Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (42)

XLII

Предупредих в SOS, че бях дотук и че се връщам към ремонтните работи, но само водопровод, топлофикация, електричество и разни дребни, а не човешки неща.

По десет часа дневно майсторях туй-онуй по домовете на хората, а да поправям поправимото повдигаше духа ми. Обичам хубавия теч, спуканата тръба, потрошените плочки, които могат да бъдат сменени, или някой заседнал ключ. Всичко останало беше единствено и само Алин. Дори ми се прииска да скъсам снимката на чайката, затънала в петролния разлив, толкова вече не ми пукаше, ама в последния момент се въздържах. С всеки следващ ден обичах госпожица Кора все повече и повече, макар това да не зависеше от нея, а да се дължеше на общото ми състояние. Все още не успявах да се вместя в двустаен апартамент с площ осемдесет квадратни метра. Една нощ се събудих, заливайки се от смях, защото бях сънувал, че стоя на входа на една метростанция и раздавам билетчета за щастие. Всяка вечер се отбивах при господин Соломон, за да проверя как се възстановява от осемдесет и петия си рожден ден и чаках сгоден момент, за да измайсторя последната си творба. Заварвах го кога седнал във фотьойла от истинска кожа, кога зад филателисткото бюро, с лупа на окото, кога надвесен над колекцията от пощенски картички с нежни целувки и мили думи. След скорошните преживявания лицето му бе посивяло. Очите му бяха още по-тъмни и не лумваха прежните пламъчета, но аз усещах, че не бе угаснал напълно, а само си поемаше дъх. Сподели, че има намерение да продаде колекцията си от пощенски марки.

— Време е да се захвана с нещо различно.

— Не бива да мислите за това, господин Соломон. С вашата желязна конструкция нямате за какво да се безпокоите.

Това го развесели, в очите му проблесна светлина. Забарабани с пръсти. Запомнил съм завинаги ръцете му, с дълги, бели, тънки пръсти, дето се вика ръце на виртуоз.

— Винаги ще си спомням ръцете ви, господин Соломон.

Това допълнително го озари. Харесваше му да светотатствам. Това омаловажаваше нещата.

— Голям си шегаджия, Жано.

— Да, наистина ви дължа много, господин Соломон.

— Сигурно ще се захвана с нещо различно. Комай приключих с марките. Изкушават ме стари предмети от слонова кост…

И двамата се засмяхме.

— Искам да ви кажа във връзка с госпожица Кора.

— Как е тя? Продължаваш да се грижиш за нея, надявам се?

— Благодаря ви, господин Соломон, много мило, че сте се сетил за мен.

Пламъчетата лумнаха отново. Само искрица ирония и лек трепет по устните.

— Чудно как с възрастта оживява миналото — рече той. — Все по-често се сещам за нея.

Беше в тъмносив фланелен костюм, черни ботинки, розова вратовръзка и се носеше учудващо елегантно за самотен човек. На бюрото му лежеше книжка със стихове на господин Жозе Мария де Ередия, които все повече му харесваха, защото и те бяха доста отлежали.

— Да — рече той, като видя погледа ми.

После издекламира наизуст:

Зовеше ангелската нежност на жената

с трептяща от духа божествена струна

кога любовна мъка задушеше сърце му изтерзано.

Изражението на лицето му поомекна.

А вятърът гласа му носи надалеч,

за да помилва изневерната поглеж…

Замълча, а после махна с ръка.

— Времето е било друго, Жано. Светът не е заемал толкова място. Ами да, имало е много повече простор за личната горест, отколкото сега…

— На мен ми се струва, че сте прекалено неумолим с нея, господин Соломон. Трийсет и пет години злопаметност стигат. Дори не е изискано за елегантен човек като вас. Трябва да я отведете със себе си.

Той присви очи.

— И къде точно би желал да я отведа, драги ми Жано? — попита ме той с едва доловима мнителност и леко ехиден глас.

Аз обаче не се огънах.

— В Ница, господин Соломон, в Ница, нищо повече.

Той помръкна. Аз пристъпих боязливо още крачка.

— Трябва да й простите, господин Соломон, с вашата прословута всеопростителност. Тя вече дори не ще да пийне едно питие на „Шанз-Елизе“, представете си. Толкова й е болно. Освен това по времето на германците често е минавала покрай избата…

— Ами да беше слязла, курвата му с курва! — отчаяно ревна господин Соломон и дори стовари юмрук, а тази дума оскверняваше устните му. — Как пък поне веднъж не дойде да ме види?

