Ромен Гари
Хвърчилата (44)

XLIV

Вече повече от два месеца Лила отново споделя нелегалния ми живот. Спя толкова малко — това състояние на нервно изтощение определено е благоприятно за нейното присъствие — че успявам да я накарам да идва почти всяка нощ.

— Ти ме предупреди съвсем навреме, Людо. Добре, че Георг ме беше снабдил с документи. Благодарение на това успяхме, родителите ми и аз, да намерим убежище най-напред в Испания, после в Португалия…

Два или три пъти седмично отивам в общинската библиотека на Клери, за да се приближа малко повече към нея, наведен над атласа, да я придружавам с пръст върху картата в Есториал и в провинцията Алгаро, известна с горите си от корков дъб.

— Би трябвало да дойдеш тук, Людо. Това е хубава страна.

— Напиши ми няколко реда. Говориш ми, успокояваш ме, но когато ме изоставиш, не даваш никакви признаци на живот. Глупости вършиш ли?

— Какви глупости? Толкова съм ги вършила!

— Знаеш… Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

Гласът й става студен.

— Виждаш ли, мислиш за това през цялото време. Дълбоко в себе си не си ми простил…

— Не е вярно. Ако не искам това да ти се случи отново, то е защото…

Гласът й зазвучава подигравателно.

— … това е защото те е страх, че ще ми стане навик…

— Не навик. Отчаяние…

— Ще се срамуваш заради мен.

— О, не! Случва ми се да се срамувам, че съм мъж, че имам същите ръце, същата глава като тях…

— Кои тях? Германците?

— Тях. Ние. Трябва да имаме голямо доверие в хвърчилата на чичо Амброаз, за да гледаме един мъж в очите, който и да е той, и да си казваме: той е невинен. Той не е измъчвал до смърт Жомбе, не е командвал взвода за разстрел последната седмица, когато шестима пленници „комунисти“ са паднали под куршумите…

Гласът й става далечен.

— Какво искаш, трябва най-напред да оцелеем, да спасим своите… Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Ставам, вземам лампата, прекосявам двора и влизам в ателието. Те всички са там, все същите, които винаги трябва да започвам наново. Наложи ми се двайсетина пъти да сглобя наново и Жан-Жак Русо, и Монтен, и дори Дон Кихот, този голям неоценен реалист, който с основание виждаше около себе си, в един външно познат и спокоен свят, огромни страшилища, чудовища, които добре умеят да мамят и да се преструват на добри хорица, „неспособни и на мухата да сторят зло“. Броят на „мухите“, които трябваше да платят с изтръгнатите си криле това успокояващо клише възлиза на стотици милиони от появата на човека насам.

Отдавна не изпитвам никаква омраза към германците. А ако нацизмът не е една безчовечна чудовищност? А ако е човешки? А ако е самопризнание, скрита истина, потискана, маскирана, отричана, спотаена някъде дълбоко в нас, която един ден винаги избликва, излиза наяве? Германците, разбира се, да, германците… Просто е техен ред в историята. Ще видим след войната, когато Германия бъде победена и нацизмът — изчезнал или заровен в земята, дали други народи в Европа, в Азия, в Африка, в Америка няма да дойдат на тяхно място. Един от нашите другари, който се завърна от Лондон, ни донесе книжка с поемите на един френски дипломат, Луи Роше. Говори се за онова, което ще бъде след войната. Два стиха са се загнездили в паметта ми:

Ще има жестоки кланета

Аз, твоята майка, ти го казвам.

Паля лампата. Хвърчилата все още са тук, но забраната да ги пускаме в небето не е вдигната. На височината на човешки ръст, не повече — казва правилникът. Властта се страхува от тези знаци в небето, страхува се от закодирани послания, изпратени съобщения, ориентировъчни знаци или сигнали към участниците в съпротивата. Само децата имат право да теглят края на конеца. Летенето забранено. Жалко е да видиш как нашият Жан-Жак или нашият Монтен се влачат по земята, тежко е да ги гледаш как пълзят. Един ден те отново ще имат свободата да полетят към небето в преследване на синевата. Ще могат отново да ни дават увереност в нас самите, отново ще ни подмамват. Може би хвърчилата имат едно-единствено основание да съществуват: да бъдат красиви.

