Ромен Гари
Хвърчилата (22)

XXII

Когато влакът наближи Клери и се показах през прозореца, след като бях забелязал полския орел, който пляскаше с криле високо над гарата, вече знаех кой ме очаква там; взирайки се внимателно забелязах, че старият пацифист се бе постарал да промени тази птица, очевидно прекалено войнствена за неговия вкус и да я замени с хубав двуглав гълъб. Пет седмици бяха минали от нашата раздяла и Амброаз Фльори ми се стори угрижен и остарял.

— Ето те да се завръщаш от големия свят! Как беше там?

Той посочи с пръст отличителният знак на „Яхт клуб“ в Гдиня. Бяха ми го връчили тържествено в Гродек, в навечерието на заминаването ми, като символ на свободния достъп до Полша по море. Никога в Европа съмненията и страховете не са били придружавани от толкова горделиви демонстрации на доверие, отколкото през този август на 1939 година.

— Изглежда ще избухне всеки момент — му казах аз.

— Мислиш ли? Народите никога повече няма да се оставят да бъдат въвлечени в касапницата.

Амброаз Фльори свали гълъба на земята — както винаги, където и да отидеше, децата веднага го наобикаляха — и прибра хвърчилото под мишница. Едва направили няколко крачки, чичо спря и отвори вратата на един малък автомобил.

— Да — кимна той, забелязвайки моето учудване. — Това е подарък от лорд Хау, спомняш ли си, онзи, който беше дошъл да ни види.

На шейсет и три години той бе уважавана личност в цялата страна и славата му беше увенчана с академична награда, която впрочем той беше отказал.

Когато стигнахме Мот, изтичах в ателието. Без съмнение разтревожен от заплахите на войната повече, отколкото си признаваше, по време на моето отсъствие Амброаз Фльори беше навлязъл в своя „хуманистичен период“, побрал всичко, което Франция можеше да предложи на хората, вярващи в нейните светлини. Поредицата енциклопедисти, овесени на гредите, изглеждаха превъзходно, макар и да имаха малко инертен вид тук, вътре, където им липсваше въздух.

— Както виждаш, поработих добре — каза ми не без гордост моят настойник като поглаждаше мустаци. — Времето, в което живеем, може да замае главите ни, затова трябва да си припомняме кои сме.

А ние не бяхме нито Русо, нито Дидро, нито Волтер: ние бяхме Мусолини, Хитлер и Сталин. Никога хвърчилата от периода на Просвещението, които старият пощальон на Клери бе правил, не бяха изглеждали така смешни. Въпреки това продължавах да черпя от любовта си необходимото заслепление, за да вярвам в мъдростта на хората и моят чичо нито за миг не се усъмни в мира, като че ли сърцето му само можеше да надделее над историята.

Една нощ, докато бях с Лила на брега на Балтийско море усетих, че някой ме дърпа за ръката. Облечен в дълга риза, която го правеше да изглежда по-голям, Амброаз Фльори седеше на леглото ми със свещ в ръка. В очите му имаше нечовешка мъка.

— Обявиха всеобща мобилизация. Но, разбира се, мобилизацията още не значи война.

— Разбира се, че не — казах и преди да се събудя окончателно, добавих: — Броницки трябва да се върнат във Франция за Коледа.

Чичо вдигна свещта, за да види по-добре лицето ми:

— Казват, че любовта е сляпа, но кой знае, при теб може би слепотата е начин да виждаш…

През всичките часове, които предхождаха нахлуването в Полша, аз с безупречно тъпоумие изпълних ролята си във великия колективен балет на пуйките, който се играеше от единия до другия край на страната. Надпреварата беше кой ще вдигне по-високо крак, за да отправи в задника на германците въображаемия ритник; един french-cancan по време на буфонадата, която се разиграваше от Пиренеите до линията Мажино. „Полша ще издържи“ — заявяваха на висок глас вестниците и радиото и аз имах щастливата увереност, че около Лила се изправя стена от най-храбрите гърди на света и си спомнях батальоните конници, които прекосяваха Гродек с песен, саби и знамена. „Историческата памет“ на поляците, казвах аз на чичо, е неизчерпаем източник на смелост, чест и вярност и като въртях копчето на старото ни радио с нетърпение чаках началото на враждебните действия и първите известия за победа, дразнейки се, когато коментаторите говореха за „последните опити да бъде спасен мирът“. Изпращах до гарата мобилизираните си приятели, пеех заедно с тях „ще се прославим, както бащите ни се прославиха“; просълзявах се, когато виждах по улиците как непознати хора си стискат ръцете и викат: „Господине, да живее Полша!“; чувах как нашият стар свещеник, отец Ташен, обявява от амвона, че „Нечестива Германия ще рухне като изгнило и кухо дърво“; възхищавах се от учителя си, господин Льодюк, който отново бе облякъл светлосинята си униформа и носеше медалите си, за да припомня на младите образа на любимия фронтовак от 14–18 година, гарант за нашата нова победа. Почти не виждах чичо, който стоеше затворен в стаята си и ми отвръщаше, когато отивах да чукам на вратата му:

— Остави ме на мира, сополанко, и върви да се правиш на палячо с другите!

На трети септември седях пред празната камина, угаснала и почерняла. Чух странно пращене от ателието; не приличаше на шума, който идваше, когато чичо работеше. Сериозно обезпокоен станах и прекосих двора.

Останки от счупени хвърчила се търкаляха навсякъде. Амброаз Фльори държеше в ръце своя скъп Монтен и с рязко движение го счупи в коляното си. Сред изпочупените хвърчила видях някои от най-хубавите ни творения, именно онези, които чичо бе обичал най-много — Жан-Жак Русо и Свободата, огряваща света. Не беше пощадил дори рожбите си от „наивния период“, всички свои водни кончета и детски мечти, които толкова често бяха отдавали на небето своята невинност. Около една трета от колекцията на Амброаз Фльори беше вече на парчета. Никога лицето му не беше излъчвало такова отчаяние.

— Обявиха войната — каза той със сподавен глас.

Амброаз свали от стената своя Жорес и го смачка с пета. Скочих, сграбчих чичо през кръста и го изхвърлих навън. Не чувах нищо, не мислех за нищо. Единственото, което знаех беше, че трябва да спася последните останали хвърчила.