Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (39)

XXXIX

Госпожица Кора прихна, като ме видя с шапката и старовремското трико. На мен ми беше приятно да се облека както преди осемдесет години и ми се искаше наистина да сме в онова време, точно както си е било, тогава не ви доставяли труповете у дома по сателита, което значително допринасяло за опазването на радостта от живота. Бях се обадил на Тонг да мине да ни вземе от дома, а пътьом се отбих в „Оранжри“, за да видя дали изглеждам правдоподобно. Действително на една от картините имаше някакъв момък, който напомняше на мен, с мустак, приседнал на маса с едно красиво девойче, а картината само дето не пееше от щастие. Приятната гледка ми повдигна духа и спагетирах по шосетата, като се завирах с колелото между автомобилите.

Госпожица Кора беше облякла красива, доста прозирна рокля в бледорозово и синьо и пословичния бял тюрбан на глава с чаровното кичурче на челото, високи токчета и чантичка от истински крокодил. Улови ме за ръка и слязохме заедно. Сърцето ми се късаше, като я гледах такава весела и готова за щастливи изживявания, докато аз се гласях да й съобщя, че вече не ще мога да й ги доставя. Тя бе съхранила младежката си фигура и погледнеше ли ни човек, изрази като „дъртушка“ и „тая би могла да му е баба“ никак не й прилягаха и дори не биха могли никому да хрумнат, та затова не се притеснявахме. Наистина беше много добре поддържана. Нямах представа колко още планираше да живее господин Соломон, но двамцата можеха да посрещнат красиво залеза в Ница и да имат спокоен живот като морето по тези места. Късмет си беше, че попаднах на госпожица Кора, а не на някоя, дето си има само мен на света. Струва ми се, че Йоко е прав, като твърди, че старите хора притежават много неща, които ние нямаме: мъдрост, спокойствие, душевен мир, усмихнат поглед върху злободневието, с изключение на господин Соломон, у когото нещо все тлее, роптае и се гневи, а той продължава да се терзае, гаче ли животът си остава първостепенната му грижа. Но това е така, защото е пропилял чувствения си живот, а много по-тъжно е да угаснеш, когато си изгорял нахалост.

Почакахме долу, докато Йоко довтаса с таксито, барабар с Тонг, Чък и дебелата Жинет, които не искаха да се лишат от гледката на моето гребане под предлог, че времето било хубаво. Нагъчкахме се вътре, Йоко зад волана, отпред Тонг на коленете на Жинет, защото беше най-малък, а отзад Чък, госпожица Кора и аз. Трябва да признаем, че Чък се държа по-скоро прилично, изнесе ни лекция за импресионистите, след които се появила кубинската живопис, по-голямата част от която ставала за брак^[1]. Аз наех една лодка и се пуснахме по водите, докато Чък, Йоко, Тонг и дебелата Жинет седнаха в редичка покрай брега, за да ни се радват, а Чък ни фотографираше, защото си пада документалист. Госпожица Кора се беше кротнала срещу мен под белия слънчобран, с който предпазваше главата си.

Какво ли не бях работил, но за сефте гребях. Гребах мълком половин час, че и повече, бях решил да го направя от раз, но нека тя поне се порадва преди това.

— Госпожице Кора, аз ще ви напусна.

Тя се попритесни.

— Да не би да си тръгваш?

— Ще ви напусна, госпожице Кора. Обичам друга.

Тя не помръдна, дори сякаш замръзна, само ръцете й пърхаха като крила, докато притискаха чантата към коленете й.

— Аз обичам друга жена.

Нарочно го повторих, защото бях сигурен, че щеше да я заболи по-малко, ако знае, че я напускам от любов.

Госпожица Кора се смълча за дълго под омбрелката си. Аз продължавах да греба, стана тягостно.

— А тя е млада и красива, нали?

Не беше справедливо, дори изречено с усмивка.

