Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (38)

XXXVIII

Искаше ми се тутакси да се втурна към госпожица Кора, за да й съобщя добрата вест, само че той ме натовари с една задача. Някой си господин Алекян, от редовния ни контингент, не се бе обаждал от четири дни и не си вдигаше телефона. Трябваше да проверя имаше ли го още. Някои падат, потрошават се и никога повече не се изправят. Само че господин Алекян се оказа на бойна нога. Да, не се бе обаждал, но то беше, защото от няколко дни вече не се чувстваше потиснат. Нещо повече: отвори ми лично. Поемаше рискове, ходейки. Никога не доверяваше възрастта си, получаваше хиляда и двеста франка месечно и два пъти седмично го навестяваха от социалния патронаж. Поглаждаше мустаците си.

— Благодаря ви, но никога досега не съм се чувствал толкова добре.

Работата отиваше на зле. Облекчението при хора като него е възможно най-лош знак. Щеше да е хубаво занапред някой да го навестява сутрин и вечер.

— До скоро, до скоро.

Изпита желание да ми сподели, че още има роднини в съветска Армения.

— Разни братовчеди.

— Хубаво ще е, господин Алекян, ако можете да ми дадете техните адреси. За да ги известя. Идното лято може би ще пътувам до там.

Той ме изгледа и ми се усмихна. Мамка му. Винаги трябва да си нащрек, за да не събудиш мнителността им. Може пък да се усмихваше заради нещо друго. Иисусе, Дево, смилете се над нас, както се казвало едно време…

— Ама разбира се…

Дотътри се до някакво шкафче и отвори едно чекмедже. Извади пощенски плик с адрес на гърба.

— Винаги съм искал да посетя Армения, господин Алекян. Казват, че там още имали фолклор. Тъй че ще мога да се обадя на братовчедите ви, когато…

— В такъв случай ви пожелавам приятно пътуване!

Стиснахме си ръцете. Сега поне разполагахме с името на едно лице, което да осведомим, в случай че… Слязох бегом по стълбите и телефонирах от най-близкото бистро.

— По повод господин Алекян, от ул. „Виктоар“. Никога не се е чувствал толкова добре, сега е щастлив, чистичък и готов. Само че ще трябва да наминават сутрин и вечер, за да видим дали…

За целта разполагахме с цял списък сдружения. После занесох половин кило хайвер от името на господин Соломон на принцеса Чачидзе, една пътничка, която живееше в приюта за дами от доброто общество в Жуи-Ан-Жоза. Господин Соломон казваше, че няма нищо по-лошо от запущението. После беж в общинската библиотека със списъка на книгите, които Чък ми бе посочил като задължителни. Беше написал както следва: Кант, Лайбниц, Спиноза и Жан-Жак Русо. Взех ги, турих ги на масата и прекарах повече от час, без да ги отворя. Стана ми приятно, че не посегнах към тях, така грижите ми намаляха с една.

После наминах да видя аверите и ги заварих тримцата, Чък, Йоко и Тонг, със странни физиономии. На земята, върху лист амбалажна хартия, лежеше едно червено-бяло трико, сламена шапка, широк кожен колан и нещо, което отначало не разбрах що е, но се оказаха фалшиви мустаци. Онези бяха наобиколили пакета и го разглеждаха.

— За теб е.

— Как така за мен?

— Приятелката ти го донесе. Русичката.

— Алин?

— Не сме я питали за името.

— Ама за какво ми е всичко това?

— За разходката с лодката.

Хвърлих се към телефона. Едва говорех, направо се задушавах.

— Какво те прихваща?

— Донесох ти шапка, трико и всичко необходимо.

— Как всичко?

— Така са облечени лодкарите у импресионистите. На нея нали това й трябва? Ще й припомни младежките години.

— Не ставай гадна, Алин.

— Навличаш трикото, нахлупваш си шапката и си досущ като тях. Хайде чао!

— Неее. Не затваряй! А коланът? Той пък за какво ми е?

— Ами, за да си го сложиш.

Пиийп. Телефонът рече пиийп, тя затвори. Отекна в ухото ми.

Онези ме гледаха с любопитство.

