Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (24)

XXIV

Напуснах централата и прекосих малката чакалня. Тук, в приемната стаичка, никога никой не стои, освен шест празни фотьойла и затова го наричаме чакалня, заради шестте празни фотьойла. На стената виси картина и букет жълти цветя, а на отсрещната стена — репродукция на портрета, който Леонардо да Винчи си направил, още като много стар. Казвам още, защото умрял скоро след това. Господин Соломон често ме караше да го съзерцавам, той не можеше да му се насити, защото господин Леонардо беше доживял още преди пет века до деветдесет години и отгоре, а оттогава продължителността на живота е напреднала много благодарение на науката. Той гледаше портрета, който представляваше рисунка на ръка, и ми казваше това е много обнадеждаващо, нали, и както винаги аз не знаех подиграваше ли ми се или какво.

Почуках на вратата на кабинета, който се намираше веднага след малката чакалня. Не знам защо я наричаше малка чакалня, може би защото другаде имаше и голяма, където човек можеше да чака още по-дълго, а това подхранва надеждата. Той ми викна влезте! Събрах куража си с две ръце, стискайки здраво в едната вестникарската страница с малки обяви.

Господин Соломон беше облечен в сив анцуг, с надпис training на гърдите, изписан с бели букви. Седеше с подгънати колене и обтегнати напред ръце, в краката му стоеше разтворена книга с гимнастически упражнения. Той поседя така известно време и после бавно се изправи, отваряйки широко ръце и уста и поемайки въздух. След което започна да тича на място и да прави леки подскоци с вдигнати ръце. Направо ме шокира, особено когато седна на земята и пробва да докосне стъпалата си с върха на пръстите, правейки ужасна гримаса.

— Внимавайте, за бога! — извиках аз, но той продължи да се огъва. Реших, че го е обзел сарказмът му и се гънеше под неговото въздействие, „сарказъм, от латински «sarcasmus», от гръцки «sarkazein», гриза си месата, ирония, подигравка, присмех“. Той стискаше зъби, очите му щяха да изскочат от орбитите им, а по челото му се стичаха капки пот и това може би бяха бесът, отчаянието и враждебната старост.

Кой знае.

За миг застина с наведена глава и затворени очи. Сетне ми хвърли един поглед.

— Е, да, приятелю мой. Тренирам, тренирам. Прилагам метода на канадската авиация. По мое мнение е най-добрата.

Започна да ми писва.

— Бихте ли ми казали за какво тренирате, господин Соломон? За какво ще ви е всичко това там горе?

— Що за странен въпрос! Винаги готов, това е моят девиз.

— Готов за какво? Да се справите с какво? Вие няма да ходите догоре пеша, ще пратят да ви вземе кола. Извинявайте, господин Соломон, не че ви намирам за пълен глупак, нищо подобно, не бих си го позволил, като се има предвид, че питая към вас коленопреклонни чувства, но направо ми се къса сърцето! От упражняване в ирония ще вземете да се схванете! Вие сте героичен мъж, укривали сте се цели четири години в някаква мрачна изба на „Шанз-Елизе“ по времето на германците, но да ви пита човек за кого и за какво тренирате на вашите години, при цялото ми уважение и с ваше позволение, господин Соломон?

И седнах, до такава степен ми се разтрепериха коленете от яд.

Господин Соломон стана, обърна се към прозореца и започна да вдишва и издишва. Издуваше гърди с надписа training отпред, повдигаше се на пръсти, разперваше ръце и поемаше дълбоко въздух. После издишаше напълно като спукана гума. Сетне пак започваше да се пълни с въздух до козирката и пак пссст! спадаше, докато се изпразни.

След това спря.

— Не забравяй, млади приятелю. Вдишваш, издишваш. Когато си го правил цели осемдесет и четири години като мен, няма как! Ставаш майстор в изкуството да вдишваш и да издишваш.

Той хвана ръцете си и започна да се навежда надолу.

— Не бива да правите това, господин Соломон, защото може да паднете, а при хората на вашата възраст костите са най-опасното нещо. При падане винаги си трошат ханша.

Господин Соломон гледаше речника, който държах под ръка.

— Защо все търсите определенията в речника, Жан?

— Защото му имам вяра.

Господин Соломон поклати благосклонно глава, сякаш думата „вяра“ печелеше цялото му одобрение.

— Това е хубаво — рече той. — Вярата трябва да се пази непокътната. Без нея няма живот. А в това отношение Роберът ни е от голяма полза.

