Ромен Гари
Хвърчилата (25)

XXV

По пътя ме качи един военен камион и към три следобед бях в Клери. През отворените прозорци се чуваше радиото. Врагът щял да бъде спрян на Лоара. Не вярвах — дори госпожа Жюли не можеше да спре врага на Лоара.

Заварих чичо да работи. Още щом влязох, бях учуден от промяната на атмосферата в ателието: Амброаз Фльори беше затънал до колене в историята на Франция и имаше най-войнствен вид. Около него лежаха Шарл Мартел, всичките Луи, Годфроа дьо Буйон и Ролан дьо Ронсево — всички, които във Франция някога са оголвали зъби срещу врага — от Карл Велики до маршалите на империята; не липсваше дори самият Наполеон, за когото моят настойник казваше някога: „Ако му сложим една шапка «Борсалино» ще заприлича на Ал Капоне“. С игла и конец в ръка той кърпеше една Жана д’Арк, която вероятно бе сполетяна от нещастие, защото гълъбите, които трябваше да я носят към небето, висяха на една страна. Сабята й беше счупена в резултат на лоша среща със земята. За един стар пацифист, който винаги се бе противопоставял на военната служба, това бе такава коренна промяна, че онемях. Силно се съмнявах, че тя е резултат на нов прилив поръчки, тъй като в цялата си история страната ни не се беше интересувала по-малко от хвърчилата, както сега. Самият Амброаз Фльори се беше променил. Никога лицето му не бе имало по-сурово изражение. Той седеше там с осакатената Жана д’Арк на коленете и беше жив пример за това колко вбесен може да бъде един стар нормандец. Не стана от пейката, а само ми кимна с глава.

— Е, какво ново? — попита, а аз не отговорих, тъй като току-що Париж бе обявен за открит град. Мислех, че има други неща, за които трябва да се пита. Но беше само юни 1940 и още не бе дошло времето, когато французите щяха да се оставят да бъдат измъчвани и убивани заради неща, които съществуват само в главите им.

— Не успях да науча нищо. Всичко опитах. Но съм сигурен, че е жива и ще се върне.

Амброаз Фльори направи знак на одобрение.

— Това е добре, Людо. Германия спечели войната и сега здравомислието, предпазливостта и разумът ще обхванат цялата страна. За да продължиш да вярваш и да се надяваш, трябва да си луд. Откъдето си и правя това заключение…

Той ме погледна.

— Трябва да си луд.

Може би е нужно да припомня, че по време на капитулацията лудостта още не бе се настанила в главите на французите. В онзи момент имаше само един луд и той беше в Лондон.

Няколко дни след завръщането си аз видях първите германци. Нямаше с какво да се препитаваме и се бях примирил с мисълта да се върна при Марселен Дюпра, ако той все още ме искаше. Чичо бе отишъл да го види точно когато бе станало ясно, че нищо не може да спре светкавичния поход на Вермахта; беше го намерил със зачервени очи пред картата на Франция, която украсяваше входа и където всяка от провинциите беше представена със своите най-достойни ястия. Беше поставил пръста си върху свинския бут на Ардените и беше казал:

— Не знам докъде ще стигнат немците, но трябва на всяка цена да запазим връзките си с Перигор. Без трюфела и черния дроб „Кло Жоли“ е загубена. Слава богу, че поне Испания е неутрална: единствения хубав шафран получавам оттам.

— Мисля, че той също е полудял — беше казал чичо с уважение.

На пътя пред градината имаше три танка и една бронирана кола пред портата, под цъфналите магнолии. Очаквах да ме спрат, но немските войници дори не ми обърнаха внимание. Прекосих вестибюла; капаците на ротондата и на галериите бяха затворени; двама немски офицери седяха на една маса, наведени над някаква карта. Марселен Дюпра стоеше в полумрака, набразден с ивици светлина, в компанията на господин Жан, осемдесетгодишният виночерпец, който без съмнение беше дошъл в изоставената от всички „Кло Жоли“ да предложи на собственика своята помощ. С кръстосани на гърдите ръце, високо вдигната глава и леко свиреп поглед Дюпра говореше с приповдигнат тон, като че ли искаше да бъде сигурен, че двамата немски офицери ще го чуят.

— Признавам, че годината е добра. Може би дори от най-добрите; само дъждът да не се появи внезапно и гроздето да изгние.

— Във всеки случай всичко тръгна добре — говореше господин Жан с усмивка на сбръчканото си лице. — Франция ще си спомня за реколтата от 1940, чувствам, че това ще бъде една от най-добрите реколти. Получих хубави новини от всички страни — от Божоле, от цяла Бургундия, от Бордле… Те никога не са били по-добри. Виното тази година ще бъде по-хубаво от всякога. Ще се запомни.

