Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (23)

XXIII

Влязох в апартамента, след като си изтрих краката, защото това беше единственото нещо, което изкарваше господин Соломон от нерви, ако случайно не го направиш. Спрях за малко при новините в централата. Петима доброволци приемаха SOS-сигналите и правеха, каквото можеха. Днес, освен останалите, тук беше и Жинет, която не мога да дишам, защото идваше заради личната си изгода. Механизмът й ни беше ясен, когато слушаше всякакви нещастия по телефона, тя се чувстваше по-добре и по-малко мислеше за себе си, а както е известно от религията, да мислиш за по-нещастния от теб, винаги носи облекчение. Чувстваш, че ти самият се стопяваш. Чък казваше, че това й била диетата за отслабване. Разбира се, тя реално не сваляше и грам, но килата й тежаха по-малко. Спорех с Чък, за да му докажа, че е мръсница и няма защо да идва тук, за да сваля кила на чужд гръб, но той претендираше, че не осъзнавала своя механизъм и че подсъзнанието й било устроено така. Възможно е, но в такъв случай подсъзнанието е голям смешник. Беше русолява, с подобни на стъклени очи, чийто бледосин цвят създаваше този ефект. Мисля, че господин Соломон я държеше, понеже се разплакваше лесно и това се отразяваше много добре на нещастните по телефона. За някой, който страда от липса на внимание и от самота, е важно да докосне нежна струна. Нищо по-лошо за нещастието от липсата на значимост. Освен Жинет и Льопелтие, имаше двама новаци, които не познавах. Знаех, че господин Соломон ги е проверил предишния ден, за да се увери, че не са използвачи. Преди седмица беше натирил двама от старите, които бяха закоравели професионално, като при каратето, колкото повече те блъскат, толкова повече закоравяваш. Льопелтие отговаряше на някакъв младеж, който не издържаше повече, защото се чувстваше сам на тоя свят.

— Отвратително е, Никола… Ти беше Никола, нали? Отвратително е да смяташ, че си сам на тоя свят, след като още четири милиарда са в твоето положение и техният брой расте с всеки изминал ден заради демографията. Да твърдиш, че си сам на света, е чиста пропаганда. Когато човек се чувства така, значи си е загубил прикачените атоми. Какво? Чакай, нека да помисля…

Той затули слушалката с ръка и се обърна към мен:

— Мамка му! Тоя тип ми разправя, че се чувства сам на света, защото има четири милиарда души на земята и това допълнително го потиска. Какво да му отговоря?

— Кажи му да се обади след десет минути и ще се консултираш с цар Соломон. Той има отговор за всичко. На мен аритметиката не ми е стихия…

— Ами да, точно това е отговорът, който ми трябва… Ало, Никола? Слушай ме, Никола, не става въпрос за аритметика. На колко си години? Седемнайсет? Тогава трябва да разбереш, че когато се каже четири милиарда, това ще рече, че ти си тия четири милиарда. Все едно да те умножат по четири милиарда. Нима това не те прави значим? Разбираш ли? Ти не си сам на света, ти си четири милиарда. Даваш ли си сметка? Та това е чудесно! Това променя всичко. Ти си французин, ти си африканец, ти си японец… Ти си навсякъде, драги, по цялата земя! Помисли върху това и ми се обади. Ще бъда тук идния петък от седемнайсет часа до полунощ. Името ми е Жером. Трябва да се научим отново да смятаме, Никола. Ти си на седемнайсет години и трябва да владееш новата математика. Да си сам на света е от старата математика. Ти имаш чувството, че не смяташ, защото не умееш да смяташ. Не забравяй да ми се обадиш, Никола. Чакам твоето позвъняване. Чакам те, не го забравяй, Никола. Запомни, че разчитам на теб.

Важно беше да ги убедиш, че чакаш тяхното позвъняване. Когато си депресиран, е важно да чувстваш, че някой се интересува от теб на другия край на жицата и трепетно чака да те чуе. Това ти придава значимост. Има и такива, които не отвиват газта само защото знаят, че някой очаква тяхното обаждане. Така можеш да закрепиш един човек от едно обаждане до друго, докато извънредното нещастие отмине и остане само обичайното. Господин Соломон имаше трима психолози, които работеха за него и му асистираха със съвети.

Момчето до Льопелтие се казваше Уейнс. Господин Соломон го беше назначил заради рекорда му: трийсет и шест души от семейството му били изтребени от германците, когато тия още са били нацисти. Господин Соломон казваше, че това го правело несравним и му придавало авторитет. Той беше по-възрастен от нас, на четирийсет и пет години, къдрокос и много блед рижавелко, който оплешивяваше, със същите рижи петънца по лицето и с очила. Очилата бяха с рогови рамки, а роговите рамки бяха от изтребените големи морски костенурки. Иди, че го разбери! Трябвало е да си вземе метални рамки в неговото положение. Беше най-търпеливият от всички ни; имаше спокоен и много мек глас; беше първият, когото господин Соломон наел като доброволец, но скоро щеше да ни напусне, от десет години работеше тук, разболял се бе от сърце и сега лекарят му забраняваше нещастието.

Мъчно беше да се намират слушатели, защото е трудно да съчувстваш непрекъснато, без да се превърнеш в автомат или да се смахнеш под тежестта на депресията. Имаше един тип, който беше самата човечност в продължение на месеци наред. Тоя господин Жюстен действително си слагаше всичко на сърцето, а тези неща си проличават по жицата. Вълнуваше се при всяко обаждане. Вършеше това скришом от жена си, за да не си помисли, че й изневерява с други. Всичко зависи от гледната точка, но е вярно, че понякога човек се утешава с другите. Но не такъв беше случаят на господин Жюстен, който беше олицетворение на bona fide^[1].

Това беше израз, който господин Соломон помнеше от уроците по латински и който беше гаранция за добро качество. Господин Жюстен опъваше каиша като куче, още ми е пред очите как бърше чело с носната си кърпичка. Но един ден взе, че се смахна. Беше поел обаждането на един господин, който вече не издържаше, дотолкова бе станал жертва на съдбата. Загубил си беше работата, имаше проблеми със здравето, дъщеря му се дрогираше, а жена му го мамеше без срам. Господин Жюстен най-спокойно го изслуша и после му каза:

— Е, можеше да е много по-страшно, приятел.

— Ама как? Как така? — изхленчи оня. — Нима това не е достатъчно?

— Да, но можеше да е много по-страшно. Всичките тия гадости можеха да се случат на мен.

Бурен смях. Това беше много често срещан пристъп на потиснатост, то е като да излееш чиния спанак върху главата на случаен човек. Тая история, която после разказвахме навсякъде, не съм си я измислил. Измисля ли се такова нещо! Но мисля, че подейства добре на онзи отсреща, защото довтаса да му разбие мутрата, беше го върнала към живота, а тъкмо това беше целта.

Уейнс забеляза, че и при мен нещата не вървяха, но се въздържаше да ми задава въпроси, защото бяхме приятели. Връчи ми списъка с необходимите покупки, получават ги всеки ден и особено нощем от такива, които не се задоволяват само с глас по телефона, ами изискват и присъствие — и ако не дойдете веднага, се хвърлям през прозореца. Само един на всеки петнайсет го прави наистина, но и това стига. Даваме специални дежурства за тези спешни случаи. Пъхнах списъка в джоба си, понечих да кажа на Уейнс, че току-що съм прекарал нощта с някой, който е имал нужда от присъствие, и че така не можеше да продължава. Не му го казах, не беше честно спрямо госпожица Кора.