Стоеше близо до прозореца и лицето му бе ярко осветено. Сетих се какво ми беше казал веднъж Чък: лицето на господин Соломон било добило окончателния си израз. „Окончателен: който е завършен и не подлежи на промяна. Фиксиран, непоправим, непроменлив. Окончателен: който разрешава тотално даден проблем.“

Помислих си за госпожица Кора. Знаех много добре, че срещу окончателното не може нищо да се направи. Но може да се направи нещо за него. Може да му се помогне. Трябваше отново да отида при госпожица Кора и да направя всичко, което е по силите ми. За нея беше по-лесно, отколкото за цар Соломон, тъй като тя още не беше наясно със себе си.

Господин Соломон бе приключил. Отиде и седна на широкия фотьойл срещу мен, без да помръдне повече. На стената отгоре висеше той на голяма снимка, застанал прав пред своя магазин за прет-а-порте, заедно с персонала. Забеляза, че вдигнах очи към снимката, леко се извърна към нея и известно време я наблюдава, не без известно задоволство.

— Тази снимка ми е още от човешките години — проговори той. — Тогава бях в апогея си…

„Сарказми: от гръцката дума «sarkazein», която означава «да си гриза месата», ирония, подигравка, присмех.“ Великият Граучо Маркс беше изпаднал в старческо слабоумие към края на живота си, но господин Соломон страдаше единствено от схващане в краката, болки в ставите, чупливост на костите и от общо състояние на възмущение и непримиримост, което водеше до сарказми.

Продължаваше да стои с усмивка, обърната към снимката с надпис „Соломон Рубинщайн, цар на панталона“. Беше написано, дето се вика, с удоволствие.

— Да, в апогея на моето величие, в зенита…

Седяхме един срещу друг в пълно мълчание.

— Е, вярно, че не сте станали виртуоз на пианото, господин Соломон, но панталоните са също толкова полезни.

Той барабанеше с пръсти. Имаше дълги, много бели пръсти. Мислено го подпомогнах, представих си го в рамка на стената, седнал пред един роял от най-добрите, във фрак. В концертната зала имаше най-малко десет хиляди души.

— Е, да — каза той и аз наведох очи с цялото дължимо към една дълбока мисъл уважение.

Мъчех се да не го гледам прекалено внимателно, както правех обикновено, без да искам, до най-дребните детайли, та да си го спомням по-добре след това. Обичах го много и бих направил всичко, за да му дам петдесет години по-малко, че дори и повече.

Надигнах се.

— Изпуснали сте това в асансьора.

Съмнявах се, че няма да се изчерви, понеже на тая възраст кръвообращението им не го позволява. Но въпреки това се надявах да отбележа точка. Е, да, ама не! Вместо да прояви смущение или да си потърси оправдание, господин Соломон пое листа с обявите със задоволство и въодушевление, които не оставяха никакво съмнение. Може би сте чели, че в едно подземие намерили главите на френските крале, отсечени от Нотр Дам дьо Пари по време на Революцията. Е, главата на господин Соломон е точно същата, издялана от камък и достойнство. Мога да ви уверя още веднъж, тъй като казаното никога не ще е достатъчно, че той има августейши вид. Знам, че речникът не е достатъчно красноречив по този въпрос, тъй като в него се казва: „августейши: който предизвиква голям респект, обожание или който е достоен за тях“. И тук се изреждат: велик, благороден, уважаван, свещен, свят, ценен, обожаем. И като пример е даден Виктор Юго: „И сякаш разпростира до звездите/ дланта си августейша на сеяч“, но после се добавя съвсем кратко: „тип клоун“.

Господин Соломон пое листа с брачни обяви с възторжен вид, а ви уверявам, че не го изпусках от очи, защото с него човек никога не знае дали е августейшия, който разпростира до звездите свойта длан на сеяч, или е тип клоун.

— А, ето ги, тъкмо се питах къде ли съм ги затрил! — възкликна господин Соломон и, надигайки се на две ръце от фотьойла, отиде да седне зад голямото си филателистко бюро.

— Господин Тапю го намерил.

— Славен човек, славен човек — повтори господин Соломон, за да изпъкне противоречието.

— Да, той е един зъл глупак — съгласих се аз.

Господин Соломон отмина тоя въпрос, като го удостои с привилегията на мълчанието. Беше хванал филателната си лупа и разглеждаше малките брачни обяви.

— Елате насам, Жано, искам да ме посъветвате.

На моменти ми говори на „ти“, а друг път на „вие“ в зависимост от дистанцията.

— За какво да ви посъветвам, господин Соломон? Наистина ли искате да си хванете жена, или само ме дразните?

