Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (9)

IX

Всяка вечер в седем чаках Алин на ул. „Менил“. Всеки път тя ми се усмихваше мимоходом, ей така, приятелски. Сетне изведнъж престана да ми се усмихва и ме подминаваше с вперен право пред нея поглед, сякаш не ме виждаше. Това беше добър знак, вече ми отдаваше значение. Не исках да я свалям, оставях нещата да узреят. Винаги е добре да имаш за какво да си помечтаеш. Понякога наистина така се възнасяш, че после си разгембваш мутрата. Често ми е правело впечатление, че има нещо в действителността, което не е наред. После една вечер тя излезе и се насочи право към мен, сякаш знаеше, че ще съм там, сякаш си беше мислила за това.

— Здравейте, получихме един нов речник, който може би ще ви заинтересува. Изцяло актуализиран е.

Усмихна се.

— Е, разбира се, ако сам не знаете какво точно търсите…

— То си е нормално, де. Когато знаеш какво търсиш, все едно че вече си го намерил…

— Следвате ли?

— Аз? Не. Всъщност да, нали всички цял живот се учим… Аз съм самоук. — Разхилих се, за да разпусна малко. — Имам един приятел, Чък, който казва, че съм самоук в терзанията.

Тя ме изгледа внимателно. От главата до петите. Един от онези погледи, които направо ви разсъбличат. Само дето не ми поиска урина за проба.

— Интересно.

После си тръгна. Аз останах да се гърча. Интересно. По дяволите.

Спах зле и на следващата сутрин отидох да забера господин Соломон, за да го откарам при зъболекаря, както се бяхме уговорили. Беше се решил да си сложи изкуствени покрития на зъбите, за да изглежда като нов. Обясни ми, че вече правели коронки, които можели да издържат двайсет и кусур години, благодарение на напредъка в областта на коронките. Ще рече, че господин Соломон щеше да изкара до сто и десет години, преди да му се наложи да ги сменя. Не съм виждал друг като него, който така категорично да отказва да умре. Новите коронки щяха да му струват два бона и половина. Питах се за какво му трябваха там, накъдето се беше запътил. Правеше си всичко по мярка и от най-доброто качество, сякаш още си струваше. Като го гледах как се гласеше пред огледалото, имах чувството, че го прави като мъж, който все още иска да се хареса на някоя жена. Най-накрая забождаше една голяма перлена игла на вратовръзката, за да си придаде стойност.

Докато се приготвяше, отворих дума за госпожица Кора.

— Ах, да. Бях забравил… Как се погаждате двамата?

— Каза ми, че приличам на излязъл от шансоните и че й напомням някой. Пуска ми плочи, бъкащи от простонародни страдания. Те са от преди нея, но тя обича да ги пее. Апашите, ул. „Лап“, един последен танц и на изпроводяк един куршум в сърцето. На мен това време по-скоро ми допада, защото трябва да не са имали много грижи, та да си измислят подобни истории.

Господин Соломон изглеждаше развеселен. Дори се изкиска доволно, сякаш казаното му бе доставило удоволствие. После, за моя изненада, се разсмя от все сърце, както никога не го бях чувал да прави, а накрая каза:

— Клетата Кора. Все същата си е. Така и предполагах. Не съм грешал.

Тогава разбрах, че той познаваше госпожица Кора много по-отблизо, отколкото признаваше. Сетих се, че тя му беше спасила еврейския живот по времето на германците и ми се искаше да разбера защо той й се сърдеше, сякаш беше сторила нещо нередно.

— Мисля, че трябва да продължавате да я навестявате, драги ми Жан.

Попитах го дали госпожица Кора наистина е била известна.

— Да, била е доста известна, струва ми се. Няма нищо по-тъжно от знаменитостта и обожанието на тълпите от момента, в който ги загубите. Занасяйте й по някой букет от време на време, ще й доставите удоволствие… Вземете…

Извади от портфейла си няколко банкноти стотачки и ми ги подаде с два пръста.