— На това му се вика злопаметност, господин Соломон, чисто и просто. И не е хубаво.

Господин Соломон пое въздух и издиша.

— Не можеш да си представиш колко го преживявах — заяви той, след кратка успокоителна пауза. — Обичах я.

Пак си пое въздух и издиша, а в очите му грейна пламъкът на спомена.

— Обичах простодушието й, леко дрезгавия й глас от предградията, глупавото й личице. Постоянно ти се искаше да я спасиш, да я покровителстваш между две безумия. Тя опропасти живота си като никой друг. Въпреки това… Въпреки това понякога й се възхищавам. Провали си живота заради едно влюбване, а това не всеки го може.

— В такъв случай, господин Соломон, трябва да се възхищавате на самия себе си.

Той се сепна. Радвах се, че думата ми е позната. „Сепнат: объркан, смутен.“

Изгледа ме продължително, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ти си… изненадващо момче, Жан.

— Човек трябва да очаква всичко, най-вече неочакваното, господин Соломон.

Тъкмо тогава влязоха всички останали: дебелата Жинет, Тонг, Йоко, братята Масла, но не и Чък, който отсъстваше, като всички гледаха покрусени. Всички ние сме обръгнали на лошите вести по телефона, но аз тутакси усетих, че беше нещо лично. Гледаха ни и мълчаха, сякаш за да спечелят малко време, преди да ни подкосят.

— Добре де, какво става? — попита малко сприхаво господин Соломон, защото винаги е неприятно да се сблъскаш с драматургични похвати.

— Госпожица Кора Ламенер е извършила опит за самоубийство — рече Жинет.

Беше толкова силно, че отначало нищо не почувствах. Миг по-късно една и съща мисъл осени мен и господин Соломон. Гърлото ми се беше свило, за да говоря и чух гласа на господин Соломон, който отначало немееше, а после прошепна:

— Заради кого?

Другите недоумяваха. Всички се бяха втренчили в нас, с изключение на Чък, който отсъстваше. Жинет отваряше и затваряше уста като риба на сухо, дето е напуснала естествената си среда.

— Заради кого го е направила? — повторно попита господин Соломон, този път по-настоятелно, а в очите му тлееше мъка.

— Заради него или заради мен?

Лицето му не помръдваше, каменно изражение като това на отрязаните глави на френските крале, само дето носът му си беше на мястото. Беше напълно посивял, което го правеше още по-каменен. Дори сега, когато се присетя, не искам да си го спомням. Знам, че страстната любов съществува, но когато си на осемдесет и пет години, след трийсет и пет години, четири от които в някаква изба, и обичаш все така страстно както в най-добрите дни, а в бистрата вода кум шаран танцува шеметно с кума щука, това вече не е дори младо сърце, а просто безсмъртие. Цар Соломон искаше да разбере дали госпожица Кора е опитала да се самоубие заради него или заради мен.

После се изправи в целия си ръст.

Наведе се над тях.

Посочи ме заклинателно с пръст и ревна:

— Заради кого го е направила, за бога? Заради него или заради мен?

— Господин Соломон — започна Жинет — но, господин Соломон…

Отидохме само двамата, в отсъствие на всички останали. Въведоха ни заедно в голяма зала, в която имаше и други пациенти. Двамата седнахме на два стола от двете страни на леглото. Госпожица Кора лежеше покрита с бяло до брадичката. Не изглеждаше особено развълнувана. Старшата сестра ни каза, че от отчаяние се нагълтала със сума ти хапчета. В залата имаше и други медсестри, които се грижеха за останалите пациенти, а за повече интимност ги бяха обособили с паравани. Обясниха ни, че госпожица Кора била тук от трийсет и шест часа и била извън опасност, но това бяха просто приказки. Помислих си, че сме късметлии, щом не се е хвърлила под метрото или в Сена, та да свърши като в някой от реалистичните й шансони. Просто бе попрекалила с хапчетата против отчаяние, благодарение на което я бяхме спасили. Домакинката, а тя си позволяваше да ползва такава, звъняла безответно и повикала полицията във връзка с нападенията над възрастни хора. Тя била оставила една обяснителна бележчица на масичката до леглото, но без адресат, което е най-страшното в подобни случаи. А когато по-сетне я попитали трябва ли да уведомят някого, тя просто ги помолила да се обадят в SOS-Доброволци, където имала един познат. Не биваше да прекаляваме с приказките, защото вълненията й бяха противопоказани. Господин Соломон попита може ли да погледне писменото обяснение, което била оставила, но му отказаха, защото не бил неин роднина. Той възнегодува и рече на висок глас:

— Аз съм единственият мъж, който тя има на света — и беше толкова прав, че дори ме погледна.