— Жано, не казвайте „да си хванете жена“, това да не е болест. Бих искал да се отнасяте към езика на Волтер и Ришельо-Друо с повече уважение, драги. Да видим сега…

Ще си спомням цял живот, без преувеличение, за цар Соломон, наведен над страницата с брачни обяви. Не е за вярване, че един толкова достопочтен човек може да се прикрива зад иронията и суетата по причини на метафизично отчаяние, които, според Чък, са породени тъкмо от отсъствието на метафизика. Дори съм си го записал на касетофона. От отсъствието на метафизика, поне според Чък. Когато имате щастието да не разбирате нещо, не бива да го изпускате.

— Вече съм подчертал някои, които заслужават интерес… „Кое полувековно здраво рамо ще подслони нежна, весела и чувствена глава?“ Какво ще кажете, Жано?

— Че тя иска полувековно рамо, господин Соломон.

— Полувековно, полувековно! — прогърмя моят господар. Винаги можеш да се спазариш, нали? Някои хора забравят, че сме в криза и предявяват претенции!

Пак се усъмних и му хвърлих бърз поглед, за да видя дали не се подиграваше с всички нас от висотата на омировите си пропорции, но не би, цар Соломон беше наистина раздразнен.

— И все пак е невероятно? — избоботи с красивия си глас, който идеше от основите му като при солидните здания на хиляда години. — Направо невероятно! Тя търси петдесетгодишно рамо… Че какво общо има възрастта с раменете?

— Иска да се чувства сигурна, това е!

— И защо моето рамо да не може да й даде тази сигурност? С какво моето осемдесет и четири годишно рамо е по-различно от едно петдесетгодишно, нали все пак не става дума за качеството на месото?

Добре, щом като ще си говорим така, реших и аз да го жегна.

Зачетох:

— „Франсоаз, 23 години, фризьорка, очарователна, 1 м и 65, 50 килограма, със сини очи…“ На двайсет и три години… А?

Господин Соломон ме наблюдаваше. После остави филателната си лупа и отклони погледа си встрани. Не смятах да продължавам. Въпреки това хлад повея помежду ни. Търсех да му кажа нещо мило и тъкмо тогава предизвиках катастрофа.

— Ще остане за следващия път — промълвих аз.

Исках само да го успокоя. Но когато човек си внуши нещо и непрекъснато мисли за него, е нещо ужасно. Трябва да претегля всяка дума. Господин Соломон се обърна бавно към мен, стисна леко челюсти и веднага разбрах, че става дума за ужасно недоразумение. Първо евреите не вярват в прераждането, тези, които вярваха, бяха камбоджанците или някакви още по-далечни, на които религията им позволява да се връщат на земята и да се поправят. Но не и евреите. Не можеш да ги утешиш като им обещаеш, че ще остане за следващия път.

— Въобще не исках да кажа това — измърморих аз.

— А какво именно искахте да кажете, ако смея да ви попитам, глупак такъв? — отвърна господин Соломон с вледеняваща учтивост.

— Не исках да накърнявам религиозните ви еврейски чувства, господин Соломон.

— Какви религиозни чувства, за бога! — изрева господин Соломон, направо разярен.

— Знам, че евреите не вярват в прераждането, господин Соломон. Също като католиците, при тях няма следващ път, консумира се незабавно. Не исках нищо да ви намекна. Не бива непрекъснато да мислите за това, господин Соломон. Някои доживяват до дълбоки старини. Когато мислите само за това, вие все повече се доближавате до него, наместо да се отдалечавате на заден ход и накрая се стига до плач и скърцане със зъби. Когато ви обещах за следващия път, това не беше сарказъм, гръцка дума, произлизаща от староеврейското sarcazein, гриза си месата, скубя си косите, обидна подигравка, ирония, присмех. Исках само да ви изразя оптимистичните си чувства. Исках да ви успокоя, че може би следващия път ще намерите обувка за вашия крак, в следващия брой на Nouvel Observateur, предвид това, че излиза всяка седмица, а една седмица не е кой знае колко дълго, вие сте в чудесно здраве и няма никаква причина да ви се случи нещо от днес за…

Гласът ми трепереше, дотолкова се бях оплел, но така е при терзанието, то се появява въпреки вас и казвате тъкмо това, което не искате да кажете.

— Господин Соломон, няма място за безпокойство. Le Nouvel Observateur ще излезе следващата седмица, при тях е с математическа точност. Не могат да спрат. Ще има пак следващ път, една седмица е нищо, в сравнение с изминалите времена…

Млъкнах, но беше твърде късно. Бях развалил едно приятелство, на което държах повече от всяко нещо в речника. Идваше ми да заплача.

За моя огромна изненада господин Соломон се разля в блага усмивка и около очите му се появиха двойно повече бръчки, което се получава винаги при тях, когато се развеселят. Той положи на рамото ми преливаща от нравоучителност ръка.

