Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (21)

XXI

Беше почти десет часа и аз отидох в книжарницата, където ме чакаше Алин. Още щом ме видя да влизам, се завтече да ми намери речник. Като се движеше, винаги ухаеше на хубаво. Взех речника, но не ми трябваше тоя.

— Да имате случайно медицински речник?

Тя ми донесе един. Погледнах на „любов“, но нямаше нищо.

— Няма го.

— Какво търсите?

— Търся „любов“.

Исках да я разсмея, понеже като се смееш, нещата не изглеждат толкова сериозни. Но тя не беше от момичетата, които лесно се връзват. Освен това си ми личеше. Видно беше, че съм се поболял. Идваше ми да й кажа, вижте какво, обичам една жена, която изобщо не обичам, от което я обичам още повече, дали можете да ми го обясните? Не й го казах, когато не се познавате достатъчно, не е лесно да си смешен.

— Няма да намерите „любов“ в медицинския речник. По принцип това се смята за влечение, присъщо на човешката душа.

Аз също не се засмях.

Пак взех Робера.

Зачетох на глас, за да ме чува и тя:

— „Любов: състояние, при което желаеш щастието на другия повече от своето собствено и му се посвещаваш изцяло…“ Ах! Виждате ли, че не е нормално.

Тя мълчеше и ме гледаше с все по-малко ирония. Надявах се, че не го възприема като нещо религиозно от моя страна. Беше едра блондинка, дори не се гримираше.

— Нямате ли някой по-голям речник?

— Тук явно е малко резюмирано — каза тя. — Като за всекидневна употреба. Да го носиш под ръка. В случай че се наложи.

Реагирах като Чък:

— Ами!

— За по-голяма бързина. Имам големия Робер в шест тома и Универсалната енциклопедия в дванайсет. Плюс още няколко други.

— У вас ли, в случай че се наложи, или само тук?

— Не е смешно… Как ви беше името?

— Марсел. Марсел Кермоди. Зайците^[1] ми викат Жано.

— Елате.

Тя ме поведе към стаята в дъното, където целите стени бяха иззидани с речници. Речници от край до край. Заизважда ги един подир друг, първо всички на буква О и ги натрупа пред мен върху масата. По-право ги нахвърля. Даже малко грубичко. Не че беше ядосана, не, само малко изнервена.

— Търсете.

Седнах и затърсих.

Алин ме остави сам, но от време на време се появяваше.

— Доволен ли сте? Намерихте ли каквото търсите? Или може би ще желаете още?

Косата й беше подстригана съвсем късо, а това си беше разхищение.

Изглеждаше нежна. Очите й бяха светлокафяви, дори кехлибарени, когато се смееха.

— А!

Бях го намерил.

— Тук има поне четири страници с „любов“.

— Да, малко са се престарали — рече тя.

И двамата се засмяхме, за да стане смешно.

— Ето, даже дават примери, за да докажат, че съществува — казах аз. — Слушайте. В живописта „любов“ означава: „особен мъх върху платното, който улеснява поемането на лепило“.

Този път се разсмя от сърце и без капка тъга. Бях доволен, че мога да ощастливя още една жена. Казват, че в СССР имало училища за клоуни, където те учат да живееш.

Продължих по-нататък:

— „Любов: в строителството, лепкав слой, който гипсът оставя по пръстите…“

Тя се смееше така, че се почувствах наистина обществено полезен.

— Не е истина… Нещо ме бъзикате… Шега.

Показах й Литре.

— Четете сама.

— „Любов: в строителството, лепкав слой, който гипсът оставя по пръстите…“

Очите й се бяха насълзили от смях.

Подкарах наред:

— „Любов в клетка: термин от ботаниката. Термин, който се използва при лова със соколи: любовен летеж се казва за птици, които пускат да летят на свобода, за да подкрепят кучетата…“

— Не е за вярване!

Посочих й с пръст.

— Вижте сама… „за да подкрепят кучетата“. Или това: „любов в женски род се употребява само в поезията…“

Отдолу пишеше: „Няма красиви скърби, нито грозни любови“, но това го прочетох наум, а не на висок глас, за да не обидя госпожица Кора.

— Какво предпочитате? Лепкавият слой, който гипсът оставя по пръстите, или особения мъх върху платното, който улеснява поемането на лепило?

— Много е смешно, нали? — каза тя, но се виждаше, че й е все по-малко смешно.

— Да, в нашия занаят имаме нужда от шеги.

— Какво работите?

— В училището за клоуни съм.

— Виж ти. Не знаех, че има такова.

— Разбира се, че го има. Аз съм на двайсет и пет години, а вие?

От погледа й бликаше приятелско чувство.

— На двайсет и шест — отвърна тя.

— А пък аз имам една приятелка, която е на шейсет и пет, и един приятел, господин Соломон, царя на панталоните, който е на осемдесет и четири.

За миг се поколебах дали не изглеждам глупаво.

— Бихме могли да спретнем някой клоунски номер двамата заедно. Утре вечер, например?

— Елате вкъщи следващата сряда. Поканила съм няколко приятели. На спагети.

— Не може ли по-рано?

— Не, не може.

Не упорствах. Не си падам много по спагети.

Тя ми написа адреса си на едно листче и си тръгнах. Сигурно сте забелязали, че това ми е любимият израз, да си тръгна.