Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (37)

XXXVII

Бях по-мрачен от всякога и се чувствах омазан в петрол от глава до пети, а не знаех как да се измъкна. Искаше ми се да изчезна, ама наистина, просто да се изпаря яко дим. Отидох в библиотеката и поисках да ми дадат „Невидимият човек“ на Х. Дж. Уелс, ама не се оказа, каквото очаквах, пък дори да станех невидим, пак щях да виждам всички останали и госпожица Кора в централната ложа. После в мен се надигна възмущение, защото и аз имам право на личен живот, майната му на Жано Лапен. Чък е прав, че страдам от чуждите неврози, защото никога не съм със себе си, а винаги при другите. Прищяло й се на госпожица Кора да кара лодка в Болонския лес, добре, щях да й уредя въпроса. Твърдо решен, се изстрелях навън, яхнах мотопеда и се върнах на бул. „Осман“. Качих се, прекосих малката чакалня и почуках на вратата на господин Соломон. Безкрайно елегантен, той даваше интервю на някакъв любопитен журналист.

— Едва ли разбирате колко важен е този телефон, господине. Досещате се, че никой самотен човек няма да отиде в близкия бар, за да ни се обади, особено нощем. Ако Франция разполагаше с телефонна мрежа, достойна за нейната духовна мисия и хуманистични традиции, това вече щеше да е значителна крачка напред в борбата с отчуждението и самотата. Само това искам да кажа.

— Бих желал да ви задам един деликатен въпрос. Човек се пита дали няма нещо донякъде патерналистко в дейността ви?

— Бащинско — може би, но не и патерналистко.

И тогава взе, че ме слиса. Наистина ме сащиса от страна на достолепен и добре облечен човек като него. В тъмните му очи просветна мълния, която не ги направи по-светли, а тъкмо напротив, само дето не чух гръмотевицата.

— Освен това, господине, патерналистко или не, все е по-добре, отколкото да се спотайваш в някое кьоше и да кльопаш лайна.

Журналистът сякаш гръм го порази. Беше някакъв половин порция. Наричам половин порция тези, които са малко така, ама не им стиска да станат съвсем. Момчето благодари и си тръгна. Верен на учтивите си обноски, господин Соломон го изпроводи до вратата.

Аз се бях настанил във фотьойла за повече увереност.

— Е, Жано, проблеми ли?

— На вас ви се очертават проблеми, господин Соломон. Ще ходите да карате гребна лодка с госпожица Кора.

— Какво?

— Иска да карате лодка като у импресионистите.

— Какви ги говорите?

— Тя ви обича, вие нея също. Дайте да не се правим на ударени.

Не му бях говорил по тоя начин откак свят светува.

— Мили Жан…

— Казвам се Марсел.

— И откога така?

— Откакто Жано Лапен го смазаха.

— Драги ми Жан, не ти позволявам да ми говориш с този тон…

— Господин Соломон, вече събрах достатъчно смелост, за да си го позволя, тъй че оставете ме на мира и не се правете на ударен. Госпожица Кора ви обича.

— Тя ли ви го каза?

— Не само ми го каза, ами ми го и потвърди. Двамата трябва да се ожените и да имате дълъг и щастлив съвместен живот.

— Тя ли те праща?

— Не. Жената си има достойнство.

Господин Соломон седна. Ама седна, както никога не го бях виждал да сяда дотогава. Дори бих могъл да кажа, че седна, но сякаш си остана пак прав. А когато потъна вдън фотьойла, прокара маникюрираната си ръка по лицето. Арлет от фризьорския салон отсреща му прави маникюра.

— Това е невъзможно. Не мога да й простя.

— Тя ви е спасила живота.

В очите му пак проблесна черна мълния.

— Защото не ме е предала, така ли?

— Точно така, не ви е предала, и хич не се правете, че не знаете. В продължение на четири години е знаела, че сте в онази изба на „Шанз-Елизе“ в качеството си на евреин и не ви е предала от любов. Могла е да ви изкаже, от любов към оня пич от гестапото, с когото живеела, но е предпочела да не ви обади от любов към вас, господин Соломон.

Направо го разбих.

— Да, тя е жена с голямо сърце — промрънка той, но в гласа му не звучеше ирония.

— А сега иска да отидете на разходка с лодка.

Той се разбунтува.

— Няма да отида.

— Господин Соломон, не се подлагайте на лишения заради принципа. Не е хубаво. Нито за нея, нито за вас, нито за живота, нито дори за самия принцип.

— А що за прищявка на нейната възраст е това да караме лодка? Идният петък ще навърши шейсет и шест.

— Шейсет и четири, струва ми се.

— Лъже. Опитва се да ги скрие. Идният петък е шейсет и шестия й рожден ден.

— Ами разходете я с лодка по тоя повод.

Попипваше си челото. Попитах го:

— Още ли я обичате, господин Соломон? За да знам, де.

Той махна с ръка, сетне ръката му пак подпря челото. И се усмихна.

— Вече дори не става въпрос за любов — призна той — а за много повече.

Никога не разбрах какво имаше предвид. Човекът живееше с марките си от трийсет и пет години и колекционираше пощенски картички, които дори не бяха адресирани до него, а нощем ставаше, за да отговаря на SOS-позвъняванията на другите и вероятно имаше толкова големи нужди, че трябваше да стана на осемдесет и четири години, за да ги разбера.

Той отново махна уморено с ръка.

— Ще отида да греба — заяви.

Тук вече не се сдържах. Рипнах и го целунах. Все пак огромно бреме отхвърлих от раменете си.