Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (34)

XXXIV

Обадих се на Тонг да ме замести с таксито и отидох в общинската библиотека, за да чета „Саламбо“. Няма нищо по-смешно от тоя пич Флобер, който правел любов с думите и търсел убежище сред тях. После се отбих у господин Жофроа дьо Сент Ардалузие, за да му съобщя добрата вест. Той седеше на фотьойла си с одеяло върху краката. Наложи се да поразшетам, защото няма кой друг. Скоро прислужниците съвсем ще изчезнат. Казах му, че ще раздава автографи в истинска книжарница. Той така се възрадва, че се уплаших да не издъхне от радост. Седеше си с такето а ла Анатол Франс на главата и дългите, добре почистени мустаци. Все още успява да се надига и да се самообслужва, а после ще отиде в старчески дом, където също няма да му е зле.

— А книжарницата бива ли си я поне?

Гласът му е, както се казва, блеещ.

— Най-добрата е. Жената, която върти книжарницата, била покорена от книгата ви.

— Вие също трябва да я прочетете, Жан.

— О, нали знаете, аз малко с четенето… Не изкласих дори началното училище.

— Да, разбирам, разбирам. Впрочем образователната ни система е ужасна.

— Право казвате. Всички се превръщаме в крачещи енциклопедии.

Слязох да му купя туй-онуй. Той най обича сладко. Купих му фурми, заради екзотиката и оазисите, отприщват мечтите. Харесаха му.

— Обожавам фурмите.

Е, все е нещо. Тръгнах си. Една социална асистентка го навестяваше два пъти седмично за всеки случай. Най-опасното с тези хора са костите. Чупят се от едното нищо и повече няма изправяне. Тъй че по-добре ще е да ги наглеждат по два пъти дневно.

Прибрах се в бърлогата и заварих Чък и Йоко да обсъждат проблемите на африканския рог. Хората там се избиват един другиго. Проблемите се множат, а с тях и причините за взаимно избиване. Чък подкрепяше кубинците^[1], Йоко беше против. Гледах замечтано Йоко, може би заради черните фантазии, които изглежда били характерни за дамите, но ако предложех на госпожица Кора да ме замести с Йоко, Алин нямаше да ми го прости. Пуснах плочата, в която госпожица Кора се хвърля от мост в Сена заедно с незаконната си рожба, а на обратната страна беше песента, в която тя се смахва и до края броди по улиците на Париж в търсене на своя възлюбен. Опитах се да споделя мислите си с Чък и Йоко, но те ме слушаха отегчено, защото това да не ти е африканският рог?

— Хубаво, зарязваш я, а след това? — попита Йоко. — Поне ще й създадеш емоции, все е нещо.

— Истина е, че жена, която си пада по лошата литература, е опасна работа — призна Чък. — Може и да ти тегли един куршум.

Замислих се.

— Отде да й взема револвер? Как да стане, като нямам.

— Че и самоубиец на всичкото отгоре, глупакът му с глупак — изръмжа Йоко. — Трябва да…

— Трябва да ходя да бачкам в някоя мина по осем часа на ден, знам. Така няма да мисля за това. Ако бях миньор, щях да ви разгембя мутрите.

— Ами що ти трябваше да я чукаш, бе? — развика се Чък.

— Така изразих себе си. Исках да им покажа на всички.

— Ама и ти с твоите любовни истории…

Йоко се изплю, но не съвсем, а само каза „пфу“ с устни, защото беше чистофайник.

— Вече ти обясних, че го направих по инерция. В дискотеката се подиграха с нея и ми се искаше да им дам да се разберат. А после продължих нататък, за да не си помисли, че съм се преструвал. Жената е била млада и красива и е в правото си. Освен това дори не става дума за нея, ако искате да знаете.

Чък се заинтригува.

— Я обясни малко за какво иде реч тогава?

Повдигнах рамене и си тръгнах. Доволен бях, че ги оставих леко озадачени.

Отидох във фитнеса и блъсках чувала с пясъка поне двайсет минути, което ми донесе облекчение. Да блъскаш по нещо действа благотворно, когато си безсилен. Единствено цар Соломон можеше да ме извади безболезнено от това положение, ако склонеше да прости на госпожица Кора и да я прибере при себе си. И за тях да се сберат отново щеше да е най-доброто решение. Съзнавах, че за господин Соломон четирите години прекарани в подземието без вест от госпожица Кора си бяха жестоко обвинение, но от друга страна той й дължеше признателност, задето не го бе изобличила като евреин, което в онези години е било насърчавано. Има времена и епохи, за които не бива да сме прекалено взискателни, и да сме благодарни на хората, задето не са ни сторили нищо. Обзе ме справедливо възмущение при мисълта, че бяха отровили трийсет и пет години от живота си със злопаметност, съжаления и угризения, вместо да си седят кротко на някоя пейка и да вдишват люляците, стига да ги има наоколо. Яхнах мотопеда си и право при господин Соломон, защото само той можеше да ме извади от батака.