Ромен Гари
Хвърчилата (27)

XXVII

През ноември 1941, когато тишината, идваща от Полша, заприличваше с всеки изминал ден на гробна тишина, аз отново се намирах в замъка за моите упражнения по памет. Същата сутрин хората на шефа на Гестапо в Клери, Грюбер, ни посетиха в Мот, тъй като добрите езици бяха пуснали мълвата, че Амброаз Фльори е измайсторил хвърчило, изобразяващо Лотарингския кръст и се кани да го пусне високо в небето, така че да бъде видяно от Клери до Кло и от Жонкиер до Прос. Беше лъжа; моят чичо беше прекалено сигурен в себе си, за да не бъде предпазлив; немците не намериха нищо, което да не фигурира във всички разрешени учебници по история; те се поколебаха малко пред една Жана д’Арк, носена от двайсет гълъба, но както самият Амброаз Фльори отбеляза със смях, никой не можеше все пак да й попречи да отлети в небето. Той почерпи гостите с ябълкова ракия и им показа дипломата си на най-добър майстор на хвърчила във Франция, която беше получил по времето на Третата република и тъй като без Третата република нацистите не биха спечелили войната, обер-щурман-фюрерът каза Gut и си тръгна.

Беше пет часа следобед; стоях прав по средата на прашния стар под на таванското помещение на замъка Жар. Настръхналата голота на клоните хвърляше сянка върху прозорчетата; пианото на Брюно беше потънало в мълчание; напразно бях затворил очи — не виждах нищо. Доброто старо чувство за съпричастност едва-едва мъждукаше тази вечер.

Немците приближаваха Москва и по радиото съобщаваха, че Лондон се превръща в прах.

Положих отчаяни усилия, за да преодолея моето безсилие. Лила ми се нацупи, тя винаги бе изпитвала удоволствие да подлага на изпитание моята вяра, а после видях Тад, който набелязваше върху световната покривка имената на бъдещите ни победи, накрая Лила дойде и се хвърли в прегръдката ми. Валс, само един валс, но когато главата ми се завъртя, всичко отново дойде на мястото си. Лила се смееше в ръцете ми с отметната назад глава; Брюно свиреше; Тад небрежно се беше облегнал на един от своите глобуси, които дават съвсем невярна представа за земята, тъй като не казват нищо за нещастията, случващи се върху нея. Отново се чувствах сигурен в нашето оцеляване и в нашето бъдеще, понеже знаех да обичам.

Продължавах да танцувам така, със затворени очи, протегнати ръце и давах воля на лудостта си, когато чух как портата изскърца. Тук вятърът играеше свободно и аз нямаше да обърна внимание на това в огъня на моя празник, ако не бях направил грешката, винаги фатална при тези, които живеят в лудостта и измислицата, да отворя очи.

В първия момент видях само силуета на немски офицер, който се открояваше на фона на един черен правоъгълник.

Познах Ханс. Бях все още леко замаян и реших, че отново съм станал жертва на прекомерната си памет. Трябваха ми няколко секунди, за да се уверя. Това наистина беше Ханс. Стоеше пред мен в униформата си на победител. Стоеше неподвижно, сякаш разбираше, че аз все още се съмнявам и искаше да ми остави време да се убедя в неговото присъствие. Не изглеждаше да е изненадан, че ме намира на тавана да танцувам валс с тази, която не беше тук. Той също не беше развълнуван: победителите са привикнали с нещастието. Може би вече му бяха казали, че не съм с всичкия си и вероятно бяха добавили: „Бедният малък Фльори, има на кого да го дължи!“. Съпротивата едва се зараждаше и думата „лудост“ още не бе получила правото да се нарече „свещена“.

Мракът беше достатъчно гъст, за да ни спести необходимостта да се виждаме прекалено ясно. Въпреки това различих белия белег върху бузата на моя неприятел: следата от полската szabelka, която бях въртял толкова несръчно. Ханс изглеждаше тъжен, почти почтителен: учтивостта приляга добре на униформата. Около шията му видях Железния кръст: без съмнение го беше спечелил в битката за Полша. Вече не си спомням какво точно си казахме в продължение на минутите, през които не разменихме и дума. Той направи жест, знак на онова добро възпитание, което при пруските благородници се предава от баща на син: тъй като препречваше изхода той се отдръпна, за да ми направи място. След толкова победи очевидно беше свикнал да гледа как хората бягат. Не помръднах. Той се поколеба, после започна бавно да сваля дясната си ръкавица и за миг аз повярвах, гледайки лицето му, че се готви да ми подаде ръка. Но не, той ми спести това неудобство: отиде до прозорчето, погледна голите клони навън и свали напълно ръкавиците си. А после се обърна към пианото на Брюно. Усмихна се, приближи, отвори го и прокара пръстите си по клавишите. Няколко ноти се отрониха. Той остана за миг неподвижен с ръка върху клавиатурата, навел глава. После се извърна, пристъпи няколко крачки, сякаш се колебаеше и отново сложи ръкавиците си. Преди да излезе, спря, обърна се наполовина към мен като че ли искаше да ми каже нещо, после си тръгна.

