворени и неподвижни, високите скули със земен цвят над хлътналите бузи — всичко у нея викаше за помощ, но не тази крайна нужда ме потресе, а тревожният въпрос, който се четеше в погледа й. Тя се страхуваше. Сигурно се питаше дали няма да я изхвърля навън. Опита се да каже нещо, устните й трепнаха и това бе всичко. Когато я притиснах към себе си, тя остана все така напрегната, без да се осмели да помръдне, сякаш не можеше да повярва. Казах на децата да си вървят и стъкнах огъня; тя седна на една пейка и остана така, със събрани ръце и поглед наведен към краката. Аз също не говорех. Оставих топлината да действа. Всичко, което можехме да си кажем, се подразбираше, тишината говореше вместо нас, стараеше се като истински верен приятел. По едно време вратата се отвори и влезе Жано Кайо, вероятно с някакво спешно съобщение или важна работа. Той изглежда се смути, не каза нищо и си отиде. Първите думи, които тя произнесе, бяха:

— Книгите ми. Трябва да ида да ги потърся.

— Какви книги? Къде?

— В куфара. Беше много тежък, оставих го на гарата, но не на гардероб, така.

— Утре ще отида, бъди спокойна.

— Людо, моля те, искам ги веднага. Много е важно за мен.

Изтичах навън и настигнах Жано.

— Остани с нея. Не мърдай.

Яхнах велосипеда си. Трябваше един час да въртя педалите, за да стигна до гарата на Клери, където в един ъгъл намерих големия куфар. Когато го повдигнах ключалката се отвори: шедьоврите на немската живопис, картинната галерия от Мюнхен, гръцкото наследство, Ренесансът, венецианската живопис, импресионистите и целия Веласкес, Гойя, Джото и Греко се разпиляха по земята пред очите ми. Събрах обратно всичко в куфара и изминах обратния път пеша, с куфара върху рамката на велосипеда.

Лила седеше на пейката така, както я бях оставил, с шубата и баретата; Жано държеше ръката й. Той ми стисна сърдечно ръка и ни остави. Положих куфара пред пейката и го отворих.

— Ето, виж — казах. — Както виждаш, нищо не липсва. Всичко е тук. Погледни сама, но мисля, че нищо не се е изгубило.

— Ще са ми нужни за изпита. През септември ще вляза в Сорбоната. Ще следвам история на изкуството, ти знаеш.

— Знам.

Тя се наведе, взе Веласкес.

— Трудно е. Но ще успея.

— Сигурен съм в това.

Тя остави Веласкес върху Греко и се усмихна щастливо.

— Всички са тук. С изключение на експресионистите. Нацистите ги изгориха.

— Да, те извършиха много жестокости.

Тя остана мълчалива за миг, после попита съвсем тихо:

— Людо, как можа да ми се случи всичко това?

— Е, ами най-напред трябваше да продължим линията Мажино чак до морето, вместо да оголваме левия си фланг, трябваше също да реагираме веднага, още след окупацията на Ренания и най-сетне — генералите ни бяха тромави, а Дьо Гол беше открит твърде късно…

Върху устните й заигра едва забележима усмивка, а аз се почувствах достоен за името Фльори.

— Не говоря за това… Как можах, аз…

— Но разбира се, точно за това става дума. Когато има експлозия, винаги има и отломки. Изглежда дори, че и светът е възникнал така. Имало е взрив и отломки: галактиките, слънчевата система, земята, ти, аз и една пилешка супа със зеленчуци, която би трябвало да е готова вече. Ела. Ще хапнем.

Тя не свали шубата си и на масата. Имаше нужда от черупка.

— Имам чудесна торта с ревен. Идва направо от „Кло Жоли“.

Лицето й малко се проясни.

— „Кло Жоли“… — прошепна тя. — Как е Марселен?

— Превъзходно — казах. — Оня ден каза нещо чудесно. Лежандър, сладкарят, хленчеше, че всичко било загубено дори и ако американците спечелят — страната никога нямало да си върне истинското лице. Дюпра се разгневи. Развика се: „Не позволявам в кухнята ми някой да губи вяра във Франция“.

Погледът й блуждаеше. Тя седеше изправена, със сключени върху коленете ръце. Огънят в камината бумтеше.

— Котаракът го няма — казах. — Гримо умря от старост. Сега имаме друг.

— Наистина ли мога да остана тук?

— Ти никога не си напускала това място, дете. Ти беше тук през цялото време. Никога не си ме изоставяла.

— Не трябва да ми се сърдиш. Не знаех какво правя.

— Няма да говорим за това. И с Франция е същото. След войната ще казват: тя беше с тия, тя беше с ония. Тя направи това, не, тя направи онова. Вятър и мъгла. Ти не си била с тях, Лила. Ти беше с мен.

— Започвам да ти вярвам.

— Не съм питал за новини от семейството ти.

— Татко е малко по-добре.

— А! Благоволил е да си възвърне разума?

— Откакто Георг е мъртъв и се оказахме без никакви пари, той си намери работа в една книжарница.