— Госпожице Кора, не търсете вина в себе си, не ви напускам заради вас. Вие също сте красива. Красива сте под вашето чадърче. Не ви напускам заради вас. Отивам си, защото когато обичаш някого, не можеш да обичаш две жени едновременно.

— Коя е тя?

— Срещнахме се.

— То това се предполага. И… ти призна ли й?

— Да. Тя ви познаваше от вашите песни, госпожице Кора.

Това й достави удоволствие.

— Не е нарочно, госпожице Кора. Наистина я срещнах. Не съм го търсил, от само себе си стана. Имам и една добра вест за вас.

— Още една ли?

— Не, не се шегувам. Господин Соломон би искал да му простите.

Тя живна. Дори се развълнува повече, отколкото заради мен одеве. Ходи ги разбери.

— Той ли ти го каза?

— Той, я! Сутринта ми се обади да съм отидел да го видя. Спешно. Да, точно така ми казаха по телефона, господин Соломон иска спешно да ви види. Беше се излегнал с разкошния си халат. Пердетата спуснати, всичко както си му е редът. Тежка депресия. Беше много блед и от два дни не бе посягал към марките. Досега не го бях виждал толкова сломен, госпожице Кора, беше си загубил спасителната ценност.

— Каква спасителна ценност? Да не е загубил на борсата?

— Еврейският хумор, госпожице Кора. За тях той е по-важен приют от самия Израел. Няма как да не сте забелязали, че в тъмното проблясват искрици, в черните му очи, де, а те лумват, когато се надвесва от своите висоти над нашата суета. Да, ама нищо подобно. Погледът мрачен, госпожице Кора, и гледа все едно няма какво повече да се види. Та седнах аз и зачаках, и понеже той хептен се притаи, го попитах: „Какво става, господин Соломон? Много добре знаете, че съм готов да направя всичко за вас, а често и сам сте ми казвал, че си ме бива като майстор“. Тогава той въздъхна, ама направо да ти скъса сърцето. Това е пословичен израз, госпожице Кора, ама аз тутакси разбрах, че точно за това ставаше въпрос. И тогава нашият цар Соломон ми рече: „Не мога да живея без нея. Трийсет и пет години откак се опитвам, заради оная история с избата, сещаш се, когато госпожица Кора ми спаси живота…“. А после ме прониза с оня ми ти поглед и прошепна: „Не ми я отнемай, Жано!“.

На госпожица Кора очите й само дето не изхвръкнаха, както го изисква изразът в подобен случай.

— Боже мой, значи той е в течение?

— Цар Соломон е в течение на всичко. Нищо в прет-а-портето не му убягва, откак се надвесва над цялата тая работа от блажените си висини. Сложи ръка на рамото ми с оня ми ти вековен жест и прошепна: „Не ми я отнемай“.

Госпожица Кора отвори чантичката си от истински крокодил и извади една кърпичка. Разгъна я и я поднесе към очите си. Все още не плачеше и се наложи да повторя:

— „Не ми я отнемай.“

Тук тя избърса една сълза и пое дълбоко въздух.

— Има една такава песен — каза тя. — От 1935 г., „Розали“. Пеехме я с Фернандел. — И затананика: — Розали, къде си ти, видиш ли я, доведи я!

— За всяко нещо си има песен, госпожице Кора.

— А после? После какво ти каза?

— Задържа ръката на рамото ми колкото беше нужно и пак рече: „Не мога да живея без нея. Пробвах. Господ ми е свидетел, че опитах, но това е свръх силите ми, Жано. Аз не съм от ония, дето обичат два пъти. Аз обичам само веднъж. И обикна ли веднъж, това ми стига. Завинаги. Не повтарям. Веднъж завинаги и все същата жена, това е най-великото богатство. Иди при нея, Жано. Разговаряй с нея деликатно, както ти умееш. Дано ми прости, че останах четири години под земята, без да изляза да я видя“.

Госпожица Кора тръпки я побиха.

— Това не го е казал.

