Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (6)

VI

Тя живееше на ул. „Асас“ и когато позвъних на втория етаж вляво, както пишеше долу, се озовах пред дребничка дама с весел поглед, доста запазена за възрастта си, въпреки бръчките по лицето и най-вече кожата на шията, която не беше първо качество. Но когато я видеше човек, не му хрумваше да я нарече бабе. Беше в розова пижама и с обувки на висок ток. Имаше черен кичур на челото, който попипваше, докато ме гледаше, сякаш си играеше. Отвътре се чуваше някаква плоча на господин Шарл Трене. Веднага го разпознах, „Мадмоазел Клео“, тя е от песните, които все още въртят по радиата.

— Какво ще обичате?

— Търся госпожа Кора Ламенер.

Тя се засмя, като продължаваше да си играе с кичура.

— Аз съм. Името, разбира се, не ви говори нищо, твърде млад сте.

Бях изненадан. Виждах, че не бяхме връстници, но какво от това.

— Не сте бил още роден — рече тя, а аз продължавах да не зацепвам.

Подадох й кошницата със сушените плодове от Ница.

— Натоварен съм да ви предам ето това.

— От чие име?

— Няколко пъти сте се обаждали в SOS-Доброволци. Много мило, че сте се сетили за нас, та ето, и ние помислихме за вас.

Погледна ме така, като че ли се подигравах с нея.

— Никога не съм се обаждала в SOS! Никога! Ама че ги говорите! Защо ми е да звъня в SOS?

Не беше доволна.

— Изглеждам ли ви като човек, който се нуждае от помощ? Изобщо, какво значи всичко това?

После изведнъж й просветна:

— Ах, да, сетих се! Не съм се обаждала в SOS, а потърсих господин Соломон Рубинщайн и…

— Той е на същия телефон — рекох. — Понякога сам го вдига, когато му се прииска.

— Беше по личен въпрос. Само исках да разбера дали още е жив. Една вечер се сетих за него и пожелах да проверя дали още го има. Звъннах, за да се осведомя.

Вече нищо не разбирах. Господин Соломон ми беше казал, че не я познава. Паметта му даже изневери и се потупваше по челото, за да си припомни името й.

— Той ли ми изпраща тази красива кошница?

Господин Соломон ме бе помолил да не казвам името му. Когато раздаваше благините си, не търсеше да получава благодарности. Той обичаше да доставя удоволствие, да вкара лъч светлина в делника на хора, чийто живот не е розов. Карта за почивка за човек, който не е виждал морето, по някое радио за този или онзи, веднъж дори занесох телевизор на един възрастен господин, който вече беше без крака и на когото бяха казали много тъжни неща. Тези прояви на щедрост много интригуваха Чък. Според него цар Соломон беше нещо като заместник, временно изпълняващ длъжността. „Заместник: човек, който временно изпълнява чужди професионални и други функции.“ Това е от Ларус. Та според Чък цар Соломон временно изпълнява чужда роля, поради отсъствието на титуляря. Така той Му отмъщава замествайки Го, като по този начин Му напомня, че никакъв Го няма. Опитах се да сложа край на този разговор с Чък, защото човек никога не го знае какви ще ги наговори, а понякога приказките му направо ви подлудяват. Той смята, че цар Соломон работи като временно изпълняващ длъжността, за да поучи Господ и да го засрами. Според господин Соломон Бог трябва да се грижи за нещата, за които не го е грижа, и тъй като сам разполагаше със средства, бе заел поста по заместване. Може би Господ, като видеше как другият възрастен господин раздава благините си на негово място, щеше да се засегне, да спре да нехае и щеше да покаже, че е способен на много повече от царя на прет-а-портето Соломон Рубинщайн, Esq. Ето как Чък обясняваше щедростта и великодушието на господин Соломон. „Щедрост: предразположение към раздаване на блага.“ Стана ми много смешно като си представих господин Соломон как дава мигач на Господ и се опитва да го засрами. След това Чък нарече цар Соломон несъстоящ се Харен Ал Рашид. Който се произнася също Харун Ал Рашид, герой от Приказките от хиляда и една нощ, почитан заради щедростта си.

— Абе, дъртият иска да го обичат.