— Винаги е бил библиофил.

— Това не стигаше да преживяваме.

Тя наведе глава.

— Не знам как стигнах дотук, Людо.

— Вече ти обясних, мила. Генерал Фон Рундщенд и неговите танкове. Блицкригът. Не си отговорна за това. Това не си ти, това е Гамелен и Третата република. Аз знам, че ако бяха поискали твоето мнение, ти щеше да обявиш война на Хитлер още след окупацията на Ренания. В мига, в който Албер Саро се провикваше от трибуната на Националното събрание: „Ние никога няма да оставим катедралата в Страсбург в обсега на немската артилерия“.

— Ти винаги за всичко говориш с насмешка, Людо, и въпреки това никой не говори по-сериозно от теб.

— Човек понася по-лесно ударите, когато се усмихва.

Тя изчака миг, после попита плахо:

— А… Ханс?

Разкопчах ризата си и показах медальона.

Слушахме как отвън пеят птичките — те винаги са имали склонност към идилиите. Понякога е нужна малко ирония.

— А сега ще ти направя едно истинско кафе, Лила. Изглежда, че човек живее само веднъж.

Тя страдаше от безсъние и прекарваше нощите свита в един ъгъл, с книгите си по изкуство, като прилежно си водеше записки. Денем се стараеше „да бъде полезна“ — както сама се изразяваше. Помагаше ми в домакинството, занимаваше се с децата, които идваха всеки четвъртък, но често и след училище; хвърчилата ставаха все по-многобройни и чакаха деня, в който отново ще могат да полетят. Тези занимания бяха наречени с комичната фраза „ръчен труд“ от директора на училището в Клери, а кметството, загрижено за бъдещето, дори ни отпускаше скромна субсидия. Мълвата говореше, че ще бъде август или септември.

Тя спеше в прегръдката ми, но след няколко плахи опита не посмях повече да я докосна; не отблъскваше милувките ми, но оставаше безучастна. Изглежда беше засегната не само в чувствеността си, но и някъде дълбоко в чувствителността. Не знаех до каква степен я измъчва чувството й за вина, докато не забелязах, че ръцете й са покрити с изгаряния.

— Какво е това?

— Опарих се.

Не изглеждаше правдоподобно: белезите бяха многобройни, разположени на равни разстояния. На следващата нощ се събудих, чувствайки, че мястото й в леглото е празно. Лила не беше в стаята. Отидох до вратата и се наведох от площадката на стълбите.

Лила стоеше със свещ в дясната си ръка и решително държеше другата над пламъка.

— Не!

Тя изпусна свещта и вдигна очи към мен.

— Мразя се, Людо, мразя се!

Мисля, че никога не бях изживявал подобен шок. Стоях на стълбите неспособен да мисля и да действам. Този ужасен и някак детски начин да търси наказание за себе си, да изкупва греховете си ми се стори толкова несправедлив, толкова позорен, при положение че толкова наши другари се биеха и умираха заради честта й, че краката ми изведнъж се подкосиха и аз изгубих съзнание. Когато отворих очи, Лила стоеше наведена над мен с обляно в сълзи лице.

— Прости ми, Людо, няма да го правя повече… Исках да се накажа…

— Защо, Лила? За какво? Да се накажеш заради какво? Ти не си виновна. Не си отговорна. От всичко това няма да остане и следа. Дори не искам от теб да го забравиш, не: искам от време на време да си спомняш, повдигайки рамене. О, Господи, Господи, как е възможна такава липса на… разбиране. Как е възможна такава липса на човечност, на толерантност към самия себе си?

Тя спа тази нощ. А на следващия ден в погледа й имаше много светлина и много радост бе изписана върху лицето й. Чувствах, че вече е много по-добре и скоро получих доказателство за това.

Всяка сутрин Лила вземаше велосипеда си и отиваше на пазар в Клери. Изпращах я до вратата всеки път и я придружавах с поглед: нищо не ме правеше така щастлив, както тази пола, това коляно и косите, летящи на вятъра. Един ден тя се върна, прибра велосипеда; бях пред къщата.

— Е, да, какво пък — каза.

— Случило ли се е нещо?

— Излизах с кошницата си от бакалницата, а навън ме чакаше една жена. Казах й добър ден, не си спомням името й, но познавам много хора тук. Тъкмо нагласявах кошницата върху велосипеда и се готвех да тръгвам, когато тя приближи и ме нарече „шваба“.

Наблюдавах я внимателно. Тя наистина се смееше. Това не беше от ония усмивки, с които човек се опитва да предизвика някого или с които прикрива плача си. Тя направи гримаса и прокара ръце през косите си.

— Е, да, е, да — повтори. — Шваба. Ето това е.

— Всички надушват, че победата приближава, Лила. Всеки се подготвя както може. Не мисли повече за това.

— Напротив, трябва да мисля.

— И защо?

— Защото е по-добре да мислиш, че си жертва на несправедливост, отколкото да се чувстваш виновен.