— Кълна се над главата на всичко най-свято, госпожице Кора, само кажете над коя точно! Дори отрони една сълза, което не е лесно на неговата възраст, предвид състоянието на жлезите му. Едра сълза, на която не бих допуснал, че е способен, ако не го бях видял с очите си.

— А после? А после?

Добре де, какво повече.

Напрегнах се още малко.

— Ами после шепнеше нежни и мили неща по вас адрес, до степен, че аз се притесних.

Госпожица Кора ликуваше.

— Какъв стар лудетина — щастливо възкликна тя.

— Тъкмо от това най го е страх, да не ви се стори прекалено стар.

— Той не е чак толкова стар — разпалено рече госпожица Кора. — Времената се промениха. Днес годинките не значат същото.

— Тук сте права. Вече не е като по времето на импресионистите.

— Ама какви са тези глупости с възрастта в края на краищата?

— В края на краищата никакви, госпожице Кора.

— Господин Соломон може да живее още дълго.

За малко да й кажа, че в избите се старее благородно, но предпочетох да не си изгърмявам всичките патрони. Само си извадих фалшивите мустаци от джоба и ги турих, колкото да стане весело.

Госпожица Кора се разсмя.

— Ама и теб си те бива! Истински Фрателини!

Нямах представа кой беше тоя, но и не бързах да разбера.

Налегнах още няколко пъти веслата. Сега, след като бях наместил нещата, дори ми беше донякъде приятно.

Госпожица Кора разсъждаваше.

— Да, той може да живее още дълго, но му трябва някой, който да се грижи за него.

— Точно така. Или пък има нужда сам да се грижи за някого, което е все едно.

Никога не бях гребал до този момент, но се справях достойно. Госпожица Кора беше забравила за моето присъствие. Аз взех да греба по-полекичка, за да не я смущавам и да не й напомням за себе си. Сега не беше моментът да се изявявам. Тя въсеше вежди, изглеждаше угрижена, даваше да разбере на господин Соломон, че ни най-малко не е взела своето решение.

— Сега искам да се прибера у дома.

Аз стигнах до брега и двамата стъпихме на твърдо. Всички се накатерихме в таксито, Йоко зад волана, до него дебелата Жинет с Тонг в скута, а госпожица Кора отзад, между мен и Чък. Тя направо грееше, гаче ли не ме беше загубила. Другите си траеха, а аз усещах, че си бях заработил възможно най-голямото им уважение. Сигурно се питаха как ли мръсникът неден е успял да се отърве от нея. Аз ги презирах от собствените си висини, досущ като цар Соломон и комай сам се чувствах цар на прет-а-портето. Госпожица Кора беше толкова щастлива, че ни черпи по чашка на една тераса, а аз предложих да отскочим до „Шанз-Елизе“, но тя заяви, че никога не стъпвала на „Шанз-Елизе“, заради онова, което бил изстрадал там господин Соломон. Погледът на госпожица Кора искреше, а аз за пръв път бях ощастливил една жена. Когато я докарахме пред дома й, след три и половина бутилки шампанско, тя ни заразправя за някаква голяма звезда от едно време, но била твърде млада, за да си я спомня лично, Ивет Гибер. Дори запя на тротоара и това ми се вряза в паметта под въздействието на емоцията, защото тъкмо тя носи най-голямо облекчение. Всички излязохме от таксито: Йоко, Тонг, Чък и дебелата Жинет, а тя запя за нас:

— Лицемерний отшелнико, излез от манастира. Върни се при баща си, ухажвай ме, не спирай.

Помогнах й да се качи по стълбите, а госпожица Кора дори не ме покани да вляза, каза ми довиждане на стълбите. Подаде ми ръка, от дистанция.

— Благодаря ти за разходката, Жано.

— За мен винаги е удоволствие.

— Ще кажеш на господин Соломон, че искам да размисля. Твърде внезапно ми идва, нали разбираш.

— Но той вече не понася отсъствието ви, госпожице Кора.