Това намери да ми каже Чък за цар Соломон. Що се отнася до мен, аз виждах просто един много възрастен човек, който се грижеше за другите, защото не оставаше кой знае какво от него самия и от живота му. Та тъй значи, стоях пред тази мъничка жена, която питаше дали господин Соломон Рубинщайн лично й бе изпратил кошницата със сушените плодове от Ница, и не знаех как да изляза от положението, като се има предвид, че той желаеше да остане инкогнито по заместване.

— Попитах ви дали лично господин Соломон ми я…

— Не, не съвсем, ние от асоциацията обичаме да правим приятелски жестове.

Тя ме разбра.

— А, ясно, правите си промоция.

Тя пък трябваше да знае, че не ни е необходимо да си правим реклама, защото сме доброволци. Не бяхме известни колкото SOS-Приятелство, но все пак получавахме стотици обаждания и господин Соломон го бяха признали, че е с идеална цел. Дори си беше поставил в рамка една диплома с благодарности от парижкото кметство, а имаше и най-добри свидетелства от провинцията.

Обясних й всичко това надве-натри и забелязах, че ме гледаше много внимателно, но май не ме слушаше. Странна работа. Сякаш ме обследваше на части, раменете, носът, брадичката, тъй де, цялата мутра, после внезапно притвори очи, сложи ръка на сърцето си и известно време остана така. Сетне въздъхна дълбоко и пак стана нормална. Не разбирах с какво го бях предизвикал.

— Влезте, заповядайте.

— Не, благодаря, но нямам право да оставя колата долу, не съм вдигнал черното знаме.

— Какво черно знаме, за бога?

— Аз съм таксиджия.

Ето че пак се вторачи в лицето ми. Сякаш се колебаеше между носа, очите и устата ми, а после се натъжи, като че ми липсваше нещо.

— Ама и вие си имате едни занаяти! Таксиджия, доброволец в SOS и какво още?

— Ами бачкал съм като домашен майстор и монтьор, но после работата ми се разрасна. Господин Соломон се обърна към мен, защото му трябваше някой да разнася по домовете.

Тя бе поставила кошницата със сушените плодове на масата, до една испанска циганка, която танцуваше и показваше дантеленото си бельо.

— Значи това не е от господин Соломон? Сигурен ли сте?

— На картичката винаги си пише от кого е.

Госпожица Кора бързо откри картичката, която беше закарфичена отзад, на целофана. На нея пишеше само SOS с печатни букви. Господин Соломон сам я беше поставил. SOS.

Госпожица Кора хвърли картичката на масата. Изглеждаше отвратена.

— Дърта камила! Като благодарност задето му спасих еврейския живот по време на окупацията. Не му изнася да си спомни.

Аз недоумявах как господин Соломон може да се сърди на някой, че е спасил еврейския му живот и защо му трябваше да се ожесточава толкова срещу това лице, до степен да му изпрати сушени плодове от Ница, без да си напише името. Трябва да имаше стари дрязги между тях, иначе господин Соломон нямаше да ме изпрати от свое име инкогнито и нямаше да ми се прави, че едвам се сеща коя е тази дама. Щях да си ходя, но тя ме помоли да остана малко, колкото да изпия чаша ябълково вино, което не обичам, но тя отиде да потърси гарафата в кухнята, откъдето се върна с поднос и две чаши. Седнахме и се разговорихме. Не знаех дали ме беше накарала да седна, за да й правя малко компания, защото се чувстваше самотна. Не вярвам, защото едва ли беше загазила чак дотам, като се има предвид, че апартаментът наистина си го биваше и на нея сигурно не й липсваха средства. Имаш ли пари все ще се намира с кого да си говориш. Седеше на един бял пуф, нещо като нисък и широк мек стол и най-напред, с чашата ябълково в ръка, се взираше внимателно в мен, както допреди малко, като играеше с кичура си със странна усмивчица, без да се притеснява, защото на нейната възраст човек може да си го позволи. Тогава се сетих, че вероятно й напомнях някой и внезапно си спомних, че когато срещнах за първи път господин Соломон и отидохме на кафе, той също изглеждаше удивен, сякаш се беше шашнал от муцуната ми по негови си причини. Аз си пиех ябълковото вино, докато госпожица Кора ме оглеждаше усмихвайки се, отдадена на някоя своя си мисъл. Впрочем хич не обичам ябълковото, но от благоприличие се налагаше. Минаха три минути и тъкмо когато си казвах „какво става тука бе“, тя ме попита дали познавам господин Соломон отдавна и дали ми е говорил за нея. Като й казах, че не е, ми се стори много огорчена, сякаш беше съвсем незначителна. Обясни ми, че е била певица реалистка, както са им викали тогава, когато са пеели различно от сега. Реалистичното пеене е жанр, в който се иска много страдание, защото жанрът е народен. Най-модерен е бил в началото на века, когато още е нямало социално осигуряване и когато мнозина са мрели от сиромашия и болки в гърдите, а любовта е значела много повече от днес, защото още не е имало нито коли, нито телевизия, нито отпуски и за дете от народа любовта е била единственото благо.