Старшата сестра се засуети и за малко щеше да му даде листчето, ако не й правех жестове не, не, не с глава и ръка. Откъде да знам какво бе написала в бележката. Може би пишеше, че господин Соломон е мерзавец. Това беше възможност, последен шанс и не биваше да се пропилява, след като вече бе спасена, можехме съвсем да я спасим, със съдействието на господин Соломон, при цялото му дебелокожие. Седяхме от двете страни на леглото, безмълвни, както повеляваха обстоятелствата, а госпожица Кора, покрита в бяло чак до брадичката, с ръчичките над завивката, напомняше младежките си снимки повече от обикновено. Усмихваше се лекичко със задоволството от проявената смелост и гледаше пред себе си, без да погледне нито единия, нито другия. На мен ми се искаше да пукна, ама не можеш да мреш, колчем се появи някоя причина, то така край няма да има. И тримата си мълчахме, в съответствие с препоръките на медицинското тяло. Навремени хвърлях по един умолителен поглед ту на единия, ту на другия, но у госпожица Кора надделяваше женската гордост, а у господин Соломон — четирите години в избата. Щеше ми се да се надигна и да строша нещо, нямаха право да се държат като недорасляци, тя е на шейсет и пет години, че и отгоре, а той на осемдесет и пет, опазил ни Господ.

И както си стоях със сведени очи и изгарях отвътре, господин Соломон запита с пещерен глас, с глас, който сякаш се донасяше от дъното на проклетата му изба:

— Заради кого го направи, Кора? Заради него… или заради мен?

Затворих очи и комай почнах да се моля. Казвам комай, защото не го направих, макар да съм киноман, не стигам чак дотам. Ако госпожица Кора речеше, че го е направила, защото съм я зарязал заради друга, работата се отичаше. Едничкото необходимо, за да бъдат спасени двамата, доколкото го позволяваха обстоятелствата, беше госпожица Кора да прошепне „заради вас, господин Соломон“ или „заради теб, мили Соломон“, предвид отсъствието на умалително от Соломон, защото не го знаеш какво щеше да си помисли, ако му речеше мили Сало^[1].

Тя мълчеше. Това не беше най-лошото, защото изречеше ли името ми, или пък хвърлеше ли ми един от онези нежни погледи, които владееше, господин Соломон щеше тутакси да рипне и през вратата да се оттегли завинаги в своите висини. А аз щях веднъж завинаги да заприличам на външния си вид и да се превърна в убиец на малки тюленчета. Единственото, което ми оставаше, беше да увеся нос и да изчакам всичко да свърши, като при разпознаване в полицията, когато жертвата е призована да посочи насилника.

Госпожица Кора не каза нищо. Дори не ни погледна, докато седяхме край нея, нито него, нито мен, беше се вторачила пред себе си, където нямаше никой. Не ни удостои с отговор, лежеше и не благоволяваше, с бялата завивка до брадичката и с женската си гордост. За късмет сестрата дойде да ни каже да не се застояваме и двамата се надигнахме. Пристъпих напред, но господин Соломон не помръдваше. Дори лицето му не се виждаше, целият беше едно отчаяние. Каза й:

— Ще дойда пак.

В асансьора на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. С едната ръка се подпираше на бастуна, с другата на мен и така излязохме. Помогнах му да се качи до мен в колата, а в мълчанието му можеше да се прочете какво ли не: и госпожица Кора, и всички угаснали очаквания от живота и всичко онова, което все още очакваше.

Закарах го до бул. „Осман“ и се върнах на максимална скорост. Купих една химикалка, лист хартия и пощенски плик и се качих отново горе. Медсестрата се опита да ме спре, но аз й обясних, че за всички ни е въпрос на живот и смърт, а тя разбра, че не лъжа, защото при тях винаги е така. Прекосих стаята до кътчето на госпожица Кора и седнах.

— Кора.

Тя обърна глава към мен и се усмихна, а отдавна ме беше обявила за смешен.

— Какво пак искаш от мен, Жано Лапен?

Мамка му. Ама не го изрекох де. Бях готов да размърдам големите си уши, само и само да й доставя удоволствие.

— Защо го направи? Заради него ли? Или заради…

— Заради теб, Жано Лапен? О, не!

Тя поклати глава.