— Не казвам не, разбира се, предвид миналото, което ни свързва, но не мога току-тъй да се впусна в една авантюра. Искам да размисля. Имах си своя кротък, подреден живот и не мога така, отведнъж… И така съм натворила достатъчно безумия в живота си. Не ми се ще отново да се главозамая.

— Той ще ви разбере чудесно, госпожице Кора. За разбирането, можете да разчитате на цар Соломон. Дето се вика, това му е специалността.

Като слязох, заварих другите, които ме чакаха.

— Как успя, бе?

Показах им среден пръст, яхнах „Солекс“-а и се прибрах у дома. Метнах се на леглото. Свалих си фалшивите мустаци. Попитах Алин:

— Кой е тоя Фрателини?

— Цяло семейство клоуни.

Опитах се да й разкажа, но тя не искаше да говорим за госпожица Кора. Притежаваше истинска дарба да мълчи, можехме и дума да не обелваме, без при това да се терзаем, че нямаме какво да си кажем. Преди да ме срещне понякога си пускала радиото, което в спешни случаи винаги е за предпочитане пред телевизията, но иначе рядко приемала външни хора. Почти нищо не си казахме, а аз прекарах повече от час да я гледам как шета напред-назад, улисана в своите си работи из двустайния апартамент с площ осемдесет квадратни метра, и ми беше хубаво. Наистина тя ми зададе един въпрос, адски смешен, с който ме сащиса, попита ме дали съм убил някого.

— Не, защо?

— Защото постоянно се чувстваш виновен.

— Не е лично, а по принцип.

— Да, но все пак това си ти, с твоя човешки характер, нали?

— Какъв човешки характер? Бъзикаш ли ме или какво?

Тя си отряза голямо парче ягодов сладкиш и дойде да си го хапне до мен на леглото, което си беше притеснително предвид онова, което можех да й предложа.

— Знаеш ли, Жано Лапен, че във Франция навремето е съществувала златната среда?

— Къде е това? Кръгла нула съм по география.

— Златната среда. Някъде между „не ми пука“ и „направо ще умра“. Между това да се заключиш два пъти и да оставиш да влезе целия свят. Да не загрубяваш, но и да не допуснеш да те разрушат. Трудна работа.

Стоях, гледах я и свиквах с мисълта, че сме двама. Когато нямаш никой в живота си, гъмжи от хора. Когато си имаш някой, не е толкова пренаселено. Свиквах с положението и не бързах да офейкам, където ми видят очите, при другите. Тя ми каза, че никога не била виждала по-несамодостатъчен човек от мен и че кучетата биха ме разбрали по-добре от всекиго. Всъщност тя нищо не продумваше, но тъкмо това имаше предвид. Понякога зарязваше заниманията си и идваше да ме целуне в отговор на очаквателните ми погледи. Занимавам се. Аз се занимавам, ти се занимаваш, той се занимава. Пример: тя се занимава с домакинството. Занимавам се има латински произход, „намирам си занимание, не завися от никого“. Има думи, които ни се лепят, без дори да си даваме сметка. Попаднах случайно на една, много красива „пронаос, преддверие на храм“. Записах си я. И „потлач, даденост или недъг от свещено естество“. Намира се между тиква и въшка. Никога не съм чел речника от край до край, както би трябвало да го направя, вместо да стоя вакантен, от латинското vacare, „без да завися от никого“. За пръв път бях с някой, който ми принадлежеше изцяло и нощем бях малко притеснен, никой не ме знаеше къде съм, в случай на необходимост нямаше да ме открият по телефона. Затова пък нямаше оная ми ти гюрултия покрай мен, въпреки тишината, вече не чувах отчаяните гласове, което показваше, че бях щастлив. Не се самоупреквах, опитвах се да не мисля за това, но бях наистина влюбен. От морална гледна точка нещастните са по-щастливи от щастливците, защото накрая губят само несретата си. Мислех си за цар Соломон и намирах, че беше жесток с госпожица Кора. Ако има нещо непростимо, то е да не прощаваш. Двамата можеха да заминат за Ница, където има много пенсионери, които продължават да са живи.