Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (26)

XXVI

Това продължи три седмици. Всеки път си казвах, че е за последно, но все не успявах. Тя не ми задаваше вече никакви въпроси, почти не разговаряхме и все повече се убеждаваше, че нямам нужда от майка.

Почти всяка вечер преспивах у Алин. Тя си пусна малко по-дълга коса по мое настояване. Разговаряхме малко, нямаше нужда да се утешаваме. Бях с нея през цялото време, дори когато я напусках. Питах се как ли съм могъл да живея толкова дълго, без да я познавам, да живея в пълно неведение. От мига, в който я напуснех, тя чувствително нарастваше. Крачех по улиците и се усмихвах на всички, до такава степен ми се привиждаше навсякъде. Знам, че всички умират от любов, понеже тя най-много липсва, но аз бях престанал да умирам и сега започвах да живея.

Даже си пренесох някои вещи при Алин. Постепенно, за да не я уплаша. Най-напред четката за зъби, понеже е най-малка. Едни слипове, риза, тя също нищо не каза. После натъпках и довлякох цял куфар. Умирах от страх, докато влизах с куфара в ръка, това си беше живо нахалство. Стоях тъпо на стълбищната площадка, когато тя отвори вратата и сигурно съм имал толкова изтерзан вид, че се разсмя. Нощем гърдите й бяха толкова малки, като че ли едва поникваха. Понякога, когато я притисках до себе си в продължение на пет или шест часа, тя ми казваше:

— С тая физика си сбъркал клиента.

Сгъвах ръка и я карах да ми пипне мускулите.

— Я пипни тук. Истински мъжага, а?

— Прав си, Жано Лапен. За да сме щастливи, трябва да живеем скрити.

Тя беше единственото момиче сред моите познати, което не пускаше веднага музика, прибирайки се вкъщи, с нея наистина можеше да се живее. Докато другите веднага пускат плоча или радиото, а някои дори имаха стереокасетофони, които дънеха от вси страни. В дома й навсякъде имаше разхвърляни книги, че даже и една универсална енциклопедия в дванайсет тома. Ръцете ме сърбяха, но не исках да изглежда сякаш се интересувам от нещо друго.

Разредих госпожица Кора до един-два пъти седмично, докато отвикне. Трябваше още в началото да кажа на Алин, тук не можеше да става въпрос за женска ревност. Тя винаги ми оставяше ключа под изтривалката. Една нощ, на връщане от госпожица Кора, я събудих. Седнах на леглото, без да я поглеждам.

— Алин, забърках се в една любовна история с шейсет и пет годишна жена и не знам как да се измъкна…

Уточних веднага възрастта, защото не исках да ревнува.

— Ами щом е любовна история…

— Става дума за любовна история по принцип, не с нея специално.

— От жал?

— О, не, не съм чак такъв мръсник. От любов, просто има неща, които не мога да понеса, които не мога да приема, като това да си стар и самотен… Направих го от възмущение, ей така, мимоходом, а сега не знам как да се измъкна. Като не ме види ден-два, направо полудява… Ще вземе да си помисли, че я зарязвам, защото е стара, а всъщност е тъкмо обратното, не я зарязвам, тъкмо защото е стара…

Алин стана и обиколи три пъти стаята, хвърляйки ми по някой поглед, после дойде да си легне.

— От колко време е така?

— Не знам. Ще трябва да проверим в твоята енциклопедия.

— Не се смей!

— Уверявам те, Алин, че ако в тоя момент можех да се разсмея, веднага щях да изтичам при ония типове, дето раздават стипендии за това. Викат им стипендии за Призвание.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ами ако ме питаш дали избирам теб, или нея…

— Не разчитай на мен. Така е най-лесно. Коя е тя?

— Една бивша певица. Кора Ламенер.

— Нищо не ми говори.

— Нормално, пяла е преди войната.

— Кога се видяхте за последно?

Не отговорих.

— Кога?

— Оттам идвам.

— О, гледай ти, значи все пак си я бива.

— Не бъди гадна, Алин. Ако ме изгониш и ми кажеш сбогом, ще те разбера, само не ставай гадна.

— Извинявай.

— Държиш се така, като че ли ти изневерявам с друга жена. Нищо подобно няма.

— Че като е извън оборота, да не би да не е жена?

Замълчах си. После я попитах:

— Чувала ли си да говорят за застрашените видове?

— О, така ли, може би е от грижа за екологията?

— Престани, Алин. Не ставай гадна. Дори се канех да отида до Бретан, нали знаеш, където стана петролният разлив. Този другият. Само че трябваше да сме в група по трийсет, докато тук…

Тя не ме изпускаше от поглед. Досега не се бях потапял чак дотам в ничий женски поглед.

— Как е тя?

— Не си личи много. Разбира се, зависи как я гледаш. Ако я гледаш с лошо око… Око, което търси, намира. Има бръчки, отпусната и провиснала кожа, която се тресе… Всичко е плод на рекламата…

— На рекламата ли?

— На рекламата. Всяка женица си носи рекламата на гърба. Всички трябва да имат най-хубавите коси, най-красивата кожа, най-много свежест… Аз много не разбирам. На госпожица Кора, ако не й придиряш много и ако не й броиш вересиите…

— Какви вересии, по дяволите?

Станах и отидох да взема речника от библиотеката. Намерих думата от раз като същински шампион и зачетох:

— „Вересии: цената на покупките, на консумациите, взети на кредит. Много е задлъжнял, има вересии навсякъде. Синкавопепеляв цвят“^[1]… Виждаш ли? Госпожица Кора много е задлъжняла. Шейсет и четири години, че и повече, мисля, че послъгва. Така че, с тоя синкавопепеляв цвят… Трудно се понася. Животът й открил сметка и доста се е натрупало.