— Не беше нито заради теб, нито заради него. Беше… ох, не знам. Някак по принцип. Писна ми да чакам благоволения. На това му се вика стара и самотна. Нали разбираш?

— Да. Разбирам. Сега ще ти кажа един номер.

— Такъв не съществува. Знам, че някои си обтягат кожата… но за кого?

— Ще ти кажа един номер, Кора. Когато се почувстваш самотна и стара, спомни си всички ония, които също като теб са самотни и стари, но гаснат в мизерия и в старчески приюти. И ще се почувстваш луксозно. Или пък си пусни телевизора за последните кланета в Африка или другаде по света. И ще ти стане още по-добре. В народната мъдрост има една много сполучлива поговорка: нещастието лекува. А сега дръж това и пиши.

— Какво искаш да пиша? На кого?

Станах и отидох да говоря с медсестрата.

— Госпожицата желае да й върнете прощалната бележка.

И протегнах ръка. Тя се поколеба, но моята мутра изглежда не й вдъхна доверие. За нея аз бях убиецът. Тя ме изгледа, пърхайки с мигли, след което бързо ми подаде плика.

Липсваше адресат.

Вътре пишеше само „Сбогом, Кора Ламенер“. Не ставаше ясно дали е „Сбогом“ на Кора Ламенер или само „Сбогом“ и подпис. А може би и двете. Скъсах бележката.

— Пиши му!

— Какво да му кажа?

— Че самоубийството е заради него. Че си се уморила да го чакаш, че с всяка изминала година си го обиквала все повече и повече и така трийсет и пет години и че сега вече не става дума за увлечение, а за истинска любов, че не можеш да живееш без него и затова е по-добре да си отидеш от тоя свят, сбогом, прости ми, както аз ти прощавам. Подпис: Кора.

Тя повъртя молива и листа из ръцете си, а после ги остави.

— Не.

— Хайде, подписвай или ще ти фрасна един…

— Не.

Даже разкъса празния лист за повече убедителност.

— Не го направих заради него.

Рипнах и започнах да вия към небесата, тоест към тавана. Не нареждах нищо членоразделно, това не беше част от пледоарията ми, правех го за собствено облекчение. После успях да се овладея:

— Нали не възнамерявате да продължите с любовните си караници още трийсет и пет години? Брел май ще се окаже прав, като казва, че колкото повече остарява човек, толкова повече изглупява!

— О, това е много отпреди Брел, но той го претвори в поезия.

Пак седнах.

— Госпожице Кора, направете го заради нас, заради всички нас. Трябва малко човещина, госпожице Кора. Напишете нещо красиво. Направете го в името на вежливостта и приятелството, направете го заради цветята. Като слънчев лъч в живота му, за бога. Аман от вашите шибани реалистични шансони, госпожице Кора, хайде, дайте нещо в синьо и розово, необходимо ни е, уверявам ви! Нещо сладурско, госпожице Кора, нещо сладурско към живота, на него му трябва нещо нежно, за да се промени. От вашето добро сърце зависи, госпожице Кора. Напишете му нещо като в младежките ви години, все едно всичко още е възможно. Че вече не издържате без него, че угризенията ви разяждат от трийсет и пет години и че едничкото ви желание преди смъртта е той да ви прости! Той е много възрастен мъж, госпожице Кора, трябва му нещо красиво. Влейте радост в сърцето му, капчица нежност, да му се не види. Госпожице Кора, заради песните го направете, в името на щастливата старост го направете, заради нас, заради него и заради…

И тогава ме осени гениалната идея:

— Направете го заради евреите, госпожице Кора.

Това й подейства чудесно. Цялото й личице се разпадна, сгърчи, набръчка, спихна се и тя се разрида, като притискаше юмрук към очите си.

И това беше само началото.

— Направете го заради Израел, госпожице Кора.

Тя криеше лице в шепите си и както си беше повита, напомняше досущ на момиченце, като онова от песента, която изпя в „Slush“. „За миг представи си, момиченце, момиченце, за миг представи си, че това, че това, че това…“ По-нататък не го помнех. Бях смазан, искаше ми се да се надигна и да променя всичко, да взема нещата в ръце и да спася света, от начало докрай, като поправя всичко сбъркано от самото начало, та досега, нанесло толкова много вреди, да доизкусуря всичко до най-малките подробности, да измайсторя подобренията, всичко до последната подробност, всичките дванайсет тома на „Всеобщата история“, и да спася и последната чайка.

