Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (7)

VII

Известно време (две-три седмици) не бях навестявал госпожица Кора. Понякога си мислех за нея, сигурно е тежко за една жена да бъде ограбена от живота, още повече за човек, който е получил признанието на публиката. Една вечер тя позвъни в SOS, за да ме наеме като такси, но аз не бях на смяна. Явил се Тонг, който после ми разказа, че не била никак доволна, нито един път не го заговорила, освен, за да го попита какво работя аз в живота, истина ли е, че съм механик и какво общо имам със SOS, където е необходима психологическа компетентност и интелект, които аз не притежавам. Това ме разсмя и си спомних, че господин Соломон ме беше питал дали съм лежал в затвора. Абе даваха ми присъда за физиономия. Тонг й обяснил, че съм от хората, които не са наясно със себе си, и че имам проблеми със средата. Това си е истина, а също, че се интересувам от другите видове, особено от застрашените, и тъкмо затова се бях сприятелил с господин Соломон. Тонг се опитал да поговори с госпожица Кора за източната религия, за която животът е свещен, и то не само при едноименните крави в Индия, но дори у най-дребните мушици. Госпожица Кора обаче не проявила интерес, мислела си за друго и той зарязал разговора, за да не й досажда. После си говорихме в копторчето и Чък, който учеше на масата до прозореца, ни попита за какво става въпрос. Обясних му криво-ляво.

— Става въпрос за една жена към шейсет и пет лазарника, която на времето си е била знаменитост. Готина е, защото още пази старите си навици.

— Какви навици?

— Да е млада и красива. Да я харесват. Има хора, които всичко ги напуска, но не и това.

— Нищо по-тъжно от жена, която се вкопчва в младостта си.

— Този път не си прав. Госпожица Кора не се вкопчва, не шикалкави, а се държи съвсем достойно. Разбира се, лицето й е малко поразено, времето я е настъпило, както подобава, сигурно тъкмо поради това господин Соломон й изпрати сушени плодове от Ница. Доколкото разбирам, тя му е спасила еврейския живот по време на окупацията.

— Тоя пък! — възкликна Чък, когото господин Соломон особено обичаше като явление. — В асоциацията ми казаха, че раздава най-малко по един бон месечно за благотворителност, и то само за старци, за клетници, както той се изразява. Мисли само за себе си.

— Ако имаш предвид, че знае от опит какво е да си престарял и самотен…

— При него това е проява на желание за власт. У всички благодетели има стремеж към властта. Толкова дълго е бил цар на панталона, че вече се възприема чисто и просто като цар. Цар Соломон. Като библейския му съименник.

Когато Чък си отиде, отворих речника. Оттам научих, че цар Соломон е наследник на Давид, който е строил крепости, въоръжил е войската си с колесници и е сключил съюзи, но накрая и той е умрял и се е превърнал на нищо и никаква пепел. Малкият Ларус уточняваше, че мъдростта му е останала легендарна в целия Изток и в Стария завет. Бил е прочут и с великолепието си, по което си приличаха с господин Соломон, който също като него щедро раздаваше благините си. Понякога си припомнях историята, когато разнасях подаръци на хора, които вече не се надяваха на нищо. Някои от тях така бяха привикнали със забравата, че когато поставех на входа им анонимните дарове, си мислеха, че са паднали от небето и че Някой там, горе, си е спомнил за тях. Не съм съгласен, че това е стремеж към власт или мания за величие, но Чък може би е прав, когато твърди, че у господин Соломон това е учтив начин да упрекне небесата, за да събуди угризенията им.

Веднъж пазарувахме с госпожица Кора, която ме беше цанила още от предния ден. Помагах й да качим торбите. После пак ми бе сервирано ябълково вино и тъкмо когато се гласях да си тръгна, тя ми каза:

— Седни, искам да ти кажа нещо.

Седнах на един стол, а тя на белия пуф. Зачаках. Тя пиеше ябълковото си вино на малки глътки, като размишляваше угрижено и някак мрачно, сякаш щеше да ми предложи нещо.

— Слушай, Жано. Аз те наблюдавах внимателно. Затова те накарах да дойдеш няколко пъти, за да се уверя. Ти притежаваш необходимата външност. Веднага го забелязах. Притежаваш така нареченото животинско привличане. Довери ми се, знам за какво говоря. Това ми е занаятът, видяла съм две и двеста. В наше време подобни външности изчезнаха от сцената. Всичко се превърна в шоубизнес, не е както преди. От младия Габен насам не се е появил никой. Белмондо имаше заложби, но олекна. Лино си го бива, но вече не е първа младост. Аз ще се погрижа за теб. Ще те направя звезда, екранът ще пращи от теб. Вече го няма животинското привличане. Сега всички са като котенца. Категория муха. Довери ми се. Отдавна обмислям да се заема с някой, за да му дам шанс. Само че младежите, които срещах, бяха нефелни. Не останаха истински пичове. Ти си от тая порода. Усетих го, щом те видях. Аз мога да ти помогна.