— Хайде, млади приятелю, недейте да мислите непрекъснато за смъртта! Един ден, благодарение на мъдростта, ще спрете да се страхувате. Търпение! Към осемдесетата, деветдесетата си година ще добиете тази вътрешна устойчивост срещу всяко изпитание, която съставлява душевната сила, споменът за която се надявам да ви завещая. Горе главата! Мислете за безсмъртните стихове на големия поет Пол Валери, вече покойник впрочем, който е извикал: „Буря се надига! Да се опитаме да живеем! Силният вихър отваря и затваря моята книга! Живейте, ако ми вярвате, не чакайте до утре! Откъснете още днес розите на живота!“. Не, това беше от Ронсар, и той също покойник. Всички са покойници, впрочем, но тяхната душевна сила остава. Ах! Розите на живота! Късайте, късайте! Всичко е в това, Жано! Да късаш! Няма само смъртта да ни къса, и ние ще късаме розите! Трябва да ходите по-често на село, за да берете рози! Да подишате чист въздух! Вдишвай, издишвай!

Лицето му бе огряно от небесната светлина, но колкото и да го гледах, не можех да разбера, не знаех дали беше гняв, отчаяние или старческа враждебност и дали не се подиграваше с последна злост на себе си и на своето ожесточено желание да обича и да живее още и още, и до безкрай, както никому не е позволено. Нямах никакъв шанс да се защитя, той беше световен шампион, на осемдесет и четири години винаги ставаш световен шампион.

— Какви рози на живота, майка му стара! — извиках аз, понеже си помислих за госпожица Кора, но веднага нещо ме бодна в сърцето, защото нямаше никаква връзка. — Ето какво ще ви кажа, господин Соломон, въпреки че това сигурно ще ви обиди, но защо вие не берете розите на живота! Много бих искал да ви видя как вие берете розите на живота! Досега никого не съм уважавал повече от вас, заради куража, с който посрещате паниката, предвид наближаването на окончателното, а колкото до розите на живота, не казвам, че не можете да ги помиришете с нос, но що се отнася до останалото, тук ще си позволя да замълча!

Кръстосах ръце на гърдите си, както правеше самият ми господар в антични и тържествени моменти, ала не го имитирах, за да му се присмея, напротив, бих дал половината от живота си, за да му подаря още цял един.

На едното си око господин Соломон имаше лупа, а на другото — приятелско чувство. Той задържа за малко ръката си върху рамото ми, а после пак се наведе над малките обяви и ми се струваше, че се навежда от все по-високо и по-високо, направо ми е трудно да ви го опиша.

— Та докъде бях стигнал… „Франсоаз, 23 години, фризьорка, очарователна, 1 м 65, 50 килограма, със сини очи“.

Продължи да стои наведен, но мисля, че беше по-скоро заради спомените. Е, да, човек винаги има право на спомени. После се изправи съвсем сам, не се наложи да му помагам, и се затътри до рафтовете на библиотеката. Прокара пръст по книгите, търсейки нещо през лупата. Всички бяха подвързани, позлатени, и то с естествена кожа.

— А, ето…

И извади една с червена подвързия.

— Нека да ви прочета това, Жано… От скъпия ни Виктор Юго. Слушайте!

Той вдигна назидателно пръст във въздуха:

Жените заглеждаха Буз много повече от младите мъже.

Защото младият мъж е хубав, но старецът е достолепен!

— Не е за вярване! — извиках аз. — Наистина ли го е написал?

— Погледнете сам. Или пък това, чуйте…

Той вдигна пръста още по-високо.

Старецът, който се връща към първородния извор,

навлиза във вечността и се сбогува с метежните дни!

Гори пламък в очите на хората млади,

но от очите на старците струи светлина!

Тук се спогледахме, а сетне господин Соломон ме прегърна през раменете и двамата се запревивахме от смях, ама както се казва здрав кикот, и двамата едновременно изтанцувахме две стъпки с вдигане на единия крак, като се наложи да го придържам леко, да не вземе да си счупи главата. Никога не се бяхме чувствали толкова близки, като баща и син, дори можехме да извъртим някой семеен номер двамата с господин Соломон, като онзи седемдесет и три годишен американски акробат, господин Валенда, който бе паднал, ходейки на въже, от трийсет и шест метра в Америка, право долу на улицата, и синът му веднага го заместил. Занаятът винаги се предава от баща на син.

После господин Соломон ме изпроводи до вратата, като продължаваше да обгръща с ръка раменете ми.

Когато вече се канех да изляза, той ме попита:

— Как е госпожица Кора?

— Аз имам грижата за нея.