Нещата не можеха да продължават така. Щях да запретна майсторски ръкавите си, да подхвана всичко от началото, щях да откликна на всички SOS, които се бяха запилели в природата, като се почне от най-първите и щях да ги овъзмездя с пословичната си щедрост, щях да ги уважа подобаващо и щях да съм като цар Соломон, ама тоя, истинския, а не краля на панталона и прет-а-портето, нито оня, дето разполовявал децата, а истинския, самия цар Соломон, там горе, където, както и да го погледнеш, отчайващо липсва един цар Соломон.

Щях да взема нещата в свои ръце, а върху им щеше да завали дъждът на моето благоволение и общественото спасение.

— Госпожице Кора! Напишете му любовно обяснение! Направете го в името на любовта и човещината! Без това не бива. Трябва човещина, за да живееш! Знам, че сте права да се държите подлярски след всичко, което ви е причинил, като е останал цели четири години в онази изба като жив упрек, но дори и на подлярите не им прави чест да са дотам гадни. Мамка му, накрая ще вземе наистина да ви помисли за антисемитка!

— А, в никакъв случай! — възрази госпожица Кора. — Ако бях антисемитка, като нищо щях да кажа само една дума и… и той нямаше да прекара четири години в онази изба, повярвайте ми! Даже когато това беше легално и добре видяно по време на хайката във Вел д’Ив за изпращане на последните евреи към Германия, пак нищо не казах.

— Госпожице Кора, пишете! Подсладете последните му дни, а и вашите също! Та вие двамата дори не съзнавате до каква степен се нуждаете от нежност! Напишете скъпи господин Соломон, тъй като загубих надежда, а вие окончателно се отказахте от мен, аз долуподписаната Кора Ламенер, слагам край на живота си! Подпис и завчерашна дата, тъй като той е мнителен. Госпожице Кора, пишете, ако искате всичко между вас да завърши с усмивка!

Ала не се получи.

— Не мога. И аз си имам женска гордост. Ако иска да му простя, да дойде и да се извини. Да ми донесе цветя, да ми целуне ръка, както той умее, и да каже Кора, простете ми, бях груб, несправедлив и безпардонен, за което горчиво съжалявам, и ще съм щастлив, ако ме приемете отново и заживеете с мен в Ница в апартамент: изглед към морето!

Наложи ми се да преговарям десет дни. Отърчавах ту при единия, ту при другия и ги увещавах. Господин Соломон не приемаше да се извини, а само да поднесе съжаленията си за недоразумението. Иначе щеше да й занесе цветя, но при условие че двете страни се съгласят да не си отправят взаимни обвинения. Погодихме се и за цветята: три дузини бели и три дузини червени рози. Никакво споменаване на „Шанз-Елизе“ и никакви упреци в тази връзка. Госпожица Кора искаше да знае дали ще й бъде осигурен прислужник и господин Соломон й обеща. До заминаването в Ница господин Соломон нямаше да става нощем, за да приема SOS-обажданията лично, защото вече нямаше да е самотен. Госпожица Кора щеше да унищожи снимките на любовника си, които държеше под куп стари документи във второто чекмедже на шкафа си. Как господин Соломон беше научил за снимките дори не посмях да попитам. Навярно подличко си бе извадил ключ, още когато беше подарил апартамента на госпожица Кора, и скришом е ровичкал от ревност. Дори не искам да си го представям, да се чуди човек как е възможна такава страст на осемдесет и четири години, че и отгоре. Господин Соломон се зарече никога повече да не стъпи в апартамента на госпожица Кора, като се има предвид, че дори и Садат отиде в Тел Авив^[2]. Не разбирах защо, но той ми обясни, че навремето мисълта как апартаментът може да сложи печат върху окончателната им раздяла, му струвала твърде скъпо, не в смисъл на пари, а на сърдечни мъки. Госпожица Кора от своя страна също отказваше да направи първата крачка и да отиде при господин Соломон заради миналото си на жена и произтичащата от това гордост. След още два дни преговори склониха да се срещнат чисто по приятелски и да покарат лодка в Болонския лес. Една неделя ги закарахме дотам като Тонг, Йоко и дебелата Жинет придружаваха господин Соломон в личния му ситроен, а Чък, Алин и аз бяхме в таксито с госпожица Кора. Алин държеше да присъства, казваше, че вероятно това е последният път, в който можеше да се види подобна гледка, но аз намирах тая мисъл за прекалено тъжна, защото те можеха още дълги години да се разхождат с лодка из Средиземно море.