— От незапомнени времена французите не са виждали подобен юни — признаваше Дюпра. — Изглежда небето е с нас. Нито облаче. Лилиите цъфнаха и до деветдесет дни реколтата ни е вързана в кърпа. Някои губят вяра и казват, че е прекалено хубаво, за да продължи. Но аз имам доверие в лозите. Във Франция винаги е било така. Когато губиш от една страна — печелиш от друга.

— Очевидно вината в Елзас са загубени — каза господин Жан.

— А карта без Елзас е национална катастрофа — отвърна Дюпра, повишавайки леко тон. — Забележи, аз имам в мазето си достатъчно вино, за да изкарам четири, пет години, а после, с малко късмет, ще заредим наново. Срещнах един, който беше дошъл от името на Поен от Виена. Изглежда, че всичко върви от добре по-добре, лозите надминават себе си. Дори по Лоара. Франция е особена страна, драги Жан. Когато всичко изглежда загубено, изведнъж става ясно, че главното е спасено.

Ръката на господин Жан изтри една сълза, спотаила се между бръчките на усмивката му.

— Е, да. Казвам ви, господин Дюпра, че след няколко години хората ще си припомнят 1940 и ще казват: подобна година не е имало. Познавам хора, които плачат, когато гледат лозите си: толкова са хубави!

Двамата офицери все така стояха наведени над картата. Мислех, че изучават военната карта на Франция. Лъжех се. Това наистина беше картата на Франция, но тази от „Кло Жоли“: Трюфели „Марселен Дюпра“ в глинен съд; филе от риба мостел, подправено с пелин; зайче от нормандска горичка в малинов оцет; миди „а ла дие-поаз“. Знаех менюто наизуст до болето от ябълково вино. Наблюдавах двамата немски офицери и изведнъж ми се стори, че войната още не е загубена. Единият от офицерите стана и приближи до Дюпра.

— Командващият немските войски в Нормандия генерал и Негово превъзходителство посланикът Ото Абец ще обядват тук с още петнайсет души следващия петък — каза той. — Негово превъзходителство посланик Абец е идвал често тук преди войната и ви изпраща поздрави. Надява се, че „Кло Жоли“ ще остане на висотата на репутацията си и е готов да ви окаже необходимата помощ. От негово име ви пожелаваме успех.

Дюпра го изгледа втренчено.

— Кажете на вашия генерал и на вашия посланик, че нямам персонал, нямам пресни продукти и не съм сигурен, че ще мога да ги обслужа.

— Тези заповеди са издадени от много високо място, господине — каза офицерът. — От Берлин искрено се надяват, че животът ще продължи нормално и ние възнамеряваме да уважим всичко, което е изградило величието и престижа на Франция и на първо място, разбира се, кулинарния й гений. Това са думи на самия фюрер.

Двамата офицери поздравиха собственика на „Кло Жоли“, удариха токове и се оттеглиха. Дюпра остана мълчалив. Видях странното изражение, което се изписа върху лицето му, смесица от гняв, безнадеждност и решителност. Не бях казал и дума. Господин Жак също изглеждаше неспокоен.

— Какво има, Марселен?

Тогава чух от устата на Марселен Дюпра думи, които той без съмнение не беше произнасял никога:

— Да ги вземат мътните — каза глухо. — Какво си мислят тези педали? Че ще насера гащите? Вече три поколения Дюпра са имали девиза: „Аз ще оцелея“.

Тогава той обяви, че „Кло Жоли“ отново отваря врати следващата седмица.

Въпреки това капитулациите около нас следваха една след друга; капитулацията на Англия се очакваше всеки момент и имаше мигове, особено нощем, когато всичко ми изглеждаше загубено. Тогава ставах и отивах в замъка Жар. Прескачах оградата и се отправях да чакам Лила на алеята с кестените, а каменната пейка, която излъчваше празнота и студенина на лунната светлина, ни приютяваше приятелски. Влизах вътре през един от големите прозорци на терасата, чиито стъкла бях счупил, качвах се на тавана и прокарвах ръка по глобуса, следвайки с пръст бъдещите експедиции, които Тад беше набелязал. Брюно сядаше пред пианото и аз слушах Полонезата на Шопен, чувах я толкова ясно, че дори безразличната тишина се трогваше. Тогава още не знаех, че и други французи като мен заживяват в спомени, за да запазят живи и присъстващи тези, които не бяха тук и които смятаха за изчезнали завинаги.