Прекарах нощта в скитане из полето, без да мога да разпозная пътищата, които знаех още от детството си. Вече не бях сигурен дали наистина бях видял Ханс или до такава степен се бях отдал на упражненията си по памет, че бях извикал едно привидение в повече. Братята Жаро, които ме намериха на сутринта да лежа в безсъзнание в кошарата си, ме занесоха вкъщи и посъветваха чичо да ме закара в болницата в Кан.

— Всички тук знаем, че малкият е разстроен, но този път…

Заблуждаваха се. „Леля Марта ще дойде да се разходи на разсъмване“, „Кравата ще запее с глас на славей“. „Копчетата на панталона ще бъдат зашити навреме“, „Баща ми е кмет на Мамер, а брат ми е масажист“.^[1] „Личните“ съобщения от Лондон по време на съпротивата, излъчвани на 1500 метра дълги вълни, 273 метра средни вълни или 30,85 метра достигаха до нас всеки ден. Амброаз Фльори благодари на братята Жаро за добрите им съвети и след като ги изпрати учтиво дойде до леглото ми и стисна китката на ръката ми:

— Пази лудостта си, Людо. Не я разпилявай без нужда. Страната ни все повече ще има нужда от нея.

Опитвах се да се успокоя, но срещата ми с Ханс ме бе разтърсила дълбоко. Продължавах да бродя около имението Жар; немците все още не бяха се настанили в него; дори ремонтът още не беше започнал.

В началото на декември, когато току-що се бях изкачил по стената, чух решетката да се отваря и, залягайки по корем, видях един мерцедес с флага на генерала, командващ немските войски в Нормандия да тръгва по главната алея. На волана беше Ханс, сам в колата. Не знаех дали се завръща, за да подготви окупирането на тези места или, също като мен, за да мисли за Лила. Вечерта откраднах пет бидона бензин от „Кло Жоли“, щедро доставен от немците, и ги прекарах един по един в замъка. Същата нощ го подпалих. Разпали се трудно, трябваше да подновявам огъня на няколко пъти; бродех от стая в стая, за да дам убежище на спомените, така че пепелта да ги запази непокътнати. Когато пламъците обхванаха и покрива, едва намерих сили да напусна мястото — дотолкова прегръдката на огъня ми изглеждаше приятелска.

На сутринта бях арестуван, закаран в Клери и подложен на тежък разпит. Френската полиция беше раздразнителна, защото искаше да запази престижа си в очите на германците. За властта бях идеалният виновник: ставаше дума за постъпка на неуравновесеност без никакви „терористични“ намерения.

Не отрекох нищо; отказах единствено да говоря; мислех за моите другари Льогри и Кост от мрежата „Надежда“, които даже мъченията не бяха накарали да проговорят: ако няколко плесници и удари с юмрук можеха да ме накарат да говоря, за пръв път в живота щях да изгубя паметта си. Търпях ударите, усмихвах се тъпо и си давах вид, че потъвам в мрачно видиотяване, което малко обезсърчи полицаите.

Чичо дойде да свидетелства, че от седмици не съм ставал от легло; доктор Гардио пропътува трийсет километра с двуколката си, за голямо неудоволствие на коня Клемантен, за да потвърди диагнозата си; но властите продължаваха да говорят за „постъпка на неуравновесеност“ и разпитът продължи на следващия ден в присъствието този път на двама цивилни немци.

Бях седнал на един стол с гръб към вратата. Изведнъж видях двамата немци да стават и да поздравяват; Ханс мина покрай мен без дори да ме погледне. Лицето му беше обтегнато, челюстите — стиснати; очевидно полагаше големи усилия, за да овладее презрението и раздразнението си. Той не отговори на хитлеристкия поздрав на хората на Грюбер и се обърна на френски към комисаря.

— Не разбирам това арестуване. Не виждам как Людовик Фльори, когото познавам добре, би могъл да бъде в замъка Жар вечерта, когато е избухнал пожарът, след като самият аз бях по същото време с него в къщата на чичо му в Кло и си тръгнах оттам късно през нощта, след дълъг разговор за хвърчилата със стопанина Амброаз Фльори. Следователно е изключено той да е подпалвачът, защото според свидетелските показания пламъците са се виждали от няколко километра разстояние още от единайсет часа вечерта.