Сконфузих се. Притеснително беше да гледаш възрастен човек, изпаднал дотам, че да иска да ви помогне. Тя вече не можеше да мечтае за себе си и започваше да мечтае от мое име. Знаменитостта, опашките пред киносалоните, снимките навсякъде. Щеше й се това да я споходи, но вече беше твърде късно.

— Ти си породист, Жано. Имаш истинска народна външност. А тя се среща рядко, вече е на изчезване, не знам защо. Нали виждаш, има ли някъде физически труд, не можеш да откриеш кьорав французин. Има алжирци, негри, какви ли не, само не и французи. По сцените е пълно с шушумиги. Те нямат дъх, пот, кураж, квартал, улица. Дай ми година-две и всички продуценти ще бъдат в краката ти.

Аз стоях с възможно най-тъпата усмивка на уста и дори стисках колене като някоя девойка. Знаех, че тя просто си беше помечтала на мой гръб, че в никакъв случай не биваше да я обезсърчавам, защото най-доброто, което може да направиш като доброволец, е да помогнеш някому да мечтае.

— Нали знаеш, че Пиаф създаде Азнавур, Монтан, тя откри и… оня, другия, вече не се сещам името, но помогна на много младежи. Няма нищо по-хубаво от това да помогнеш на някой младеж.

— Вижте, госпожице Кора, аз съм навит, ама…

— Какво ама?

Тя се разсмя.

— Шегата настрана, ама ти случайно да не би да си си помислил, че…? Все пак не си въобразяваш, че на моята възраст мога да имам такива задни мисли? Имала съм доста мъже, никога не ме е хващала липсата. Отдавна приключих с тези глупости. Ще ти искам двайсет процента от заработеното и толкоз. Не десет като другите, а двайсет, защото ще имам и някои разходи.

Бях съгласен да й помогна. Винаги съм бил готов на всичко, за да намаля хорските страдания. Открай време милея за защитата на природата и на застрашените видове, това си го нося в себе си. Не знам откъде съм го прихванал. Чък твърди, че ако това беше възможно, съм щял да стана първия християнин. Аз пък си мисля, че е от егоизъм. Грижа се за другите, за да не мисля за себе си, от което най ме е страх. Щом се сетя за себе си, и ме налягат едни терзания…

— Аз съм много навит, госпожице Кора. Страшно обичам киното.

— Тогава ми се довери. Все още познавам доста хора от света на сцената. Сам разбираш, че не бива да бъдеш прекалено припрян, няма да стане от днес за утре. Наминавай да ме видиш от време на време, но аз трябва да знам къде да те намеря във всеки един момент, ако се отвори някаква възможност. Ще печелиш милиони и ликът ти ще е навсякъде. Повярвай ми, имам нюх за тези неща.

Беше доволна.

— Щом те зърнах бях наясно. Ти притежаваш лице на любовник.

— Има такъв филм с Жан Габен, „Лице на любовник“.

— С Габен се запознахме преди войната, когато се снимаше в „Пепе льо Моко“. Бяхме приятелки с Мирей Бален. Нея също я забравиха, умря в неизвестност. Ти попадна на верния човек. Даже не можеш да си го представиш. Късметлия си.

За да звуча по-реалистично, рекох предпазливо:

— Ще видим.

И за да покажа, че вярвам, дори добавих:

— Двайсет процента не са ли малко множко?

— Ще имам разходи. За начало трябва да ти направим хубави фотографии. И не при кой да е.

Тя отиде да вземе дамската си чанта. Когато се движеше на токчета, все още изглеждаше доста женствена. Краката й не бяха загубили гъвкавостта си, както у повечето нейни връстници. Крачеше с ръка на кръста. Единствено лицето я издаваше. Извади няколко банкноти от чантата си и ми ги подаде, без дори да ги преброи. На мен ми се сви стомахът и едва запазих добре известната си усмивка на лицето. Тя беше отчаяна и готова на всичко, само и само да има още в какво да вярва.

— Дръж. Познавам един добър фотограф. Мисля, че все още е жив. Той е най-добрият. Снимал е кого ли не: Ремю, Габен, Хари Бор.

Гласът й потреперваше. Имах чувството, че проси от мен милостиня, като ми дава пари. Взех банкнотите.

— Няма да те пращам на уроци по правоговор. В никакъв случай. Имаш добър глас. Неподправен, парижански, който идва от улицата и там трябва да си остане. Правоговорът е като скопяването. Сега си отивай. И не се притеснявай…

И тогава каза нещо смайващо.

— Аз няма да те зарежа.

Тръгнах си. Влязох в едно бистро и гаврътнах две малки, за да се освестя. Ако чувствата ми можеха да се материализират, кръвта ми щеше да потече по тезгяха. Тя беше като куче в кучкарник, което ви гледа през решетките. Понякога в погледите им се чете същото. Умилостивяване. Сантиментализъм му викат.