— Ти да не се опитваш да я изплатиш?

— Не знам, Алин, какво се опитвам. Може би заслужава нещо по-добро. Понякога ми се струва, че животът е задлъжнял спрямо нас и не желае да ни се издължи…

— Задлъжнял към нас, а не спрямо нас.

— У нас, в Квебек, се казва спрямо нас.

— Ти да не си от Квебек?

— От Бют-Шомон съм, но въпреки това в Квебек говорят съвсем различно. Иди да гледаш „Гореща вода, студена вода“ в Пагодата на улица „Вавилон“, още го дават, ще видиш, че има и други възможности. Може да се говори и другояче. Та исках само да ти обясня, че животът трупа дългове спрямо нас и ти все чакаш да дойде да ти се издължи и…

— … на това му викат да мечтаеш.

— … а после идва момент, като с госпожица Кора, когато започваш да схващаш, че е прекалено късно, че животът никога не ще се издължи, и тогава идват терзанията… Или както ги наричаме в SOS — терзанията на цар Соломон…

Стоях пред библиотеката, чисто гол, макар че и когато съм облечен, пак съм гол, защото нямам с какво да се наметна. Алин пак стана, пак обиколи три пъти стаята със скръстени ръце и спря пред мен.

— И ти сега се опитваш да обезщетиш госпожица… как й беше името?

— Кора. Кора Ламенер. А пък аз съм Марсел Кермоди.

Изхилих се, за да я разсмея.

— И ти сега се опитваш да обезщетиш госпожица Кора, защото животът е задлъжнял към нея, и на шейсет и пет години не бива да очакваш да ти се издължи, така ли?

— Най-малкото трябва да се опита. Вече шест месеца съм доброволец в SOS, аз съм добросъвестен професионалист.

Тя изчака за момент, разглеждайки лицето ми в подробности.

— И сега чувстваш, че си отишъл твърде далеч и се чудиш как да се измъкнеш?

— Забележи, аз знам, че е само временно. Тя знае, че съм подлец и ще я зарежа. Това е цял репертоар.

— Какви ги бръщолевиш? Ама какви ги говориш? Какъв репертоар?

— Винаги става така в реалистичната песен. А госпожица Кора е била предимно реалистична певица. Самата тя ми каза, че нещата винаги свършват зле в тези песни. Просто жанрът го изисква. Или жените скачат в Сена заедно със своите новородени, или пък сводникът им размахва нож и ги насича със сатъра си, ако не е гилотината, ще са дробовете и каторгата или пък всичко това наведнъж. Нищо не може да се направи, остава ти само да ревеш.

— По дяволите, направо ми настръхва косата.

— Няма защо, сега вече е друго, не се пеят същите песни.

Тя ме изгледа още по-съсредоточено.

— Я чакай, ти също размахваш нож…

— Това е на шега.

Мисля, че тъкмо от това „на шега“ започнахме истински да се разбираме. Същата нощ не отворихме и дума за това. Вече не говорехме за това ми ти, онова ми ти. Мълчание. Но вече не беше същото. Не познатото ми мълчание, което крещеше. А съвсем ново. Обикновено когато се събуждам нощем, го чувам отново да крещи и се опитвам да заспя колкото се може по-скоро. Но тази нощ, с Алин, се събуждах нарочно, за да не губя и минута. Всеки път, когато се унасях отново, сякаш ме крадяха. Казвах си, че може би само тази нощ е така, по изключение, и че едва ли ще се повтори. Казвах си, че е само една късметлийска нощ и че не трябва да й се връзвам. Случи се това, което наричат фантазии или фантазми, тъй като речникът ви дава право на избор. Дори станах и светнах, за да съм сигурен. „Фантазия: игра на въображението, чрез която «азът» търси да избяга от реалността.“

— Какво търсиш, Жан?

— „Фантазия“.

— И какво?

— Чувствам се щастлив.

Тя изчака да се прибера до нея.

— Очевидно, знам, разбирам, но не бива да се страхуваш.

— Не съм свикнал. Освен това имам един приятел, господин Соломон, царят на панталона, който ме зарази с неговите терзания, еклезиастична суета, прах и преследване на вятъра. При него е обяснимо, тъй като на осемдесет и четири години ти действа облекчаващо да плюеш в супата, философско е. Чък го нарича да се укриеш във философски висини и тогава хвърляш всемогъщ поглед към всички дребни неща от долния свят. Само че това не е вярно. Господин Соломон толкова обича живота, че дори е прекарал четири години в една мрачна изба на „Шанз-Елизе“, за да не си го загуби. А когато си щастлив, или поне това, което наричат щастлив, те е страх още повече, защото не си свикнал. Все си мисля, че хитрият човек би трябвало да направи така, че цял живот да е безкрайно нещастен, така няма да го е страх от смъртта. Дори не успявам да заспя. От стреса е. Добре де, какво като сме щастливи, това не е причина да се разделим?

— Искаш ли успокоително?

— Няма да взимам успокоително, само защото съм щастлив, по дяволите. Ела тук.

— Животът няма да те накаже, само защото си щастлив.

— Не знам. Той всичко вижда, нали знаеш. А щастливият човек не остава незабелязан.

На другия ден, когато отидох при госпожица Кора, лично Алин избра цветята. Сама подреди букета, подаде ми го и ме целуна от все сърце по двете бузи на улица „Бюси“ пред бутика, и то с такава нежност в очите, че се почувствах като добро дете.