Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (33)

XXXIII

Събуди ме слънцето, едно усмихнато кафе, отблясъка от корите на кроасаните и целувка по връхчето на носа. Най-хубавите мигове са най-нищожните.

— Във вестника видях някакъв котарак, който се загубил, а после се завърнал у дома като изминал 1000 километра. Съществуват странни инстинкти за ориентация. Миналата година писаха за едно куче чау-чау, което се качило на влака, за да се върне при господарката си. Но при тях става въпрос за привързаност.

Взех си още един кроасан. Тя предпочиташе филийките. Наистина Франция е разделена на две, любителите на кроасани и любителите на филийки.

— Кажи ми, когато…

— Аз трябва да съм в книжарницата в девет и трийсет, но ти можеш да останеш… — И дори не се поколеба: — Можеш да се нанесеш тук.

Онемях.

— Не ме познаваш достатъчно. Аз вечно съм при другите. Законът го определя като „скитничество“.

— Тогава бъди при мен.

Спокойна, уверена, ръфаше филийката си. Най-напред си казах, мамка му, сигурно е ужасно самотна, за да се хвърля така с главата напред, но то на мен все нещо такова ще ми дойде на ума.

— Гледах един филм от видеотеката „Пощальонът звъни само два пъти“ и за мен това е най-истинското заглавие. Позвъни ли повече от два пъти, значи вече не е същият пощальон. Друг някой е. Може би социолог с анкета.

Алин се смееше над филията си. Имаше ситни животински зъбки и леко чип нос.

— А ти от какво друго живееш?

— Притежавам една трета от такси и мога да поправя каквото и да е. Всъщност не съвсем всичко, а водопроводи, електрически повреди, дребна механика. Домашен майстор. В наши дни много се търсят такива. От няколко месеца съм спрял с тая работа, един приятел ме замества. Прекалено зает съм с господин Соломон. То и там си е жив бриколаж, все поправяш туй-онуй.

Тя ме слушаше. След час си дадох сметка, че от един час все приказвам. За гласовете, които се обаждат ден и нощ, за хората, които трябва да извадиш от положение, ей за тези неща. И за господин Соломон, който понякога ставаше нощем, за да приема обажданията, защото няма кой друг. И който ме изпраща при спешните случаи като госпожица Кора.

— Домашен майстор и поправяч!

Разказах й как господин Соломон живее сам от трийсет и пет години, за да накаже госпожица Кора, задето не отишла да го навести в подземието по време на окупацията.

— Изглежда, че евреите имат много строг Господ.

Разказах й за старците, които наглеждаме всеки ден, за да се убедим, че още ги има. Спрях се точно преди старата клошарка, която бута празния тандем.

— Имам един приятел, Чък, който май е прав. Според него аз съм все при другите, защото ми липсва идентичност. Нямам си достатъчно идентичност, за да се занимавам със себе си, защото не знам кой съм, какво искам и какво бих могъл да направя за себе си. Ти как мислиш?

— Преди всичко мисля, че твоят приятел Чък си е самодостатъчен. Самодоволен. То и аз не съм стока. Първото, което усетих у теб…

— Какво усети?

Алин се засмя, но не беше много весело.

— Първото, което усетих у теб, е, че имаш какво да ми дадеш.

Тя се надигна и ми обърна гръб, за да се облече, но всъщност го стори, защото не се гордееше с думите си.

— Сега всичко е твое, Алин. Всичко, което притежавам. Вземай.

— О, благодаря. Но наистина можеш да се преместиш тук. Ти комай вече го стори, без да ме питаш, но сега аз те моля да го направиш. Понякога хората се заблуждават и най-добрият начин да се освободят един от друг е да заживеят някъде заедно. Омръзна ми да се заблуждавам. Аз съм от ония хищници, дето се задоволяват и с трохите.

Носеше нещо като блузон и маслиненозелен панталон. Никога не съм я виждал в друго облекло. Обърна се към мен.

— Ако ми е писано да си строша главата, по-добре да стане веднага. Дори не съм сигурна, че ще мога да те обичам, че съм способна да обичам. За това трябва вяра. Така че заповядай у дома.

— Алин.

— Да?

— От какво се страхуваме всички?

— Че ще е за кратко.

Гледах я някое време, докато все още беше тук.

— Алин?

— Да?

— Вече няма друга, освен теб. Свършено е с другите.

Което ме накара да си спомня господин Жофроа дьо Сент Ардалузие в неговата мансарда.

— Знаеш ли, имам един приятел писател на седемдесет и две години. Издаде сам една джобна книга.

— Тоест платил я е от джоба си?

— Точно така. Посвети й целия си живот, за да я довърши. Не можем ли да го поканим в твоята книжарница, да му устроим малко тържество, както се прави, когато някоя знаменитост напише книга?

Тя ме гледаше с нещо като… знам ли и аз, приятелско чувство или може би нежност, иди че разбери, и с очи, които на светло изглеждаха постоянно усмихнати.

— Да му помогнеш ли искаш?

— Какво му е смешното?

— Мислех, че вече не искаш да се занимаваш с другите?

— Е, това е като за последно.

— За да теглиш чертата.

— Щом така ти харесва. Малко ме свива сърцето, като се сетя за човека в мансардата, който си плати от джоба, за да му публикуват книгата. Няма си семейство, само социалните грижи, а прилича на Волтер. Оня ден видях Волтер по телевизията и установих колко прилича на него. Волтер не е бил кой да е, нали така?

Тя запали цигара, като ме обследваше с поглед.

— Питам се дали ти, Жано, от отчаяние се подиграваш със света или Бог те е създал такъв, дето се вика смешен по природа.

Замислих се.