— Сигурно не й е лесно. Годинките се изнизват, а когато си нямаш никой… Навремето направи добра кариера със странния си, леко дрезгав глас, малко като прегракнала…

Той се умълча, сякаш за да чуе по-добре в спомените си гласа на госпожица Кора. Леко дрезгав, като прегракнал…

— Оня ден намерих една от старите й плочи на битака. Открих я случайно. Тя си имаше собствен стил. Знаете ли, не е лесно човек да забрави себе си. Да, занесете й цветя, за да улесните спомените й. Тя можеше да направи доста добра кариера, но се оказа с глупаво сърце.

— То, сърцето, май не може да бъде другояче, господин Соломон. Ако сърцето ви не е глупаво, значи просто нямате сърце.

Той ми се стори изненадан. Поогледа ме внимателно, което ме накара да мисля, че досега не ме беше забелязал истински.

— Твърде точно, добре го казахте, Жано. Но едно е да имаш глупаво сърце, друго е то да бъде съвсем тъпо. Когато е тъпо, сърцето може да причини много нещастия, не само на себе си, но най-вече на… другите. Може да прекърши един, че дори два живота. Всъщност аз я познавам едва-едва.

— Тя май ви е спасила живота, господин Соломон.

— Какво?

— Да, изглежда, че тя ви е спасила живота като евреин по времето на германците.

Никога не трябваше да го казвам, никога. Като си го спомня, още се смразявам. Стори ми се, че господин Соломон щеше да получи удар. Изведнъж изтръпна, главата му конвулсивно затрепери, при това този човек никога не трепереше, тъкмо напротив. Лицето му посивя, а после се вкамени, до такава степен, че за миг ми се стори застинало завинаги, сякаш го бях превърнал в исторически паметник. Веждите му се бяха свъсили, челюстите се бяха стиснали, излъчваше такъв безмилостен гняв, че очаквах да го видя как хвърля мълнии от небето в изблик на блажена ярост.

— Господин Соломон, недейте така! — извиках. — Плашите ме!

Той се поотпусна, сетне още малко, а накрая се разсмя тихомълком, който смях също не ми се нравеше, защото беше горчив.

— Тъй де, тя си говори небивалици — рече той. — Въпреки това, занесете й цветя.

Надигна се от фотьойла си, като си помагаше с две ръце, но без особено усилие, и направи крачка-две, за да се отпусне. Стоеше прав насред широкия си кабинет, облечен в сив костюм на принцови уелски карета. После грабна безупречната си шапка, ръкавиците и бастуна със сребърна конска глава. Господин Соломон си падаше по конния спорт. За миг се замисли, загледан в краката си.

— Всъщност случват се и такива неща — отбеляза той, без да уточнява какви именно, защото ако трябваше да изброи всички неща, които се случват, нямаше да им видим края.

Въздъхна и се извърна към прозореца, който гледа към бул. „Осман“ и към някакво училище по танци от другата страна, на втория етаж, над фризьора. Виждаха се двойки, които танцуваха от петдесет години, откакто господин Соломон се бе настанил тук, в зората на големите си успехи с панталоните. Той сподели, че е смаян при мисълта за всичко, което се бе случило по света и навсякъде за тези години, като изключим неделите, защото са неработни дни. Не чувахме музиката, но виждахме двойките как танцуват. Този странен танц е бил създаден от един италианец от Генуа, когото господин Соломон познавал, когато бил още жив, преди да се самоубие през 1942 г. по антифашистки причини, докато съседите го мислели за обикновено жиголо. Господин Соломон притежаваше снимката му, поставена в рамка от чисто сребро върху бюрото му на филателист, защото в негово лице могъл да намери приятел, ако не били историческите събития, по време на които е прекарал четири години, затворен в една изба, а оня се обесил. Никой не прилича по-малко на антифашист от този господин Силвио Болдини. Беше съвършено зализан, с път по средата и щеше да прилича на Рудолф Валентино, ако не беше толкова грозен. Тъкмо той бе уредил избата на „Шанз-Елизе“ за господин Соломон, преди да се обеси, което беше създало помежду им връзки на приятелство и вечна признателност. Господин Соломон разказваше, че облеклото му биело на очи с розовите си ризи, а той бил по-скоро дребен за човек, който се прехранвал като жиголо, по което нямало спор. Едва по-късно открили, че всъщност бил антифашист, благодарение на нелегалната преса, която намерили по времето на Виши. Училището по танци обаче просъществувало под грижите на други хора. Вероятно ще се изненадате, че споменавам паметта му, когато има толкова други нещастия по света, които очакват своя ред, но не бива да забравяме, че човешкият живот започва и свършва къде да е, затова не бива много да се разчита на него.