После винаги идвах на себе си. Това бе инстинктът за самосъхранение: без значение беше дали лудостта на Фльори се изчерпва с това или наистина е свещена лудост. Тя е единственият ключ към оцеляването. „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“ Изтривах очи и продължавах.

Няколко деца идваха понякога да ми помагат — без знанието на родителите си, тъй като Мот се намираше на няколко километра от Клери, а обувките се късат бързо. Правехме нашите хвърчила и ги заделяхме за бъдещето.

А после една сутрин получих съобщение от Естерхази. Тя все така посещаваше „Кло Жоли“, въпреки голямото нещастие, което я бе сполетяло: Чонг беше мъртъв. Тя ми бе съобщила новината със зачервени очи.

— Ще си купя един дакел — беше заключила, подсмърчайки в кърпичката си. — Не трябва да се предавам.

Беше 12 май 1944. Към обяд вратата на моята канцелария се отвори и аз видях да се подава главата на Франсис Дюпре. С подплънки на раменете и гел на косите, с мигли по-дълги от обичайното и големите си нежни очи той сякаш идваше направо от едно горещо представление и без съмнение бе влял добра доза от своето „лекарство“ във вените си, тъй като изглеждаше в превъзходна форма. Госпожа Жюли вероятно не си позволяваше да го „забравя“ в тези все по-опасни времена, когато Гестапо се дразнеше от малко; повече от когато и да било Графинята имаше нужда от своя приятел, „стопроцентовия ариец“. А и той също не можеше да си позволи да я забрави. Трудно беше човек да си представи по-абсолютна взаимна зависимост — и по-трагична.

— Как е, млади човече?

Той приближи и седна върху бюрото ми.

— Трябва да сте по-предпазлив, приятелю. Оня ден видях едно списъче с имена. Имаше такива, които бяха белязани с кръст, но срещу вашето беше написан само един въпросителен знак. Така че внимавайте.

Не казах нищо. Той поклащаше крак.

— Аз самият съм притеснен. Приятелят ми, майор Арнолд, очаква да го преместят в Германия всеки момент. Не знам какво ще стане с мен без него.

— Е, вие можете да го последвате в Германия.

— Не виждам как.

— Той ще намери начин.

Не трябваше да постъпвам така подло, защото Изидор Левковиц стана съвсем блед.

— Извинете ме, господин Дюпре.

— Няма нищо. Не знаех, че тя Ви е казала.

— Нищо не ми е казала. Колкото до оня въпросителен знак срещу името ми… Нямам в какво да се упрекна.

— Всичко зависи от гледната точка, която си избира човек по отношение на въпросното нещо…

Продължих изречението:

— … тъй като и най-прозорливият и предпазлив човек не е по-малко подчинен на определен сбор от изисквания, които дори да не са най-важното, все пак не са съвсем незначителни.

Избухнахме в смях. Това беше празна реторическа игра, известна на всички гимназисти.

— Дженсън-дьо-Саи, трети клас — прошепна той. — Господи, колко далечно изглежда сега всичко това!

Той понижи гласа си:

— Тя иска да ви види. В три следобед пред имението Жар.

— Защо в имението? Защо не у тях?

— Излиза да прави покупки, на път й е. И освен това…

Гледах грижливо поддържаните му нокти.

— … Не знам какво го е прихванало, но добрият Грюбер съвсем се е развилнял. Представяш ли си, оня ден се осмели да обискира вилата на графинята.

— Не? — възкликнах, сърцето ми се бе запряло в гърлото.

Помислих за „прислужницата“ й Одет Лание и за радиопредавателната ни станция.

— Нечувано, нали? Рутинна проверка, разбира се. Впрочем аз го очаквах. Времената видимо се променят. Говори се дори, че дебаркирането е неизбежно… Моят приятел Франц… майор Арнолд, е много угрижен. Ако се осмелят, англо-американците ще бъдат хвърлени в морето, естествено. Или поне да се надяваме.

— Надеждата крепи човека.

Двамата се изгледахме продължително и той си отиде.

Беше тринайсет и трийсет часа. Не ме сдържаше на едно място и отидох в имението цял час по-рано. Останките на онова, което някога представяше „турския“ стил на Броницки в Нормандия бяха обрасли с трева; сякаш някоя артистична прищявка нарочно ги бе разположила на това изоставено място.

