Ромен Гари
Хвърчилата (4)

IV

Взех матура на четиринайсет вместо на петнайсет години след специално разрешение, благодарение на фалшивия акт за раждане, нагласен от секретаря в кметството, господин Жюлиак. Все още не знаех какво да направя от своя живот. Докато живеех в очакване, талантът ми подтикна Марселен Дюпра да ми повери счетоводството на „Кло Жоли“, където ходех два пъти седмично. Четях всичко, което ми попаднеше — от средновековните Фаблио до произведения като „Огънят“ на Барбюс и „На западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк — книга, която чичо ми беше препоръчал, макар че той ме съветваше рядко в избора на четиво, доверяваше се на „общозадължителното образование“, но преди всичко изглежда на онова, което винаги е предизвиквало спорове, но Амброаз Фльори смяташе за неоспоримо, а именно унаследяването на придобитите качества.

От няколко години чичо бе напуснал службата си, но Марселен Дюпра разпалено настояваше все така да облича старата си униформа на пощальон, когато приема посетители. Собственикът на „Кло Жоли“ имаше остър усет към онова, което днес наричат „връзки с обществеността“.

— Разбираш ли, Амброаз, ти сега си легенда и трябва да запазиш тази легенда непокътната. Знам, че това изобщо не те интересува, но го дължиш на страната ни. Моите клиенти често ме питат: „А онзи прочут пощальон Фльори все още ли е тук със своите хвърчила? Можем ли да го видим?“. В края на краищата ти ги продаваш, тези чудесийки, и живееш от това. Значи трябва да пазиш марката. Един ден ще казват „Пощальонът Фльори“ така, както казват „Митничарят Русо“. Аз самият отивам при моите клиенти с готварската си шапка и престилка, защото те искат да ме виждат точно така.

Марселен напразно го съветваше като стар приятел; кухнята, която той предлагаше, не се нравеше никак на чичо. На няколко пъти дори се скараха. Собственикът на „Кло Жоли“ смяташе себе си за национална слава и признаваше за равни само Поен във Виена, Пик във Валанс и Дюмен в Солио. Той имаше внушителна осанка и ясен, металносин поглед. В държанието му прозираше нещо военно, останало може би от годините, прекарани в окопите — 1914–1918. През трийсетте години Франция все още не се бе отказала от кулинарната си слава и Марселен Дюпра се смяташе за недооценен.

— Единствено Едуард Ерио ме разбира. Един ден на тръгване ми каза: „Всеки път, когато идвам тук, се чувствам успокоен. Не знам какви изненади ни готви бъдещето, но съм сигурен, че «Кло Жоли» ще оцелее. Само за Почетния легион ще трябва да почакаш, Марселен. Франция се радва на изобилие от културни богатства и именно затова най-скромните от тях са пренебрегнати“. Това ми каза Ерио. Хайде, Амброаз, достави ми това удоволствие. Само аз и ти ще прославим този край. Уверявам те, че ако обличаш униформата си пред клиентите, ще изглеждаш много по-добре, отколкото в твоите селски гащи.

Това развеселяваше чичо. Винаги, когато виждах лицето му да се бърчи от смях се чувствах щастлив.

— Добрият Марселен! Не е леко да носиш славата на раменете си. Но в крайна сметка той има право! Струва си да пожертваш своето самолюбие в името на мирното изкуство на хвърчилата.

Вярвам, че не без удоволствие чичо слагаше старата си униформа на пощальон, за да тича през ливадите, заобиколен от деца, някои от които идваха често след училище за „тренировките“.

Както казах, Амброаз Фльори бе избран за почетен президент на организацията на хвърчилата, откъдето незнайно защо си подаде оставката по времето на Мюнхен. Никога не разбрах защо един убеден пацифист като него бе толкова възмутен и съсипан, когато мирът бе спасен в Мюнхен — някои дори го нарекоха „мир на срама“. Проклетата памет на Фльори продължаваше да играе номера.

Моята собствена памет също не ме оставяше на мира. Всяко лято се връщах в гората на спомените. Бях разпитвал местните хора и знаех, че не съм станал жертва на халюцинация, както бях започнал да се съмнявам. Елизабет Броницка наистина съществуваше. Родителите й бяха собственици на имението Жар, разположено на пътя между Кло и Клери, покрай чиито стени минавах всеки ден на път към училище. Вече няколко лета, откак не бяха идвали в Нормандия. От чичо разбрах, че препращат пощата им в Полша, в имението им, разположено на брега на Балтийско море, недалеч от свободния град Гданск, известен навремето с името Данциг. Никой не знаеше дали ще се върнат някой ден.

