Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
LʼAngoisse Du Roi Salomon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata(2019)
Корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Терзанията на цар Соломон

Преводач: Иво Христов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентив Киров

ISBN: 954-311-044-1; 978-954-311-044-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10734

История

  1. —Добавяне

XXV

Съзнавах, че не можех да зарежа госпожица Кора отведнъж. В подобни случаи трябва да се действа по-полека.

На първия ден след Slush не се видяхме, а тя се бе обаждала два пъти в централата, за да ме търси, но не беше случила, Жинет не знаеше, че е лично и предложила да й изпрати някой друг. Госпожица Кора го бе приела много зле. Изтърпях още три дни, без да я навестя, защото в тези случаи е добре да се поизчака. Само дето сън не ме ловеше нощем. Винаги ми се е искало да бъда мръсник, на който не му пука от нищо, само че тъкмо когато не си мръсник, се чувстваш такъв, защото истинските мръсници не чувстват абсолютно нищо. Така че единственият начин да не се чувстваш мръсник, е да бъдеш мръсник.

Колкото по-малко исках да видя госпожица Кора, толкова повече исках да я видя. Най-добре беше да отида и да й обясня, че сме се поддали на опиянението от мига, но че сега животът трябваше да вземе връх. Човек трябва да умее да прави разлика между внезапния порив и истинската любов. Бях си подготвил всичко това мислено, само че такива неща не се изричат.

В края на краищата реших, че ще е по-добре нищо да не подготвям и да отида да я видя, като че ли нищо не е имало помежду ни. Налагаше се, особено след като спря да се обажда след първите три дни. Сигурно си бе казала, че съм я зарязал.

Беше три часът следобед и щом отвори вратата и ме зърна, направо ми се стопли сърцето от това колко е щастлива, че ме вижда. Винаги се нуждаем от някой, който има нужда от нас. Тя ми се хвърли на врата, долепи се до мен, без да каже нито дума, но се усмихваше тъй, сякаш е била сигурна и през цялото време е знаела, че имам нужда от нея. Сигурно доста е размишлявала и почувствах, че е намерила „обяснение“ за всичко с помощта на психологията. Носеше патешко жълти панталони под небесно син халат за баня и с боси крака. Седнах, докато шеташе в кухнята, не си бяхме казали нищо, но тя влизаше и излизаше с едва доловимо доволство, сякаш бе разбрала всичко. Бях малко тревожен дали наистина не е разбрала и току-виж ме натирила, какво като е на шейсет и пет години, това не значи, че няма женска гордост. Още щом се върна с ябълковото вино и тортата, поисках да й обясня, да й кажа, че бърка, че въобще не беше само защото доброволците от SOS помагаха на самотните хора да живеят и им оказваха морална подкрепа, че при мен чувството за несправедливост не беше професионално, ами много по-общо. Щом се озовахме седнали пред ябълковото вино и тортата, тя протегна ръка, за да я постави върху моята, вторачена право в очите ми, и тозчас получих обяснението й лице в лицето, като разбрах какво е изнамерила с помощта на психологията.

— Разкажи ми за твоята майка, Жано.

— Нямам кой знае какво да кажа за майка ми, госпожице Кора, остави ми хубав спомен, когато си отиде.

— Ти на колко години беше?

— На единайсет, но тя нямаше как да си отиде по-рано. Още нямаше никой в живота й.

— За теб сигурно е било голям шок.

— Защо, госпожице Кора?

— Когато си на единайсет години и майка ти те напусне…

— Вижте какво, госпожице Кора, не можех все пак да я изритам по-рано. Бях твърде малък, а и майката си е майка. Трябваше баща ми да го направи, а не аз. На мен не ми беше направила нищо, не ми беше работа да се меся. Понякога, докато баща ми дупчеше билетите, тя водеше някой мъж у дома, но на мен никога нищо не ми е липсвало и това засягаше най-вече татко. Естествено намирах, че баща ми е пълен льольо, но по-добре с пълен льольо, отколкото с някой друг. Един ден тя ме придърпа настрана и ми каза вече не издържам, не мога да живея повече така, тръгвам си, ще ме разбереш като пораснеш. И досега, като ви говоря, още не съм разбрал какво значи „да живееш така“. Човек винаги „живее така“. Виждах я от време на време, запазихме добри отношения. Единственото, което мога със сигурност да ви кажа, госпожице Кора, е, че за льольовците това е много несправедливо.

Доволен бях да узная, че тя вече всичко си го е била помислила: изчукал съм я, защото съм имал нужда от майка.

— Но все пак ти липсва, нали?

— Госпожице Кора, ако започнем да търсим всичко, което ни липсва… Човек трябва да се ограничава, защото не може да ти липсва всичко наведнъж.

— Много странно се изразяваш, Жано!

Направо ме разсмиват. Ако вземете малкия Робер, ще видите, че вътре има само две хиляди страници и това им е стигнало за всичко от началото на историческите времена, та до наши дни, че и след това. Чък казва, че съм митничарят Русо на речника и е вярно, че разравям думите като митничар, за да видя дали в тях няма нещо скрито.

— Имате ли речник, госпожице Кора?

— Имам малък Ларус. Искаш ли да го погледнеш?

— Не, просто да знам с какво живеете.

Какво пък толкова, рекох си, някои преживяват дори с минимална работна заплата.

— Можеш да идваш редовно да се храниш при мен, вместо да ядеш каквото ти попадне.

Пуснах рязко вилицата. Но се въздържах. Нямаше да тръгна да обяснявам на жена, която живее с малкия Ларус, че ми липсваше нещо повече от майка. Дано поне да слушаше новини от време на време. Осведомителните бюлетини, както се казва. В единия ъгъл имаше телевизор, за да гледа вариететните програми. Вариететата, това е истината. Предишната вечер бяха показали трупа на Алдо Моро и експедиционните отряди в Ливан и навсякъде, заедно с близкия план на убитото хлапе в Колвези. Но е вярно, че можех поне да се храня редовно, вместо да ям каквото дойде.

Тя стана и се запъти към шкафа, където стояха сушените плодове от Ница, доставени й от господин Соломон. Още стояха. Това сушените плодове смърт не ги лови.

— Бих искала да те питам нещо.

— Давайте.

— Вече наистина не съм млада и…

Обърна ми гръб. По-лесно е гърбом. Е, можех да направя само едно, изправих се, приближих се към нея, обърнах я с лице към мен, прегърнах я и я целунах. Никак не ми се щеше да я целувам по устата, но тъй като иначе не беше честно, я целунах по устата. В леглото тя нареждаше неща от рода: на бих искала да те направя щастлив и любов моя, моя нежна любов, и се опитваше да ми достави удоволствие по всички възможни начини. Правеше толкова яростни и отривисти движения с ханша си, че се уплаших да не се повреди.

— Защо точно аз, Жано? Би могъл да имаш кое да е красиво младо момиче.

Лежах по гръб и пушех. Не можех да й обясня. Не можеш да обясниш на една жена, че просто изпитваш любов, че не е нищо лично, а че изпитваш любов по принцип и до полуда. Винаги в такива случаи е по-добре малко прет-а-порте, отколкото безкрайни обяснения.