Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (43)

XLIII

След два дни те потеглиха и всички отидохме на гарата, Чък, който все още бе тук, дебелата Жинет, Тонг, Йоко, братята Масла, без по-големия, който имаше изпити, целият SOS. Алин също дойде. Беше в третия месец. Заминаваха с влака. Госпожица Кора пътуваше както едно време. Беше облечена и гримирана в меки тонове. Мъкнеха дванайсет куфара, господин Соломон си беше обновил изцяло гардероба. Всичко необходимо за морето и планината, плюс яхтсменски костюм, в случай че реши да отплава в открито море. Навеждаха се към нас през прозореца и бяха същинска радост за окото. Госпожица Кора носеше слънчеви очила последен модел, които й закриваха половината лице. За пръв път я виждах толкова подмладена, а на господин Соломон никой не можеше да му даде осемдесет и пет години, макар да беше видно, че се оттегля в Ница.

Жинет хлипаше.

— Въпреки всичко не бива да заминават за Ница. Горкият господин Соломон, като че ли се е отказал да се съпротивлява.

— Защо? В Ница средната продължителност на живота е много по-висока, отколкото другаде.

— Даже има университет за третата възраст, за да ги рециклират!

— И все пак е по-добре да не ходят!

— Много ти разбира главата! Изобщо не познаваш цар Соломон. За него е предизвикателство. Отива в Ница, за да докаже, че не се бои от нищо. Тоя пич могат да го изтръгнат само с корените.

Господин Соломон беше облякъл прословутия си дълготраен костюм на карета, нагизден с лазурносиня папийонка на жълти точки. Беше си кривнал небрежно шапката над ухото. Лицето му си бе възвърнало покоя от добрите стари дни. Госпожица Кора го придържаше нежно под ръка и двамата се извръщаха към нас през прозореца на спалния вагон първа класа, който щеше да ги откара до Ница. На госпожица Кора й бяхме подарили букет от пъстри цветя, който тя притискаше към себе си с една ръка. Господин Соломон се наведе към мен и ми стисна ръката.

— Е, хайде, приятелю Жан, време е да се разделим, както често става в живота — каза той в добро настроение. — Когато на свой ред видиш да се пръква зората на зрялата възраст, ела и ме намери в Ница, за да те науча как да постигнеш оня дух на предприемчивост, който ще ти помогне да навлезеш в следващия етап в най-добро разположение.

И двамата се разсмяхме.

— Кураж, господин Соломон! Живейте, ако ми вярвате, не чакайте до утре! Откъснете още днес розите на живота!

Направо се заляхме от смях.

— Ами добре, Жано! Продължавай да се отбраняваш и образоваш сам с всички средства, които животът ти предлага, и накрая ще станеш крачеща енциклопедия.

Продължаваше да ми стиска ръката в своята, но свирката бе прозвучала и не оставаше много. Влакът бавно потегли, аз закрачих покрай него, господин Соломон ми пусна ръката под напора на обстоятелствата, махна с шапка във въздуха като поздрав към вездесъщия, дебелата Жинет хлипаше, а Чък, Тонг, Йоко и цялото SOS, без братята Масла, които липсваха, мълчаха, като че ли бе дошъл краят на света и не им оставаше вече нищо, господин Соломон все така махаше с шапка във въздуха, а госпожица Кора правеше изящни движения с ръка като английската кралица.

Влакът набра скорост и аз се затичах.

— Дръжте се, господин Соломон!

Зърнах в тъмните му очи пословичните искрици.

— Разбира се, как иначе! Та нали много растения и някои видове риби имат неограничена продължителност на живота!

И пак се разсмяхме от сърце.

— Сбогом, Жано! Старецът се връща към извора начален, навлиза в безкрая, загърбва миг нетраен!

— Точно така, господин Соломон! Пишете ми, като стигнете!

— Разчитайте на мен, приятелю! Ще ви изпратя пощенски картички оттам!

Влакът още повече ускори, аз тичах, но нищо не можех да направя, нито аз, нито който и да е друг, усмивка прорязваше лицето ми и всичко останало и дори вече не можех да доловя дали това бе грохотът на влака или гневният глас на господин Соломон:

— Защото гори пламък в очите на хората млади, но от очите на старците струи светлина!

Те си заминаха много отдавна, ние ходихме на два пъти в Ница, синът ни вече врещи и плаче, започва се прет-а-портето, а някой ден ще му разкажа за цар Соломон, чийто смях долавям понякога, докато бди над нас от августейшите си висоти.