Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (31)

XXXI

Не исках да бягам право при Алин, щеше да е прекалено тъпо. Не исках и да се прибирам на ул. „Ньов“, защото бях казал на приятелите, че се местя при Алин и щяха да ме вземат на подбив, ако се появях посред нощ, все едно ме е натирила, пък нямаше защо да им давам обяснения. Отдавна вече бях доброволец и ако не вземех да спра сега, когато си имах някого, нямаше да спра никога, щях да съм все с другите и да свърша я при големите маймуни, застрашени от изчезване, я при китовете, а може би дори някъде отвъд, дето вече няма кого да спасяваш. Алин го подметна на майтап, но понякога най-точните неща се изричат на шега, че за мен госпожица Кора и цар Соломон, както и всичките едва кретащи старчета, са част от екологията. Чък май е прав като твърди, че чувствителността ми страда от мания за величие. Има един такъв филм във видеотеката, „Робин Худ“ с Ерол Флин, който взима от младите и дава на старите или взима от богатите и раздава на бедните, което си е същото. Мисля си, че не само старата клошарка, а всички ние бутаме по един празен тандем. Крачих известно време със свити в джобовете юмруци и си фантазирах, въобразявайки си, че офейквам от строго надзираван затвор, като Месрин^[1].

Бях в онова състояние, което Чък нарича двата извора на морала и религията, бях изтерзан. Но отвратителното при Чък е, че докато ти разголва душата, само вдига рамене, махва отегчено и промърморва „класически случай“. Тоя негодник ме изкарва от кожата с целия си набор от познания. На такъв му се вика „крачеща енциклопедия“. „Крачеща енциклопедия: лице с извънредно широки познания във всякакви области.“ Потърсих в речника, защото точно така се чувствам понякога: лице с извънредно широки познания във всякакви области. Не е трудно, става от само себе си. За да се превърнеш в крачеща енциклопедия е достатъчно да си самоук в терзанието, което се нарича още и средоточие на познанието. Мислех си дали да не ида да събудя Чък и да му хвърля един хубав пердах, та белким го изненадам. Отварям вратата, паля лампата, той си кърти безпаметно, аз се приближавам до него, надигам го, забърсвам му два шамара, той е ошашавен, крещи: какво, бе, какво те прихваща, какво съм ти направил? А аз се кефя и му отвръщам: иди, че разбери, а после се омитам подсвирквайки си, с ръце в джобовете. Оня е изял шамарите, без да знае защо, загубил ума и дума, пита, разпитва, опитва се да проумее, и ето го превърнат в крачеща енциклопедия: „средоточие на познанието“. Олекна ми само при мисълта за това.

Отидох в денонощната бирария „Мопу“ на Монмартър, където повисях някое време на една бира. Курдисах се край три курви в заведението, едната от Антилите, като хлапак, който се чувства най-добре край полите на мама. Не че се подигравам с майка ми, която ни най-малко не беше курва, а си подбираше. Но намирам нещо майчинско в курвите, защото винаги са насреща за утеха, когато я няма църквата. Поразговорихме се, но нямаше как да им обясня какво ми тежеше на сърцето. Чък е прав като казва, че хубавото на фашизма му е това, че можеш да бъдеш против. Направо си е чудесен социологически подарък, дето ви позволява да разпознаете врага. Като нямаш достоен враг, най-накрая се барикадираш в някоя ферма и стреляш по който дойде. Чел съм книжки за съпротивата и винаги съм се питал какво ли са правили героите след това, срещу кого са живели. Зорът започва, когато вече не можеш да бъдеш антифашист. Намират се заместители, но те са все непълноценни. В Италия дори убиха Алдо Моро^[2], дотам им липсваше заместител.

Веднъж Чък ми каза право в очите, че съм лиричен тип и че съм от блеещите, понеже не ми оставало нищо друго заради собственото ми бездарие, че старостта и смъртността са отживелици от деветнайсети век, също като Виктор Юго и Ламартин, че съм невежа и изостанал, че това били елегии, а аз съм елегичен. Изчаках го да излезе, за да не се изложа пред него и после се разрових. Кой знае дали в това не се състои обяснението за терзанието на цар Соломон, което пък може да съм прихванал от честите ни срещи. Открих „елегия: лирична поема, изразяваща болезнен вопъл и меланхолични чувства“, а за „елегичен“ намерих: „подвластен на меланхолията, нежен като елегия“. Размишлявах по въпроса, наведен над бирата си, и изпитах облекчение, както всеки път, когато намирах някакво съответствие. Съседката ми от Антилите бе прекарала отпуската си в Мартиника и това ме заинтригува, защото беше далече. Ставаше ми приятно, когато казваше „далеч от всичко“, окуражаващо е да знаеш, че съществува нещо, далеч от всичко. За целта си има подобаващи изрази: „като камък във водата“ или „да се изсулиш като пръдня из гащи“. Подхвърлих към момичето, което се казваше Морисет:

— Там сигурно е много спокойно?

— Да, все още има такива места. Само че трябва да ги познаваш.

— В Париж никога не си спокоен, заради големите метрополии — рече приятелката й.

— Там е земният рай — каза Морисет. — Струва си да отидеш.

В този момент взех решението си. Щях да събудя Алин и да заминем двамата. Можехме да вземем заем от господин Соломон и да отворим книжарница там. Винаги усещаш облекчение, когато вземеш решение, а това наистина ме разведри. Повиках келнера.

— Аз черпя.

Момичетата ми благодариха, хубаво си бяхме побъбрили. Когато излязох, беше към четири часа сутринта, но книжарница под слънцето на Антилските острови беше добър повод да събудиш някого, какви ти тук терзания. Все още има такива места, ама трябва да ги познаваш, както каза Морисет. На брега на Карибско море, което винаги е гарантирано синьо. Има акули, ама те не са застрашени. Там останалият свят изглежда по-далеч, отколкото другаде. С Алин дори може да се сдобием с чернокожи деца. Седнах на тротоара и се засмях. Черните не се терзаят като белите, защото нямат такава цивилизация, то се знае. На мен цивилизацията ми идва в повече. Напуши ме неудържим смях. Забавлявах се така половин час, като се надсмивах над себе си, за да забравя средоточието на познанието, а когато позвъних на вратата на Алин, вече не ми личеше, бях възстановил обичайната си физиономия, за която биха ме тикнали право в пандиза, без дори да се изповядам.