— Това не е нито първото, нито последното хвърчило, което губиш в живота си, Людо — казваше ми чичо, когато ме виждаше да се връщам от гората с моята кошница ягоди, останала за нещастие пълна.

Вече не се надявах на нищо и макар тази игра да бе прекалено детинска за едно четиринайсетгодишно момче, имах пред очите си примера на един зрял мъж, съумял да съхрани у себе си наивността, която би могла да се превърне в отегчителна мъдрост, ако човек остарее зле.

Четири години не бях виждал тази, която наричах „моята малка полякиня“, но паметта ми пазеше ясно спомена за нея. Лицето й бе толкова мъничко, че на човек му се щеше да го вземе в шепи. Движенията й бяха хармонични, пълни с живот и мога да кажа, че благодарение на тяхната грация получих много добра оценка на матурата си по философия. Бях избрал естетика на устния изпит и изпитващият, без съмнение измъчен от толкова часове работа, ми бе казал:

— Ще Ви задам само един въпрос и Ви моля да ми отговорите с една дума. Какво характеризира грацията?

Помислих за малката полякиня, за шията и ръцете й, за полета на косите й и отвърнах, без да се колебая:

— Движението.

Получих оценка 19. Дължа матурата си на любовта.

Бях се сближил с Жано Кайо, който често сядаше в някой ъгъл и ме гледаше тъжно. Един ден той ми каза завистливо:

— Ти поне си имаш някого.

Бях станал почти като Маняр безразличен към всичко, което ме заобикаля. Понякога ги срещах на пътя: бащата, синът и двете моми с техните щайги да отиват на пазар, клатушкайки се в каруцата. Всеки път ги поздравявах и всеки път те не ми отговаряха.

В началото на юни 1936 все така седях на тревата с моята кошница ягоди. Четях поемите на Жозе Мария дьо Ередиа, които и днес смятам за несправедливо забравени. Пред мен между клоните на буковете се отваряше тунел светлина и там лъчите се търкаляха със сладострастието на котарак. От съседното блато излетяха пропъдени синигери.

Вдигнах поглед. Тя беше там, пред мен и очевидно четирите изтекли години се бяха отнесли към нея с любов, което в моите очи беше знак за уважение. Сърцето ми се обърна в гърдите и завърза гърлото ми. Овладях се и оставих спокойно книгата. Тя просто идваше на срещата с малко закъснение.

— Изглежда, че от четири години ме чакаш — засмя се. — Дори захарта не си забравил!

— Аз никога нищо не забравям.

— А аз забравям лесно всичко. Дори не си спомням името ти.

Оставих я да играе. След като знаеше, че съм я чакал, би трябвало да знае и кой съм.

— Почакай, остави ме да помисля… А, да, ти си Людовик. Людо. Ти си синът на известния пощальон Амброаз Фльори.

— Негов племенник.

Подадох й кошницата с ягоди. Тя взе една, седна до мен и погледна книгата ми.

— Господи, Жозе Мария дьо Ередиа! Но това е толкова остаряло! Трябва да четеш Рембо и Аполинер.

Можех да направя само едно нещо. Зарецитирах:

De celle quʼil nommait sa douseur angevine

Sur la corde vibrante erre lʼame divine

Quand lʼangoisse dʼamoure etreint son coeur trouble

 

Et sa voix livre aux vents qui lʼemportent loin dʼelle

Et le caresseront, peut-etre, lʼinfidele

Cette chanson quʼil fit pour un vanneur de ble.^[1]

Тя изглеждаше поласкана и доволна от себе си.

— Нашите градинари ми казаха, че си идвал да питаш дали ще се върна. Какво, луда любов?

Разбрах, че съм загубен, ако не се защитя.

— Нали знаеш, понякога най-добрият начин да забравиш някого е да го видиш отново.

— Ей, не се сърди! Пошегувах се. Вярно ли е това, което казват, че всички сте такива?

— Какви?

— Че не забравяте?

— Според чичо Амброаз всички Фльори имат толкова добра памет, че някои даже са умрели заради нея.

— Как можеш да умреш заради памет? Това е глупаво!

— Той също смята така, ето защо е станал селски пощальон, а също и защото изпитва ужас от войната. Сега се интересува само от своите хвърчила. Трябва да ги видиш, хубави са, когато летят в небето, но трябва да им вържеш един конец за задника, защото могат да ти се изплъзнат и да паднат, тогава са само хартия и парчета дърво.

— Бих искала да ми обясниш как човек може да умре от памет?

