Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (32)

XXXII

Щом полусънената Алин ми отвори, се шмугнах покрай нея и се проснах на леглото като у дома си. Тя влезе полека, погледна ме, скръсти ръце, а аз тутакси разбрах, че няма смисъл да увъртам и обичайното изражение се изхлузи от лицето ми. Бях като гол. Тя приседна в крайчеца на леглото, което бе някак странно за толкова младо момиче, което при това нямаше деца. Ще си помислите, че го чувствам така, защото съм загубил майка си съвсем млад, но това обяснение си е чисто прет-а-порте, защото оттогава бяха изминали милиони години и по тази логика ще излезе, че тъгуваме по нашите праотци — маймуните. Алин беше млада и красива, а на мен ми бе приятно поне за миг да бъда с някого, който няма нужда от мен. Нито SOS, нито зов за помощ, а тъкмо от това се нуждаех най-много. Не знам как е в Мартиника, ако си я опознал, но аз лично никога няма да ида там, стига ми да знам, че съществува. Какво правиш, когато вече не можеш да понесеш орисията да си човек? Обезчовечаваш се. Присъединяваш се към Червените бригади и полека-лека ставаш безчувствен. Отхвърляш бремето, според Чък. Също като Чарли Чаплин в „Хлапето“, който намира едно бебе, отваря канализационната шахта и се пита дали да не се отърве завинаги от бремето.

— Алин…

— Опитай се да поспиш.

— Ти си ега ти безсърдечната курва.

— Живот, какво да го правиш!

— Мислих си дали двамата да не заминем за Антилските острови. Те са накрай периферията. А какво собствено значи периферия?

— Местата отдалечени от центъра.

— Точно така. В периферията са.

— И там има телевизия.

— Никой не ни кара да я гледаме. Мога да взема пари назаем и двамата да отидем да живеем там. Да отхвърлим бремето.

— Няма да е лесно.

— Няма трудни неща, когато си убеден в начинанието. Виж Месрин как избяга от строго охраняван затвор.

— Имал е съучастници.

— Ти и аз сме си достатъчни като съучастници. Трябва да си пуснеш по-дълга коса. За да се разгърне личността ти.

— Тя в сантиметри ли се измерва?

— Не, ама никога не е достатъчно. Знаеш ли какво е елегичен?

— Да.

— Това ще рече нежен и меланхоличен. Един мой приятел твърди, че студентите от Червените бригади убили Алдо Моро, за да станат безчувствени. Чаткаш ли?

— Не.

— За да станат безчувствени. За да достигнат състоянието, в което вече нищо не усещаш. Стоицизма.

— Е, и?

— Е, точно това аз не го умея.

Тя се засмя.

— Така е, защото не си достатъчно литературен. Нямаш си теория. Или, ако повече ти харесва, за да се изразя по твоему… не си достатъчно теоретичен, за да стигнеш дотам. За това трябват много мисловни напъни. Необходима е система. Ти къде спря?

— В една бирария на „Пигал“.

— Не бе, с училището докъде я докара питам?

— Аз съм самоук. То така се става крачеща енциклопедия. До преди малко бях с госпожица Кора. Тя е тъй самотна, объркана и отчаяна, че ми иде да я удуша. Чат ли си?

— Горе-долу.

— После осъзнах, че проблемът е в мен, а не в нея. Тя не си дава сметка, че е стара, объркана и нещастна. Човек свиква лека-полека. Животът е като дрога, натрупва се в теб и се пристрастяваш. Тя си има всички удобства, както обича да казва. Та ми се иска да разбера: какво съдържа пустият му живот? Как тъй всичко преглъщаме, че и молим за още? Нали знаеш: вдишай, издишай, ама нима това е достатъчно?

— Хайде, лягай си, Пиеро.

— Казвам се Жан, по дяволите. Стига бъзици.

— Събличай се, лунен Пиеро. Ела да нанкаш. Ела, миличкото ми, поспинкай в скута на мама.

— Ти си ега ти безсърдечната курва, Алин. Точно това веднага ми хареса у теб. Чудесно е да намериш човек, който не се нуждае от никого.

Тя угаси лампата. Черното е много относително. Понякога е гальовно, спокойно, както се говори и за едноименното море, а понякога е плашещо. Мълчанието също бива различно. Или мърка, или ви наляга и ви оглозгва до кокал. Понякога тишината е пълна с въпиещи гласове, които никой не чува. SOS-тишина. Непонятни тишини, появили се незнайно откъде, дето се питаш какво им става, та трябват инженери, за да ти го обяснят. Лесно можеш да си запушиш ушите, но не и всичко останало. Притиснах Алин към себе си, но не й казах „Алин, аз съм все при другите“, защото е обидно за една жена да я пренебрегват. Гушках я на топличко и тъкмо сега беше моментът да й обясня всичко, което ние двамата трябваше да загърбим. Мълчах за повече красноречие. Какъв смисъл да се разбираме, ако ни трябваха думи като на чужденците, които не разполагат с нищо друго. Само веднъж, докато се вслушвах в беззвучни послания, заговорих за речниците, за да й кажа, че никога не съм открил в тях точната дума, която да обясни всичко това. Ако работиш по осем часа на ден в някоя мина… Заспахме с нея нейде на Антилите, на място, което трябва да познаваш, инак няма как да го намериш.