Ромен Гари
Хвърчилата (43)

XLIII

Именно Суба ми донесе наскоро след това новини от чичо. Една неделя той дойде да ме види — облечен в дрехи, които сам смяташе за непредпазливи; той мечтаеше за униформа, за истинска френска униформа, тъй като беше офицер от запаса и не преставаше да ни го припомня, между другото, без да уточнява чина, вероятно за да си присвои в бъдеще нашивки по сърце. Барета, ботуши, кавалерийски панталон, жълто-кафява куртка, едър и както винаги с начумерено лице — сякаш яростта, която беше изпитал в деня на капитулацията завинаги го беше белязала с гневното си изражение — Суба седна тежко на едно столче и без каквото и да било предисловие ми съобщи с груб тон:

— Той е в Бухенвалд.

По онова време знаех твърде малко неща за лагерите на смъртта. Думата „депортиране“ още не отекваше с целия си ужас в съзнанието ми. Аз вярвах, че чичо си живее спокойно в Севен и новината така ме шокира, че Суба ме изгледа, стана и след малко се намерих с шише ябълкова ракия и чаша в ръце.

— Хайде, съвземи се.

— Но какво е направил?

— Някаква история с евреи — измърмори Суба мрачно. — Деца еврейчета, доколкото разбрах. Изглежда, че цяло село в Севен се е посветило на това. Не му помня името. Село на хугеноти. Навремето тези хора са били подлагани на големи гонения; така че всички се захванали с тая история и както ми казаха, продължават и днес. Еврейчета или не, Амброаз Фльори очевидно веднага се е наврял при децата със своите хвърчила и всичко.

— И всичко.

— Да, всичко.

Той докосна главата си.

— Е, ние всички сме малко ударени тук в днешно време. Трябва да си луд, за да рискуваш живота си заради другите, защото може би няма да сме живи, за да видим освободена Франция. Като изключа себе си, това не идва от главата…

Той посочи корема си.

— То е в червата. Следователно не мога да постъпя другояче. Ако мислех с главата си, щях да се уредя като Дюпра. С една дума, депортирали са го. Сгащили са го някъде между Лион и швейцарската граница.

— С децата?

— Нищо повече не знам, по дяволите! Ако искаш подробности, ще те запозная с един, който идва оттам. Ставай, ще те заведа.

Карах след него с колелото и от носа ми течаха сълзи. Сълзите винаги намират свой път, безсмислено е да се опитваш да ги спреш.

В „Норман“, в Кло, той ме представи на господин Терие, който ни чакаше. Бил избягал по време на една бомбардировка, след като облякъл униформата на убит немски войник и благодарение, както сам се изрази, „на перфектното познаване на езика на Гьоте, който изучавах в лицея «Анри IV»“. След като ми описа онова, което така странно наричаше „лагернически живот“ той ми каза, че и при най-тежките изпитания моят чичо никога не се отчайвал.

— Вярно е, че в началото извади късмет…

— Какъв късмет, господине? — извиках възмутен.

Господин Терие ми обясни в какво се състоял късметът на моя чичо. Случайно се оказало, че един от пазачите в лагера бил прекарал с окупационната войска една година в региона на Клери и си спомнил за хвърчилата на Амброаз Фльори, на които германците идвали да се възхищават и които купували често, за да ги изпращат на своите семейства. На началника на лагера му хрумнала идеята да използва уменията на затворника и той му доставил необходимите материали. Заповядали на чичо да започне работа. В началото есесовците вземали хвърчилата, за да ги носят на своите деца или на децата на своите приятели, а после им дошла идеята да правят търговия. Чичо се сдобил с цял екип помощници. Ето така над лагера на срама можели да се видят, гонени от вятъра, хвърчила с весели цветове, които сякаш разгласявали надеждата и незагиващата вяра на Амброаз Фльори. Господин Терие ми каза, че чичо работел по памет, но че успявал да даде на някои от хвърчилата си чертите на Рабле и на Монтен, които беше сътворявал толкова пъти. Но най-търсени били онези хвърчила, които имали наивните образи от картинките в детските книжки и нацистите дори снабдили чичо с цяла сбирка детски книги и вълшебни приказки, за да подхранват въображението му.

— Всички много го обичахме, стария Амброаз — каза господин Терие. — Естествено той беше малко странен, да не кажа луд, тъй като на тази възраст и при недохранването, от което страдахме всички, той даваше на своите зверчета такива безгрижни и радостни форми и цветове. Този човек не познаваше отчаянието и онези от нас, които не се надяваха на друго освобождение, освен смъртта, се чувстваха направо оскърбени и се отнасяха почти с подозрение към такава душевна сила. Мисля, че никога няма да забравя този човек, който не се спираше пред нищо, в раираните му дрехи на концлагерист, заобиколен от човешки останки, които едва берат душа, направляващ от края на конеца някой кораб с двадесет бели платна, които се издуват от вятъра над крематориумите и над главите на нашите палачи. Случваше се някое хвърчило да се изскубне и да отлети към хоризонта, а ние го проследявахме с блеснали от надежда очи. В продължение на шест месеца чичо ви бе измайсторил вероятно около триста хвърчила, черпейки идеите си, както ви казах, от най-обичаните детски приказки, с които сам началникът на лагера го бе снабдил. После изведнъж всичко взе лош обрат. Вероятно още не сте чули историята за абажура, направен от човешка кожа. Ще узнаете и това. Накратко казано, онова женско изчадие Илзе Кох бе осенено от една идея: дойде и поиска от Амброаз Фльори да й направи хвърчило от човешка кожа. Да. Беше намерила една, украсена с хубави татуировки. Разбира се, Амброаз Фльори каза не. Илзе Кох го изгледа продължително, после му каза: „Denke doch. Помисли си“. Тя се отдалечи с прословутата си нагайка в ръка, а Вашият чичо я изпроводи с поглед. Мисля, че тя беше разбрала какво означават хвърчилата и беше решила да прекърши духа на този французин, който не познаваше отчаянието. Цяла нощ се опитвахме да убедим Амброаз: та това беше само кожа! Така или иначе оня тип вече не е вътре. Нищо не можахме да постигнем. „Не мога да им причиня това“ — повтаряше той. Не ни каза на кого всъщност „не можеше да причини това“, но го разбирахме добре. Не знам какво означаваха за него неговите хвърчила. Може би някаква непобедима надежда.

Господин Терие млъкна смутено. Суба стана рязко, отиде към тезгяха и се заговори със собственика. Разбрах.

— Убили са го.

— О, не, не, мога да ви кажа със сигурност — побърза да ме утеши господин Терие. — Само го преместиха в друг лагер.

— Къде?

— В Освиенцим, Полша.

Тогава още не знаех, че Освиенцим щеше да се прочуе по света, както се полага, с немското си име Аушвиц.