Знаех добре, че заради липсата на бензин се бяхме върнали към конската тяга и все пак бях смаян, когато видях Жюли Еспиноза да пристига с жълт файтон, настанена зад един кочияш с цилиндър, облечен в синя ливрея. Тя слезе оттам с величествен вид под рижата си перука, с повдигнат бюст и вирнат задник, напомнящи носа и задната част на кораб, с рокля като гнездо на оси, каквито можеха да се видят само върху пощенските картички от Бел епок. Мъжките й черти имаха още по-решителен вид от обикновено, тя имаше пакет сини „Голоаз“ в ръка и угарка в ъгъла на устата си и представляваше смущаваща смесица от „Лакомницата“ на Тулуз-Лотрек, изискана дама и пожарникар. Единственото, което можех да направя, е да я гледам смаяно, а тя ми обясни с гневен тон — което при нея беше знак, че нещо не е наред:

— Организирам garden-party 1900. Мисля, че този боклук Грюбер започва да ме подозира, а в подобни случаи човек трябва да привлича вниманието. Не знам какво става — игра на война според заповедите — но са се събрали всички висшестоящи от Вермахта на хиляди мили оттук. От вчера са настанени в „Отел де Сер“. Най-нахално отидох там и ги поканих, Фон Клюге е там и Ромел също. Когато беше млад Фон Клюге беше военно аташе в Будапеща и познаваше много добре моя съпруг…

— Но тогава…

— Какво тогава? Или още не сме били женени, или това не е същият Естерхази, а неговия германски братовчед, това е. Според разговора. Мислиш, че ще тръгне да събира сведения? Той ми изпрати цветя. Моето garden-party е в негова чест. Ах, Будапеща през двайсетте, доброто старо време, адмирал Хорти… Бях заместник-шефка на един от най-добрите бардаци в Буда, двайсет и девет годишна, познавам всички имена, които може да потрябват.

Тя смачка угарката с петата си.

— Грюбер щеше да уцели право в целта, но Франсис ме предупреди навреме. Ако бяха намерили вашата Одет и нейната радиостанция… Тц!

Тя прокара пръста си като нож през гърлото.

— Къде ги скрихте?

— Запазих Одет, тя ми е прислужница и документите й са съвсем редовни, а апарата…

— Все пак не се е изпарил?

— Той е при Лавин, помощник-кмета.

— Лавин? Но Вие не сте с всичкия си! Той е общоизвестен колаборационист!

— Точно заради това, сега той ще може да докаже, че е бил истински участник в съпротивата.

В усмивката й се появи състрадание.

— Още не познаваш света, Людо. Впрочем никога няма да го опознаеш. Толкова по-добре. Ако в него нямаше хора като твоя чичо Амброаз с неговите хвърчила, и като теб…

— Знаете ли, за човек, който гледа като пред взвода за разстрел, както често ми повтаряхте… Вече сме 1944 и не се справям чак толкова зле.

Гласът ми потрепери. Мислех за този, който не познаваше отчаянието.

— Разбрах, че е в Бухенвалд — каза госпожа Жюли тихо.

Мълчах.

— Не се бой. Ще се върне.

— Може би вашият Фон Клюге ще го измъкне оттам?

— Ще се върне. Чувствам го. Искам да се върне.

— Знам, че си падате малко вещица, госпожо Жюли, но чак пък да се превърнете в добрата фея…

— Ще се върне. Знам ги аз тези неща. Ще видиш.

— Не съм сигурен, че ще сме още тук, за да го видим, вие и аз.

— Ще бъдем тук. Вече ти казах, че Грюбер не намери нищо и дори се извини. Изглежда всичко е заради онези важни личности в „Отел де Сер“. Длъжни са да вземат предохранителни мерки. И е вярно… Една бомба вътре и… разбираш ли?

— Разбирам. Ще предупредим в Лондон, но за момента не можем да мръднем. „Отел де Сер“ е много добре охраняван, невъзможно е. Затова ли ме накарахте да дойда? Не сме подготвени.

— Имате право, не бива да шавате известно време. Признавам, че дори на мен ми мина през ума да се спася. Приготвила съм си едно тайно местенце в Лоаре. Но реших да остана. Ще издържа. Единственото, което ме безпокои, е онзи там…

Тя кимна с глава към кочияша, облечен в ливрея, седнал зад конете с поводи и камшик в ръце, примигващ с объркан вид.

— Този задник не обелва и дума френски.

— Английски?

— Още по-малко. Канадски, но копелето не е франкофил…

— Франкофон.