— Прекалено сложно е.

— Не съм толкова глупава. Може би все пак ще разбера.

— Исках да кажа, че е трудно за обясняване. Изглежда, че всички от фамилията ни са били жертва на общозадължителното образование.

— На какво?

— На общозадължителното държавно образование. Говорили са им прекалено хубави неща, които те са запомнили твърде добре, на които изцяло са вярвали и които са се предавали от баща на син заради наследяването на придобитите качества и…

Чувствах, че не съм достатъчно убедителен и исках да добавя, че във всичко това има и зрънце лудост, която наричат божествен пламък, но под строгия й син поглед се оплитах още повече и повтарях упорито:

— Учили са ги на прекалено хубави неща, на които те са повярвали; заради тях дори са били убивани. Именно затова чичо е станал пацифист и се обявява против военната служба.

Тя вдигна очи към небето и каза: „Уф-ф-ф…“.

— И дума не разбирам от твоята история. Няма никаква логика в това, което чичо ти разказва.

За да се измъкна, казах:

— Ела ни на гости. Той сам ще ти обясни.

— Нямам никакво намерение да си губя времето в слушане на глупости. Аз чета Рилке и Томас Ман, а не Жозе Мария дьо Ередиа. И освен това, макар да живееш с него, изглежда той така и не е успял да ти обясни какво иска да каже.

— Трябва да си французин, за да разбереш.

Тя се разсърди:

— Пфу! Нима французите имат по-добра памет от поляците?

Бях започнал да губя надежда. Това съвсем не бе срещата, която очаквах след четиригодишна раздяла. От друга страна знаех, че не бива да се отчайвам, макар да не бях чел ни Рилке, ни Томас Ман.

— Става дума за историческата памет — казах. — Има куп неща, които французите не успяват да забравят и това продължава цял живот, освен при тези, които имат дупки в паметта. Вече ти обясних, че това е резултат от общозадължителното образование. И не виждам какво неясно има тук.

Тя стана и ме погледна състрадателно.

— Въобразяваш си, че само вие, французите, имате историческа памет? Че ние, поляците, нямаме? Не съм виждала магаре като теб! Искам само да ти кажа, че през последните пет столетия 160 човека от фамилията Броницки са били убити при героични обстоятелства и ние имаме документи, които го доказват. Сбогом! Няма да се видим повече! Или по-скоро да, ще ме видиш. Жал ми е за теб. Вече четири години идваш тук да ме чакаш и вместо просто да признаеш, че си влюбен в мен, както всички, говориш нелепости за моята страна. А какво всъщност знаеш ти за Полша? Хайде, давай, слушам те!

Тя скръсти ръце и зачака.

Всичко беше толкова различно от онова, което си бях представял и на което се бях надявал докато мечтаех за нея, че очите ми се напълниха със сълзи. За всичко беше виновен старият ми чичо, който ми бе наблъскал главата с куп непотребни неща, вместо да се задоволи със своите книжни птичета. Полагах такива усилия да не се разхленча, че тя изведнъж се обезпокои:

— Какво ти е? Станал си зелен!

— Обичам те — измънках.

— Това не е причина да позеленееш; поне още не. Трябва да ме опознаеш по-добре. Довиждане. Доскоро. И никога не ни давай на нас, поляците, уроци по историческа памет. Обещаваш ли?

— Кълна се, че не исках да… Всъщност, мисля само добри неща за Полша, това е страна, известна със…

— С какво?

Замълчах. За мой ужас открих, че единственото, което ми идва наум относно Полша е изразът: „Пиян като поляк“.

Тя се смееше.

— Добре, ясно. Все пак не е зле за четири години. Може да се иска и повече, но за това трябва време.

След като изрече това с важен вид, тя си тръгна — бял и жив силует между буковете, под играта на светлини и сенки.

Завлякох се до Мот и си легнах, забил нос в стената. Имах усещането, че току-що съм изтървал живота си. Не можех да разбера защо и как, вместо да изрека на висок глас любовта си, се бях впуснал в този безсмислен спор за Франция, Полша и историческата памет, които най-малко ме интересуваха. За всичко това беше виновен моят чичо с неговия Жюре с криле от небесна дъга и с дяволития му Аркол, от който днес по погрешка е останало само името на един мост.

Вечерта чичо се качи в стаята ми.

— Какво ти е?

— Тя се завърна.

Той се усмихна сърдечно и каза:

— Обзалагам се, че съвсем не е същата. Винаги е по-сигурно, когато ги скрояваш сам от цветна хартия и конци.