Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (41)

XLI

Ключът не беше под изтривалката, а когато Алин ми отвори, тутакси разбрах, че се беше случило някакво нещастие. Вече бях забелязал, че когато е нещастна, Алин побеснява.

— Тя е тук.

Аз попитах „кой?“, защото след всичките преживелици него ден, последното, за което бих се сетил, беше госпожица Кора. Но ставаше въпрос тъкмо за нея, облечена бе по-изискано от всякога и гримирана като за официално събитие. Миглите й бяха толкова дълги и почернени със спирала, че очите и напомняха на паячета с мърдукащи крачка. На всичкото отгоре имаше синьо над очите, червено и бяло навсякъде другаде, което отстъпваше само пред устните. Носеше черен тюрбан със златната зодиакална рибка над челото и рокля, която менеше цвета си при всяко движение: кога лилав, кога виолетов, кога пурпурен. Изведнъж се възцари мълчание, сякаш бях най-долният мръсник.

— Здравей, Жано.

— Здравейте, госпожице Кора.

— Исках да се запозная с приятелката ти.

Седнах, наведох глава и зачаках упреци и вопли, но те ме връхлетяха отвътре, не отвън. Алин ми бе обърнала гръб и редеше във вазата цветята, които госпожица Кора й бе донесла, и, сигурен съм, беше готова да ме убие, толкова ме ненавиждаше по женски. Аз се питах откога ли е тук, какво ли са си приказвали и дали някога отново ще намеря ключ под изтривалката.

— Вие сте млада и щастлива, което извика в паметта ми приятни спомени — рече госпожица Кора.

Аз казах:

— Госпожице Кора, госпожице Кора… — а сетне млъкнах, също като Алин, която редеше цветята.

Госпожица Кора поплакваше по малко. Извади от чантата си чисто нова кърпичка, а аз с облекчение забелязах, че все още не я бе употребявала, значи не беше плакала досега. Избърса си очите, като внимаваше с грима. Наистина се беше облякла и гримирала като за галавечер, какво пък, може би отиваше на някакво празненство.

— Простете ми, госпожице Кора.

— Ама че си смешен, мили ми Жан. Да не мислиш, че плача, задето си ме изоставил? Развълнувах се, защото при вида ви си спомних за миналото. Собствената ми младост и едного, когото обичах. Като млада се случваше да си изгубя ума. Сега вече не. Тъкмо затова се разплаках. Ти…

Тя се усмихна малко жестоко.

— Ти си добро момче.

Надигна се, приближи се до Алин и я целуна. Задържа ръката й между своите длани.

— Вие сте сладка. Елате у дома, когато пожелаете. Ще ви покажа снимки.

После се обърна към мен и ми докосна закачливо бузата.

— А твоята външност, малкия, може да заблуди всекиго… Наглед истински мъжага, а… — Тя се изсмя. — … а всъщност си Жано Лапен!

— Извинявайте, госпожице Кора!

— Никога не съм виждала някой, който тъй да не съответства на вида си.

— Не го правя нарочно, госпожице Кора.

— Знам. Горката Франция!

После излезе. Алин я изпроводи. Чух ги как си обещаваха да се видят отново. Отидох да изпия чаша вода в кухнята и когато се върнах, Алин още я нямаше. Отворих вратата и заварих госпожица Кора да ридае в обятията на Алин. Развиках се:

— Госпожице Кора! — а после влязох в асансьора. Алин също плачеше. Аз не успявах, бях прекалено развълнуван.

— Да знаете колко бях влюбена в него!

— В мен ли, госпожице Кора? В мен ли?

— Ако една вечер не беше слязъл да пикае, щях още да съм пред тоалетната, при това никога досега не съм обичала мъж, тъй както обичам него сега! Представа си нямате, а сте и млади, за да го разберете. Ама и той е един злопаметен!

Бях тъй щастлив, че бях оправдан и извън всякакви подозрения в любовта й, че я целунах.

— Не е злопаметен, госпожице Кора, просто не смее! Искаше да ви се обади, но не посмя. Смята се за прекалено стар за вас!

— Наистина ли ти го каза или просто искаш да ми доставиш удоволствие?

— Току-що го каза, оттам идвам! Даже сигурно си е легнал от униние по годинките си. Днес навърши осемдесет и пет лазарника, но какво пък, в Ница някои живеят до много по-дълбока старост.

— Така е.

— Той би желал да започне живота си отначало, с вас, но не смее да си го позволи!

— Добре де, кажи му…

Тя дори не го изрече, четеше се в погледа й. Аз изревах:

— Ще му кажа, госпожице Кора! Разчитайте на мен!

Тя отново избърса сълзите си и слизайки, ми махна с ръка, преди да потъне с асансьора. Прибрахме се. Алин се облегна на вратата. Трябваше й нещо стимулиращо. Преди му викали „нещо за сърцето“. Най-доброто е смехът. Рекох й:

— Размина ни се.

Тя се ококори.

— Кое?

— Можехме и ние така да си остареем.

— Свърши ли най-сетне? Свърши ли?

— Какво пък, така си е! Никога не се радваме достатъчно на това, което имаме.

Дори ми се прииска да си сложа фалшивите мустаци, но ги бях загубил някъде.