— През двайсетте и трийсетте пееха също Фреел и Дамиа, и най-вече Пиаф, разбира се, която беше дошла направо от улицата и имаше сърце от времето на слугинчетата и сводниците. Аз се вписвах в тази традиция. Всъщност, чуй това…

Мина на „ти“. После стана и отиде да сложи една плоча „Въздишки на Барбес“, а гласът й си го биваше. На нея й беше приятно да се слуша. Така откарахме към половин час. Във „Въздишки на Барбес“ един сводник я убиваше със сатър, защото беше срещнала син от заможно семейство, който искаше да я измъкне от тротоара. Във „Вълчицата“ пък тя го убиваше, за да спаси дъщеря си от същия този тротоар. Всички бяха курви по неволя или напъдени млади майки, които се хвърлят в Сена заедно с новороденото, за да избегнат позора. Не съм и подозирал, че е имало такива времена. Най ме трогна „Архидукът“, в който една мацка се оттегля в бардак, измъчвана от несподелена любов и „Един последен“, в който двама влюбени танцуват за последно, преди да ги убие някакъв едър мафиот. Имах желание да се надигна и да спра плочата, то не бяха мъки, не бе чудо, на човек и през ум не му минават такива. Песните бъкаха от болници, каторги, гилотини и сражения в Африка. А докато слушахме, госпожица Кора ме гледаше преливаща от щастие, усещах, че това бяха най-хубавите й мигове и беше доволна, че все още имаше своя публика. Попитах я дали още пее, а тя ми обясни, че жанрът бил вече демоде, тези страдания били остарели и трябвало да се изнамерят нови, но на младите им липсва вдъхновение, а днес младите имат тежката дума, най-вече в естрадата. Тъй или иначе, вече била твърде стара.

— Зависи какво разбирате под стар или стара, госпожице Кора. Господин Соломон наближава осемдесет и пет години и, повярвайте ми, не се е предал.

Не го казах от учтивост, тя също имаше запазен вид. Когато се движеше, човек не можеше да й даде повече от шейсет и пет лазарника, още изглеждаше като жена и беше запазила женското си самочувствие. Когато една жена е била много задиряна в младите си години, това й оставя отпечатък, дава й самочувствие. Докато крачеше с ръка на кръста, си личеше, че все още не беше отвикнала. Възприемаше тялото си както преди, държеше се духом, както се казва. Госпожица Кора пазеше ясен спомен за себе си.

Докато подреждаше плочите, аз се заозъртах, но наоколо имаше прекалено много неща, всякакви дреболии и безсмислени предмети, които не служат за нищо, освен да се трупат и аз не успях нищо да разгледам, освен фотографиите на знаменитости по стените. Веднага разпознах Джоузефин Бейкър, Мистенгет, Морис Шевалие, Ремю и Жюл Бери. Като видя, че се заглеждам, тя ми показа останалите: Дранем, Жорж Милтон, Алибер, Макс Диърли, Морисе и още един. Казах й, че ходя често във филмотеката, където миналото е добре съхранено и възстановено, което е от полза за знаменитостите.

Целият апартамент беше бял, освен на местата, на които бе розов, беше по-скоро приветлив, въпреки всички тези покойници по стените. Вече минаваше час откакто бях дошъл и нямахме какво повече да си кажем. Госпожица Кора отнесе подноса в кухнята, а аз надзърнах в съседната стая, където имаше едно покрито с розова коприна легло и нещо като голям черно-бял палячо, полегнал на една страна, сякаш за да остави място за някой до себе си. Странното беше, че тя нямаше кученце. По улиците често се срещат възрастни дами със съвсем дребнички кучета, защото колкото по-малък е човек, толкова повече се нуждае от нечие присъствие. Имаше тук-там разни кукли и една голяма коала на фотьойла, като в Австралия, където се хранят с евкалиптови листа и са много разпространени.