В първия момент поисках да откажа тази помощ и защита, понечих да стана и да извикам: „Аз подпалих замъка“. Гневът ми на селянин надделя над вълнението пред този жест, в който видях повече презрение и аристократично превъзходство, отколкото великодушие. Но едно друго предчувствие дойде да измете навреме стария ми антагонизъм: Ханс оставаше верен на това, което едновременно ни свързваше и ни разделяше: Лила. Той наистина я обичаше и се притичваше на помощ на този, за който тя също беше смисъл на живота. В това високомерно държание, в тази самомнителност, с която се обръщаше към моите обвинители аз познах верността към миналото: той не бе дошъл да защити мен, а нашите общи спомени.

Той не им даде възможност да кажат нищо и излезе. Свидетелството на един немски офицер не можеше да бъде поставено под съмнение. Веднага бях освободен. Чичо, доктор Гардио и конят Клемантен ме поведоха към дома. Никой никога не бе виждал трима мъже така онемели за нещата, които имаха да си кажат. Чак когато доктор Гардио и конят Клемантен поеха по своя път, чичо ме попита:

— Защо подпали къщата?

— За да остане непокътната — отвърнах му и той въздъхна, тъй като знаеше, че милиони французи мечтаят да подпалят къщите си, за да „останат непокътнати“.

Никой в областта не се съмняваше, че съм виновен. Онези, които имаха уши за първите призиви на безумието, идващи не само от радио Лондон, но и от една съвсем друга честота, ми засвидетелстваха скромната си симпатия. Останалите ме отбягваха: измъкваха се неловко или си придаваха важности, докато чакаха всичко да отшуми и така връщаха на лудостта благородническите й титли. Малцина вярваха в победата на съюзниците: повече се говореше за възможен мир за сметка на руснаците.

Бях поставен под наблюдение в психиатричната болница в Кан, където в продължение на петнайсет дни разговарях на висок глас с невидимото и благодарение на това си спечелих истинско свидетелство на психически неуравновесен човек; нищо не би могло да ми бъде по-полезно при участието ми в Съпротивата. Никой не се учудваше да ме види как ходя, жестикулирайки, от ферма към ферма и моят шеф от мрежата, Субабер, ме натовари с всички свръзки. Възвръщах си магически разума, когато се налагаше да изпълнявам задълженията си на счетоводител в „Кло Жоли“; Дюпра казваше, че „съм отървал боя“. Вероятно се досещаше за нелегалната ми дейност, тъй като малко неща се изплъзваха от вниманието му. Все пак предпочиташе да не намеква за това — „за да не си цапа ръцете“, казваше чичо — и се задоволяваше да измърмори:

— Вас човек никога няма да може да ви промени! — И не знам дали говореше само за Фльори или за всички безразсъдни братя, все по-многобройни в изнемощяла Европа, увлечени от тази заблуда, която толкова пъти в историята на народите е доказвала възможностите на невъзможното.

 

 

Тя седи на другия край на стаята, в мрачния ъгъл; там на стената виси едно нескопосно хвърчило с розово-жълто тяло и сребърни пръски, което едно седемгодишно дете само бе сглобило и оцветило в ателието. Не знам дали беше птица, пеперуда или гущер, тъй като детското въображение се беше постарало да не го лиши от нито една възможност.

— Невинаги съм била мила с теб, Людо, ето че сега си отмъщаваш. Вчера в продължение на часове напълно бе забравил за мен. Знаеш, че съм в твойта власт и ти харесва да ми го припомняш. Сякаш винаги очакваш да ти кажа: Какво ще правя без теб? Играеш си с мен, за да ме плашиш.

Признавам, че страхът и безпокойството й ми доставят удоволствие: това момиче с благороднически произход е зависимо от един нормандски селянин, от неговата вярност и от неговата памет. Никога не злоупотребих с властта си над нея. Напротив, позволявам си свободата да удължавам безкрайно някои от нейните жестове — например как прокарва ръка в косите си: всяка сутрин поне за няколко мига имам нужда от тази милувка. Или задържам ръката й, за да й попреча да си сложи сутиена.

— Хайде стига, Людо! Свърши ли?

Обичам да паля тези гневни искри в очите й. Нищо не ме успокоява така, както да я виждам непроменена, вярна на самата себе си.

— Мислиш, че можеш да си позволиш всичко, защото съм зависима от теб. Вчера ме накара да извървя двайсет километра през полето. И изобщо не обичам зеления пуловер, с който ме беше облякъл.

— Имах единствено него, а беше студено.

После тя бавно се стопява, връща се в своята нелегалност, а аз задържам клепачите си затворени, за да я запазя по-задълго.