— Твоите приятелчета ми го пробутаха вчера, в германска униформа, но аз им казах: една нощ и нито минута повече. Вече три седмици си го предават от ръка на ръка… Изведох го лесно с файтона и ливреята заради нашето garden-party, но не знам къде да го дяна.

Тя отправи към канадеца замислен поглед.

— Жалко, че е прекалено рано. Не се знае дали ще бъде това лято или през септември. Ако не беше, щях да го продам на търг. Скоро ще има и такива, ще видиш, които ще плащат скъпо само за да укрият един съюзнически летец.

— Къде искате да го завра в това смешно облекло?

— Твоя работа.

— Слушайте, госпожо Жюли…

— Вече сто пъти ти казах, че няма Жюли по дяволите! — изкрещя тя изведнъж с войнишки глас. — Казва се „госпожо графиньо“!

Тя беше толкова ядосана, че мустачките й трепереха. Любопитно е как понякога хормоните се объркват, помислих. Но точно в този момент, без никаква видима причина, може би само защото госпожа Жюли се беше разгневила, а това при нея беше знак, че е притеснена и разтревожена, аз разбрах: имаше някаква друга причина да се срещнем и тя засягаше Лила.

— Защо поискахте да дойда, госпожо Жюли? Какво имате да ми казвате?

Тя запали една от своите „Голоаз“, криейки огънчето в шепа, грижливо отбягвайки погледа ми.

— Имам добра новина за теб, малкия. Твоята полякиня… с една дума тя е жива и здрава.

Стегнах се, очаквайки удара. Познавах я. Опитваше се да ми спести страданието.

— След самоубийството на Фон Тиле са я арестували. Изстрадала е много. Трябва да се е уплашила малко. Искали са да узнаят дали е участвала в заговора. Тя минаваше за любовница на Фон Тиле… Какво ли не говорят хората.

— Всичко е наред, госпожо Жюли, всичко е наред.

— В крайна сметка, пуснали са я.

— И после?

— Е, не знам какво е правила после. Никаква идея нямам. Все пак майка й, оня глупак баща й — нямали са от какво да живеят… накратко…

Тя изглеждаше наистина затруднена и все така отбягваше погледа ми. Обичаше ме тази госпожа Жюли.

— … Малката попаднала при една моя приятелка, Фабиен.

— От улица „Мироменил“ — казах.

— Е, какво толкова, улица „Мироменил“? Фабиен я е намерила на улицата…

— На тротоара.

Разбираш ли, Людо? Разбираш ли? Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

— Но не, разбира се, какво ще търси там? Просто, вместо да я остави на улицата, Фабиен я е взела при себе си.

— Очевидно един луксозен бардак все пак е за предпочитане пред улицата.

— Слушай, малки ми Людо, нацистите правят сапун от костите на евреите и грижите за чистотата в този момент… Нали знаеш певеца Мартини; пред пълната с германци зала той излязъл на сцената и вдигнал ръка за нацистки поздрав. Германците аплодирали. Тогава той вдигнал ръката си още по-високо и казал: „Дотук в лайна!“. Виждаш ли, нивото не се измерва в сантиметри. И освен това щом Фабиен ми се е обадила, значи много добре е разбрала, че малката не е на мястото си там. Да си курва е професия, бих казала дори призвание. Най-добрите не импровизират. Пита ме какво да прави. Затова ще идеш там и ще я доведеш при себе си. Дръж, донесла съм ти мангизи. Иди да я намериш, вземи я при себе си, бъди мил с нея и всичко ще бъде забравено. До гуша ми е дошло от бяло и черно. Само сивото може да бъде човешко. Така, сега отивам на моето garden-party. Намерила съм за случая най-добрите курви. Ще се опитам да отърва кожата. И да вземеш тоя глупак. А до следващата война канадците да са научили френски, в техен интерес е, иначе да не разчитат на моята помощ.

Тя смъкна хлапака от седлото, вдигна полите си и се намести на неговото място. Взе поводите и камшика; файтонът потегли в тръс и отнесе старата неуморима сводница Жюли Еспиноза към организираното от графиня Естерхази garden-party. Оставих канадския пилот в развалините на онова, което някога представляваше малкият салон на къщата, предупредих Субабер да се погрижи за него и се заех по възможно най-бързия начин да си набавя необходимите документи, за да ида в Париж.