— Това е Гастон.

Госпожица Кора се беше върнала и на мен ми стана малко неудобно, че бях надникнал в стаята й, но тя изглеждаше много доволна.

— Това е Гастон, старият ми палячо. Подариха ми го през 1941 г. след галаконцерт в Тулон. Доста време мина оттогава и понякога се налага да му сменям тапицерията.

Тя отново ме гледаше странно като преди малко и си играеше с кичура.

— Знаеш ли, приличаш ми на един човек — рече тя, после сподави смеха си и седна на пуфа.

— Седни.

— Вече трябва да тръгвам.

Тя не ме слушаше.

— Ти не приличаш на днешните хора… Всъщност, как се казваш?

— Жан.

— Ти не приличаш на днешните хора, Жано. Имаш мутра от онова време. Мъка ми е да те гледам с джинси и поло. Французите вече не приличат на самите себе си. Вече не се обличат по народному. Ти си от улицата, истинската, тази от предградията. Като те погледне човек, си казва, виж ти, ето един, който е оцелял.

— Оцелял от какво?

Тя повдигна рамене.

— Знам ли и аз. Днес вече няма истински пичове. Даже престъпниците са с физиономии на бизнесмени.

Тя въздъхна. Стоях прав, гласях се да си тръгвам, а тя сякаш не ме виждаше. Госпожица Кора се беше замечтала, усуквайки кичура си. Беше понесена от някоя от своите реалистични песни, пълни с бандити и тротоари. Аз обаче разбрах какво искаше да каже за мутрата ми. Нали съм киноман. Бях гледал „Златния шлем“, „Децата на рая“ и „Пепе льо Моко“. Чудно как е възможно до такава степен да не приличам на себе си.

— Госпожице Кора…

Не й се искаше да си тръгвам. На шкафчето имаше кутия с шоколадови бонбони и тя отиде да я вземе, за да ме почерпи. Взех си един, тя обаче настояваше да си взема още един и още един…

— Никога не ям бонбони. Човек с моята професия трябва да пази линия. Сега има ретро вълна, може би ще направя турне из провинцията. В момента преговарям. Младите се интересуват от историята на шансона. Вземи си още един.

Тя се отнесе и също си взе един.

— Не се лишавайте, госпожице Кора. Човек трябва да се радва на живота.

— Трябва да пазя линия. Не толкова заради публиката, колкото заради самата мен. Стига ми това, че съм оскърбена жена.

— Оскърбена от кого?

— От годините — отвърна ми тя, на което и двамата се засмяхме, а тя ме изпроводи до вратата.

— Ела пак да се видим.

Аз отидох. Виждах, че си няма никой, което често се случва, ако сте били някой, а вече не сте. С нея винаги се налагаше да пия ябълково вино, а тя ми разказваше за своите успехи, и че ако не била войната и окупацията, щяла да стане национална знаменитост, като Пиаф. Пускаше ми да слушам нейните плочи, което е добър начин за разговор, когато нямаш какво друго да кажеш, веднага създава усещане за общност. Спомням си една песен на господин Робер Молерон, музика на Жуел и Маргьорит Моно (никога не бива да забравяме имената на хората, които ни даряват таланта си). Докато плочата се въртеше, госпожица Кора си тананикаше с удоволствие:

Той беше с нежен вид,

с лудешки и мечтателни очи,

със странни пламъчета в тях

като на всички северняци.

Косите му блестят от злато,

усмивката му е като на ангел…

Докато пееше, госпожица Кора ми се усмихваше, сякаш аз бях въпросният мъж, но то винаги се прави така с публиката.

Той беше с нежен вид,

с лудешки и мечтателни очи…

Тя все така ми се усмихваше, аз естествено знаех, че не беше лично, ама все пак малко се притеснявах.

Веднъж ме попита:

— Ами цар Соломон? Сигурен ли си, че не те изпраща той? Доколкото разбирам, той обича да прави подаръци.

— Не, госпожице Кора, сам дойдох.

Тя отпи малко ябълково.

— Той скоро ще навърши осемдесет и пет години.

— Да, не са малко.

— Добре ще е да побърза.

Не разбрах защо господин Соломон трябваше да бърза, и то на тая възраст. Напротив, имаше интерес да не се юрка. Аз много го обичах и ми се искаше да живее колкото се може по-дълго.