— Не е възможно! — креснах аз. — Не може да ме ревнува от някаква си женица, която при първа възможност ще навърши шейсет и шест години!

— Няма значение — каза Йоко. — Чувствата си остават.

— Е, това вече е смешно, Йоко. Тук вече, признавам, си доста духовит!

— Аз съм си един нищо и никакъв негър — сви рамене Йоко.

— Боже мой, та тя знае, че това си е просто благотворителност от моя страна. Хуманитарен жест, нали така? Тя е наясно и нямаше отвращение.

Чък ме поправи:

— Искаш да кажеш възражение.

— А аз какво казах?

— Отвращение.

Това съвсем ме довърши. Седнах.

— Аз не искам да я загубя!

— Госпожица Кора ли? — поинтересува се Чък.

— Не, а ти да искаш случайно един по мутрата?

Другите предвидливо ни раздалечиха. Йоко ме държеше от едната страна, Тонг от другата.

Не можех да си представя, че Алин ме ревнува от госпожица Кора. Освен ако не ревнува от всички застрашени видове в процес на изчезване. Взех снимката на госпожица Кора изпод възглавницата си, рипнах от леглото, беж по стълбите, яхнах „Солекс“-а и само дето не влетях с него в книжарницата. Имаше клиенти и всички тутакси схванаха, че има нещо между нас. Аз дума не можех да обеля, мислех си, че миналата нощ сме се разбрали завинаги и че имам живот пред себе си. Тя ми обърна гръб и двамата отидохме в задната стаичка, под лавиците с „Всеобща история“.

— Донесох ти снимка на госпожица Кора.

Тя хвърли едно око. Видя затъналата в петролния разлив недоумяваща чайка, която не съзнаваше, че й е спукана работата и все още махаше с криле в опит да полети.

— Един вече се опита да спаси света, Жан. Едно време имало дори и такава църква, която се казвала католическа.

— Дай ми малко време, Алин. Нужно е време. Никога никого не съм си имал, затова карах с всички. Толкова съм се отдалечил от себе си, че сега летя по инерция. Не съм господар на себе си. Дай ми малко време и скоро ще си бъдем само двамата, ти и аз.

Сега пък взех, че я разсмях. Уф. Обичам да съм смехотворен.

— Е, ти си ега ти курвата, Жано.

— Ще подхванем нещо заедно, ти и аз. Двамата ще си спретнем една бакалия.

Живот! Приключвам с хипермаркетите. Казват, че Заир бил два пъти по-голям от цяла Европа.

— Чуй ме сега. Преди малко, като донесох импресионисткия ти костюм, разговарях с един от приятелите ти…

— Чък е боклук. Само мозък и нищо друго…

— Съгласна съм, Жан. На нас ни остават само чувствата. Главата е сдала багажа, знам. Знам, че и системите са се провалили, най-вече онези, които са сполучили. Същото е и с думите, ти затова ги отбягваш, опитваш се да отидеш отвъд и дори да си създадеш някакъв свой език. От лирично отчаяние.

— Тоя Чък е най-големият боклук, който съм срещал в последно време, Алин. Нямам представа какви ти ги е надрънкал, но знам, че е той.

— Самоук в терзанията.

— Той е. Той е. Цял ден си бие чекии за моя сметка. То не бях метафизичен, то не бях исторически, то не бях истеричен, то не бях невротичен, то не бях социологичен, то не бях клиничен, то не бях комичен, то не бях патологичен, друг път казва, че не съм бил достатъчно циничен, или не дотам стоик, ту съм католик, ту мистик, ту лирик, ту биологичен, а понякога нищо не казва от страх да не му разбия мутрата.

Седнах на една камара книги, които бяха струпани за целта. Тя се подпираше на „Всеобщата история“ в дванайсет тома и ме гледаше като не знам какво си.