— Може и така да е, а може и да съм го прихванал от цар Соломон. Пък кой знае в моя случай дали не е от киноманията. Все си мисля, че няма нищо по-приятно от това да си седиш на тъмно и да се смееш, за да ти олекне.

Улових й ръката.

— Но това не пречи на чувствата — рекох й.

Алин изглеждаше ужасена. Дори леко потрепери.

— Какво има?

— Повея някакъв леден ветрец — отвърна тя. — Довея смърт и пепел…

И тогава аз я удивих. Наистина я смаях. Помнех добре стиховете на безсмъртния поет, които господин Соломон ми беше декламирал по същия повод, и ги изрецитирах във връзка с гореспоменатия вятър:

Вятърът фучи! Време е да заживеем!

Небе безкрайно отваря и затваря моята книга…

Сърбаше си кафето, но сякаш го забрави, чашата увисна на половин път и се втренчи в мен. Без дори да си поемам дъх, продължих с рецитацията:

Живейте, чуйте мен, не чакайте до утре.

Берете още днес на живота цветовете!

— Мамка му — изтърси Алин, а аз бях щастлив, че най-сетне го каза някой друг, а не аз.

Повдигнах назидателно показалец и се скарах:

— Ааа!

— Откъде го изнамери това бе, Жано?

— Цар Соломон ми го каза. Той ме ограмотява, колкото за майтап. Дава ми примери. Изглежда, че някъде имало училище за клоуни, ама не знам къде точно. Може би навсякъде. По-добре да се гърчиш от смях, отколкото от мъка. Веднъж му споделих, че съм самоук, това много го развесели, а после почтително добави — всички сме такива, всички сме такива. Всички ще си умрем самоуки, драги ми Жано, дори и най-изградените личности измежду нас. Знаеш ли, Алин, забавна дума е това „изграден“. Обратното на „разграден“. Проверих го. Лицето, за което ти говоря и което живее в една мансарда заедно с творбата на своя живот, господин Жофроа дьо Сент Ардалузие, е разграден, самотен, с артрит, с болно сърце, раздал е живота си на кредит, а вече няма как да му го изплатят, освен от социалното осигуряване. Разграден е до крак. „Изграден: събран в едно цяло, многосъставен. Разграден: разпаднал се чрез разпиляването на съставните му части. Разграждане: разпарчетосване, пулверизация, разлагане, разпадане, разваляне.“ Госпожица Кора е разградена, а господин Соломон поддържа телефонна централа, за да се прикачи към някого, че ровичка и из малките обяви: „очарователна фризьорка, двайсет и четири годишна“. Никога не съм виждал толкова борбен дърт пръч, решен да не се примирява с разграждането. Облича се в елегантен костюм от дълготраен плат и предизвикателно се явява пред гледачката, за да си докаже, че все още има бъдеще. На това в Тунис му викали върховен боец. Само дето бойците се сражават, за да настъпват, а господин Соломон се сражава отстъпвайки. Мисля си, че ако му дадат четирийсет години, ще ги приеме на драго сърце. Алин, май всички трябва да тренираме бойни изкуства, за да се самоотбраняваме. Ех.

— Да, ех — кимна тя.

Обуваше си дамските чорапи.

— Едно време на това му викали сърдечно хапче. Предписвали го, за да ти повдигне духа. Когато те наблюдавам как си обуваш чорапите, духът ми се повдига.

Целунах бедрото й.

— Толстой избягал на деветдесет години — каза тя — но починал на една железопътна гара, преди да стигне.

— Да, в Астапово — уточних аз.

А не трябваше да го казвам. Слисах я. А не биваше да я слисвам.

— Това пък откъде го научи бе, животно такова? — нежно попита тя.

— Ами то да не е само училището, Алин?! Както ти е известно, съществува и задължителното обществено образование. При самоуките това е творбата на цял един живот.

Тя си обу обувките и се изправи. Без въобще да ме погледне.

За да сменя темата, попитах:

— Е, та какво правим с господин Жофроа дьо Сент Ардалузие?

— Можем да му спретнем едно раздаване на автографи.

— Да, ама бързо. Че почти е свършил.

Алин взе чантата и ключовете си. Подвоуми се. На това жените му викат независимост.

— Ще ти оставя ключа под изтривалката.

— На Антилските острови, казват, имало хубави места, ама човек трябвало да ги знае.

Тя се обърна към мен. Безизразна. Просто хубава. Или дори красива, според състоянието, в което я гледаш.

— Жан, чудя се кога се шегуваш и кога не? Не можем да се правим на Бог само за пред псетата.

— Хайде да не почваме пак отначало, Алин. Да не сме търговци. Освен това е прекалено късно. Девет и двайсет. Най-приятните мигове са рано сутрин. После денят потича в руслото си.

Тя повтори:

— Жан.

— Жано Лапен, така ми викат ловджиите. Имай предвид, че един заек, някой си Харви, се прочул в Съединените щати като хапел всички наред. Чете ли?

— Четох.

— Даже в Червените бригади има зайци, както виждаш.

— Ще мушна ключа под изтривалката.

— А какво ще ме посъветваш за госпожица Кора?

— Отказвам да давам съвети. Нямам право.

— Дали ще е по-добре да продължа и да се оттегля постепенно, или е за предпочитане да го сторя от раз?

— Без значение е. До довечера, може би. Ако не се върнеш никога повече, ще те разбера. Четири милиарда сме и имам конкурентки. Но ми се иска да се върнеш. Довиждане.

— Чао.

„Чао“ е хубава дума. Питам се дали студентите от Червените бригади са я казали на Алдо Моро. И при тях не е било лично, а по принцип. А пък думата „любов“ е на път да си смени мястото в речника и да се превърне в медицински термин.