— Трябва да я навестите, трябва — за пореден път повтори разсеяно господин Соломон, като държеше в ръката си своята елегантна шапка, а в другата ръкавиците и конския си бастун, готов за излизане, като все така следваше с поглед двойките, които се въртяха от петдесет години в училището по танци.

Постави шапката си с рязък и решителен жест, леко накривена за повече шик, и двамата поехме към зъболекаря, където щеше да си сложи коронки, с които да изкара до края на живота си. В таксито, докато се поклащаше на задната седалка, хванал ръкавиците с ръце, облегнати на красивата конска глава, господин Соломон отбеляза:

— Знаете ли какво откривате, Жан, когато зачакате старостта да изникне на хоризонта, както скоро ще се случи с мен?

— Рано ви е да мислите за старостта, господин Соломон.

— Трябва вече да мисля за нея, за да свикна с тази перспектива. Скоро ще навърша, живот и здраве, осемдесет и пет години. През юли. Трябва вече да свиквам, че старостта се задава. Тя изглежда е свързана с дупки в паметта, сънливост, липса на интерес към жените, но също и със спокойствие и душевен мир, които са хубавата страна.

Двамата се разсмяхме. Аз съм на мнение, че най-хубавото, което е останало на евреите от изтребленията, е хуморът. Като киноман съм убеден, че киното щеше много да загуби, ако не бяха принудили евреите да се смеят.

— Знаеш ли какво откриваш с възрастта, Жано?

За първи път господин Соломон ме заговаряше на „ти“, от което истински се развълнувах. Досега не го бях виждал да говори на „ти“ с никого и ми беше приятно, че така приятелски се привеждаше над мен.

— Откриваш младостта си. Ако ти призная, че аз, тук присъстващият Соломон Рубинщайн, бих желал да седна в някоя градинка, или дори на някое площадче, с приведени над мен лилии и обграден от мимози (но това не е задължително) и нежно да държа нечия ръка, тогава хората ще изпопукат от смях.

И двамата се умълчахме, само дето аз и бездруго не бях казал нито дума.

— Затова ти препоръчвам да наминаваш покрай клетата Кора Ламенер от време на време — добави господин Соломон, след като бе спазил едноминутното мълчание. Няма нищо по-тъжно от клетниците, Жано. По време на Френската революция, за която сигурно си чувал да говорят, клетниците са хора, които са загубили предишното си положение. Загубили са младостта си, красотата си, любовите, мечтите, а понякога дори зъбите си. Представи си една млада, обожавана, будеща възторг и обградена със страст жена, която изведнъж помръква, защото са й отнели всичко, и тя се превръща в друг човек, макар да си остава все същата. Всички глави са се обръщали по пътя й, а сега нито един поглед не я проследява. Налага й се да показва младежките си снимки като доказателство. Зад гърба й се изричат ужасни думи: казват, че „била“ красива, май „била“ известна, говорят, че не „била“ коя да е. Тъй че от време на време й носи цветя, та да си спомня коя е била. Почит трябва.

— Искате да кажете милост.

— Ни най-малко. Тъкмо почит. Онова, което навремето наричаха човешко уважение. В милостта има нещо омаловажаващо, някаква снизходителност. Не знам кой знае какво за тази госпожица Кора, освен че си падаше по лоши момчета и с пърхащите си любови беше съсипала един мой приятел. Но всички сме дружно виновни, когато откажем помощ на застрашен човек, често без дори да знаем за кого става дума. Тъй че при положение че познаваме въпросната дама, сме длъжни да направим възможното, за да й помогнем да живее.