Срещнахме се на брега на езерото. Господин Соломон носеше първия букет от рози и го поднесе на госпожица Кора, която му благодари. После ги пуснахме по водата и те отплаваха. Гребеше господин Соломон, тъй като сърцето му бе още здраво. Което ми напомни, че господин Жофроа дьо Сент Ардалузие почина само няколко дни след раздаването на автографи в книжарницата, което пожъна небивал успех по мнението на всички. Бяхме свикали всичките ни приятели от SOS и той подписа над сто и три екземпляра, така че понякога всичко свършва добре. Отбелязвам го съвсем мимоходом, защото подредят ли се нещата, аз вечно се терзая и се питам какво ли ни чака в бъдеще.

Разговаряха повече от половин час, гребейки, и господин Соломон ще да е проявил изключителен такт, понеже тя прие да се настани у господин Соломон, докато заминат. Дори позволи на господин Соломон да си запази колекцията от марки, дотам й бе вдъхнал доверие. Но за SOS не искаше и да чуе, казваше, че щяло да стане твърде пренаселено у тях. Господин Соломон инсталира автоматичен секретар, който препращаше обажданията към друг постоянен номер.

Аз продължих с поправките, но само другите — канализация, парно и електричество. Иначе живея при Алин. Чък се прибра в Америка, където щял да учредява нова политическа партия. Йоко си взе дипломата за масажист и доставя мускулни облекчения. Тонг изкупи таксито, а Жинет така и не успя да отслабне. Последно подаде молба за работа към Католическо милосърдие. Малко прескочих в бъдещето, но се налага да бързам, че току-виж свършило. Не минаваше ден, без да навестя господин Соломон и госпожица Кора, докато бяха тук, а един път, преди да почукам на вратата, чух пианото и госпожица Кора да пее. Потропах, но те май се бяха развихрили, та направо отворих вратата. Господин Соломон беше на пианото, облечен по последна мода, а госпожица Кора насред стаята. Тя пееше:

С жестове детински

тя продаваше мандарини

по улиците на Буенос Айрес.

Приканваше ви

с чист гласец…

Това е от господин Люсиен Боайе, по музика на господин Рене Силвиано, за да се ориентирате малко.

Бях доволен. Ей на това му викам майсторлък. Госпожица Кора изглеждаше много подмладена, а господин Соломон недотам стар.

От кошницата й

избираше си всеки,

а тя им на ушенце

тихо думаше…

На това място госпожица Кора се подсмихваше закачливо и се правеше, че уж си повдига циците.

Вземете мойте мандарини,

така ще ви се усладят.

Със нежна кожичка покрити

и малки пъпчици навръх!

Тук тя рязко извиси глас, а господин Соломон с грейнало и възрадостно лице блъскаше по пианото като глух:

Вземете мойте мандарини

и ми кажете де ви е домът,

та ако мъчно ви се чини,

да ги обеля някой път!

На това място господин Соломон удари финалния акорд, който отрони пепелта от пурата му. Бяха си толкова лика-прилика, че не исках да им се натрапвам и си тръгнах. Приседнах на стълбището и изслушах отдалеч края на песента, а щом свърши, послушах тишината, защото тя винаги има последната дума.

Щом слязох, господин Тапю вече ме чакаше, както обикновено с такето, фаса и универсалната си осведоменост.

— Видяхте ли? Най-после си намери някоя! Явно откакто почна да търси из малките обяви!

— Да бе, той само за това мислеше.

— Познавам я тази. Навремето се казваше Кора Ламенер. Пееше по радиото. Само че после й направиха проблеми.

— Да, укривала е господин Соломон по време на войната. В една изба.

— А-а, чувал съм я тая история за избата! Той все за това говори!

— Всеки ден идвала при него и му готвела по нещичко. И така цели четири години. Красива история, а, господин Тапю? Добре е, че ги има. Господин Соломон доста е изстрадал по време на окупацията, а ето че сега е един щастлив човек! Така и трябва.

— Да бе, страдал бил…

Хич не беше доволен. Търсеше да си спомни нещо, но не успяваше. Накрая го намери.

— Това за страданията е шегичка, нали? Защото къде, мислите, си е избрал прословутата изба? Точно на „Шанз-Елизе“, не щеш ли! В най-хубавия квартал на Париж! Пак се е уредил с най-доброто и най-скъпото, и как не, с техните пари!

За пореден път изпитах страхопочитание, както винаги, когато прекрачим прага на този храм, за да възхвалим Вездесъщия.