— Всичко е много по-просто, Алин. Става дума за безсилие. Ама истинско, нали разбираш, не можеш да сториш нищо, и туй то, от вси страни на света до теб достигат изнемогващи гласове, а ти си безпомощен. И почват терзанията, като терзанията на цар Соломон, че Онзи никакъв го няма, че ни оставя да измираме и никому не помага. Тогава срещнеш ли нещо или някого, когато можеш да помогнеш някому да си изстрада страданията, някой старец тук и там или пък госпожица Кора, е, тогава си позволявам да го сторя. Така се чувствам по-малко безпомощен. Сбърках, че изчуках госпожица Кора, но пък не й сторих кой знае какво зло, преживя го някак си. Освен това моят добре известен приятел, царят на панталона, който се е издокарал като за погребение, така и не е могъл да забрави госпожица Кора, та аз само се опитвам да натъкмя нещата помежду им за остатъка от дните им. Не мога да осигуря общественото спасение, малък съм за целта, затова се опитвам да майсторя. А когато Чък разправя, че имам неврозите на другите и комплекса на Спасителя, говори тъпотии. Аз съм домашен майстор. Нищо повече. Майстор.

— Жан, ще ти дам една книга за четене. От един немски автор, Ерих Кестнер, който преди петдесетина години пишел за Ваймарската република. И той е хуморист. Книгата се казва „Фабиан“. Накрая Фабиан минава по един мост. Вижда едно момиченце, което се дави. Хвърля се във водата, за да го спаси. И авторът завършва така: „Момиченцето стигна до брега. Фабиан се удави. Не умееше да плува“.

— Чел съм я.

Това я обърка.

— Как така? Ти? Къде? Отдавна е изчерпана по книжарниците…

Повдигнах рамене.

— Аз чета какво да е. Нали съм си самоук.

Тя не можеше да се опомни. Сякаш изведнъж ме познаваше по-малко от преди. Или пък повече.

— Ама и ти си едно копеленце, Жан. Това пък къде си го прочел?

— В общинската библиотека на Иври. Теб пък какво те прихвана? Нямам ли право да чета? Може би не ми приляга на мутрата?

Гледах дванайсетте тома на „Всеобщата история“ зад Алин. Аз нямаше да постъпя като Фабиан. Щях да си увеся дванайсетте тома на „Всеобщата история“ на врата, за да съм сигурен, че ще потъна от раз.

— Алин, не трябваше да разговаряш с Чък. Той е прекалено систематичен. Не го бива да майстори. Разните ми ти чаркове, разхвърляни тук-там, не го интересуват. Той винаги развива широкомащабни теории, цели системи. Не е майстор. А ако има нещо, дето съм научил като самоук, то е, че в живота човек трябва да свикне да майстори. Ние двамата можем да си измайсторим един щастлив живот. Можем да прекараме хубави мигове. Ще подхванем нещо наше си. Казват, че имало такива места на Антилските острови, само трябва да ги знаеш къде са.

Гласът й ми прозвуча приятелски.

— Все си мислех, че Фронтът на Отрицанието е някъде в Палестина — рече тя. — Нямам намерение да живея живота си срещу живота, Жано. Възмущението, протестите и постоянният бунт винаги те поставят в положението на жертва. Необходима е доза бунт, но и доза примирение. Готова съм да те приема в някакви граници. Сега ще ти кажа какво съм готова да приема: аз ще имам деца. И семейство. Но истинско семейство, с две ръце и два крака.

Направо настръхнах. Семейство. Думата сякаш се плъзна по гръбнака ми чак до задника ми.

Тя се засмя, пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми, за да ме успокои.

— Извинявай. Уплаших те.

— А, не, става, само че малко, всъщност по-скоро…

Тя ми върна снимката на госпожица Кора във вид на чайка.

— Сега отивай да гребеш.

— Не, и дума да не става.

— Отивай. Обличай си импресионистките одежди и отивай. Отначало се ядосах, но ми мина.

— А това за колана не го каза сериозно, нали?

— Не. Оставям ключа под изтривалката.

— Хубаво, ще отида, щом настояваш. Колкото да се сбогувам.

Сетих се за мустаците.

— А мустаците за какво са ми?

— В ония години всички са носели мустаци.

Бях щастлив. Сега смешното в мен повече я развеселяваше, отколкото я натъжаваше. Мъките ми дори извикваха у нея нещо повече. Не беше кой знае какво, но ми беше приятно да съм там и да знам, че мога да се върна.